Лейди Полунощ

25. Гроб край морски вълни

Ема и Джулиън първи пристъпиха в пещерата, Марк беше последен. Както и преди, в началото тунелът беше тесен, подът му - осеян с остри камъчета. Сега те бяха разпилени, много от тях бяха изритани настрани. Дори и в сумрака (не смееше да извади магическата си светлина] Ема виждаше къде в мъха, растящ по стените, се бяха впивали човешки пръсти.

- Оттук са минали хора - тихо каза тя. - Много хора.

- Последователите? - предположи Джулиън също така тихо.

Ема поклати глава. Нямаше представа. Беше й студено, с онази приятна студенина на битката, която тръгва от корема и се разлива навън. Студенината, която изостря зрението и забавя времето около теб, така че разполагаш с безкрайни часове, за да поправиш замаха на серафимската си кама или ъгъла на меча си.

Усещаше Кортана между раменете си, тежък и златен. Мечът й шепнеше с гласа на майка й. „Стомана и закалка, дъще."

Пристъпиха в залата с висок таван и Ема се закова на място. Останалите се скупчиха около нея, ала никой не каза нито дума.

Пещерата не бе такава, каквато Ема я си спомняше. Беше потънала в полумрак и създаваше впечатлението за огромно пространство, ширнало се в тъмнината. Стъклените врати ги нямаше. Вдълбани в скалите наблизо бяха думите на стихотворението, което им бе станало толкова познато.

Серафими.

Ловци на сенки.

Магическата светлина на Джулиън лумна в ръката му, огрявайки мястото, и Ема ахна.

Пред тях имаше каменна маса, издигаща се на височината на гърдите; повърхността й бе надупчена и грапава. Изглеждаше така, сякаш бе направена от черна лава, и бе заобиколена от голям кръг, нарисуван с бял тебешир върху пода.

Отгоре й лежеше Тави и сякаш спеше, мъничкото му личице беше меко и отпуснато, очите - затворени. Стъпалата му бяха боси, китките и глезените му бяха оковани с вериги, закрепени с железни халки към каменните крака на масата.

До главата му имаше метална купа, опръскана със зловещи на вид петна, а до нея почиваше нащърбен меден нож.

Магическата светлина се вряза в сенките, които сякаш бяха надвиснали над помещението като живо същество. Ема се зачуди колко ли бе голяма пещерата в действителност и колко от това бе илюзия.

Ливи извика името на брат си и се втурна напред, ала Джулиън я сграбчи и я спря. Тя се задърпа недоумяващо, мъчейки се да се отскубне от хватката му.

- Трябва да го спасим - изсъска тя. - Трябва да отидем при него...

- Това е защитен кръг - изсъска Джулиън в отговор. - Нарисуван на пода около него. Прекрачиш ли го, ще те убие.

Някой си шепнеше тихичко. Кристина, мълвяща молитва. Марк беше настръхнал.

- Тихо. Някой идва.

Направиха всичко по силите си да се слеят със сенките, дори Ливи, която продължаваше да се дърпа. Магическата светлина на Джулиън угасна.

От мрака бе излязла една фигура. Фигура, облечена в дълга черна роба, с качулка, която скриваше лицето й. Висока фигура с черни ръкавици.

„Винаги се появяваше в дълги одежди и ръкавици, и качулка, ясно? От него не се виждаше нищо."

Сърцето на Ема задумка.

Фигурата се приближи до масата и защитният кръг се отвори като ключалка, руните избледняха и изчезнаха, образувайки дупка, през която фигурата да пристъпи. Тя дойде по-близо до Тави.

И по-близо. Ема усещаше всички от семейство Блекторн около себе си. Страхът им сякаш бе живо същество. В устата й имаше вкус на кръв - беше прехапала долната си устна, толкова отчаяно искаше да се хвърли напред, да рискува да прекрачи кръга, да грабне Тави и да побегне.

Ливи се отскубна от Джулиън и изскочи в пещерата.

- Не! - извика тя. - Махни се от брат ми или ще те убия, ще те убия...

Фигурата замръзна, а после бавно вдигна глава. Качулката се смъкна и изпод нея се разля дълга, къдрава кестенява коса. Позната татуировка на рибка кои проблесна върху мургава кожа.

- Ливи?

- Даяна? - Тай бе този, който изрече на глас изумлението на сестра си. Ливи беше онемяла.

Даяна се отдръпна от масата, взирайки се към тях.

- В името на Ангела - ахна тя. - Колко от вас са тук?

Отговори й Джулиън. Гласът му беше овладян, но Ема усещаше какво усилие му коства това. Диего се бе привел напред, присвил очи.

„Джейс Херондейл и семейство Лайтууд бяха предадени от собствения си учител."

- Всички.

- Дори Дру? Не разбирате колко опасно е това... Джулиън, трябва да се махнете от тук.

- Не и без Тави - изплющя гласът на Ема. - Даяна, какво правиш, по дяволите? Каза ни, че си в Тайланд.

- И да е била, никой в Института в Банкок не знаеше за това - обади се Диего. - Аз проверих.

- Ти ни излъга. - Ема си спомни думите на Ярлат. „Глупави ловци на сенки, прекалено наивни, за да знаят кому могат да имат доверие." Малкълм ли бе имал предвид, или Даяна? - Нямаше те по време на разследването, сякаш криеше нещо от нас...

Даяна потръпна.

- Ема, не, не е каквото си мислиш.

- Какво е тогава? Защото не мога да си представя каква друга причина би могла да имаш, за да дойдеш тук...

В този миг се разнесе шум. Стъпки, приближаващи се откъм сенките. Даяна вдигна ръка.

- Дръпнете се... скрийте се...

Джулиън сграбчи Ливи и я изтегли в сенките в същия миг, в който се появи Малкълм.

Малкълм.

Изглеждаше както обикновено. Мъничко развлечен, в дънки и бяло ленено сако с цвета на косата му. В ръката си държеше голяма черна книга, затворена с кожена закопчалка.

- Наистина си ти - прошепна Даяна. Малкълм я изгледа спокойно.

- Даяна Рейбърн. Виж ти, виж ти. Не очаквах да те заваря тук. Мислех, че си избягала.

Даяна се изпъна.

- Аз не бягам.

Той като че ли я погледна отново, за да види точно колко близо е до Тави. Намръщи се.

- Дръпни се от момчето.

Даяна не помръдна.

- Дръпни се - повтори той и пъхна черната книга в якето си. - И без това не ти е никакъв. Ти не си Блекторн.

- Аз съм неговата учителка. Той израсна под моите грижи.

- 0, я стига. Ако наистина те беше грижа за тези деца, още преди години да си оглавила Института. Ала, предполагам, всички знаем защо не го направи.

