Лейди Полунощ

11. Девойка живя

-Струва ми се, че Тай чете два пъти повече детективски романи от обикновено - каза Джулиън с усмивка. Беше свалил прозореца и вятърът повдигаше къдриците му от челото. - Попита ме дали според мен убийствата са вътрешна работа.

- Дали са какво? - усмихна се Ема.

Беше се облегнала в седалката си, вдигнала крака върху таблото. Прозорците бяха отворени към нощта и тя чу как звуците на града се усилиха, когато колата намали и спря на един червен светофар.

Бяха отбили от „Коуст Хайуей", за да излязат на „Сънсет". В началото, докато си проправяха път между каньоните и минаваха през Бевърли Хилс и Бел Еър, предградията наоколо тънеха в тишина, ала сега се намираха в сърцето на Холивуд, на „Сънсет Стрип", от двете страни на който се издигаха скъпи ресторанти и огромни билбордове с реклами за филми и телевизионни програми. Улиците бяха пълни с хора и шумове: туристи, позиращи за снимки с имитатори иа различни знаменитости, улични музиканти, пешеходци, които забързано отиваха или се прибираха от работа.

Джулиън изглеждаше по-спокоен, отколкото бе през последните няколко дни, облегнат в седалката и положил нехайно ръце върху волана. Ема знаеше точно как се чувства. Тук, облечена в бойно облекло, с Кортана в багажника и Джулиън до себе си, тя се усещаше на мястото си.

Когато се качиха в колата, тя се бе опитала да заговори за Марк, но Джулиън бе поклатил глава с думите: „Той свиква", и това бе всичко. Ема усещаше, че не му се говори за Марк, и не настоя - така или иначе, нямаше какво да предложи. А и беше толкова лесно отново да превключат на обичайните си шеговити закачки. За първи път от дълго време насам Ема имаше чувството, че е там, където трябва да бъде.

- Мисля, че ме питаше дали според мен убиецът е ловец на сенки. - Трафикът се усили, когато стигнаха пресечката на „Сънсет" и „Вайн", така че колата се носеше бавно под палмовите дървета и неоновите светлини. - Отвърнах, че не е. Очевидно става въпрос за някой, който владее магии, а според мен един ловец на сенки едва ли би наел магьосник, за да убива вместо него. Обикновено нямаме нужда от чужда помощ за това.

Ема се изкиска.

- Казал си му, че когато става дума за убийства, ловците на сенки са на принципа „Направи си сам"?

- Във всичко сме на принципа „Направи си сам".

Колоната от коли отново потегли; Ема погледна надолу, към движенията на мускулите и сухожилията по ръцете на Джулс, докато сменяше скоростта. Колата се плъзна напред и Ема хвърли поглед през прозореца към хората, чакащи на опашка пред Китайския театър на Грауман. Какво ли биха си помислили, зачуди се за миг, ако знаеха, че двамата тийнейджъри в тойотата всъщност са ловци на демони, а багажникът им е пълен с арбалети, алебарди, ками, катани и метателни ножове.

- С Даяна всичко наред ли е? - попита тя.

- Искаше да говорим за Тай. - Гласът на Джулиън беше овладян, но Ема го видя да преглъща. - Така му се иска да отиде да учи в Сколоманса. Те имат достъп до библиотеките на Спираловидния лабиринт, архивите на Мълчаливите братя... Само си представи всичко, което не знаем за руни и ритуали, загадките, които би могъл да разреши. Ала в същото време...

- Би бил най-малкият там - довърши Ема. - Това би било трудно за всекиго. Тай никога не е живял с другиго, освен с нас. - Тя го докосна лекичко по китката. - Радвам се, че не отидох в Академията. А казват, че в Сколоманса е много по-трудно. И по-самотно. Някои от възпитаниците са били принудени да напуснат заради... е, Клеъри го нарече „нервен срив". Мисля, че е мундански термин.

