Лейди Полунощ

20. Много отдавна

Официалната трапезария в Института не се използваше често - семейството се хранеше в кухнята, освен в редките случаи, когато чичо Артър беше с тях. По стените висяха семейни портрети, донесени от Англия; под образите бяха написани имената им. Рупърт. Джон. Тристан. Аделаида. Джеси. Татяна. Те се взираха невиждащо от платната към дългата дъбова маса, около която бяха наредени столове с високи облегалки.

Марк се настани на масата и плъзна поглед по стените.

- Харесвам ги - каза той. - Портретите. Винаги съм ги харесвал.

- Изглеждат ли ти дружелюбни? - Ема се бе облегнала на входа; вратата беше открехната и през нея можеше да види Джулиън, който говореше с братята и сестрите си.

Ливи стискаше сабята си и изглеждаше бясна. Тай стоеше до нея с безизразно лице, ала пръстите му се сплитаха и разплитаха трескаво.

- Тави е буден и си играе горе - тъкмо казваше Друзила, която беше по пижама, с разчорлена кестенява коса. - Да се надяваме, че ще се умори и ще заспи. Обикновено може да проспи и война. Искам да кажа...

- Това не беше война - заяви Джулиън. - Макар че имаше някои неприятни моменти, преди да се появи Малкълм.

- Джулиън е повикал Малкълм, така ли? - Ема отново се обърна към трапезарията. - Въпреки че ти беше тук, а Малкълм не знаеше, че си се върнал?

- Налагаше ce - отвърна Марк и Ема бе поразена от това колко човешки прозвуча. Така и изглеждаше, седнал нехайно на масата по дънки и пуловер. - Триста Последователи бяха обградили мястото, а не можем да повикаме някой от останалите нефилими в града.

- Би могъл да те помоли да се скриеш. - По якето на Ема имаше кръв и пръст и тя го преметна през облегалката на един стол наблизо.

- Помоли ме - каза Марк. - Аз отказах.

- Какво? Защо си го направил?

Марк я погледна, без да отговори.

- Ръката ти. Тече ти кръв.

Ема сведе очи надолу. Прав беше - върху кокалчетата й имаше порязване.

- Дребна работа.

Марк взе ръката й в своята и се вгледа изпитателно в кръвта.

- Бих могъл да ти нарисувам иратце - предложи. - Само защото не ги искам по себе си, не означава, че не бих ги нарисувал върху никого.

Ема си прибра ръката.

- Не се тревожи - каза и отново надникна в преддверието.

- Ами следващия път? - попита Тай. - Ще се наложи да поискаме помощ от Клейва. Не можем да го направим сами или да очакваме Малкълм винаги да бъде тук.

- Клейвът не бива да научи - отсече Джулиън.

- Джулс - каза Ливи. - Всички сме наясно с това, но няма ли начин... искам да кажа... те би трябвало да разберат за Марк... той ни е брат...

- Аз ще се оправя - заяви Джулиън.

- Ами ако се върнат? - обади се Дру със слабо гласче.

- Имаш ли ми доверие? - попита Джулиън нежно и тя кимна. - Тогава не се тревожи. Те няма да се върнат.

Ема въздъхна беззвучно, докато Джулиън изпращаше братята и сестрите си на горния етаж. Той се загледа след тях за миг, а после се обърна към трапезарията. Ема се отдръпна от прага и се настани на един от столовете с високи облегалки тъкмо когато Джулиън влезе при тях.

Полилеят, греещ с магическа светлина над главите им, пръскаше ярко сияние: безпощадно бяло, като в стая за разпити. Джулиън затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. Синьо-зелените му очи искряха върху бледото му лице. Когато вдигна ръка, за да отметне косата от челото си, Ема видя, че пръстите му кървят там, където бе изгризал ноктите си до живеца.

„Живеца". Беше научила тази дума от Даяна, гледайки как Джулиън си хапе пръстите до кръв, докато Тай и Ливи се упражняваха в залата за тренировки.

