Левиатан

Единадесет

Въпреки че г-н Ригби бе предупредил да не го прави, Дерин Шарп погледна надолу.

На хиляда фута под тях бушуваше морето. Огромни вълни се търкаляха по повърхността, а вятърът откъсваше бялата, осветена от лунна светлина пяна от върховете им. При все това, тук горе в тъмното, където тя се бе притиснала до фланга на Левиатан, въздухът не помръдваше. Също като по диаграмите на въздушните потоци в учебниците — пласт безветрие, обвит около огромния звяр.

Безветрие или не, пръстите на Дерин стискаха такелажа по-силно, докато гледаше морето. Изглеждаше студено и мокро там долу. А и както бе отбелязвал много пъти г-н Ригби през последните две седмици, повърхността на водата се оказва твърда като камък, ако падаш достатъчно бързо.

Мъничките реснички пулсираха и се накъдряха през въжетата, гъделичкайки пръстите й. Дерин пусна едната си ръка и притисна длан към топлината на звяра. Почувства стегнатостта и здравината на мембраната, без полъх на водороден теч.

— Почивате ли си, господин Шарп? — извика Ригби. — Едва на половината път сме.

— Само се заслушвам, сър — отвърна тя. По-възрастните офицери казваха, че звукът на мембраната би могла да каже всичко за един въздухоплавателен съд. Кожата на Левиатан вибрираше заедно с ръмженето на двигателите, със сновящите от вътрешната страна баластни гущери, и дори с гласовете на екипажа около нея.

— Размотавате се, с други думи — извика старшият по корабните съоръжения. — Намираме се в бойна готовност! Веднага започнете да се катерите, господин Шарп!

— Да, сър! — отвърна тя, въпреки че нямаше особен смисъл да бърза. Останалите петима кадети все още бяха зад нея. Те бяха онези, които се размотаваха, като спираха да закачат защитните си колани към напречните въжета на такелажа на всяка крачка. Дерин се катереше свободно, като старите моряци, освен когато висеше от долната страна на въздушния звяр…

Коремната част, поправи тя сама себе си — противоположна на дорсалната част. Въздушните сили мразеха нормалния език. Стените бяха "отвесни прегради", трапезарията беше "лудницата", а въжетата за катерене бяха "напречни въжета". Силите имаха различни думи дори за "ляво" и "дясно", което беше вече прекалено.

Дерин закрепи тока на ботуша си върху напречните въжета и се отблъсна нагоре отново, на рамото й тегнеше торбата с храна, а потта се стичаше по гърба й. Ръцете й не бяха толкова силни, колкото на останалите курсанти, но тя се бе научила да се катери с крака. И всъщност май наистина си беше почивала, но само за малко.

Един вестоносен гущер пробяга покрай нея, а малките му крачета-вендузи се впиваха в мембраната като пръстчета, потънали в меки бонбони. Не спря да изкряка заповеди на кадетите, а продължи с бясна скорост нагоре към гръбнака. Целият кораб беше в бойна тревога, напречните въжета се олюляваха под тежестта на сновящия надолу-нагоре екипаж, а нощният въздух беше пълен с фабрикувани птици.

В далечината Дерин различаваше светлини върху тъмното море. КНВ[5] Горгона беше кораб от Кралския флот — малък снабдителен кораб-кракен[6], който теглеше учебната мишена за тази вечер.

Г-н Ригби сигурно също го беше видял, защото извика:

— Не спирайте да се движите, дръвници! Прилепите вече очакват закуската си!

Дерин стисна зъби, посегна към следващото въже — това е напречно въже, дръвнико! — и дръпна с всичка сила.

Изпитът за кадети беше лесен, разбира се.

Правилникът на Силите гласеше, че изпитът следва да се провежда на земята, но Дерин бе молила безсрамно. На третия ден от пребиваването й на борда на Левиатан, офицерите се бяха предали. Така, докато парижките кули минаваха покрай прозорците, тя набързо разчете няколко измервания със секстант, декодира дузина сигнални флагове и направи няколко упражнения по разчитане на географска карта, както я беше обучавал татко й преди сто години. Дори в очите на киселия старши г-н Ригби се появи проблясък на възхищение.

Откакто бе минал изпитът, обаче, самочувствието на Дерин бе леко поизбледняло. Оказа се, че не знае всичко за въздухоплавателните съдове. Поне не още.

Всеки ден старшият привикваше младите кадети на Левиатан в каюткомпанията, за да им изнася лекции. Повечето бяха по въздухоплаване — навигация, консумация на гориво, прогнози за времето и безбройни възли и мелодии на командната свирка, които да се изучат. Бяха скицирали анатомията на въздушния звяр толкова често, че Дерин вече познаваше вътрешностите му, както познаваше улиците на Глазгоу. В по-късметлийски дни лекциите бяха по военна история: битките на Нелсън, теориите на Фишър, тактика за въздухоплавателни съдове срещу морски кораби и наземни сили. През някои дни проиграваха върху плотовете на масите битки срещу безжизнените цепелини и самолети на кайзера.

Но любимите лекции на Дерин бяха, когато учените обясняваха натурфилософия. Как старият Дарвин бе открил начин да създава нови видове от старите, като издърпвал тънките жизнени нишки и ги вплитал в едно цяло под микроскоп. Как еволюцията е вмъкнала по едно копие на собствената жизнена нишка на Дерин във всяка една клетка от тялото й. Как "ен" на брой различни зверчета съставяха Левиатан — от микроскопичните отделящи водород бактерии в стомаха му до огромния впрегнат кит. Как създанията на въздушния кораб, както и всичко останало в природата, винаги се борят помежду си в оплетено и сложно равновесие.

