Левиатан

Осем

Бурята беше странно спокойна.

Спомни си усещането от балоните с горещ въздух на татко си. Освободена от въжето, медузата много точно следваше скоростта на вятъра. Въздухът сякаш не помръдваше, земята се въртеше долу на огромно грънчарско колело.

Около нея все още кипяха тъмни облаци, които от време на време караха Хъкслито да се завърта около себе си. Най-неприятни бяха присветванията в далечината. Сигурен начин да подпалиш звяр на водородно дишане беше да го уцелиш със светкавица. Дерин се разсейваше като разглеждаше преминаващия под краката й Лондон с всичките му къщички с размер на кибритени кутийки и виещи се улици, както и фабриките със запечатани комини.

Припомняше си разказите на баща си, който описваше как е изглеждал Лондон преди добрия стар Дарвин да открие магията си. Плащеница от въглищен пушек покривала целия град, наред с толкова гъста мъгла, че дори през деня се налагало да палят уличните лампи. В най-лошите моменти на парната ера имало толкова много сажди и пепел, която се струпвала в околията на Лондон, че дори пеперудите били еволюирали, добавяйки черни петна по крилата си за камуфлаж.

Но преди още Дерин да се роди, огромните, задвижвани с въглища, двигатели били победени от фабрикуваните зверове, а мускули и сухожилия заменили парните котли и зъбните колела. Тези дни единственият пушек от комините идваше от фурните, а не от грамадните фабрики, а бурята беше изчистила дори тази мъглица от въздуха.

Дерин виждаше фабрикати, накъдето и да погледнеше. Над Бъкингамския дворец в спираловиден полет патрулираше ято артилерийски ястреби, носещи мрежи, които бяха в състояние да прережат крилете на всеки самолет, осмелил се да се доближи толкова много. Чайки-вестоносци кръстосваха Ситито, необезпокоявани от времето. Улиците бяха изпълнени с впрегатни животни — хипорини и копитни породи, един слоньовър, влачещ шейна, пълна с тухли в дъжда. Бурята, която почти унищожи нейното Хъксли, не се бе отразила особено на забързания темп на града.

На Дерин й се прииска да беше скицникът й под ръка, за да може да улови на хартия заплетените улички и зверовете, и сградите под нея. Беше започнала да рисува на един от татковите балони, опитвайки се да запази в писмен вид чудесата на полета.

Докато облаците постепенно се раздалечаваха, Хъкслито се плъзна по един сноп светлина. Дерин се протегна в топлината на лъча и се хвана да изстисква водата от студените си, влажни дрехи.

Къщите долу се смаляваха все повече, а изобилието от чадъри изпълваше мокрите улици. Колкото повече изсъхваше Хъкслито, толкова по-нагоре се издигаше.

Дерин се намръщи. За да снижиш един балон, трябваше да изпуснеш горещия въздух от горната част. Ала Хъкслитата бяха примитивни апарати за издигане, проектирани така, че винаги да са свързани със земята.

Какво трябваше да направи, да уговори зверчето да се спусне надолу?

— Оой! — извика тя. — Ей, ти, там!

Най-близкото пипало малко се сви, но това беше всичко.

— Зверче! На теб говоря!

Никаква реакция.

Дерин направи навъсена физиономия. Преди час беше толкова лесно да сплашиш Хъкслито! Може би виковете на едно ядосано момиче не се брояха след такава страховита буря.

— Ти си голяма, издута торба с тор! — извика тя, разлюлявайки крака, за да разклати пилотската седалка. — И взе да ми омръзва от компанията ти! Пусни! Ме! Долу!

Пипалата се развиха, като котка, проснала се на слънце.

— Направо върха — изръмжа тя. — Ще добавя и грубостта към останалите ти дефекти.

Докато минаваше през следващото открито слънчево петно в небето, медузата издаде нежна въздишка, раздувайки въздушната си възглавница, за да се изсуши.

Дерин почувства как се изкачва още нагоре.

Изстена, загледана в сините небеса пред себе си. Вече виждаше всичко, чак до земеделските земи в Съри. А след тях се падаше Английският канал.