„Да си хапе ноктите до живеца, няма да му помогне да държи меча", казала бе Даяна и Ема бе отишла да потърси значението на думата.

Живец: меката, нежна плът под нокътя. Означава също така „същина, същност".

Ала на Ема винаги й се струваше, че означава „живот", сякаш Джулиън се опитваше да достигне със зъби кървавата същност на живота си, да умъртви хаоса по някакъв начин. Знаеше, че го прави, когато бе разстроен или притеснен: когато Тай беше нещастен, когато чичо Артър имаше среща с Клейва, когато Хелън се обадеше и той я увереше, че всичко е наред и двете с Ейлийн няма за какво да се тревожат, и да, прекрасно разбира защо не могат да се върнат от остров Врангел.

Гризеше ги и сега.

- Джулиън - обади се Ема. - Не е нужно да го правиш, ако не искаш. Не е нужно да ни казваш нищо...

- Всъщност нужно е. За известно време трябва да говоря, без да ме прекъсвате. След това ще отговоря на всичките ви въпроси. Окей?

Марк и Ема кимнаха.

- След Тъмната война ни позволиха да се върнем тук, у дома, единствено заради чичо Артър - започна той. - Разрешиха ни да останем заедно само защото имахме настойник. Настойник, който бе свързан с нас, нито прекалено млад, нито прекалено стар, някой, който бе съгласен да обещае да се грижи за шест деца и да се постарае те да бъдат обучавани и подготвяни. Никой друг не би го сторил, освен Хелън, а тя бе изпратена в изгнание...

- А мен ме нямаше - подхвърли Марк горчиво.

- Вината не беше твоя... - Джулиън спря, пое си дълбоко дъх и поклати съвсем лекичко глава. - Ако ме прекъсвате, ако кажете каквото и да било, никога няма да успея да го изрека докрай.

Марк вирна брадичка.

- Моите извинения.

- Дори и ти да не беше отвлечен, Марк, щеше да си прекалено млад. Само някой над осемнайсет години може да оглави Институт или да стане настойник на деца. - Джулиън сведе поглед към ръцете си, сякаш се бореше със себе си, и отново вдигна очи. - Клейвът смяташе, че чичо Артър ще бъде този настойник. Така мислехме всички. Вярвах го и аз, когато той пристигна тук, вярвах го и през следващите няколко седмици. Може би дори месеци. Не си спомням. Знам, че той никога не се опита да ни опознае, но си казвах, че това няма значение. Казвах си, че не се нуждаем от настойник, който да ни обича. А просто от някой, благодарение на когото да останем заедно.

Очите му срещнаха тези на Ема и следващите му думи сякаш бяха отправени само към нея.

- Ние се обичахме достатъчно, така си мислех. Достатъчно, за да няма значение. Може би той не бе в състояние да изразява привързаност, но това не би му попречило да бъде добър ръководител на Института. А после, когато той започна да слиза при нас все по-рядко и по-рядко, а писмата и обажданията от Клейва си оставаха без отговор, постепенно осъзнах, че проблемът е много по-сериозен. Качвах се на тавана, носех му храна и го умолявах да отговори на писмата, на обажданията. Умолявах го да стори онова, което е необходимо, за да попречи на Клейва да се намеси. Защото знаех какво ще стане, ако това се случи. Вече нямаше да имаме настойник, нямаше да имаме и дом. И тогава...

Той си пое дълбоко дъх.

- Щяха да изпратят Ема в новата Академия в Идрис. Нали точно това искаха да направят от самото начало. Нас вероятно щяха да ни изпратят в Лондон. Тави беше още бебе. Щяха да го дадат на някое друго семейство. Друзила - също. А Тай... само си представете какво щяха да сторят с него. В мига, в който го видеха да се държи не така, както би трябвало според тях, щяха да го натикат в програмата за „утайката" в Академията. Щяха да го разделят от Ливи. Това би убило и двамата.

