Лейди Полунощ

8. От облака слязъл среднощ

Ема отвори вратата на студиото, внимавайки да не разлее двете препълнени купи със супа, които носеше.

Студиото се състоеше от две стаи - една, която Джулиън позволяваше на останалите да видят, и друга, в която не допускаше никого. Майка му, Елеонор, беше използвала по-голямото помещение като студио, а по-малкото - като тъмна стаичка, в която бе проявявала фотографии. Тай нерядко питаше дали химикалите и уредите за проявяване все още работят и дали би могъл да ги използва.

Ала втората стая в студиото бе единственото, по отношение на което Джулиън не отстъпваше пред желанията на по-малките си братя и сестри, нито предлагаше да се откаже от своето заради тях. Боядисаната в черно врата си оставаше затворена и никой, дори Ема, не беше допускан вътре.

Не че тя би го помолила за това. Джулиън нямаше почти никакво лично пространство и тя не искаше да го лишава от малкото, което бе успял да си отмъкне.

Основното помещение на студиото беше красиво. Две от стените бяха от стъкло; едната гледаше към океана, другата - към пустинята. Останалите две бяха боядисани в кремав сивкавокафеникав цвят и украсени с платната на майката на Джулиън, абстрактни картини в ярки багри.

Джулс стоеше до гранитния остров в средата, върху който бяха разпилени листове, кутии с акварели и тубички бои с поетични имена: ализариново червено, карминово алено, кадмиево оранжево, ултрамариново синьо.

Той допря пръст до устните си и хвърли поглед настрани. Тави се беше настанил пред един малък статив, въоръжен с кутия нетоксични бои, и цапаше смело по голям лист амба-лажна хартия, видимо доволен от пъстроцветното си творение. В кестенявите му къдрици имаше оранжева боя.

- Тъкмо го успокоих - каза Джулиън, докато Ема се приближаваше и оставяше купичките на плота. - Какво става? Някой разговаря ли с Марк?

- Вратата му все още е заключена - отвърна Ема. - Останалите са в библиотеката. - Тя побутна една от купите към него. - Хапни си. Кристина я направи. Пилешка супа с тортиля. Каза обаче, че нямаме подходящите люти чушки.

Джулиън взе една от купичките и като коленичи, я постави до Тави. Брат му вдигна очи и примига при вида на Ема, сякаш едва сега я беше забелязал.

- Джулс показа ли ти рисунките? - попита той. Синя боя се беше присъединила към оранжевото и жълтото в косата му. Приличаше на залез.

- Какви рисунки? - попита Ема, когато Джулиън се изправи.

- Онези с нас. Картите.

Ема повдигна вежди срещу Джулс.

- Какви карти?

Той се изчерви.

- Портрети. Нарисувах ги в стил Райдър-Уейт, като картите Tapo.

- Мунданското таро? - учуди се Ема, докато Джулиън посягаше към папката с картините си. Ловците на сенки обикновено избягваха предметите, свързани със суеверията на мунданите: хиромантия, астрология, кристални кълба, карти Tapo. Не им беше забранено да ги притежават или докосват, но те обикновено се свързаха със съмнителни особи, занимаващи се със съмнителни магии, като Джони Рук.

- Направих някои промени - обясни Джулиън и отвори папката, при което листовете в нея изпърпориха, разкривайки колоритни илюстрации. Ливи със сабя и развята коса, а под нея имаше надпис

Както винаги, рисунките на Джулиън й говореха, докосваха се до сърцето й, изпълваха я с усещането, че знае точно какво бе изпитвал, докато ги бе рисувал. Гледайки образа на Ливи, Ема почувства прилив на възхищение, обич, страх да не я загуби. Джулиън никога не би го изрекъл на глас, но Ема подозираше, че да гледа как Ливи и Тай порастват сигурно бе доста страшно.

Тиберий също беше тук - в шепата му пърхаше нощна пеперуда, хубавото му лице бе наведено надолу, скрито от очите на наблюдаващия картината. Тази рисунка изпълни Ема с усещането за смесица от свирепа обич, интелигентност и уязвимост. Надписът под него гласеше

След това следваха

(Дру, забила нос в някаква книга) и

- Тави по пижама, отпуснал сънлива главичка върху ръката си. Цветовете бяха топли, галещи, пълни с обич.