Джулиън сведе поглед към GPS-a и зави наляво, отправяйки се към хълмовете.

- Често ли се чуваш с Клеъри?

- Около веднъж в месеца. - Клеъри й се обаждаше, за да види как е, откакто се бяха запознали в Идрис, когато Ема бе на дванайсет години. Това бе едно от малкото неща, които Ема не споделяше с Джулс - разговорите с Клеъри й се струваха нещо, което принадлежеше единствено на нея.

- Още ли е с Джейс?

Ема се засмя и усети как напрежението й се отцежда. Клеъри и Джейс бяха институция, легенда. Създадени един за друг.

- Кой би скъсал с него?

- Аз бих го направил, ако не обръща достатъчно внимание на моите нужди.

- Е, тя не ми разказва за любовния си живот. Но, да, все още са заедно. Ако скъсат, като нищо завинаги ще съм престанала да вярвам в любовта.

- Не знаех, че изобщо вярваш в нея - подхвърли Джулс, а после замълча, сякаш изведнъж бе осъзнал какво бе казал. -Нямах това предвид.

- Само защото не бях влюбена в Камерън... - започна Ема възмутено.

- Не беше? - Колоната тръгна по-бързо и колата се стрелна напред. Джулиън удари с ръка по волана. - Виж, това не ми влиза в работата. Забрави. Забрави, че попитах за Джейс и Клеъри или за Саймън и Изабел...

- Не си ме питал за Саймън и Изабел.

- Не съм ли? - Ъгълчето на устата му потръпна. - Знаеш ли, че Изабел беше първото ми увлечение?

- Естествено, че знам. - Ема го замери с капачката на бутилката си с вода. - Беше толкова очевидно! Как само я зяпаше на партито след сватбата на Ейлийн и Хелън.

Той се дръпна, за да избегне капачката.

- Не съм я зяпал.

- Зяпаше я и още как. Е, ще обсъдим ли какво ще търсим в къщата на Уелс?

- Мисля да действаме по вдъхновение.

- „Успешното решение е в своевременното действие -тъй както сокол връхлита ненадейно, което му позволява да порази и унищожи жертвата си"²⁰ - каза Ема и Джулиън я погледна слисано.

- Това да не беше цитат от „Изкуството на войната"?

- Може би. - Ема почувства прилив на толкова силно щастие, че почти приличаше на мъка: беше заедно с Джулс, двамата се шегуваха, всичко бе такова, каквото би трябвало да бъде между парабатай. Бяха навлезли в жилищна част -просторни имения, потънали в цветя, се издигаха над високи плетове, сгушени зад широки алеи.

- Да не се опитваш да бъдеш лаконична? Знаеш как гледам на опитите за лаконичност в колата ми.

- Колата не е твоя.

- Така или иначе, ето че пристигнахме - заяви Джулс и като отби до бордюра, угаси двигателя. Беше се смрачило, но все още не бе съвсем тъмно и Ема видя къщата на Уелс. Изглеждаше точно така, както на сателитните снимки на компютъра - върховете на покрива едва се показваха иззад внушителната стена, обрасла в бугенвилии.

Джулиън натисна копчето, което затваряше прозорците, и Ема го погледна.

- Много скоро ще се стъмни. Трябва ли да се безпокоим за демонска активност?

- Може би. - Той провери в жабката. - Сензорът не показва нищо, но няколко руни няма да ни навредят.

- Добре.

Ема запретна ръкави и протегна ръце. Джулиън извади обгърнатото си от меко сияние стили и в тъмнината на колата се наведе, допря върха до кожата й и започна да рисува. Ема усещаше допира на косата му до шията и бузата си и вдъхваше слабото ухание на карамфил, което го обгръщаше.

Сведе поглед надолу и докато черните линии на руните плъзваха по кожата й, си спомни какво бе казала Кристина за Джулс: „Има красиви ръце“. Зачуди се дали досега ги бе поглеждала наистина. Бяха ли красиви? Те бяха ръцете на Джулиън. Ръце, които рисуваха и се биеха; ръце, които винаги му бяха верни. И затова бяха красиви.