Джулиън се приближи с неспокойна стъпка до портрета на Джеси Блекторн и се взря в зелените очи на своя предшественик.

- Затова умолявах Артър да отговаря на Клейва, да направи каквото и да било, което да покаже, че наистина ръководи Института. Писмата се трупаха. Спешни съобщения. Нямахме оръжия, а той не искаше да поръча нови. Свършваха ни серафимските ками. Една вечер се качих, за да го попитам... - Гласът на Джулиън се прекърши. - За да го попитам дали е съгласен да подписва писмата, ако аз ги съставям, това може би щеше да помогне, и го заварих на пода с нож в ръка. Разрязваше кожата си, за да се прочисти от злото.

Джулиън не откъсваше очи от портрета.

- Превързах раните му, а после си поговорих с него и тогава разбрах. Действителността на чичо Артър не е нашата действителност. Той обитава един въображаем свят, в който понякога съм Джулиън, а друг път - баща ми. Разговаря с хора, които не са там. 0, има и моменти, в които е наясно кой е и къде се намира. Ала те идват и си отиват. Има лоши периоди, когато в продължение на седмици не е в състояние да разпознае никого от нас. Има и периоди на прояснение, в които може да си помислиш, че се подобрява. Ала той никога няма да се оправи.

- Искаш да кажеш, че е луд - обади се Марк.

„Лудост" бе думата, която елфите използваха; то бе елфическо наказание, предизвикването на лудост, съсипването на нечий ум. „Безумие", така го наричаха ловците на сенки. Ема имаше чувството, че сред мунданите съществуваха и други думи, подразбрала го бе от откъслеците от филми, които беше гледала, от книги, които беше чела. Струваше й се, че има не така жесток и абсолютен начин да се гледа на онези, чийто мозък работи различно от тези на повечето хора. Ала Клейвът беше жесток и абсолютен. Това бе в думите, описващи ръководния им принцип. „Законът е суров, но е закон."

- Безумец, така би го нарекъл Клейвът, предполагам. - Устните на Джулиън се изкривиха горчиво. - Невероятно е, че си оставаш ловец на сенки, когато тялото ти е болно, но очевидно не и когато е болен умът ти. Дори дванайсетгодишен, знаех, че ако Клейвът научи истината за състоянието на Артър, ще му отнемат Института. Ще разделят семейството ни и ще ни разпръснат. А аз нямах намерение да го допусна.

Той премести поглед от Марк към Ема, очите му пламтяха.

- Войната ми отне достатъчно - заяви той. - Всички изгубихме толкова много. Мама, татко, Хелън, Марк. Клейвът щеше да ни раздели, докато не пораснем, а дотогава вече нямаше да бъдем семейство. Те бяха моите деца. Ливи. Тай. Дру. Тави. Аз ги отгледах. Превърнах се в чичо Артър. Нагърбих се с кореспонденцията. Отговарях на писмата. Плащах сметките. Поръчвах всичко необходимо. Изготвях графиците за патрулиране. Не допуснах никой да научи, че Артър е болен. Казвах, че е ексцентричен, гений, който е затънал в работа на тавана. Истината е... - Той извърна очи. - Когато бях по-малък, го мразех. Искаше ми се изобщо да не излиза от тавана, но понякога се налагаше. Имаше срещи очи в очи, които не можеше да бъдат избегнати, а никой нямаше да провежда важните си съвещания с едно дванайсетгодишно момче. Така че отидох при Малкълм и той успя да създаде лекарство за чичо Артър. То предизвикваше периоди на прояснение, ала те траеха само няколко часа, а след това Артър получаваше главоболие.

Ема си спомни как Артър стискаше главата си след срещата с представителите на елфите в светилището. Агонията върху лицето му... не можеше да я прогони от мислите си, колкото и да искаше.