Тук беше и Марк - скръстил ръце на гърдите си, със сламеноруса коса и тениска, на която бяха нарисувани разперени крила. Върху всяко от крилата имаше око - едно златно и едно синьо. Около глезена му бе усукано въже, което излизаше от рамката на рисунката.

пишеше отдолу.

Рамото на Джулс докосна това на Ема, докато тя се навеждаше, за да разгледа картината. Като всички рисунки на Джулиън, и тази сякаш й нашепваше безмълвно думи за загуба и скръб, и за години, които не можеш да си върнеш.

- Над това ли работеше в Англия? - попита тя.

- Да. Надявах се да довърша целия комплект. - Джулиън разчорли оплетените си кестеняви къдрици. - Май ще се наложи да променя надписа под тази на Марк. След като вече е свободен.

- Ако остане свободен. - Ема отмести рисунката на Марк настрани и видя, че следващият портрет е на Хелън, застанала насред плаващи ледове, светлата й коса беше скрита под плетена шапка.

пишеше отдолу. Имаше още една карта, с надпис

за нейната съпруга, Ейлийн, чиято тъмна коса обрамчваше лицето й като облак. На ръката си носеше пръстена на семейство Блекторн. И накрая видя Артър, седнал зад бюрото си. Върху пода под него минаваше червена панделка с цвета на кръв. Нямаше надпис.

Джулиън се пресегна и ги прибра обратно в папката.

- Още не са готови.

- Ще има ли карта и за мен? - закачи го Ема. - Или са запазени само за членове на семейството?

- Защо не рисуваш Ема? - попита Тави и вдигна очи към брат си. - Никога не рисуваш Ема.

Ема видя как Джулиън се напрегна. Вярно беше. Той рядко рисуваше хора, а дори когато го правеше, много отдавна бе престанал да скицира Ема. За последно я беше рисувал за семейния портрет по случай сватбата на Ейлийн и Хелън.

- Добре ли си? - попита тя толкова тихо, че Тави да не чуе.

Джулиън изпусна тежко дъха си и повдигна клепачи, а напрегнатите му мускули се отпуснаха. Очите му срещнаха нейните и гневът, започнал да се надига в стомаха й, се изпари. Погледът му беше така открит, толкова уязвим.

- Съжалявам. Просто винаги съм си мислел, че когато се върне... когато Марк си дойде... той ще помогне. Ще поеме нещата, ще се погрижи за всичко. И през ум не ми е минавало, че ще се окаже още нещо, с което ще трябва да се справям.

Ема усети, че се връща назад към всички онези седмици, всички месеци, след като Марк бе отвлечен, а Хелън - отпратена надалеч, в които Джулиън се събуждаше, викайки по-големите си брат и сестра, които не бяха там, които никога вече нямаше да бъдат там. Спомни си паниката, заради която той отиваше със залитане в банята, за да повърне, нощите, в които го бе държала в прегръдките си върху студените плочки на пода, докато той трепереше, сякаш имаше треска.

„Не мога - повтарял бе тогава. - Не мога да го направя сам. Не мога да ги отгледам. Не мога да отгледам четири деца."

Ема усети как гневът отново се надига в стомаха й, само че сега той беше насочен към Марк.

- Джулс? - повика го Тави притеснено и Джулиън прокара длан по очите си. Беше нервен тик - сякаш избърсваше боята от статив. Когато свали ръка, страхът и всяко друго чувство бяха изчезнали от очите му.

- Тук съм - каза и отиде да го вдигне. Тави отпусна сънливо глава на рамото му, изпоцапвайки тениската му с боя. Джулс обаче като че ли не го беше грижа - зарови брадичка в къдриците на брат си и се усмихна на Ема.

- Забрави. Ще го сложа да си легне. Пък и ти май трябва да поспиш.

Само че във вените на Ема кипеше парлива смесица от гняв и желание да закриля. Никой не можеше да причинява болка на Джулиън. Никой. Нито дори брат му, когото толкова обичаше и който толкова му липсваше.

- Така е - увери го тя. - Но първо трябва да свърша нещо.

Джулиън я погледна разтревожено.

- Ема, не се опитвай да...