Лекциите на старшия бяха едва малка част от онова, което Дерин трябваше да налее в канчето си. Всеки път, когато някой друг въздухоплавателен съд прелетяваше покрай тях, кадетите се скупчваха на сигналната палуба, за да разчитат посланията от плющящите в далечината флагчета. Шест думи в минута без грешка или ги пращаха на дълги часове дежурство в гастричните райони. На всеки час пускаха сонди, за да проверят надморското равнище на Левиатан, като изстрелваха ракети от въздушни пистолети и измерваха след колко време ще се чуе ехо откъм морето, или пък пускаха блещукаща бутилка с фосфоресциращи водорасли и измерваха след колко време ще се разбие. Дерин се беше научила светкавично да преценява за колко секунди някой обект ще прелети каквото и да е разстояние от сто фута до две мили.

Но най-странното нещо бе да прави всичко това като момче.

Джаспърт се беше оказал прав: гърдите й не бяха опасната част. Водата бе тежка и затова къпането на кораба ставаше набързо с парцалчета и кофа. А тоалетните на борда на Левиатан ("клозетите" на езика на Силите) бяха в тъмния гастричен канал, който отвеждаше екскрементите там, където после се превръщаха в баласт и водород. Затова се оказа лесно да крие тялото си… Мозъкът й беше онова, което се нуждаеше от промяна.

Дерин винаги се бе смятала за мъжкарана измежду закачките на Джаспърт и тренировките по летене с балони на татко. Ала да поддържа нивото на останалите кадети беше повече от това да прави лицеви опори и да връзва възли — то беше като да се присъединиш към глутница кучета. Те се блъскаха и бутаха да заемат най-добрите места на кадетската маса за хранене. Присмиваха се един на друг за всеки грешно разчетен сигнал и грешни навигационни резултати и отдаваха особено значение на това кого са похвалили офицерите през деня. Безспирно се надпреварваха да видят кой ще се изплюе по-надалеч, кой ще си изпие рома по-бързо или ще се оригне най-шумно.

Беше дяволски изтощително… да си момче.

Не, че всичко беше толкова лошо. Униформата й на член на Въздушните сили беше в пъти по-добра от каквито и да било момичешки дрехи. Ботушите славно потракваха, докато се носеше с все сила към упражненията по сигнализация или противопожарните сондажи, а якето имаше дузина джобове, включително специално отделение за командната свирка и такелажния нож. А Дерин нямаше нищо против постоянните тренировки по полезни умения като мятане на нож, ругатни, както и прикриване на болката, когато те фраснат.

Но как успяваха момчетата да издържат на това темпо през целия си живот, да му се не види?

Дерин отпусна малко торбата с храна от отеклите си рамене. За пръв път бе стигнала гръбначната ос на кораба преди другите и можеше да си позволи една малка почивка.

— Пак ли се размотавате, господин Шарп? — обади се един глас.

Дерин се обърна и забеляза флотски кадет Нюкърк, които изникна пред погледа й, изкатервайки се над извивката на Левиатан, а обувките му с гумени подметки скърцаха. Тук горе нямаше веещи се ресни, само твърди дорсални люспи, на които се монтираха лебедки и оръжия.

Тя извика в отговор:

— Само вас чаках да ме настигнете, господин Нюкърк.

Винаги беше адски странно да се обръща към другите момчета с "господин". Нюкърк още имаше пъпки по лицето и едва успяваше да си върже вратовръзката. Но курсантите трябваше да се държат като истински офицери.

Когато стигна до гръбнака, Нюкърк пусна торбата си с храна долу и се ухили.

— Господин Ригби още е на километри оттук.

— Ам' да — отвърна Дерин. — Сега не може да ни казва, че се размотаваме.

Постояха така за миг, дишайки тежко, докато се наслаждаваха на гледката.

Горната част на въздушния звяр беше пълна с живот. Напречните въжета проблясваха заради електрическите фенери и светлочервеите, а Дерин усети как мембраната трепери от нечии далечни стъпки. Затвори очи, опитвайки се да почувства огромната цялост на кораба, всичките сто вида, оплетени в едно така, че да оформят един грамаден организъм.

— Адски е яко тук горе — измърмори Нюкърк.

Дерин кимна. Тези две седмици доброволно беше приемала всякакви задачи на открито, когато беше възможно. Да си на дорсала си беше истинско летене — вятърът в лицето; небето, ширнало се във всички посоки — ценно, колкото часовете, прекарани с татко й на неговите балони.

Една команда от членове на екипажа, които бяха на смяна, притича покрай тях, придружена от две водородни хрътки, които изпъваха каишките си, докато търсеха течове по мембраната. Едната подуши ръката на Нюкърк, както минаваше покрай него и той леко изписка.

Мъжете се разсмяха, а Дерин също се включи.

— Да извикаме ли лекаря, господин Нюкърк? — попита.

— Добре съм си — излая той, докато подозрително се взираше в ръката си. Майката на Нюкърк беше Маймунска лудитка и той бе наследил известно притеснение спрямо фабрикатите. Защо се бе явил за доброволец да служи в Силите и то на митично чудовище като Левиатан си беше същинска мистерия.

— Просто не си падам по тези шесткраките.

— Не са нищо страшно, господин Нюкърк.

— Затваряй си човката, господин Шарп — измърмори той, затягайки около себе си торбата за хранене. — Хайде. Ригби вече ни е зад гърба.

Дерин изстена. Изтръпналите й от болка мускули можеха да си починат още минутка. Но тя се бе присмяла на Нюкърк, което означаваше, че безкрайното състезание бе започнало отново. Тя върза своята торба с храна и го последва към носа.

Адски трудна работа е това да си момче.