- Понякога се опитвах да го задържа настрани с други методи - продължи Джулиън, а гласът му бе пропит с омраза към себе си. - Като тази вечер. Малкълм му даде приспивателно. Знам, че не е правилно. Струвало ми се е, че ще отида в Ада заради това. Ако има Ад. Знаех, че не бива да правя онова, което правех. Малкълм си мълчеше, не каза на никого, но усещах, че не го одобрява. Искаше да кажа истината. Само че истината щеше да разруши семейството ни.

Марк се приведе напред. Изражението му беше непроницаемо.

- Ами Даяна?

- Никога не й казах - отвърна Джулиън. - Но според мен тя се досеща поне за част от истината.

- Не можеше ли тя да ръководи Института? Вместо отговорността да бъде оставена в ръцете на едно дванайсетгодишно момче?

- Попитах я. Тя отказа. Отвърна, че било невъзможно. Наистина съжаляваше и обеща да помага с всичко, което й е по силите. Даяна си има... своите тайни. - Джулиън се извърна от портрета на Джеси. - И още нещо. Споменах, че мразех Артър. Това беше отдавна. Вече не го мразя. Мразя Клейва за онова, което биха сторили с него, с нас, ако знаеха.

Той наведе глава. Необикновено ярката магическа светлина позлати краищата на косата му, белезите върху кожата му се превърнаха в сребро.

- Сега вече знаете. - Пръстите му стиснаха облегалката на стола. - Ще ви разбера, ако ме намразите. Не се сещам как другояче бих могъл да постъпя. Но бих ви разбрал.

Ема се изправи.

- Мисля, че знаехме. Не знаехме... и все пак знаехме. - Тя погледна Джулиън. - Така е, нали? Знаехме, че някой се грижи за всичко и че този някой не е Артър. Ако си вярвахме, че той ръководи Института, то бе, защото така бе по-лесно. Защото искахме да е вярно.

Джулиън затвори очи, а когато отново ги отвори, те се приковаха в брат му.

- Марк? - Тази едничка дума съдържаше неизречения му въпрос: Марк, мразиш ли ме?

Марк слезе от масата. На магическата светлина русата му коса изглеждаше бяла.

- Нямам никакво право да те съдя, братко. Някога аз бях по-възрастният, но сега ти си по-големият от нас. Докато бях в царството на феите, всяка нощ си мислех за вас - за теб и Хелън, за Ливи и Тай, и Дру, и Тави. Нарекох звездите с вашите имена, така че, когато ги виждах да блещукат в небето, имах чувството, че сте с мен. Само това можех да сторя, за да заглуша страха, че може да сте ранени или да издъхвате, а аз никога няма да науча. А после се завърнах в едно семейство, което е не просто живо и здраво, но и сплотено от връзки, които никой не бе успял да разсече. Между вас има любов, толкова силна, че спира дъха ми. Останала ви е достатъчно дори и за мен.

Джулиън го гледаше с колебливо изумление. Ема усети вкуса на сълзи в гърлото си. Искаше да отиде при Джулиън и да го прегърне, ала хиляди неща я възпираха.

- Ако искате да кажа и на останалите - дрезгаво предложи Джулиън, - ще го направя.

- Сега не е моментът да го решаваме - отвърна Марк и в това едничко изречение, в начина, по който гледаше Джулиън, за първи път, откакто той се бе завърнал, Ема видя един свят, в който Марк и Джулиън не бяха разделени, бяха отгледали братята и сестрите си заедно и заедно бяха решавали как да постъпят. За първи път зърна хармонията, която двамата бяха изгубили. - Не и когато врагове заобикалят и нас, и Института, не и когато животът и кръвта ни са изложени на опасност.

- Тежък товар е тази тайна - каза Джулиън и в гласа му имаше предупреждение, но и надежда. Сърцето на Ема се свиваше от болка за това, колко несправедливо бе всичко, за мъчителните и отчаяни решения, които едно дванайсетгодишно момче бе трябвало да взема, за да опази семейството си. За мрака, обгръщащ Артър Блекторн, за който той не носеше вина, ала който, бъдеше ли разкрит, щеше да му навлече наказанието на неговите управници. За тежестта на хилядите лъжи, изречени с добри намерения, защото дори така, те пак си оставаха лъжи. - А ако Последователите изпълнят заплахата си...