Само че нея вече я нямаше.

Ема стоеше пред стаята на Марк, сложила ръце на хълбоците си.

- Марк! - Тя почука за пети път. - Марк Блекторн, знам, че си вътре. Отвори вратата.

Мълчание. Любопитството и гневът на Ема надвиха желанието й да уважи правото на лично пространство на Марк и победиха. Руните за отваряне не действаха на вратите в Института, така че тя извади тънък нож от колана си и го пъхна в процепа между вратата и касата. Резето щракна, вратата се отвори и тя надникна вътре.

Осветлението в стаята беше запалено, пуснатите пердета скриваха мрака навън. Чаршафите бяха изпомачкани, леглото обаче беше празно.

Досущ като стаята. Марк го нямаше.

Ема затвори вратата, обърна се с недоволна въздишка... и едва не изпищя при вида на Дру, която стоеше насреща й с широко отворени тъмни очи, притиснала книга до гърдите си.

- Дру! Знаеш ли, обикновено когато някой се промъкне зад мен, го намушквам. - Ема изпусна дъха си на пресекулки.

Дру имаше мрачен вид.

- Търсиш Марк.

Ема не виждаше смисъл да отрича.

- Така е.

- Няма го - каза Дру.

- И това е така. Днес ти е тръгнало да изричаш очевидното на глас, а? - Ема се усмихна на Дру, усетила как нещо я жегва. Връзката между близнаците бе толкова силна, а Тави - толкова малък и зависим от Джулиън, че на Дру трябва да й беше страшно трудно да намери своето място сред тях. - Той ще се оправи.

- На покрива е - осведоми я Дру и Ема повдигна вежди.

- Откъде знаеш?

- Някога винаги се качваше там, когато беше разстроен. -Дру хвърли поглед към прозореца в края на коридора. - Пък и там ще бъде под небето. Може да види Лова, ако минат оттук.

Ема усети, че я побиват тръпки.

- Няма да минат оттук. Няма отново да го вземат.

- Дори ако той поиска да отиде?

- Дру . . .

- Качи се и го накарай да си дойде - каза Друзила. - Моля те, Ема.

Ема се зачуди дали объркването й се бе изписало върху лицето й.

- Защо аз?

- Защото ти си хубава - отвърна Дру някак тъжно и сведе поглед към закръгленото си тяло. - А момчетата правят онова, което хубавите момичета искат. Пралеля Марджъри казва така. Каза, че ако не бях такава дунда, щях да съм хубава и момчетата щяха да правят каквото поискам.

Ема беше ужасена.

- Тази стара ку... извинявай, тази стара крава ти е казала какво?

Дру още по-плътно притисна книгата до гърдите си.

- Е, то не звучи чак толкова лошо, нали? Дунда? Сякаш би могъл да бъдеш нещо миличко, като катеричка.

- Ти си много по-сладка от катеричка - възмути се Ема. -Те имат странни зъби и от достоверен източник знам, че говорят с високи, пискливи гласчета. - Тя разроши меката коса на Дру. - Ти си прекрасна и винаги ще бъдеш прекрасна. А сега да вървя да видя какво мога да направя за брат ти.

Несмазвани от месеци насам, пантите на капака, извеждащ на покрива, изскърцаха шумно, когато Ема, стигнала до последното стъпало, натисна силно. Капакът поддаде и тя изпълзя на покрива.

Изправи се и потрепери. Откъм океана повяваше студен вятър, а тя бе метнала само една жилетка върху блузката без ръкави и дънките си. Дървените летви на покрива бяха грапави под босите й крака.

Беше се качвала тук повече пъти, отколкото би могла да преброи. Покривът беше равен, със съвсем слаб наклон по ръба, където дървените плочки отстъпваха място на медни улуци. Тук горе имаше дори сгъваем метален стол, на който Джулиън понякога сядаше, за да рисува. Преминал бе през период, в който непрекъснато рисуваше залеза над океана... Най-сетне се бе отказал, след като безброй пъти бе преследвал променящите се багри на небето, убеден, че всяка фаза на залеза е по-красива от предишната, в резултат на което всяко от платната бе свършвало чисто черно.

На Ема й отне само миг, за да види Марк на празния покрив - седеше, провесил крака от ръба, загледан в океана.