Малкълм се ухили и цялото му лице се преобрази. Ако Ема все още хранеше някакви съмнения за вината му, за историята, която им бе разказал Кийрън, те се изпариха в този миг. Подвижните му забавни черти станаха корави. В усмивката му имаше жестокост, зад която се долавяше отекваща, бездънна загуба.

От масата се надигна пламък. Даяна извика и политна назад, падайки извън защитния кръг, който начаса се затвори след нея. Изправи се и се втурна към Тави, но този път кръгът устоя - тя отскочи от него, сякаш се бе блъснала в стъклена стена, и отново залитна.

- Никое човешко същество не може да прекрачи тази бариера - заяви Малкълм. - Предполагам, че първия път си имала някакъв амулет, за да я прекосиш, но той няма да подейства втори път. Не трябваше да идваш.

- Не може наистина да се надяваш да успееш, Малкълм. -Даяна стискаше лявата си ръка с дясната; кожата й изглеждаше изгорена. - Ако убиеш ловец на сенки, нефилимите ще те преследват до края на дните ти.

- Те ме преследваха и преди двеста години. Те я убиха. -Ема никога не бе чувала нещо подобно на чувството, с което бе пропит гласът на Малкълм. - А ние не бяхме сторили нищо. Нищо. Не се страхувам от тях, нито от несправедливата им справедливост и беззаконните им закони.

- Разбирам болката ти, Малкълм - предпазливо каза Даяна. - Но...

- Нима? Наистина ли разбираш, Даяна Рейбърн? - изръмжа той... а после гласът му омекна. - Може би наистина е така. Ти също си познала несправедливостта и нетолерантността на Клейва. Защо трябваше да идваш тук... аз ненавиждам рода Блекторн, не Рейбърн. Винаги съм те харесвал.

- Харесвал си ме, защото смяташе, че прекалено се боя от Клейва, за да се вгледам внимателно в теб. - Даяна се извърна от него. - За да те заподозра. - За миг тя бе с лице към Ема и останалите. Устните й оформиха едно безмълвно БЯГАЙТЕ, преди отново да се обърне към Малкълм.

Ема не помръдна, ала долови движение зад себе си. Беше съвсем тихо; ако не носеше руна, изостряща слуха й, нямаше да го чуе. За нейно учудване, беше Джулиън, напуснал изведнъж мястото си до нея. Двамата с Марк потънаха в тунела зад тях.

Ема искаше да извика след него - какво правеше? - но не можеше, не и без да привлече вниманието на Малкълм. Той все още се приближаваше към Даяна, само след миг щеше да е в състояние да ги види.

Ема сложи ръка върху дръжката на Кортана. Тай стискаше един нож, а кокалчетата му бяха побелели; Ливи държеше сабята си с решително лице.

- Кой ти каза? - попита Малкълм. - Рук ли беше? Не мислех, че се е досетил. - Той наклони глава на една страна. - Не. Не беше сигурна, когато дойде тук. Подозираше... - Крайчетата на устните му се извиха надолу. - Беше Катарина, нали?

Даяна стоеше разкрачена, с отметната назад глава. Поза на воин.

- Когато разтълкувахме втория ред на стихотворението и чух израза „на Блекторн кръвта", си дадох сметка, че не търсим убиец на мундани и елфи. Ставаше дума за рода Блекторн. А ако някой можеше да знае за вражда, датираща отпреди много години, това бе Катарина. Отидох при нея.

- Ала не можеше да кажеш на семейство Блекторн, че си отишла при нея, заради причината да я познаваш. Тя е медицинска сестра... медицинска сестра на мундани. Как мислиш, че разбрах...?

- Тя не ти е казала за мен, Малкълм - изплющя гласът на Даяна. - Тя пази тайни. Каза ми единствено това, което знаеше - че си обичал нефилимско момиче и че то е станало Желязна сестра. Никога не се е усъмнила в тази история, защото, доколкото е знаела, самият ти никога не си се усъмнил в нея. Но след като ми я разказа, аз проверих при Железните сестри. Никакво нефилимско момиче с подобна история не бе ставало една от тях. А след като открих, че това е лъжа, останалото започна да си идва на мястото. Спомних си какво ни каза Ема за нещата, които бе видяла тук, за дрехите, свещника. Катарина отиде в Спираловидния лабиринт, а аз дойдох тук...

- Значи, тя ти е дала амулета, с който да преминеш през защитния кръг. Колко жалко, че ти го похаби. Имаше ли план, или се втурна насам, обзета от паника?

Даяна не отговори. Лицето й бе изваяно от камък.

- Винаги трябва да имаш план - каза Малкълм. - Аз например кроя моя от години. А ето те теб сега, пословичната неочаквана спънка. Предполагам, не ми остава друго, освен да те убия, макар да не бях възнамерявал да го правя, а пък да те разкрия пред Клейва би било толкова забавно...

Нещо сребристо разцъфна в ръката на Даяна. Метателна звезда. Тя полетя към Малкълм; в един миг той беше на пътя й, а в следващия бе в другия край на пещерата. Звездата се удари в стената и падна на земята, където остана да блещука.

Малкълм издаде съскащ звук, като ядосана котка. От пръстите му хвръкнаха искри. Даяна бе вдигната във въздуха и запратена към стената, а после се свлече на пода, стиснала ръце до тялото си. Успя да седне, но когато понечи да се изправи, коленете й се подкосиха. Тя се задърпа, мъчейки се да се отскубне от невидимите въжета.

- Не можеш да помръднеш - отегчено каза Малкълм. -Парализирана си. Бих могъл да те убия на място, естествено, но, е, ами възнамерявам да направя забележителен номер, а всеки номер заслужава публика. - Той се усмихна неочаквано. - Предполагам, че не бива да забравям останалите си зрители, само че те не са особено жизнени.

Неочаквано пещерата се изпълни със светлина. Гъстите сенки зад масата се разсеяха и Ема видя, че помещението се простира далеч, далеч назад - имаше дълги редици с места, като скамейки в църква, грижливо подредени и запълнени с хора.

- Последователи - промълви Тай. Досега ги беше виждал единствено отдалеч, от прозореца на Института, помисли си Ема и се зачуди как ли му се струват отблизо. Странно бе да знае, че Малкълм бе предвождал всички тези хора, че бе упражнявал такава власт над тях, че те бяха готови да сторят всичко за него... Малкълм, когото винаги бяха смятали за смешноват, някой, който завързваше връзките на двете си обувки заедно.