- Но откъде са научили? - попита Ема. - Откъде знаят за Артър?

Джулиън поклати глава.

- Нямам представа. Но мисля, че ще се наложи да разберем.

Кристина гледаше как, след като я сложи върху едно от леглата в амбулаторията, Диего осъзна, че не може да седне до нея, както е препасан с меч и арбалет, и започна да ги сваля непохватно.

Диего рядко беше непохватен. В спомените й той бе грациозен, по-грациозният от двамата братя Росио Росалес, докато Хайме беше по-войнствен и свиреп. Диего окачи арбалета и меча си, след което разкопча суетшърта си и го метна на една от закачалките край вратата.

Беше с гръб към нея и през бялата му тениска Кристина видя, че има десетки нови белези и още повече Знаци отпреди, някои от които бяха постоянни. Голяма черна руна за храброст в битка покриваше дясната му лопатка и се подаваше над яката. Изглеждаше по-едър отпреди, кръстът, раменете и гърбът му бяха закоравели от още мускули. Косата му беше пораснала и стигаше до яката му. Докосна го по бузата, когато той се обърна, за да я погледне.

Във вихрушката на последвалите събития Кристина бе успяла да се отърси от изумлението да го види на онази задна уличка. Ала сега, когато бяха останали сами в амбулаторията, тя го гледаше и виждаше миналото. Миналото, от което бе избягала и което се бе опитала да забрави. Виждаше го в начина, по който той си придърпа един стол до леглото й и се приведе, за да развърже внимателно ботушите й, да ги сложи настрани и да навие левия й крачол. Виждаше го в начина, по който ресниците докоснаха бузите му, когато се съсредоточи, докато прокарваше върха на стилито си около раната на крака й, обграждайки я с целителни руни. Виждаше го в луничката в крайчеца на устата му и в начина, по който се намръщи, когато се отдръпна и огледа критично руните си.

- Кристина, по-добре ли е така?

Болката беше отслабнала и Кристина кимна. Той се облегна в стола, стиснал стилито толкова силно, че старият белег върху опакото на дланта му побеля, и тя си спомни същия този белег и пръстите, разкопчаващи ризата му в спалнята й в Сан Мигел де Айенде, докато звънът на камбаните в енорията долиташе през прозорците.

- Да - отвърна тя.

- Добре. - Той прибра стилито си. - Tenemos que hablar²⁹

- На английски, ако обичаш. Трябва да го упражнявам.

По лицето му пробяга раздразнение.

- Изобщо не е нужно да го упражняваш. Английският ти е съвършен, също като моя.

- Скромен, както винаги.

Той се усмихна широко.

- Липсваха ми твоите закачки.

- Диего... - Кристина поклати глава. - Не би трябвало да си тук. И не би трябвало да казваш, че ти липсвам.

Лицето му сякаш се състоеше само от остри линии: подчертани скули и челюст, и слепоочия. Единствено устните му бяха меки, ъгълчетата им - извити лекичко надолу, сякаш бе нещастен. Кристина си спомни първия път, когато го беше целунала, в градината на Института, но бързо прогони спомена.

- Ала това е истината - отвърна той. - Кристина, защо избяга по този начин? Защо не отговори на никое от съобщенията и обажданията ми?

Тя вдигна ръка.

- Първо ти. Какво правиш в Лос Анджелис?

Диего подпря брадичка върху сгънатите си ръце.

- След като ти си тръгна, не можех да остана повече. Всичко ми напомняше за теб. Бях в почивка от Сколоманса и с теб възнамерявахме да прекараме лятото заедно. А после ти изчезна. В един миг бе част от живота ми, а в следващия бе изтръгната от него. Чувствах се изгубен. Върнах се към обучението си, ала можех да мисля единствено за теб.