Две дълги години Дерин не беше мечтала за нищо друго, освен да полети отново, както когато татко беше жив — и ето я сега, изоставена в небето. Може би това беше нещо като наказание за това, че се правеше на момче, както винаги я беше предупреждавала майка й.

Вятърът се усили, носейки звяра към Франция.

Предстоеше дълъг ден.

Хъкслито първо го забеляза.

Седалката под Дерин подскочи, като карета, която е минала през дупка на пътя. Извадена от сладка дрямка, тя погледна нагоре към животното.

— Доскуча ли ти?

Въздушният звяр сякаш блестеше, а слънцето светеше през прозрачната му кожа. Беше обяд, значи беше летяла повече от шест часа вече. Английският канал искреше недалеч пред нея, блеснал под чудното небе. Бяха оставили сивите лондонски облаци далеч назад.

Дерин се смръщи и се протегна.

— Адски прекрасно време — изгъргори. Устните и бяха пресъхнали, а дупето й беше много, много отекло.

Тогава забеляза как пипалата се увиват около нея.

— Сега пък какво? — изстена тя, въпреки че би приветствала някое ято птици да ги нападне, ако това щеше да свали зверчето на земята. Нескопосаното приземяване бе за предпочитане пред това да виси тук, докато умре от жажда.

Дерин внимателно огледа хоризонта, но не забеляза нищо. Ала почувства трептене в кожените ремъци на седалката си и чу шума от двигатели във въздуха.

Ококори се.

Огромен въздухоплавателен звяр изникваше иззад сивите облаци зад нея, а отразяващата му сребриста горна част блестеше ярко на слънчевата светлина.

Нещото беше гигантско — по-голямо от катедралата Св. Павел, по-дълго от океанския дредноут "Орион", който бе видяла на Темза преди седмица. Искрящият цилиндър имаше формата на цепелин, но фланговете пулсираха от движенията на ресните му, а въздухът около него гъмжеше от симбиотични прилепи и птички.

Медузата издаде нещастно пронизително свистене.

— Не, зверче. Не се плаши! — каза тя нежно. — Тук са да ни помогнат!

Поне така предполагаше Дерин. Но не беше очаквала нещо толкова голямо да тръгне след нея.

Въздушният кораб се приближаваше все повече, докато Дерин най-после забеляза гондолата, прикрепена към корема на звяра. Големите букви под прозорците на мостика бавно дойдоха на фокус… Левиатан.

Тя преглътна.

— Адски известни са тези приятелчета.

Левиатан беше първият от огромните зверове на водородно дишане, фабрикувани да се опълчат срещу цепелините на кайзера. Няколко звяра вече се бяха развили значително оттогава, но никой друг не бе успял да отиде до Индия и да се завърне, разбивайки всички немски въздушни рекорди.

Тялото на Левиатан беше изработено от жизнените нишки на кит, но в дизайна му бяха примесени стотици други видове — безброй създания, които си пасваха като зъбните колелца на часовника. Ята фабрикувани птици кръжаха около него — разузнавачи, бойци и хищници, които събираха храна. Дерин забеляза вестоносни гущери и други зверчета, които сновяха по кожата му.

Според учебника й по въздухоплаване, големите животни на водородно дишане са били разработени на малките Южноамерикански острови, където Дарвин бе направил прочутите си открития. Левиатан не беше едно животно, а обширна екосистема с безспирно променящ се баланс.

Задвижващите двигатели смениха наклона, надигайки носа на създанието нагоре. Звярът се подчини, а ресничките по фланговете му се развълнуваха като море от трева на вятъра — сбор от мънички весла, които гребяха назад и почти спряха движението на Левиатан.

Огромната форма се рееше бавно над главата на Дерин, закривайки небето. Коремът му беше нашарен със сиви петна — камуфлаж за нощните атаки.

Сред внезапния студ, породен от огромната сянка, Дерин се вторачи нагоре, останала без думи. Това грамадно фантастично същество наистина бе пристигнало, за да спаси нея.

Хъкслито се разтрепери отново, зачудено къде ли е изчезнало слънцето.

— Шшш, зверче. Това е просто големият ти братовчед.

Дерин дочу викове отгоре и забеляза движение.

Пред очите й падна въже и продължи да се размотава надолу. Последва още едно, после още дузина, докато Дерин не се озова заобиколена от гора полюшващи се въжета.