Последователите седяха съвършено неподвижно, с ръце в скута, като дълги редици кукли. Ема разпозна Белинда и неколцина от онези, които бяха дошли да вземат Стърлинг. Главите им бяха наклонени на една страна - признак на интерес, помисли си Ема, докато не осъзна колко странен бе ъгълът и че не интересът им ги държеше като вкаменени. А това, че вратовете им бяха строшени.

Някой се раздвижи и сложи ръка върху рамото й. Кристина.

- Ема - прошепна тя. - Трябва да нападнем. Диего смята, че можем да обградим Малкълм, че достатъчно от нас бихме могли да го повалим...

Ема стоеше като парализирана. Искаше да се втурне напред, да нападне. Ала усещаше нещо дълбоко в ума си, настойчив глас, който й казваше да чака. Не беше страх. Не беше нейното колебание. Ако не знаеше, че е невъзможно, ако не мислеше, че това би означавало, че полудява, би решила, че е гласът на Джулиън.

Ема, чакай. Моля те, почакай.

- Чакай - прошепна тя.

- Чакай? - Тревогата на Кристина беше осезаема. - Ема, трябва да...

Малкълм пристъпи в кръга. Стоеше близо до краката на Тави, които изглеждаха голи и уязвими на светлината. Посегна към един предмет в долната част на масата и отметна плата, който го покриваше.

Беше свещникът, който Ема си спомняше, медният канделабър без свещи. Сега той бе станал много по-зловещ. Върху всеки заострен връх беше забита отсечена ръка, с китката надолу. Сковани, мъртви пръсти се протягаха към тавана.

Върху един от тях имаше пръстен с крещящ розов камък. Ръката на Стърлинг.

- Знаеш ли какво е това? - попита Малкълм, а в гласа му звучаха злоради нотки. - Знаеш ли, Даяна?

Даяна вдигна глава. Лицето й беше подпухнало и окървавено.

- Ръце на славата - отвърна тя с хриплив шепот.

Малкълм изглеждаше доволен.

- Доста време ми отне, докато разбера, че именно от това се нуждая. Ето защо опитът ми със семейство Карстерс не сполучи. Заклинанието изискваше мандрагора и доста време мина, преди да осъзная, че мандрагора в случая означава main de gloire, ръка на славата. - Той се усмихна, видимо доволен. - Най-черната от всички черни магии.

- Заради начина, по който се прави - каза Даяна. - Това са ръце на убийци. Единствено ръката, отнела човешки живот, може да се превърне в ръка на славата.

- O! - тихото ахване в мрака дойде от Тай; очите му бяха широко отворени и слисани. - Сега вече разбирам.

Ема се обърна към него. Бяха се долепили до противоположните стени на тунела и се гледаха. От едната страна на Тай стоеше Ливи, от другата - Диего. Дру и Кристина бяха до Ема.

- Диего каза, че е странно - продължи Тай все така тихо. -Това, че жертвите бяха толкова различни - хора, елфи. То е, защото жертвите никога не са имали значение. Малкълм не се е нуждаел от жертви, а от убийци. Ето защо Последователите искаха да си върнат Стърлинг... и защо Белинда отряза ръцете му и си тръгна с тях. И защо Малкълм я остави да го направи. Нуждаел се е от ръката на убиеца, ръката, с която е убил... за да може да направи това. Белинда взе и двете му ръце, защото не е знаела с коя е извършил убийството... а не можеше да попита.

Но защо? - искаше да попита Ема. - Защо телата бяха горени, удавени, белязани? За какво бяха ритуалите? Ала се боеше, че ако отвори уста, ще излезе вик на ярост.

- Това е грешно, Малкълм. - Макар и задавен, гласът на Даяна беше сигурен. - Дни наред разговарях с онези, които те познават от години. Катарина Лос. Магнус Бейн. Те казаха, че си добър, мил... Това не може да са само лъжи.

- Лъжи? - извиси глас Малкълм. - Ти ли ще ми говориш за лъжи? Те ме излъгаха за Анабел. Казаха, че е станала Желязна сестра. Те всички ми наприказваха едни и същи лъжи: Магнус, Катарина, Теса. Елф бе този, от когото научих, че са ме излъгали. Елф бе този, който ми каза какво в действителност се е случило с Анабел. Ала дотогава тя отдавна бе мъртва. Семейство Блекторн бяха убийци на собствената си плът и кръв!

- Това е било преди поколения. Момчето, което си приковал към тази маса, никога не е познавало Анабел. Това не са хората, които са те наранили, Малкълм. Това не са хората, които са ти отнели Анабел. Те са невинни.

- Никой не е невинен! - изкрещя Малкълм. - Тя беше Блекторн! Анабел Блекторн! Тя ме обичаше, а те ми я отнеха... отнеха ми я и я зазидаха жива, и тя умря в гробницата. Те ми го причиниха, а аз не прощавам! Никога няма да простя! - Той си пое дълбоко дъх, полагайки видимо усилие да се овладее. - Тринайсет ръце на славата - заяви. - И кръвта на Блекторн. Това ще я върне от мъртвите и отново ще бъдем заедно.

Той се извърна от Даяна с лице към Тави и взе ножа, който лежеше на масата до главата му.

Напрежението в тунела бе неочаквано, безмълвно и експлозивно. Ръце посегнаха към оръжия. Пръсти се обвиха около дръжки. Диего вдигна брадвата си. Пет чифта очи се обърнаха към Ема.

Даяна се задърпа още по-отчаяно, докато Малкълм вдигаше ножа. Светлина отскочи от него, странно красива, огряла стиховете върху стената.

„Но безкрайна любов - непозната до днес..."

„Джулиън - помисли си Ема. - Джулиън, нямам избор. Не можем да те чакаме."

- Хайде - прошепна тя и те изскочиха от тунела: Тай и Ливи, и Ема, и Кристина, всички те; Диего се хвърли право към Малкълм.

За частица от секундата Малкълм изглеждаше изненадан. Ножът се изплъзна от пръстите му и тупна на пода; направено от мека мед, острието му се изкриви. Малкълм го изгледа за миг, а после отново вдигна очи към семейство Блекторн и техните приятели... и избухна в смях. Стоеше си насред защитния кръг и се смееше, докато те се втурваха към него... и един по един биваха запращани назад от силата на невидимата предпазна стена. Диего замахна с бойната си брадва и тя отскочи от въздуха, сякаш се бе ударила в стомана.

- Обградете го! - изкрещя Ема. - Не може да остане в защитния кръг завинаги! Обградете го!

Те се разпръснаха и наобиколиха защитните руни на пода. Ема се озова срещу Тай, стиснал нож в ръката си. Взираше се в Малкълм с особено изражение - смесица от недоумение и омраза.