Приближи се до него, а светлите й плитки се развяваха около лицето й. Тя ги отметна нетърпеливо, чудейки се дали Марк нарочно не я поглежда, или наистина не я беше усетил. Спря на няколко крачки от него, спомнила си как се беше нахвърлил на Джулиън.

- Марк - повика го и той бавно обърна глава.

На лунната светлина изглеждаше черно-бял; невъзможно бе да се види, че очите му имат различен цвят.

- Ема Карстерс.

Цялото й име. Не беше особено обещаващо начало. Ема скръсти ръце на гърдите си.

- Трябва да се прибереш - заяви тя. - Плашиш семейството си и разстройваш Джулс.

- Джулс - повтори той предпазливо.

- Джулиън. Твоя брат.

- Искам да говоря със сестра ми - каза Марк. - Искам да говоря с Хелън.

- Добре - отвърна Ема. - Можеш да говориш с нея, когато поискаш. Може да й се обадиш или да я помолим тя да ти се обади, можем да използваме и скайп, ако предпочиташ. Щяхме да ти го кажем и по-рано, ако не ни се беше разкрещял.

- Скайп? - Марк я погледна така, сякаш й бяха пораснали още няколко глави.

- Нещо по компютрите. Тай разбира от това. Ще можеш да я виждаш, докато говориш с нея.

- Като кристалните кълба на феите?

- Нещо подобно. - Ема дойде малко по-близо, сякаш се опитваше да се приближи до диво животно и се боеше да не го подплаши. - Ще слезеш ли в къщата?

- Тук ми харесва повече. Мъртвият въздух там вътре ме задушава, смазва ме тежестта на тази огромна постройка. Покрив и греди, и стъкло, и камъни. Как живеете по този начин?

- Ти го правеше без проблем цели шестнайсет години.

- Почти не си го спомням. Прилича ми на някакъв сън. -Той отново погледна към океана. - Толкова много вода. Виждам я и погледът ми прониква през нея. Виждам демоните под вълните. Виждам го и не ми се струва истинско.

Това бе нещо, което Ема можеше да разбере. Именно морето бе отнесло телата на родителите й, а после ги бе върнало смазани и празни. От докладите за случилото се знаеше, че са били мъртви, когато са ги хвърлили във водата, ала това не помагаше. Спомни си думите от едно стихотворение, което някога бе чула от Артър: „Шурти вода и горди кораби потъват там, гдето чака ги дълбока смърт".

Ето какво представляваше за нея морето отвъд вълните. Спотаена дълбока смърт.

- В царството на феите не може да няма вода - каза тя.

- Не и море. И водата никога не стига. Понякога Дивият лов язди дни наред без капчица вода. Едва когато сме на път да изгубим съзнание, чак тогава Гуин ни позволява да спрем и да утолим жаждата си. В дивите земи на елфите има чешми, ала от тях тече кръв.

- „Защото всяка капка кръв, пролята на земята, тече в потоците на таз страна" - изрецитира Ема. - Не предполагах, че е буквално.

- Не предполагах, че знаеш древните стихове. - За първи път, откакто се бе върнал, Марк я погледна с искрен интерес.

- Всички в семейството се опитват да научат колкото се може повече за феите - обясни Ема, присядайки до него. -Откакто се завърнахме от Тъмната война, Даяна ни обучава и дори малките искат да знаят за тях. Заради теб.

- Едва ли е най-популярната част от нефилимската образователна програма - подхвърли Марк. - Като се има предвид най-новата ни история.

- Не си ти виновен за това, което Клейвът мисли за елфите. Ти си ловец на сенки и нямаше нищо общо с предателството.

- Аз съм ловец на сенки - съгласи се Марк. - Но освен това във вените ми има и елфическа кръв, както и в тези на сестра ми. Майка ми бе лейди Нериса. Тя е умряла, след като съм се родил, и тъй като нямало кой да ни отгледа, двамата с Хелън сме били върнати на баща ни. Тя обаче е била от благородно потекло, част от най-висшата класа на феите.

- В Лова отнасяха ли се по-добре с теб заради нея?

Марк поклати глава.