- Имаше Хайме - напомни му тя твърдо.

- Никой няма Хайме. Нима мислиш, че той не изпадна в паника, когато ти си тръгна? Очакваше да станете парабатай.

- Ще го преживее. - Гласът й отекна студен и слаб в ушите й, сякаш бе замръзнал, превръщайки се в миниатюрно ледено кристалче.

Диего помълча за миг.

- В Сколоманса пристигаха доклади от Лос Анджелис -продължи след малко. Некромантска дейност. Усилията на приятелката ти Ема да разследва смъртта на родителите си. Според Клейва тя вдигала шум за нищо, сигурно било, че убийствата са дело на Себастиан Моргенстърн, но тя отказвала да го приеме. Аз обаче си помислих, че може и да е права. Дойдох тук, за да разследвам, и още на първия ден отидох на Пазара на сенките. Виж, това е дълга история... озовах се в къщата на Уелс...

- Където реши, че е добра идея да простреляш друг нефилим с арбалет?

- Не знаех, че са ловци на сенки! Мислех, че са убийци... не стрелях, за да убия...

- No manches³⁰ - прекъсна го рязко Кристина. - Трябваше да останеш и да им кажеш, че си нефилим. Стрелите бяха отровни. Джулиън замалко да умре.

- И аз така разбрах. - Диего изглеждаше изпълнен с разкаяние. - Не ги бях отровил аз. Ако имах представа, щях да остана. Оръжията, които купих от Пазара на сенките, трябва да са били отровени без моето знание.

- И защо изобщо си купувал оръжия от там? Защо не дойде в Института?

- Дойдох - отвърна Диего и тя занемя от изненада. - Дойдох, за да се видя с Артър Блекторн. Открих го в светилището. Опитах се да му кажа кой съм и защо съм тук. Той ми отвърна, че проклятието на рода Блекторн си е тяхна лична работа, че не искат ничия намеса и че ако знам какво е добро за мен, ще се махна от града, преди всичко да е изгоряло.

- Казал ти е това? - попита Кристина изумено.

- Разбрах, че не съм добре дошъл тук. Дори си помислих, че семейство Блекторн може би са замесени в забелязаната черна магия.

- Никога не биха го направили!

- Е, ти можеш да го кажеш. Ти ги познаваш. Но не и аз. Знаех единствено, че онзи, който ръководи Института, ми каза да си вървя, само че не можех да го сторя, защото ти беше тук. Възможно бе да те грози опасност, може би дори -от страна на семейството. Трябваше да се снабдя с оръжия на Пазара, защото се боях, че ако отида в някой от нашите складове за оръжия, може да стане ясно, че все още съм тук. Виж, Кристина, аз не съм лъжец...

- Не си лъжец? - повтори Кристина. - Искаш ли да знаеш защо си тръгнах, Диего? През май бяхме в Сан Мигел де Айенде. Аз бях отишла до площада, а когато се върнах, вие с Хайме седяхте на терасата. Аз прекосявах двора и съвсем ясно чувах гласовете ви. Вие изобщо не подозирахте, че съм там.

Диего изглеждаше озадачен.

-Не...

- Чух го да казва как властта била в ръцете на неправилното семейство Росалес. Би трябвало да бъдете вие. Обясняваше ти своя план. Несъмнено си спомняш. Онзи, в който ти ще се ожениш за мен, а той ще стане мой парабатай и заедно двамата ще използвате влиянието си над мен и майка ми, за да я свалите от поста й като глава на Института в Мексико, и ще поемете властта в свои ръце. Според него твоята задача, да се ожениш за мен, била по-лесна, защото един ден можело да се разведеш. Да станеш парабатай, означава, че завинаги си вързан за другия. Спомням си как каза точно това.

- Кристина... - Диего беше пребледнял. - Значи, затова си тръгна онази нощ. Не е било, понеже майка ти беше болна и се нуждаеше от теб в Института.