Тай разбираше, че понякога хората се преструват и играят роли. Ала предателство с мащаби като това, което Малкълм бе извършвал в продължение на години, бе нещо раз-лично. Дори Ема не бе в състояние да го разбере, въпреки че имаше много по-ясна представа на каква измяна са способни хората, след като бе видяла как Клейвът изпраща Хелън в изгнание и изоставя Марк.

- Рано или късно, ще ти се наложи да излезеш от там -каза тя. - И когато го направиш...

Малкълм се наведе и вдигна изкривения нож от пода. Когато се изправи, Ема видя, че очите му имат цвета на две синини.

- Когато го направя, вие ще сте мъртви - процеди той и като се завъртя, протегна ръка към редиците на мъртвите.

- Въздигнете се! - провикна се той. - Въздигнете се, мои Последователи!

Разнесе се хор от стонове и скърцане и мъртвите Последователи започнаха да се изправят.

Не се движеха нито необикновено бавно, нито необикновено бързо, но за сметка на това го правеха с непоколебима решимост. Не изглеждаха въоръжени, ала когато наближиха голямата зала, Белинда, с празни очи и изкривена на една страна глава, се нахвърли върху Кристина. Пръстите й завършваха с хищни нокти и преди Кристина да успее да реагира, върху лицето й се проточиха кървави резки.

С вик на отвращение, Кристина отблъсна трупа на Белинда от себе си, прерязвайки гърлото му с ножа си.

Напразно. Белинда отново се изправи. Огромна безкръвна рана бе зейнала на врата й, ала тя отново замахна към Кристина. Преди да успее да направи повече от една крачка обаче, нещо сребристо проблесна във въздуха. Брадвата на Диего пропя и се стрелна напред, отсичайки главата на Белинда. Тялото се свлече на земята, макар че раната не кървеше, сякаш беше обгорена.

- Зад теб! - изкрещя Кристина.

Диего се завъртя рязко. Двама Последователи посягаха с хищни ръце към тях. Той описа светкавична дъга и брадвата му отсече главите и на двамата.

Зад Ема се разнесе шум. Тя пресметна къде се намира Последователят, който го беше издал, скочи, завъртя се и го повали с ритник. Беше къдрокосият кларинетист. Тя замахна надолу с Кортана, отделяйки главата от тялото му.

Спомни си как й беше намигнал в театър „Полунощ". „Дори не знаех името му", помисли си, а после отново се завъртя.

В пещерата цареше хаос. Точно както Малкълм бе искал, ловците на сенки бяха изоставили периметъра на защитния кръг, за да отблъснат Последователите.

Самият той не обръщаше никакво внимание на онова, което се случваше около него. Беше взел канделабъра с ръцете на славата и го бе отнесъл до масата. Постави го до главата на Тави, който продължаваше да спи с порозовели бузи.

Дру бе изтичала до Даяна и се мъчеше да й помогне да се изправи на крака. Когато един от Последователите се приближи към тях, тя се завъртя и го прониза с оръжието си. Ема я видя да преглъща, докато тялото рухваше, и си даде сметка, че Дру за първи път убиваше някого в битка... дори този някой вече да беше мъртъв.

Ливи се биеше великолепно, финтирайки и парирайки със сабята си, оттласквайки Последователите към Тай. Серафимската кама в ръката му грееше ярко и когато един русокос Последовател политна към него, той заби острието в тила му.

Разнесе се раздиращ, пращящ звук, когато серафимската кама срещна плът, и Последователят бе обхванат от пламъци. Той се олюля, дращейки горящата си плът, и се сгромоляса на земята.

- Серафимски ками! - изкрещя Ема. - Всички! Използвайте серафимските си ками!

Светлини лумнаха в пещерата и Ема чу гласове, призоваващи ангелски имена. Йофиил, Ремиел, Дума. През мъглата на сиянието Ема видя Малкълм с изкривения меден нож. Прокара ръка по него и той се изправи под пръстите му, така остър, както бе в началото. Малкълм допря върха на острието до гърлото на Тави и замахна надолу, съдирайки тениската с Батман на момченцето. Износеният памук се разтвори, разкривайки слабички, уязвими гърди.

Светът на Ема сякаш се отдръпна назад. В хаоса на пещерата тя все още се биеше, серафимската й кама лумваше, докато я забиваше в тялото на един Последовател, а после на втори, на трети. Телата им се трупаха около нея.

Опита да си проправи път през тях, да отиде при Тави и в този миг чу гласа на Джулиън. Обърна се рязко, ала не го видя никъде и въпреки това гласът му беше отекнал съвсем ясно в ушите й: Ема, Ема, дръпни се, настрани, далеч от тунела.

Тя отскочи встрани, избягвайки тялото на един от падналите Последователи, и в същия миг до слуха й достигна нов звук: тропот на копита. Нещо средно между вой и звън на огромна камбана отекна във въздуха и отскочи от стените, и дори Малкълм вдигна поглед.

Уиндспиър връхлетя от тунела. Джулиън го беше възседнал, заровил ръце в гривата му. Марк седеше зад брат си, стиснал колана му. Двамата почти се сляха в едно, когато Уиндспиър скочи.

Малкълм зяпна, когато конят се извиси във въздуха, pазбивайки защитната бариера. Докато Уиндспиър прелиташе над масата, Джулиън скочи от гърба му и падна тежко върху гладката каменна повърхност до Тави. Ема усети как неговата разтърсваща костите болка премина и през собственото й тяло.

Марк остана върху гърба на Уиндспиър, докато той прелиташе над масата и се приземяваше от другата страна на кръга. Разкъсан, кръгът започна да се гърчи като обляна в светлина змия, една по една руните лумваха и изчезваха.

Джулиън се изправяше на колене. Малкълм изръмжа и посегна към Тави... в същия миг, в който една фигура тупна от тавана и го повали на земята.

Беше Кийрън. Косата му блещукаше в синьо-зелено, същия морски цвят имаше и оръжието, с което замахна. Острието се спусна към гърдите на Малкълм, но той вдигна ръце. Тъмнолилава светлина изригна от дланите му и запрати Кийрън назад. Малкълм се изправи на крака с разкривено от омраза лице и замахна, за да направи Кийрън на прах.

Уиндспиър изцвили. Обърна се рязко, вдигна копита и ги стовари в гърба на Малкълм; незнайно как, Марк успя да се задържи на седлото. Магьосникът политна, а конят, с разширени алени очи, се изправи на задни крака и изпръхтя. Марк се вкопчи в гривата му и се приведе напред, протегнал другата си ръка към Кийрън.

- Хвани я - чу го да казва Ема. - Кийрън, хвани ръката ми.

Кийрън го направи и Марк го издърпа върху гърба на Уиндспиър. След това се обърнаха и препуснаха към групичка Последователи; конят ги разпръсна, а Марк и Кийрън довършиха живите мъртви с мечовете си.