- Мисля, че според тях баща ми е отговорен за нейната смърт. Разбил сърцето й, когато си тръгнал. Това не ги предразположи към мен. - Той прибра кичур светла коса зад ухото си. - Нищо от онова, което елфите причиниха на тялото и на ума ми, не може да се мери по жестокост с мига, в който научих, че Клейвът няма да се опита да ме открие. Че няма да изпратят някой да ме спаси. Джейс ми каза, когато се срещнахме в царството на феите, да „им покажа от какво тесто са замесени ловците на сенки". Ала от какво тесто са замесени ловците на сенки, ако изоставят своите събратя?

- На света има и други ловци на сенки освен Съвета - отвърна Ема. - Мнозина нефилими смятаха, че с теб постъпиха несправедливо. А Джулиън никога не се отказа от опитите си да накара Клейва да промени решението си. - Ема понечи да докосне ръката му, но после се отказа. У Марк все още имаше нещо диво; би било, като да се опита да погали леопард. - Ще видиш това сега, когато си си вкъщи.

- Вкъщи ли съм си? - Марк поклати глава като куче, отърсващо се от вода. - Може би не бях справедлив с брат ми. Може би не трябваше да избухвам. Чувствам се като... като в сън. Струва ми се, че са минали седмици, откакто те дойдоха при мен и ми казаха, че ще се върна в света.

- Казаха ли ти, че ще си дойдеш у дома?

- Не. Казаха ми, че трябва да напусна Лова. Че кралят на тъмните феи е наредил така. Смъкнаха ме от коня и ми завързаха ръцете. Яздихме дни наред. Дадоха ми да пия нещо, от което започнах да халюцинирам и да виждам неща, които ги няма. - Марк сведе очи към ръцете си. - Направиха го, за да не мога да открия обратния път, но ми се ще да не го бяха сторили. Ще ми се да се бях завърнал у дома такъв, какъвто бях в продължение на години - способен член на Дивия лов. Ще ми се братята и сестрите ми да ме бяха видели гордо изправен, а не пълзящ от страх.

- Сега наистина изглеждаш много различен - каза Ема и действително беше така. Приличаше на човек, събудил се след стогодишен сън, отърсил праха на вековни сънища от бе си. Преди беше ужасен, сега ръцете му бяха сигурни, а изражението - сериозно.

Внезапно по устните му пробяга суха усмивка.

- Когато ми наредиха да се разкрия в светилището, мислех, че това е поредният сън.

- Хубав сън?

Марк се поколеба, а после поклати глава.

- В началото, когато откажех да се подчиня, те ми изпращаха сънища, ужаси, видения, в които семейството ми умираше. Мислех, че именно това ще видя отново. Боях се до смърт, и не заради себе си, а за Джулиън.

- Ала сега вече знаеш, че не е сън. Виждаш семейството си, дома си...

- Ема. Престани. - Той стисна очи, сякаш пронизан от болка. - На теб мога да го кажа, защото в твоите вени не тече кръвта на семейство Блекторн. Години наред живях в царството на елфите, а това е място, където кръвта на смъртните се превръща в огън. Място на красота и ужас, каквито тук не можем да си представим. Яздих заедно с Дивия лов. Проправих си пътека на свобода сред звездите и надбягах вятъра. А сега от мен се очаква отново да тръгна по земята.

- Мястото ти е там, където те обичат - отвърна Ема. Чувала го бе от баща си и наистина го вярваше. Нейното място беше тук, защото Джулс и децата я обичаха. - Обичан ли си в царството на елфите?

Над очите на Марк падна сянка, като завеси, спуснати в тъмна стая.

- Исках да ти кажа... Съжалявам за родителите ти.

Ема зачака познатия прилив на задушаващ гняв, който я изпълваше всеки път щом някой друг освен Джулс споменеше родителите й, ала той не последва. Имаше нещо в начина, по който Марк го бе изрекъл, нещо в причудливата смесица от официална елфическа реч и искрено съжаление, което й се стори странно успокояващо.

- А аз съжалявам за баща ти - отвърна тя.

- Видях как го превръщат - каза Марк. - Но не и как загива в Тъмната война. Надявам се, че не е страдал.

Ема усети как по гръбнака й пробягва вълна на изумление. Нима не знаеше как е загинал баща му? Нима не му бяха казали?