- Готово.

Той се облегна назад, възхищавайки се на работата си. Спретнати руни за прецизност и потайност, за безшумност и равновесие украсяваха ръцете й. Ема свали ръкавите си и извади стилито си.

Джулс потрепери, когато острието се докосна до кожата му. Сигурно беше студено.

- Извинявай - прошепна Ема и подпря свободната си ръка на рамото му. Под палеца си усещаше очертанията на ключицата му, памукът на тениската му бе мек под допира й; стисна го по-силно и връхчетата на пръстите й се плъзнаха по голата кожа над яката му. Джулиън си пое рязко дъх и тя спря. - Заболя ли те?

Той поклати глава, ала Ема не можеше да види лицето му.

- Нищо ми няма.

И като посегна зад себе си, той отвори вратата и след миг вече беше слязъл от колата и си обличаше якето.

Ема го последва навън.

- Още не съм довършила руната за сигурен удар...

Джулиън вече беше отишъл до багажника и го беше отворил. Извади арбалета си и й подаде Кортана и ножницата му.

- Няма проблем - заяви и затвори багажника. Не изглеждаше разтревожен; същият Джулиън, същата спокойна усмивка. - Пък и не се нуждая от нея.

Вдигна нехайно арбалета и след миг една стрела се заби право в охранителната камера над портата. Тя се пръсна сред скрибуцане на строшен метал и струйка дим.

- Фукльо - подхвърли Ема и прибра меча си в ножницата.

- Аз съм твоят парабатай. Понякога се налага да се поизфукам. Иначе всички има да се чудят защо не си се отървала от мен.

По една алея наблизо се зададе възрастна двойка, разхождаща немска овчарка, и Ема с усилие потисна желанието да скрие Кортана, макар да знаеше, че оръжието е замаскирано с магически прах. В очите на минаващите наоколо мундани двамата с Джулиън изглеждаха като обикновени тийнейджъри, дългите ръкави скриваха руните им. Двойката сви зад ъгъла и се скри от погледите им.

- Не съм се отървала от теб, защото се нуждая от публика за остроумните си забележки - заяви Ема, когато отидоха до портата и Джулиън извади стилито си, за да нарисува руна за отваряне.

Портата се открехна и той се обърна странично, за да мине през нея.

- Какви остроумни забележки?

- 0, ще ми платиш за това - измърмори Ема и го последва. - Аз съм невероятно остроумна.

Джулиън се засмя. Бяха стигнали до алея, отвеждаща до къща със сводеста входна врата, от двете страни на която имаше огромни прозорци. Осветлението по протежение на алеята беше запалено, ала къщата тънеше в мрак и тишина.

Ема изкачи стъпалата на бегом и надниква през един от прозорците. Не видя нищо освен неясни, тъмни очертания.

-Вкъщи няма никой... ау! - Тя отскочи назад, когато нещо се блъсна в прозореца. Беше малка космата топка. Слуз оплиска стъклото. Приклекнала, Ема вече вадеше тънка кама от ботуша си. - Какво е? - Тя се изправи. - Демон раум? Или...

- Според мен е минипудел - отвърна Джулиън; ъгълчето на устата му потръпваше. - И не мисля, че е въоръжен - добави, когато Ема се обърна и впери обвинителен поглед в това, което действително се оказа малко куче, долепило муцуна до стъклото. - Всъщност почти напълно съм сигурен.

Ема го удари по рамото, а после нарисува руна за отваряне върху входната врата. Разнесе се изщракване на ключалка и вратата зейна.

Кучето престана да ближе прозореца и изскочи навън с лай. Описа кръг около тях, а после се втурна към единия край на двора. Джулиън хукна след него.