Малкълм с усилие се изправи на крака. Бялото му сако сега бе щедро изцапано с пръст и кръв. Тръгна към масата, върху която Джулиън бе коленичил над Тави и дърпаше веригите, с които той бе окован. Защитният кръг около тях все още пращеше. Ема си пое дълбоко дъх и се втурна към масата, скачайки във въздуха.

Усети как я прониза електричество, докато преминаваше разкъсания кръг, приклекна и се оттласна нагоре. Приземи се върху масата, коленичила до Джулиън.

- Дръпни се! - бе всичко, което имаше време да каже задъхано. - Джулиън, дръпни се!

Той се откъсна от брат си, макар Ема да знаеше, че да пусне Тави бе последното, което искаше да направи. Плъзна се до ръба на масата и застана на колене, навеждайки се назад. Доверявайки се на Ема. Давайки й достатъчно пространство.

„Оръжие, изковано от Уейланд Ковача, може да посече всичко."

Замахна с Кортана, на няколко сантиметра от китката на Тави. Острието преряза веригата и тя падна с дрънчене настрани. Ема чу как Малкълм изпищя и стаята бе прорязана от виолетов огън.

Отново замахна с Кортана, разсичайки и останалите вериги, които приковаваха Тави към масата.

- Върви! - изкрещя тя на Джулиън. - Изнеси го от тук!

Джулиън взе малкия си брат на ръце. Тялото на Октавиан висеше безжизнено, очите му бяха обърнати назад. Джулиън скочи от масата.

Ема не го видя да изчезва в тунела, защото вече се беше обърнала. Марк и Кийрън бяха приклещени в един ъгъл от групичка Последователи, Диего и Кристина - в друг. Малкълм се приближаваше към Тай и Ливи. Вдигна ръка... и една малка фигурка се спусна към него, стиснала лумнала серафимска кама.

Беше Дру.

- Махни се от тях! - изпищя тя и оръжието й грейна между тях. - Не се приближавай до брат ми и сестра ми!

Малкълм изръмжа и насочи пръст към нея. Въже от лилава светлина се обви около краката на Дру и я събори. Серафимската кама се изтъркули на пода и угасна върху камъните.

- Все още имам нужда от кръв на Блекторн - заяви Малкълм и посегна към нея. - А твоята ще ми свърши точно толкова добра работа, колкото и тази на малкия ти брат. Всъщност ти изглеждаш така, сякаш имаш доста повече от него...

- Спри! - изкрещя Ема.

Малкълм я погледна... и се вкамени. Ема се бе изправила върху каменната маса. В едната си ръка стискаше Кортана, а в другата - канделабъра с ръцете на славата.

- Дълго ти отне, докато ги събереш, нали? - заяви тя с леден глас. - Ръцете на тринайсет убийци. Не е толкова лесно.

Малкълм пусна Дру и тя изтича в далечния край на залата, посягайки към колана си за друго оръжие. Лицето на Малкълм се изкриви.

- Върни ми го - изръмжа той.

- Нареди им да се оттеглят - каза Ема. - Накарай Последователите си да се оттеглят и ще си получиш ръцете на славата.

Очите на Малкълм лумнаха.

- Лишиш ли ме от шанса да си възвърна Анабел, ще ми платиш с агония.

- Едва ли би могла да бъде по-ужасна от агонията да ти слушам приказките - каза Ема. - Нареди им да се махнат или ще накълцам тези отвратителни неща на късчета. - Тя още по-здраво стисна дръжката на Кортана. - Да видим дали ще можеш да направиш магията си с тях.

Погледът на Малкълм обходи пещерата. Подът беше осеян с телата на Последователите му, ала някои от тях все още бяха на крака, приклещили Диего и Кристина в единия ъгъл. Възседнали Уиндспиър, Марк и Кийрън посичаха онези, които ги заобикаляха. Копитата на коня бяха поаленели от кръв.

Свил ръце в юмруци, магьосникът се обърна и процеди няколко думи на гръцки. Останалите Последователи започнаха да се свличат на земята. Диего и Кристина се втурнаха към Дру; Кийрън дръпна юздите на Уиндспиър и елфическият кон се закова на място, докато мъртвите отново падаха мъртви.

Малкълм се хвърли към масата. Ема пробяга по нея и скочи, приземявайки се леко на пода, без да спира.

Втурна се към редицата столове, сложени за Последователите, притича по пътеката между тях и потъна в сенките. Кортана хвърляше достатъчно светлина, та тя да различи тъмен коридор между скалите, губещ се в недрата на хълма.

Тя нахлу в него. Единствената светлина идваше от блещукащия мъх, който растеше по стените. Стори й се, че вижда нещо да проблясва в далечината, и продължи напред, макар че да тича с тежкия канделабър започваше да й причинява болка.

Коридорът се разклони. Чула стъпки зад себе си, тя се хвърли наляво. Не беше направила повече от няколко крачки, когато пред нея се издигна стъклена стена.

Вратата. Беше станала по-голяма и сега запълваше почти цялата стена. Масивният лост, който Ема си спомняше, стърчеше от скалата до нея. Вратата сияеше отвътре, като огромен аквариум.

Океанът проблясваше зад стъклото, наситено синьозелен. Ема виждаше риби и водорасли, и странни светлини и багри.

- 0, Ема, Ема - разнесе се гласът на Малкълм зад нея. -Пое по грешния път, нали? Но това се отнася за голяма част от живота ти.

Ема се обърна и замахна с канделабъра към него.

- Не се доближавай.

- Имаш ли представа колко са скъпоценни тези ръце? -попита той. - За най-голяма мощ, те трябва да бъдат отрязани веднага след извършването на убийството. Да уредя всички убийства, бе забележителна проява на умение, дързост и преценка на времето. Не можеш да си представиш колко се подразних, когато ми отне Стърлинг, преди да успея да отрежа ръката му. Белинда трябваше да ми донесе и двете му ръце, за да преценя коя от тях е била инструментът на убийството. А после Джулиън ми се обади за помощ... невероятен късмет, трябва да призная.

- Не беше късмет. Ние ти вярвахме.

- Някога и аз имах доверие на ловците на сенки - каза Малкълм. - Всички допускаме грешки.

„Накарай го да продължи да говори - помисли си Ема. -Останалите ще ме последват."

- Според Джони Рук ти си му наредил да ми съобщи, че тялото ще бъде изхвърлено край „Саркофаг". Защо? Защо ме накара да тръгна по дирите ти?

Малкълм направи крачка напред. Тя замахна с канделабъра към него и той вдигна умиротворително ръце.