Протегна ръка към едно, но широчината на газовия балон на медузата не позволяваше да го докосне. Дерин разлюля пилотската седалка, опитвайки се да се приближи.

Това движение накара пипалата на Хъкслито да се сгърчат силно, което доведе до внезапно пропадане, от което на Дерин й прилоша.

— Аха, значи сега искаш да се спускаш? — оплака се тя. — Наистина си безполезно.

Двигателите отново смениха наклона и висящите въжета отново се появиха пред погледа й, но все така недостъпни. Тогава моторите над нея започнаха да се включват и изключват… и въжетата започнаха да се люлеят с ритъма на звука.

Умен човек беше пилотът там горе.

Въжетата се приближаваха все повече с всяка пулсация на двигателите. Дерин протегна ръка възможно най-надалеч…

Най-после пръстите й успяха да се хванат. Дръпна въжето към себе си и го върза за пръстена над седалката си — после се намръщи.

Да не би да смятаха да я издърпат в гондолата? Това нямаше ли да преобърне Хъкслито наопаки?

Само че въжето остана свободно и не след дълго по него се спусна един вестоносен гущер. Малките му ципести лапички обгръщаха кабела, сякаш бе тънка дървесна клонка. Яркозелената му кожа сякаш светеше в сянката на кораба.

Говореше изтънчено — странно бе да чува толкова дълбок глас от такова ситно телце.

— Господин Шарп, предполагам? — гущерът се изсмя гърлено.

Колкото беше шокирана, Дерин почти отговори. Вестоносният гущер просто повтаряше онова, което бяха казали офицерите горе, разбира се.

— Привет от Левиатан — продължи гущерът. — Приемете извиненията ни, че се забавихме толкова. Лошо време и така нататък. — После издаде звук, сякаш някой си прочиства гърлото и Дерин почти очакваше, че гущерчето ще сложи малко юмруче пред устата си. — Но ето ни тук най-после. Ще ви приберем върху дорсалната част, разбира се — стандартна процедура.

Гущерът замълча, а Дерин се замисли какво ли може да означава това "дорсална част".

— А, да. Уведомиха ме, че сте все още новобранец. Добра работа, да се изгубите още при първия си полет.

Дерин завъртя отегчено очи. Първо една торба газове и буболечки я беше пренесла през половин Англия, а сега я вземаше на подбив някакъв си гущер!

— Предполагам, че не сте запознат със стандартната процедура. Е, всъщност е доста просто, наистина. Ще се спуснем под вас, после ще се изкачим изотдолу и ще ви приберем с дорсалната лебедка. Някакви въпроси?

Гущерът се взираше в нея очаквателно и мигаше с малките си очички.

— Нямам въпроси, сър. Готов съм — каза Дерин, без да забравя да използва момчешкия си глас. Нямаше намерение да си признава, че не знае какво значи "дорсален".

Вестоносният гущер не помръдна, само мигна отново.

— Е… значи стандартна процедура? — добави тя.

Гущерът изчака още малко, но след като Дерин не каза нищо повече, започна да се катери обратно нагоре по въжето, за да повтори думите й на неизвестно кого там в другия край.

Минута по-късно всички останали въжета бяха прибрани, само онова, което бе свързано с пилотската й установка бе отпуснато още малко. То се пусна надолу, извън поглед, четвърт миля въже, както изглеждаше. После замлъкналите двигатели на кораба се съживиха отново.

Огромната сянка се отдръпна назад срещу вятъра, така че слънцето изпече иззад носа, почти заслепявайки Дерин. Тогава съдът започна да слиза, изтласквайки навън водород, което наподобяваше звука на течаща вода и с равномерни темпове се спускаше все по-ниско, докато офицерите на мостика не се изравниха с Дерин, на разстояние само двадесет ярда.

Един от тях се усмихна и ентусиазирано отдаде чест, Дерин отвърна на поздрава.

Левиатан продължи да се спуска, а Хъкслито заскимтя леко, когато с тях се изравни едно огромно око.

— Да не си посмял пак да ми създаваш проблеми — измърмори Дерин.