- Той... - започна. - Случи се в битка. Стана много бързо.

- Ти си го видяла?

Ема се изправи.

- Става късно - заяви тя. - Най-добре да си лягаме.

Марк вдигна необикновените си очи към нея.

- Не искаш да спиш - каза той и изведнъж й се стори див като звездите или пустинята, като всички неопитомени неща в природата. - Ти открай време обичаш приключенията, Ема, и не мисля, че това се е променило, нали? Въпреки че си свързана с моя прекалено предпазлив по-малък брат?

- Джулиън не е прекалено предпазлив - отвърна Ема сърдито. - Той е отговорен.

- Нима има разлика?

Ема вдигна очи към луната, преди отново да го погледне.

- Какво предлагаш?

- Хрумна ми, докато гледах океана. Може би ще успея да открия средоточието на лей-линиите. Виждал съм подобни места и преди, докато бях с Лова. От тях се излъчва енергия, която елфите са в състояние да доловят.

- Какво? Но как...

- Ще ти покажа. Нека го потърсим заедно. Защо да чакаме? Разследването е спешно, нали? Трябва да открием убиеца.

В гърдите на Ема се надигнаха вълнение и неудържим копнеж; трябваше да положи усилие, за да не допусне да се изпише върху лицето й колко отчаяно искаше, нуждаеше се да знае, да направи следващата крачка, да се хвърли в издирването, в битка, в намирането на отговори.

- Джулс - каза тя, изправяйки се на крака. - Трябва да го вземем с нас.

Марк придоби мрачно изражение.

- Не искам да го виждам.

Ема отказваше да отстъпи.

- Тогава няма да ходим никъде. Той е моят парабатай, където съм аз, там е и той.

Нещо припламна в очите на Марк.

- Ако не искаш да дойдеш без него, изобщо няма да отидем. Не можеш да ме принудиш да ти разкрия информацията.

- Да те принудя? Марк... - Ема млъкна, обзета от безсилно раздразнение. - Е, добре. Да вървим. Само ние двамата.

- Само ние двамата - повтори той и се изправи. Движенията му бяха невъзможно леки и бързи. - Ала първо трябва да се докажеш.

И той прекрачи през края на покрива.

Ема изтича до ръба и надзърна. Вкопчен в стената на Института, на една ръка разстояние от нея, Марк вдигна очи към нея с широка усмивка, която говореше за безкраен въздух и студен вятър, за бурната повърхност на океана и назъбени облаци. Усмивка, която зовеше дивата, необузданата част на Ема, онази, която копнееше за огън и битка, за кръв и отмъщение.

- Слез заедно с мен - каза той и в гласа му се долавяха насмешливи нотки.

- Ти си луд - изсъска Ема, ала Марк вече бе тръгнал надолу, поставяйки ръцете и краката си в процепи, които тя дори не можеше да види.

Земята се разлюля под нея. Ако паднеше от покрива на Института, като нищо можеше да умре; не можеше да бъде сигурна, че и някое иратце ще я спаси.

Тя коленичи с гръб към океана, плъзна се назад, при което ноктите й одраха дървените летви на покрива, и ето че се бе вкопчила в улука, а краката й се полюшваха във въздуха. Босите й стъпала заопипваха стената. Слава на Ангела, че не носеше обувки - загрубели от ходене и битки, стъпалата й се хлъзнаха по стената, докато не откриха една цепнатина. Тя пъхна пръсти в нея, отнемайки част от тежестта от ръцете си.

Не поглеждай надолу.

Откакто Ема се помнеше, гласът в главата й, помагащ й да се справи с паниката, бе гласът на Джулс. Чу го и сега, докато сваляше ръце, мушвайки пръсти между два камъка. Спусна се надолу, първо само с няколко сантиметра, а после по-надалеч, докато не откри нова опора за краката си. Отново чу гласа на Джулс: Катериш се по скалите в парка „Лео Карило". Само няколко стъпки те делят от мекия пясък. Няма никаква опасност.

Вятърът навяваше косата в лицето й. Тя завъртя глава, за да я отметне от очите си и видя, че минава покрай някакъв прозорец. Иззад завесите струеше мека светлина. Стаята на Кристина може би?

Винаги ли се отнасяш толкова небрежно към собствената си безопасност?