Ема го последва, нагазвайки във високата до глезените трева. Беше приятна градина, ала никой не се бе грижил наистина сериозно за нея. Растенията бяха оставени на произвола, нацъфтелите живи плетове имаха нужда от подкастряне. Около басейна се издигаше висока до кръста желязна ограда, чиято порта зееше отворена. Когато се приближи, Ема видя, че Джулиън бе застанал до нея, съвършено неподвижен. Басейнът бе от онези, в които имаше светодиодни лампи, преминаващи през дъга от ярки цветове. Край него бяха наредени метални шезлонги с бели възглавници, върху които бяха изпопадали борови иглички и цветове на джакаранда.

Ема забави крачка, когато наближи водата. Кучето бе приклекнало до стълбата на басейна и скимтеше. За миг Ема си помисли, че вижда просто сянка, паднала над водата, но после осъзна, че е тяло. Мъртва жена с бял бански се носеше на повърхността на басейна надолу с лицето. Дълга черна коса се разстилаше около главата й, ръцете й бяха разперени. На лилавата светлина на лампите кожата й изглеждаше синкава.

- В името на Ангела, Джулс... - ахна Ема.

Не че не беше виждала мъртви тела и преди. Всъщност беше виждала цял куп. Мундани, ловци на сенки, убити деца в Залата на Съглашението. И все пак в това тяло имаше нещо особено тъжно - жената бе толкова дребна, толкова слабичка, че можеха да се видят линиите на гръбначния й стълб.

На един от шезлонгите имаше червено петно и Ема се приближи, мислейки, че е кръв. Оказа се обаче ръчна чанта на „Валентино", изработена от яркочервена кожа. Беше по-луразкопчана и от вътрешността й бяха изпаднали златно портмоне и розов телефон.

Ема погледна телефона, а после вдигна портмонето и го отвори.

- Казва се Ава Ли. На... била е на двайсет и две години. Това е домашният й адрес. Трябва да е била приятелката му.

Кучето отново изскимтя и легна, отпуснало лапички на ръба на басейна.

- Според него тя се дави - каза Джулиън. - Иска да я спасим.

- Не бихме могли - меко отвърна Ема. - Погледни телефона. От два дни насам няма прието обаждане. Според мен е мъртва поне оттогава. Нищо не бихме могли да направим, Джулс.

Тя върна портмонето в чантата. Тъкмо посягаше към дръжките й, когато го чу - звука от зареждане на арбалет.

Без да поглежда и без да мисли, тя се хвърли към Джулс и го събори на земята. Стовариха се тежко върху испанските плочки в същия миг, в който над тях профуча стрела и се изгуби в живия плет.

Джулиън се оттласна от земята и ги издърпа между два от шезлонгите. Телефонът, който Ема бе взела, изхвърча от ръката й; тя го чу как цопва в басейна и изруга наум. Джулиън се надигна, стиснал раменете й с ръце; очите му бяха диви, тялото му я притискаше към земята.

- Добре ли си? Улучиха ли те?

- Не... Добре съм - с усилие отвърна тя.

Кучето се бе сгушило до оградата и виеше, когато втора стрела изсвистя във въздуха и се заби в трупа във водата. Тялото на Ава се преобърна, разкривайки подпухналото й, потъмняло от удавянето лице под нощното небе. С моментен пристъп на ужас, Ема видя, че дясната й ръка липсва; не просто я нямаше, а изглеждаше така, сякаш бе отсечена, кожата около китката беше назъбена и останала без капчица кръв в хлорираната вода.

Ема се измъкна изпод Джулиън и скочи на крака. На покрива на къщата се бе изправил силует; тя виждаше единствено очертанията му. Висок, най-вероятно мъжки, облечен изцяло в черно, той стискаше арбалет. В същия миг силуетът отново вдигна оръжието си и се прицели. Поредната стрела профуча наблизо.