- Исках вниманието ти да бъде насочено другаде. Исках да се съсредоточиш върху жертвите, не върху убийците. Освен това трябваше да научиш за ситуацията преди елфическите пратеници да се появят на прага ви.

- И да ни възложат да разследваме убийствата, зад които стоеше ти? Каква полза имаше от това?

- Беше ми дадено категорично обещание, че Клейвът няма да се намесва в това - отвърна Малкълм. - Отделните ловци на сенки не ме плашат, Ема. Ала цял куп от тях -не, благодаря. Познавам Ярлат много отдавна. Знам, че има връзки с Дивия лов, знаех и че Дивият лов разполага с нещо, което би ви накарало да преобърнете земята, за да скриете информация от Клейва и Мълчаливите братя. Нямам нищо лично против момчето - поне неговата Блекторнова кръв е разредена с известно количество добра, долноземска кръв. Познавам обаче Джулиън. Знам кое е най-важно за него, и това не са законите и Клейвът.

- Подцени ни - каза Ема. - Ние разкрихме всичко. Разбрахме, че си ти.

- Хрумна ми, че може да изпратят центурион, но и през ум не ми мина, че ще бъде някой, когото познавате. На когото имате достатъчно доверие, за да му разкажете истината, въпреки Марк. Когато видях момчето Росалес, осъзнах, че не разполагам с много време. Знаех, че трябва незабавно да взема Тави. За щастие, можех да разчитам на помощта на Ярлат, която се оказа безценна. А, да - добави той, - чух за бичуването. Много съжалявам за това. Ярлат си има свои начини да се забавлява, които аз не споделям.

- Съжаляваш? - Ема го зяпна невярващо. - Уби родителите ми, а се извиняваш за това? Бих предпочела да ме бичуват хиляда пъти, но родителите ми да бъдат живи.

- Знам какво си мислиш. Всички ловци на сенки разсъждавате по един и същи начин. Но искам да разбереш... - Малкълм млъкна, лицето му потръпваше. - Ако можеше да разбереш, нямаше да ме виниш.

- Тогава кажи ми какво се случи. - Над рамото му Ема виждаше коридора и й се струваше, че различава очертания, сенки в далечината. Ако успееше да му отвлече вниманието, така че останалите да го нападнат отзад... - Отишъл си в царството на феите - каза тя. - Открил си, че Анабел не е станала Желязна сестра. Че е била убита. Тогава ли си се запознал с Ярлат?

- По онова време той беше дясната ръка на краля на тъмните феи - отвърна Малкълм. - Когато отидох, знаех, че кралят може да нареди да ме убият. Те не си падат особено по магьосниците. Само че не ме беше грижа. И когато кралят поиска услуга от мен, аз я извърших. В замяна той ми даде стихчето. Заклинание, което да възкреси моята Анабел. Кръвта на Блекторн. „Кръв за кръв", така каза кралят.

- Защо не я възкреси още тогава? Защо изчака толкова дълго?

- Магиите на елфите и нашите са много различни - обясни Малкълм. - Беше все едно превеждам нещо от друг език. Нужни ми бяха години, докато разтълкувам стихотворението. А после осъзнах, че то ми казва да намеря една книга. Едва не полудях. Години, прекарани в превод, и единственото, което получих, бе гатанка за книга... - Очите му се впиха в нейните, сякаш искаше да я накара да разбере. - Беше просто случайност, че се оказаха твоите родители. Прибраха се в Института, докато бях там. Само че то не подейства. Направих всичко така, както пишеше в книгата, а Анабел не помръдна.

- Родителите ми...

- Обичта ти към тях не беше по-голяма от моята любов към Анабел. Опитвах се да направя нещата справедливи. Не беше, за да нараня теб. Не мразя рода Карстерс. Родителите ти бяха жертвоприношение.

- Малкълм...

- Те биха се жертвали, нали? - попита той не без основание. - Заради Клейва? Заради теб?

Страховита, вцепеняваща ярост се надигна в Ема и тя трябваше да положи огромно усилие, за да остане на мястото си.

- А после чака още пет години? - Едва успя да процеди въпроса през свитото си гърло. - Защо пет години?

- Изчаках, докато прецених, че съм разбрал магията съвсем точно. Използвах времето, за да се уча. Да съзидавам. Взех тялото на Анабел от гробницата й и го преместих в средоточието. Създадох Последователите на Пазителя. Белинда беше първият член. Изпълних ритуала съвсем точно - изгорих тялото и го накиснах в морска вода, написах думите върху него... и усетих как Анабел помръдна. - Очите му грейнаха със зловеща синьо-виолетова светлина. - Знаех, че ще я събудя за живот. След това вече нищо не можеше да ме спре.

- А символите? - Ема се притисна до стената. Канделабърът беше тежък, ръката й започваше да тупти от болка. - Какъв е смисълът от стихотворението?

- То беше послание! - изкрещя Малкълм. - Ема, за някой, който толкова много говори за отмъщение, който жадува за разплата, ти като че ли не знаеш много за нея. Исках ловците на сенки да знаят. Исках семейство Блекторн да знае когато най-младият от тях бе мъртъв, чия ръка е отнела живота му. Когато някой ти е причинил зло, страданието им не ти е достатъчно. Той трябва да те погледне в лицето и да разбере защо страда. Исках Клейвът да разтълкува стихотворението и да разбере точно кой ще бъде тяхното унищожение.

- Унищожение? - повтори Ема невярващо. - Ти си луд. Убийството на Тави не би унищожило нефилимите... а и никой от онези, които са живи сега, дори не знае коя е Анабел...

- И как според теб се чувствам заради това? - извика той. - Името й е забравено? Съдбата й е погребана? Ловците на сенки я превърнаха в приказка. Мисля, че няколко от родствениците й са полудели... Не могли да понесат онова, което са й причинили. Историята стигнала дори до ушите на мунданите. Онзи умопобъркан По написа стихотворение за нея. Как се обикнахме още като деца, а когато поотраснахме, решихме да се оженим. И как тя щеше да напусне нефилимите заради мен, да, да ги напусне, ала семейството й научи и реши, че смъртта е за предпочитане пред живота с един магьосник. Зазидаха я в гробница, зазидаха я жива.

Дишането му се бе превърнало в накъсани хлипове. Неспособна да помръдне, Ема се взираше в него. Скръбта му бе така мъчителна, сякаш онова, за което говореха, се бе случило вчера.

- Казаха ми, че станала Желязна сестра. Те всички ме излъгаха... Магнус, Катарина, Рейгнър, Теса... покварени от ловците на сенки, подмамени от лъжите им! А аз, тънещ в неведение, скърбящ за нея, докато най-сетне не открих истината...