- Аз бях тази, която беше болна - процеди Кристина. - Ти разби сърцето ми, Диего, ти и твоят брат. Не знам кое е по-лошо, да изгубиш най-добрия си приятел или да изгубиш момчето, в което си влюбена, но мога да ти кажа, че за мен и двамата умряхте в онзи ден. Ето защо не отговарях на обажданията и съобщенията ти. Не отговаряш на обажданията на мъртвец.

- Ами Хайме? - Нещо припламна в очите на Диего. - Ами неговите обаждания?

- Той никога не се обади. - Кристина почти изпита удоволствие при вида на изумлението, изписало се върху лицето му. - Може би има повече разум, отколкото теб.

- Хайме? Хайме? - Диего се беше изправил; една вена на слепоочието му туптеше. - Спомням си онзи ден, Кристина. Хайме беше пиян и бръщолевеше. Чу ли ме да казвам нещо, или чу само него?

Кристина си заповяда да се върне към онзи ден. В спомена й звучеше какофония от гласове, ала...

- Чух само Хайме - призна тя. - Ти не изрече нито дума. Не ме защити. Не каза нищо.

- Нямаше смисъл да говоря на Хайме, докато беше в това състояние - горчиво отвърна Диего. - Оставих го да си говори. Не трябваше да го правя. Планът му изобщо не ме интересуваше. Аз те обичах. Исках да замина много надалеч заедно с теб. Той ми е брат, но е... Струва ми се, че нещо в него липсва от деня, в който се роди, някаква част от сърцето му, в която живее състраданието.

- Той щеше да стане мой парабатай - каза Кристина. -Щях да бъда свързана с него завинаги. А ти нямаше да кажеш нищо? С нищо нямаше да се опиташ да попречиш?

- Щях да го направя - възрази Диего. - Хайме възнамеряваше да отиде в Идрис. Изчаквах да замине. Исках да говоря с теб, когато него го няма.

Кристина поклати глава.

- Не е трябвало да чакаш.

- Кристина. - Той се приближи до нея с протегнати ръце. -Моля те, ако не искаш да повярваш на нищо друго, повярвай поне, че винаги съм те обичал. Наистина ли мислиш, че съм те лъгал, откакто бяхме деца? От първия път, когато те целунах и побягнах, като се смеех? Бях на десет години... Наистина ли мислиш, че още тогава съм кроил някакъв план?

Кристина не пое ръцете му.

- Ами Хайме? - отвърна тя. - Познавам го също толкова отдавна. Той винаги ми е бил приятел. А всъщност не е бил, нали? Изрече неща, които никой приятел не би изрекъл, а ти знаеше, че ме използва, и не каза нито дума.

- Щях да ти кажа...

- Намеренията не означават нищо. - Мислила си бе, че ще изпита облекчение, когато най-сетне каже на Диего защо го мрази, когато най-после свали от плещите си товара на онова, което беше чула. Когато най-сетне разкъса връзката между тях. Само че тя не й се струваше разкъсана. Усещаше връзката помежду им така, както я бе почувствала, когато припадна в катастрофиралата кола и се свести в ръцете на Диего. Той й шепнеше в ухото, че ще се оправи, че тя е неговата Кристина, че е силна. И за миг тя бе изпитала чувството, че последните няколко месеца са просто сън и че си е у дома.

- Трябва да остана - каза Диего. - Тези убийства, Последователите... прекалено са важни. Аз съм центурион, не мога да се откажа от мисията си. Но не е нужно да оставам в Института. Ако искаш да си вървя, ще го направя.

Кристина отвори уста, ала преди да успее да проговори, телефонът й избръмча. Съобщение от Ема.

Кристина направи физиономия и прибра телефона в джоба си.

- Най-добре да вървим.

29

Трябва да поговорим. (Исп.) - Б. пр.

30

Как ли пък не. (Исп., разг.) - Б. пр.