Ема усети как я обзема ярост, ледена и сурова. Как смееше да стреля по тях, как смееше да стреля по Джулс? Засили се и прелетя над басейна. Прехвърли се над портата, втурна се към къщата и подскочи високо, улавяйки се за решетките от кована стомана пред прозорците на долния етаж. Изтегли се нагоре, без да обръща внимание на метала, врязал се в дланите й, и на виковете на Джулиън да слезе. Изкатери се нагоре и като се оттласна от стената, се преметна на покрива.

Летвите, с които беше застлан, изхрущяха под краката й, когато се приземи, приклекнала. Огледа се и видя облечения в черно силует да се отдръпва назад. Лицето му бе закрито с маска.

Тя извади Кортана от ножницата и острието засия, дълго и опасно в угасващата светлина.

- Кой си ти? Вампир? Долноземец? Ти ли уби Ава Ли? -Ема направи крачка напред; непознатият отстъпи назад. Движеше се спокойно, целенасочено, което още повече я разгневи. В басейна под тях лежеше мъртво момиче, а тя бе пристигнала прекалено късно, за да я спаси. Тялото й вибрираше от желание да стори нещо, за да оправи станалото.

Тя присви очи.

- Слушай сега. Аз съм ловец на сенки. Можеш или да се предадеш на Клейва, или ще забия това оръжие право в сърцето ти. Ти избираш.

Той пристъпи към нея и за миг Ема си помисли, че е подействало, че наистина се кани да се предаде. А после се метна настрани. Тя се хвърли напред в същия миг, в който непознатият политна заднешком от покрива. Падна безмълвно като звезда.

Ема изруга и изтича до ръба на покрива. Нищо. Тишина и мрак, нито следа от когото или каквото и да било, единствено блещукането на басейна. Тя отиде в другия край на покрива и видя Джулиън да прикляка, за да погали кучето.

Съвсем в стила на Джулс беше да се опита да успокои кученце в момент като този. Тя скочи (при което образът на тренировъчната стая припламна за миг пред очите й) и се приземи в гъстата трева, усещайки съвсем лека болка.

- Джулс? - повика го, докато се приближаваше. Кучето изскимтя и изчезна в сенките. - Той избяга.

- Така ли? - Джулиън се изправи с разтревожен вид. -Какво правеше тук според теб?

- Не знам. Предположих, че е вампир, само че Найтшейд ги държи доста изкъсо, а пък... Джулс? - Чу как гласът й се повиши с една октава, когато дойде малко по-близо и видя, че Джулс притиска едната си ръка до тялото. Черното му яке беше скъсано. - Джулс? Добре ли си?

Той свали ръка. На светлината от лампите на басейна дланта му бе черна от облялата я кръв.

- Добре съм. - Той се изправи, направи крачка към нея... и залитна. - Всичко е наред.

Сърцето на Ема прескочи един удар. Той стискаше нещо в окървавената си ръка и вътрешностите й се вледениха, когато видя какво е то. Къса метална стрела с широк триъгълен връх, мокър от кръв. Трябва да го беше извадил от тялото си.

Никога, никога не бива да вадиш стрела от тялото - тя причинява повече поражения, докато излиза от теб, отколкото, докато влиза. Джулиън много добре го знаеше.

- Какво направи? - прошепна Ема с пресъхнала уста.

От дупката в якето му продължаваше да тече кръв.

- Изгаряше ме. Не беше като обикновена стрела. Ема...

Джулиън се свлече на колене. Изглеждаше замаян, макар да беше очевидно, че се опитва да се съпротивлява.

- Трябва да се махнем от тук - каза дрезгаво. - Стрелецът може да се върне, сам или с още...

Гласът му секна. Той политна назад и се простря в тревата. По-бързо, отколкото се бе движила някога, Ема прескочи басейна, но дори така не успя да стигне навреме, за да го улови, преди да падне.