- Дори повече след Тъмната война...

Трябва да беше преодоляла половината разстояние, предположи, когато погледна към отдалечаващия се покрив над себе си. Вече се движеше по-бързо, пръстите на ръцете и краката й по-лесно откриваха опора. Мазилката между камъните й помагаше, не позволяваше на влажните й от пот ръце да се подхлъзнат, докато ту се вкопчваха в стената, ту я пускаха, ту се вкопчваха, ту пускаха, а тялото й се притискаше плътно в нея. Най-сетне посегна с крак надолу и напипа твърда земя.

Пусна се и се приземи, вдигайки облаче от пясък. Намираха се от източната страна на Института, която гледаше към градината, малкия паркинг и пустинята зад тях.

Естествено, Марк вече беше там, облян в лунна светлина, от която изглеждаше като част от пустинята, причудлив силует, изваян от непознат блед камък. Ема дишаше тежко, докато се отдръпваше от стената, ала то беше от въодушевление. Сърцето й се блъскаше в гърдите, кръвта бучеше във вените й; усещаше соления вятър в устата си.

Марк се дръпна назад, напъхал ръце в джобовете си.

- Ела с мен - прошепна и като обърна гръб на Института, пое към пясъка и шубраците на пустинята.

- Почакай - повика го Ема. Марк спря и я погледна през рамо. - Оръжия. И обувки.

Тя отиде при колата и с помощта на една руна за отваряне отключи багажника, пълен с бойно облекло и оръжия. Порови из тях и откри колан и чифт ботуши. Сложи си колана, втъкна няколко ками в него, взе още няколко резервни и нахлузи ботушите.

За щастие, в бързината да се приберат от къщата на Малкълм, беше оставила Кортана в багажника. Окачи го на гърба си и побърза да се върне при Марк, който прие безмълвно една серафимска кама и два ножа и й даде знак да го последва.

Зад ниската стена до паркинга се намираше каменната градина, обикновено спокойно място, в което растяха кактуси и тук-там се издигаха гипсови статуи на класически герои. Артър бе накарал да му ги изпратят от Англия, когато се бе нанесъл в Института, и те се открояваха причудливо между кактусите.

Сега обаче там имаше още нещо - солидна тъмна сянка, завита с покривало. Марк се приближи до нея, а по лицето му отново играеше онази особена усмивка. Ема се отдръпна, за да му направи път, и той отметна дългото черно покривало.

Отдолу имаше мотоциклет.

Ема ахна. Никога досега не беше виждала такъв мотоциклет - сребристобял, сякаш изваян от кост, той проблясваше на лунните лъчи и за миг на Ема й се стори, че е в състояние да прозре през него като през магически прах - отдолу като че ли имаше друга форма, с развята грива и огромни очи...

- Когато вземеш магически жребец от царството на феите, съществото му може да се промени, за да пасне в света на мунданите - усмихна се Марк при вида на смаяното й изражение.

- Искаш да кажеш, че това някога е било кон? Че това е понициклет? - В учудването си Ема дори забрави да понижи глас.

Усмивката на Марк стана още по-широка.

- Най-различни жребци яздят с Дивия лов.

Ема вече се бе приближила до мотоциклета и прокарваше ръце по него. Металът беше гладък като стъкло под пръстите й, хладък, млечнобял и сияещ. Цял живот бе искала да се качи на мотор. Джейс и Клеъри се бяха возили на летящ мотоциклет. Тя го бе виждала на рисунки.

- Може ли да лети?

Марк кимна.

- Искам да го карам - заяви тя. - Искам аз да го карам.

Марк направи сложен поклон, изящен, чудноват жест, какъвто навярно бе съществувал в двора на някой крал преди стотици години.

- На твое разположение е.

- Джулиън ще ме убие - отбеляза Ема замислено, без да престава да докосва мотоциклета. Колкото и да беше красив, тя усети, че я пронизва тревога при мисълта да го подкара - той нямаше нито ауспух, нито скоростомер, никое от нещата, които тя свързваше с моторите.

- Не ми се струва, че е толкова лесно да бъдеш убита. -Марк вече не се усмихваше; погледът му беше пронизващ и предизвикателен.