Изведнъж в коридора отекнаха гласове; долетя звук от тичащи стъпки. Малкълм щракна с пръсти и тунелът зад тях бе облян от виолетова светлина, която постепенно избледня, ставайки все по-слаба и непрозирна, докато не се превърна в стена.

Звукът от гласове и стъпки заглъхна. Ема се бе озовала затворена с Малкълм.

Тя отстъпи назад, стиснала канделабъра.

- Ще унищожа ръцете - заплаши го с разтуптяно сърце. -Ще го направя.

Тъмен огън заигра по пръстите му.

- Бих могъл да те оставя да си вървиш - каза той. - Да те оставя да живееш. Да изплуваш през океана, както направи преди. Би могла да отнесеш съобщение от мен. Съобщението ми до Клейва.

- Не съм те молила да ме пускаш. - Ема дишаше тежко. -Предпочитам да се бия.

Усмивката му беше крива, почти тъжна.

- Ти и твоят меч, независимо от историята му, не сте в състояние да се мерите с един магьосник, Ема.

- Какво искаш от мен? - Гласът й се извиси и отекна между стените. - Какво искаш, Малкълм?

- Искам да разбереш - отвърна той през стиснати зъби. -Искам някой да каже на Клейва за какво са отговорни, искам да знам, че ръцете им са окървавени, искам да знаят защо.

Ема се взираше в Малкълм, слаба, издължена фигура в мръсно бяло сако и пламъчета, танцуващи по върховете на пръстите му. Той я плашеше и едновременно с това я изпълваше с тъга.

- Твоето „защо" няма значение - каза тя най-сетне. - Може би си сторил всичко това в името на любовта. Ала ако мислиш, че то променя нещо, с нищо не си по-добър от Клейва.

Малкълм направи крачка към нея... и Ема го замери с канделабъра. Той се дръпна и свещникът издрънча върху каменния под. Пръстите на отсечените ръце се свиха, сякаш искаха да се предпазят. Ема стъпи здраво на земята, разкрачила крака, спомнила си Идрис и Джейс Херондейл преди години, показващ й как да застане така, че никога да не могат да я съборят.

Стисна дръжката на Кортана с две ръце и си спомни Клеъри Феърчайлд и онова, което й бе казала в Идрис, когато тя бе само на дванайсет години.

„Невинаги героите са тези, които печелят. Понякога те губят. Ала продължават да се бият. Не се предават. Именно това ги прави герои."

Ема се хвърли към Малкълм, вдигнала Кортана. Той закъсня само с миг - замахна с ръка към нея и от пръстите му изригна пращяща струя лилаво-златна светлина.

Забавянето му й даде достатъчно време, за да реагира -тя се завъртя и вдигна Кортана над главата си. Магията се плъзна по острието. Ема отново се хвърли към Малкълм и той отскочи, макар и не преди Кортана да разсече ръкава му точно над лакътя. Той почти не забеляза.

- Смъртта на родителите ти беше необходима. Трябваше да проверя дали книгата действа.

- Не, не трябваше - озъби се Ема, размахала Кортана. - Би трябвало да знаеш, че нямаш право да съживяваш мъртвите.

- Защото, ако Джулиън загине, ти няма да го върнеш от мъртвите? - Малкълм повдигна лекичко вежди и Ема се сви, сякаш я беше зашлевил. - Не би ли върнала родителите си? 0, лесно ти е на теб, както на всички ловци на сенки, да раздавате морални преценки, сякаш сте по-добри от останалите...

- Аз съм по-добра - заяви Ема. - По-добра съм от теб. Защото не съм убийца, Малкълм.

За нейна изненада, той се сепна от непресторена изненада, сякаш досега не си бе представял, че може да го нарекат убиец. Ема се хвърли напред, протегнала Кортана. Мечът се заби в гърдите на Малкълм, разкъса дрехите му... и спря, все едно бе срещнал скала.

По ръката й сякаш се разля електричество и тя изпищя от болка. Чу как Малкълм се разсмя; от разперените му пръсти изскочи вълна от енергия и се блъсна в тялото й. Магията се вряза в нея като куршум, пробиващ дупка в хартиен параван, повдигна я от земята и я запрати назад. Ема падна по гръб върху неравния каменен под, все така стискайки Кортана в безсилната си ръка.

Алена болка замъгли очите й. През пелената й тя видя Малкълм да се надвесва над нея.

- 0, това беше страхотно. - Той се ухили. - Направо невероятно. Това беше Божията десница, Ема! - Разтвори сакото си и Ема видя в какво се бе забил Кортана - черната книга, прибрана във вътрешния му джоб.

Мечът се изплъзна от пръстите й и издрънча върху камъните. Потръпвайки от болка, Ема се надигна на лакти в същия миг, в който Малкълм се наведе и вдигна изпуснатия канделабър. Погледна го, а после наведе очи към нея, все така широко ухилен.

- Благодаря ти. Трудно щеше да ми бъде да заместя тези ръце на славата. Виж, кръв на Блекторн, това е лесно.

- Да не си се доближил до семейство Блекторн! - Ема се ужаси от това, колко слаб бе гласът й. Какво й бе направила черната книга? Струваше й се, че нещо тежко затиска гърдите й, ръката й пареше и болеше.

- Ти не знаеш нищо - озъби се Малкълм. - Не знаеш какви чудовища са.

- Винаги ли - почти прошепна Ема, - винаги ли си ги мразел? Джулиън и останалите?

- Винаги - заяви той. - Дори когато изглеждаше така, сякаш ги обичам.

Ръката на Ема все още гореше, агония я пронизваше до костите, но тя се мъчеше да не й позволи да се изпише върху лицето й.

- Това е ужасно. Вината не е тяхна. Не можеш да ги обвиняваш за греховете на техните предшественици.

- Кръвта си е кръв - заяви Малкълм. - Всички ние сме онова, което сме родени да бъдем. Аз бях роден да обичам Анабел, а то бе отнето. Сега живея единствено за да си отмъстя. Също като теб, Ема. Колко пъти си ми казвала, че единственото, което искаш от живота, е да убиеш убиеца на родителите си? От какво би се отказала заради това? Би ли се отказала от семейство Блекторн? От скъпоценния си парабатай? Онзи, в когото си влюбена? - Очите му блеснаха, когато тя поклати глава, за да го отрече. - 0, моля ти се. Виждал съм ви как се гледате. А после Джулиън ми каза, че твоята руна го е спасила от отровата на беладоната. Една обикновена нефилимска руна не би могла да го стори.

- Не... е никакво... доказателство - с усилие отвърна Ема.