Над океана се събираха облаци. Вятърът на покрива беше хладен, океанът действаше като гигантски климатик. Докато вървеше предпазливо по керемидите, Кристина чуваше грохота на разбиващите се вълни в далечината. Какво бе онова у семейство Блекторн и Ема, заради което поне половината от времето, откакто беше в Лос Анджелис, тя бе прекарала по покривите?

Марк седеше близо до един от медните улуци, провесил крака през ръба, а вятърът развяваше русата коса около лицето му. Ръцете му, дълги, бели и голи, се подпираха на керемидите зад него.

В едната от тях имаше телефон. Изглеждаше несъвместимо... беше несъвместимо - елфическо момче с дълга, разрошена коса на фона на звездите зад него, а в ръката му -телефон.

- Толкова съжалявам, Хелън - чу го да казва и думите бяха пропити с толкова дълбока обич и самота, че Кристина едва не се обърна, за да си тръгне.

Да се отдалечи незабелязано обаче беше невъзможно -Марк я беше чул да се приближава. Завъртя глава към нея и й даде знак да остане.

Кристина се спря колебливо. Дру й бе казала, че ще открие Марк на покрива, а останалите бяха настояли да отиде при него и да провери дали всичко е наред. Беше се зачудила дали точно тя е тази, която би трябвало да го направи, ала Тай и Ливи бяха погълнати от превода си, а Дру, усетила бе тя, като че ли се боеше от резките думи на Марк. А не можеха да изпратят Тави да доведе големия си брат от покрива. И така, макар и малко неохотно, Кристина се беше покачила горе.

Сега обаче, когато беше тук, усети, че я обзема мъчително състрадание към момчето, което седеше на ръба. Лицето му, докато говореше с Хелън... не можеше да си представи какво изпитва - да знае, че в семейството му има още някой досущ като него, със същата кръв във вените и същите предци, и да бъде разделен от него от жесток, неотменим закон.

- И аз те обичам, сестро - каза Марк и свали телефона. Беше стар модел, с екран, който проблесна и угасна, когато разговорът приключи.

Той го прибра в джоба си и се обърна към Кристина, а вятърът все така развяваше светлата му коса.

- Ако си дошла да ми кажеш, че се държах зле, вече го знам.

- Не заради това съм тук. - Кристина дойде по-близо, но не седна.

- Ала и ти мислиш така. Държах се зле. Не биваше да говоря на Джулиън по този начин, особено пред малките.

- Аз не го познавам добре - отвърна Кристина предпазливо. - Но смятам, че се безпокои за теб и затова не искаше да отидеш с тях.

- Знам. - Отговорът му я изненада. - Имаш ли представа какво е по-малкият ти брат да се безпокои за теб, сякаш ти си детето? - Той зарови пръсти в косата си. - Докато ме нямаше, мислех, че Хелън ще се грижи за тях. Нито за миг не съм предполагал, че целият товар ще легне върху раменете на Джулиън. Сега той е родителят. Непознаваем за мен.

Кристина си помисли за Джулиън, за тихата му компетентност и грижовните усмивки. Спомни си как се бе пошегувала с Ема, че като нищо ще се влюби в Джулиън, когато се запознае с него. А той се бе оказал много по-красив, отколкото си го бе представяла благодарение на размазаните снимки и неясните описания на Ема. Ала макар да го харесваше, се съмняваше, че би могла да го обикне. Твърде голяма част от него бе скрита зад това.

- Голяма част от него, струва ми се, е скътана дълбоко, далеч от чужди очи - каза тя на глас. - Виждал ли си стенописа в стаята му? Онзи с приказния мотив? Струва ми се, че Джулиън е като онзи замък, обграден от тръни, които е насадил, за да се предпази. Ала с течение на времето тези тръни може да бъдат отрязани. Вярвам, че отново ще познаеш брат си.

- Не знам c колко време разполагам. Ако не разрешим загадката им, Дивият лов отново ще ме повика при себе си.

- Искаш ли да се върнеш при тях? - меко попита Кристина.