Без да каже нищо повече, Ема преметна крак през мотоциклета и улови дръжките, които сякаш се извиха, за да паснат в ръцете й.

- Сядай зад мен - обърна се тя към Марк, - ако искаш да се повозиш.

Усети как моторът се друсна под нея, когато Марк се качи и ръцете му я обгърнаха лекичко през кръста. Ема изпусна дъха си, раменете й се напрегнаха.

- Той е жив - прошепна Марк. - Ще ти отговори, ако му заповядаш.

Ема сграбчи още по-здраво ръчките.

Полети!

Мотоциклетът се издигна рязко във въздуха и Ема изпищя, наполовина от изумление, наполовина от наслада. Ръцете на Марк я стиснаха по-силно през кръста, докато двамата се носеха стремително нагоре, а земята под тях бързо се отдалечаваше. Вятърът свистеше край ушите им. Неспиран от земното притегляне, мотоциклетът се носеше, подтикван от Ема, която се бе привела над него и с тялото си му показваше какво иска.

Профучаха покрай Института и пътят, който отвеждаше към магистралата, се разстла под тях. Понесоха се над него, а пустинният вятър отстъпи място на сол върху езика на Ема, когато достигнаха крайбрежната магистрала, по която златистите светлини от фарове на минаващите коли се сливаха в ярки линии. Ема извика от удоволствие, пришпорвайки мотоциклета напред: По-бързо, по-бързо.

Плажът прелетя под тях, златният пясък изглеждаше бял на светлината на звездите и ето че вече се носеха над океана, а луната рисуваше сребърна пътека за тях. Марк извика нещо в ухото й, ала в този миг за Ема не съществуваше нищо друго освен океана и мотора под нея и вятъра, който развяваше косата й и насълзяваше очите й.

А после погледна надолу.

От двете страни на лунната пътека водата бе наситено синя в мрака. Земята бе далечна ивица от ярки светлини, сенките на планината се очертаваха върху небето. Под тях бе само океанът, безкрайни мили океан, и Ема почувства студените пръсти на страха, като леден блок, докоснал се внезапно до тила й и плъзнал по вените й.

Безкрайни мили океан, безбрежие от сенки и сол, сурови тьмни води, пълни с непозната празнота и чудовищата, живеещи в тях. Представи си как политаш в нея, знаейки какво има под теб, как се мъчиш да се задържиш на повърхността; от ужас пред това, което се простира под теб - дълги мили нищо и чудовища, чернота, ширнала се във всички посоки, и океанското дъно така далеч от теб - мозъкът ти ще се пръсне на безброй късчета.

Мотоциклетът се разбунтува, подскочи под ръцете й. Ема прехапа устни до кръв и се съсредоточи.

Мотоциклетът се обърна под ръцете й и се насочи обратно към брега. По-бързо, подтикваше го Ема, обзета изведнъж от отчаяно желание да види земята под себе си. Стори й се, че съзира сенки, които се движеха под кожата на морето, и си спомни старите истории за моряци, чиито лодки били повдигнати над водата върху гърба на китове и морски чудовища. Разкази за кораби, разбити на парчета от морски демони, а екипажите им - хвърлени на акулите...

Дъхът на Ема секна, моторът подскочи под нея и тя изпусна дръжките, и ето че се носеха стремглаво надолу.

Марк изкрещя, когато прелетяха покрай разбиващите се вълни, носейки се към брега. Пръстите на Ема откриха дръжките и отново се вкопчиха в тях, само миг преди предното колело да докосне пясъка, а после мотоциклетът се издигна нагоре, профуча над плажа и мина над магистралата под тях.

До ушите й достигна смехът на Марк. Беше див звук и в него Ема долови ехото на Лова, рев на рогове и тътен на копита. Тя вдъхваше дълбоко хладния свеж въздух; косата й се развяваше зад нея, не съществуваха никакви правила. Беше свободна.

- Ето че се доказа, Ема - каза Марк. - Достойна си да яздиш заедно с Гуин, ако поискаш.

- Дивият лов не допуска жени в редиците си - напомни му тя и вятърът изтръгна думите от устата й.

- Какви глупаци. Жените са много по-пламенни от мъжете. - Марк посочи към брега и хребета на планината. - Карай натам. Ще те заведа на мястото, където се събират линиите.