-Доказателство? Искаш доказателство? Видях ви заедно. На плажа, заспали в прегръдките си. Стоях над вас, гледах ви и си мислех колко лесно би било да ви убия. Ала после си дадох сметка, че това би било проява на милост, нали така? Да ви убия, докато сте в обятията си. Има си причина да е забранено да се влюбваш в своя парабатай, Ема. И когато откриеш каква е тя, ще почувстваш жестокостта на ловците на сенки така, както я почувствах и аз.

- Ти си лъжец - отвърна Ема по-немощно отвсякога, думите й заглъхнаха в шепот. Болката в ръката й си бе отишла. Тя си спомни хора, които едва не бяха умрели от загуба на кръв, спомни си думите им как в последните мигове не изпитвали никаква болка.

Усмихвайки се, Малкълм коленичи до нея. Потупа лявата й ръка и пръстите й потръпнаха.

- Нека ти кажа истината, преди да умреш, Ема. Една тайна за нефилимите. Те ненавиждат любовта, човешката любов, защото са родени от ангели. И макар Бог да възложил на ангелите си да се грижат за хората, ангелите са създадени първи и те открай време ненавиждат второто творение на Господ. Ето защо е низвергнат Луцифер. Той бил ангел, който отказал да се преклони пред хората, любимите деца на Бог. Любовта е слабостта на човешките същества и ангелите ги презират заради нея, презира я и Клейвът и затова я наказват. Знаеш ли какво се случва с парабатай, които се влюбят един в друг? Знаеш ли защо е забранено?

Ема поклати глава.

Устните на Малкълм потръпнаха в усмивка. Имаше нещо в тази усмивка, мимолетна, ала така пропита с бездънна омраза, което я вледени, както дори най-широкото му ухилване не бе успяло.

- Значи, нямаш никаква представа какво ще спести смъртта ти на твоя възлюбен Джулиън. Мисли си за това, докато животът напуска тялото ти. Би могло да се каже, че смъртта ще е милост за теб.

Между пръстите му запращяха виолетови пламъци и той запрати магията си по нея. Ема вдигна ръка, онази, върху която Джулиън бе нарисувал руната за издръжливост, онази, която пареше и болеше, и се молеше да я използва, откакто бе ударила черната книга.

Огънят се блъсна в ръката й. Тя го почувства като силен удар, нищо повече. Силата на руната за издръжливост пулсираше в тялото й и заедно с тази сила се надигна и нейната ярост.

Ярост заради това, че Малкълм бе убил родителите й, ярост заради годините, които беше пропиляла, търсейки техния убиец, докато той е бил пред нея. Ярост за всеки път, когато той се бе усмихвал на Джулиън или пък бе вдигал Тави на ръце, а сърцето му е било пълно с омраза. Ярост за още нещо, което семейство Блекторн бяха изгубили.

Тя грабна меча си, надигна се на колене и го заби в корема на Малкълм, а косата й се развяваше.

Този път нямаше черна книга, която да спре острието.

Ема почувства как то потъва, как разкъсва кожата и минава покрай костите. Видя върха му да се показва от гърба на Малкълм, бялото му сако беше подгизнало от кръв.

Тя скочи на крака и измъкна оръжието си. От Малкълм се откъсна гъргорещ звук. Кръв оплиска земята, потече по камъните, опръска ръцете на славата.

- Това е за родителите ми - каза Ема и с всичка сила блъсна тялото му в стъклената стена.

Почувства как ребрата му се строшиха, докато стъклото зад него се напукваше. През цепнатините потече вода и опръска лицето й, солена като сълзи.

- Ще ти кажа за парабатайското проклятие - изпъшка той. - Клейвът никога няма да допусне да научиш... забранено е. Убий ме и никога няма да разбереш...

С лявата си ръка Ема дръпна лоста.

Хвърли се зад стъклената врата, докато тя се отваряше и пороят нахлу вътре. Движеше се като живо същество... като ръка, изтъкана от вода, родена от морето. Тя заобиколи Малкълм и в продължение на един замръзнал миг Ема го видя да се съпротивлява немощно във въртопа на потопа, който се разля по пода, сграбчи го и го обгърна като мрежа, която не можеше да бъде разкъсана.

Вдигна го от земята и той изкрещя от ужас, а после океанът го отнесе, течението се дръпна назад, повличайки го със себе си. Стъклената врата се затвори.

Тишината, която се възцари след оттеглянето на водата, беше оглушителна. Изтощена, Ема се свлече до стъклената врата. През нея виждаше океана с цвета на нощното небе. Тялото на Малкълм бе като бледа звезда в мрака, носеща се сред водораслите, а после тъмен хищен нокът се изви нагоре, проряза вълните и го сграбчи за глезена. Едно рязко дръпване надолу и тялото на Малкълм се изгуби.

В този миг нещо проблесна. Ема се обърна и видя, че виолетовата стена от светлина в коридора зад нея я няма - магиите изчезваха, когато магьосникът, чието дело бяха, умреше.

- Ема! - По коридора се разнесе шум от тичащи крака и Джулиън изскочи от сенките. Ема видя смазаното му изражение, когато стигна до нея и впи пръсти в подгизналите й, изцапани с кръв дрехи. - Ема, господи, не можех да се добера до теб през стената, знаех, че си тук, но не можех да те спася...

- Ти ме спаси - дрезгаво каза тя; искаше да му покаже руната за издръжливост върху ръката си, ала той я притискаше прекалено силно до себе си. - Ти ме спаси. Не знаеш, но е така.

А после чу и техните гласове. Останалите, които се приближаваха по коридора. Марк. Кристина. Диего. Даяна.

- Тави - прошепна, - той...

- Добре е. Навън е, заедно с Тай и Ливи, Дру. - Джулиън я целуна по слепоочието. - Ема. - Устните му докоснаха нейните и тя почувства как я разтърсва тръпка на обич и болка.

- Пусни ме - прошепна тя. - Трябва да ме пуснеш, те не бива да ни видят така. Джулиън, пусни ме.

Джулиън вдигна глава, очите му бяха пълни с агония, ала въпреки това се отдръпна. Ема видя какво му струва това, видя как трепереха ръцете му, докато ги отпускаше до себе си. Почувства разстоянието между тях двамата, сякаш бе рана, зейнала в плътта й.

С усилие откъсна очи от неговите и ги сведе към пода, плувнал в морска вода и кръв, която стигаше до глезените. Канделабърът на Малкълм бе изчезнал под повърхността.

Ема бе доволна, че е така. Солта щеше да разяде отвратителния паметник на убийството, който Малкълм бе сътворил, щеше да го разтвори и пречисти, докато не останеха само бели кости, които щяха да се слегнат на дъното на океана като тялото на Малкълм. И за първи път от дълги години насам, Ема изпита благодарност към морето.