Вместо отговор, Марк вдигна очи към небето.

- Затова ли идваш на покрива? Защото от тук можеш да видиш Лова, ако минат наблизо?

Марк дълго мълча, а после каза:

- Понякога ми се струва, че ги чувам. Че мога да чуя звука от копитата им по облаците.

Кристина се усмихна.

- Харесва ми как говориш. Прилича на поезия.

- Говоря така, както ме научиха те. Толкова много години, прекарани под тяхно влияние. - Той обърна длани и ги сложи върху коленете си. От вътрешната страна на китките му имаше причудливи издължени белези.

- Колко години? Знаеш ли?

Той сви рамене.

- Времето там не се измерва по същия начин, както тук. Нямам представа.

- Годините не си личат върху лицето ти - тихо каза Кристина. - Понякога изглеждаш не по-голям от Джулиън, а друг път приличаш на тях - без възраст.

Той я погледна косо.

- Не мислиш, че приличам на ловец на сенки?

- А искаш ли?

- Искам да изглеждам като семейството ми. Не мога да имам кожата и косата на семейство Блекторн, но бих могъл да изглеждам като нефилим доколкото е възможно. Джулиън беше прав. Ако искам да бъда част от това разследване, не бива да изпъквам.

Кристина се въздържа да му каже, че няма свят, в който той не би изпъквал.

- Мога да направя така, че да приличаш на ловец на сенки. Ако слезеш заедно с мен.

Стъпките му по покрива бяха съвършено безшумни, сякаш имаше меки котешки лапи или пък носеше руна за безшумност. Отдръпна се, за да може тя да го поведе надолу, и дори това движение беше беззвучно, а когато го докосна леко, кожата му беше хладна като нощен въздух.

Влязоха в стаята му; беше оставил лампата угасена, така че Кристина запали магическата си светлина и я сложи до леглото.

- Този стол - посочи му тя. - Донеси го в средата на стаята и седни на него. Ей сега се връщам.

Тя излезе, съпроводена от въпросителния му поглед, а когато се върна, понесла влажен гребен, кърпа и ножица, Марк вече се беше настанил на стола, с все същото въпросително изражение. Не седеше така, както правеха много други тийнейджъри - изтегнат, с разперени ръце и крака. По-скоро приличаше на крал от някоя картина - изправен, ала решителен, сякаш на главата си носеше тежка корона.

- Гърлото ми ли ще прережеш? - попита той, когато Кристина тръгна към него с кърпата и проблясващата остра ножица.

- Ще ти отрежа косата.

Тя уви кърпата около врата му и застана зад него. Марк отметна глава назад, за да проследи движенията й, докато тя улавяше косата му и прокарваше пръсти през нея. Коса, която би била къдрава, ако не беше толкова дълга и оплетена.

- Не мърдай. Това е височайша заповед.

Плъзна гребена през косата му и започна да я подкъсява, като внимаваше дължината да е еднаква. Освободена от прекомерния си обем, сребристорусата му грива се разпиля в очарователни къдрици като тези на Джулиън. Те се навиваха по тила му, сякаш искаха да са по-близо до него.

Кристина си спомни как докосва тъмната коса на Диего, гъста и дебела под пръстите й. Косата на Марк бе фина като царевична свила и се сипеше като искряща слама, уловила лъчите на магическата светлина.

- Разкажи ми за Двора на феите - помоли тя. - Чувала съм толкова истории. От майка ми, от чичо ми.

- Не го посещавахме често. - За миг гласът му прозвуча съвсем обикновено. - Гуин и Ловците не принадлежат към никой от Дворовете. Той страни от всички. Присъединявахме се към придворните и благородниците само когато имаше празненства. Ала те...

Мълчанието му се проточи толкова дълго, че Кристина започна да се чуди дали не бе заспал, или просто бе смъртно отегчен.