Наблюдаваше с интерес, обръщайки внимание на това как огромната сбруя на кораба обгръща тялото му и държи гондолите на място. Ремъците бяха свързани от мрежа от въжета, като такелажа на плавателен кораб. Странни шесткраки зверчета се катереха по него заедно с хората от екипажа и душеха по кожата на въздушния съд.

Това сигурно бяха хрътките, които надушваха водород, за които бе чела — те проверяваха мембраната за течове.

Когато цялата огромна сребриста маса на Левиатан се плъзна под нея, Дерин забеляза, че другият край на въжето сега бе вързан за една лебедка на гърба на създанието.

Значи "дорсален" бе просто думата, която Силите използваха за "гръб".

Лебедката беше малка и направена от алуминий, възможно най-лека — както и всичко останало на кораба. Двама мъже навиваха макарите, издърпвайки отпуснатата част на въжето с доста бързи темпове. Съвсем скоро Дерин и нервното й Хъксли вече се спускаха към сребристия гръб на Левиатан.

След минути половин дузина от членовете на екипажа бяха хванали пипалата на медузата и я влачеха надолу. Дерин се озова освободена от пилотската седалка и затътри изтръпналите си крака по месестата повърхност на възпалената кожа на Левиатан.

— Добре дошли на борда, господин Шарп — каза един млад офицер, които явно беше на пост.

Дерин се опита да застане изправена, но я прониза болка в гръбначния стълб. Започна да мърда пръстите на краката си в ботушите на Джаспърт и се опитваше да облекчи убожданията в стъпалата.

— Благодаря, сър — успя да продума тя.

— Добре ли сте? — попита офицерът.

— Ам' да, сър. Само малко изтръпване в… ъъъ… дорсалните ми зони.

Офицерът се разсмя.

— Дълъг полет, а?

— Ам' да, сър. Малко. — Срамежливо отвърна тя на поздрава му.

Той поне се усмихваше. Всички присъстващи членове на екипажа изглеждаха доста весели, докато проверяваха състоянието на медузата. Дерин предположи, че не им се случва често да ги призовават на спасителна мисия в небето за някой новобранец.

Един човек в униформа на кормчия я плесна по гърба.

— Хъкслито ви е в добра форма след такава буря. Сигурно ви бива да се справяте със зверчетата, господин Шарп.

— Благодаря, сър — отвърна тя. Хората на лебедката вече издигаха отново Хъкслито, връзвайки го на буксир във въздушната струя, която образуваше Левиатан след себе си.

— Малцина са кадетите, които прекарват половин ден в небето през първия си ден — каза офицерът.

— Ами аз не съм точно кадет, сър. Дори не съм се явявал още на тестовете. — Дерин се огледа с копнеж и се молеше да й позволят да разучи кораба, докато я върнат обратно в Скръбс. Само след минути щеше да е готова да ходи отново…

Кормчията се разсмя.

— Да решиш няколко задачи по въздухоплаване едва ли ще ти е толкова трудно след свободен полет с Хъксли. А и с неприятностите, които набират сила тези дни, предполагам, че Силите ще търсят да вземат още някой друг младеж.

Дерин се намръщи.

— Неприятности ли, сър?

Офицерът кимна.

— А, да. Предполагам, че не си чул за това още. Някакъв австрийски херцог и херцогиня са били убити тази нощ. Затова на континента може да стане леко напечено.

Тя примигна.

— Съжалявам, сър. Не разбирам.

Офицерът вдигна рамене.

— И аз самият не знам какво общо има това с Великобритания, но ни наложиха бойна готовност. Сега, когато приключихме с вашия случай, се насочваме директно към Франция, в случай че Машинистите решат да започнат нещо. — Усмихна се. — Както излиза, ще прекарате с нас няколко дни. Надявам се да не е проблем.

Дерин ококори очи. Усещанията се връщаха в краката й и тя можеше да почувства тътена на двигателите по кожата на въздушния звяр. От гърба на Левиатан, откъдето сребристите му флангове се спускаха стръмно надолу, небето бе необятно във всички посоки.

Няколко дни, беше казал мъжът — още сто часа в това перфектно небе. Дерин козирува отново, опитвайки се да скрие усмивката си.

— Не, сър. Никакъв проблем.