- Ако си бил на някое от тях, не можеш да го забравиш -продължи той най-сетне. - Просторни искрящи пещери или безлюдни горички в земи, пълни със светлините на блуждаещи огньове. На този свят все още има места, където никога не е стъпвал друг освен феите. Имаше танци, от които краката омаляват, и прекрасни момчета и момичета, и целувки, по-евтини от вино, ала виното бе сладко, а плодовете - още по-сладки. Когато се събудиш на сутринта, всичко си е отишло, но музиката все още отеква в главата ти.

- Мисля, че би ми се сторило ужасно плашещо. - Кристина застана пред него.

Той я погледна с интересните си разноцветни очи и тя усети как по ръката й пробягва тръпка, каквато никога не бе изпитвала, когато подстригваше Диего или брат си Хайме, или когото и да било от малките си братовчеди. Естествено, тогава тя беше на дванайсет години, изгаряща от желание да се похвали с онова, на което майка й я бе научила, така че навярно бе различно, когато си по-голям.

- Всичко е толкова бляскаво и красиво. Как би могъл един човек да се сравнява с него?

Марк изглеждаше изненадан.

- Ала ти би изглеждала очарователно в Двора на феите. Те биха ти направили корона със скъпоценни камъни и сандали за краката ти от листа и цветя. Щеше да блестиш и всички щяха да ти се дивят. Няма друго, на което елфите да се възхищават така, както на красотата на смъртните.

- Защото е преходна - каза Кристина.

- Така е - призна той. - Вярно е, че един ден ще посивееш, ще се съсухриш и ще се прегърбиш, възможно е от брадичката ти да пораснат косми. Да не говорим за проблема с брадавиците. Но - побърза да добави той, уловил сърдития й поглед - дотогава има още много, много време.

Кристина изсумтя.

- Мислех, че елфите са очарователни.

Тя сложи ръка под брадичката му, за да не мърда, докато подрязваше последните непокорни кичури. Тя също беше различна - кожата му бе гладка като нейната, без следа от набола брада или грапавина. Очите му се присвиха и цветът им избледня, когато тя остави ножицата настрани и се прокашля.

- Готово. Искаш ли да се видиш?

Той се изпъна в стола, тъкмо когато Кристина се навеждаше и лицата им се озоваха на едно ниво.

- Ела по-близо - каза той. - В продължение на години нямах огледало; научих се да се оправям както мога. Чуждите очи могат да бъдат по-вярно огледало от водата. Ако ме погледнеш, бих могъл да видя отражението си в твоите.

„Трябваше да се оправям както мога." В чии ли очи се бе оглеждал през всички тези години, запита се Кристина, докато се привеждаше напред. Не бе сигурна защо го направи; може би заради начина, по който очите му останаха приковани в нейните, сякаш не би могъл да си представи нищо по-вълнуващо от това, да я съзерцава. И нито за миг не се отклониха - не се спуснаха нито към яката на блузата й, нито към голите й крака, нито дори към ръцете й, докато тя се взираше в него, отворила широко очи.

- Прекрасно - каза той най-сетне.

- За прическата ли говориш? - попита Кристина, опитвайки се да придаде закачливо звучене на гласа си, ала той потрепери. Може би не биваше да предлага да се докосне толкова интимно до един непознат, дори ако той изглеждаше безопасен, дори ако не бе вложила нищо в постъпката си... или пък?

- Не - отвърна Марк с тиха въздишка и тя усети топлия му дъх върху шията си; ръката му, корава, мазолеста и нашарена с белези, се плъзна върху нейната. Сърцето на Кристина подскочи в гърдите й и в същия миг вратата на стаята се отвори.

Тя се дръпна рязко от Марк, докато Тай и Ливи заставаха на прага. Ливи държеше телефон, а очите й бяха разширени от тревога.

- Ема е - каза тя и вдигна телефона. - Изпрати съобщение за помощ. Трябва незабавно да отидем при тях.

20

Превод Христо Шемтов. - Б. пр.