Левиатан

Тридесет и пет

Тъгата на Алек бе очевидна от самото начало, поне така смяташе Дерин.

Беше я забелязала още, когато се събуди в нощта на катастрофата и видя зелените му очи, пълни със скръб и страх. А вчера беше споменал, че е сирак — трябваше да предположи колко тежко му бе на сърцето от това как мълчеше.

Но сега всичко излезе наяве, сълзите се стичаха по страните му, ридаеше дълбоко. Това, че го разкриха, някак разруши умението му да прикрива тъгата си.

— Горкото момче — каза нежно Дерин и клекна до него. Алек се бе сгушил до сандъка с товара, заровил лице в шепите си.

— Съжалявам — измънка засрамен.

— Не ставай глупав. — Тя седна до него, а кутията стопляше гърба й. — Едва не полудях, когато татко ми загина. Не говорех с никого цял месец.

Алек се опита да каже нещо, но не успя. Преглътна болезнено, сякаш гърлото му бе залепено с лепило.

— Шшш — каза Дерин и отмести кичур коса от лицето му. Страните му бяха влажни от сълзите. — И не се тревожи, няма да кажа на никого.

Нито, затова че плачеше, нито за това кой бе в действителност. Сега беше ясно. Беше глупаво от нейна страна да не го забележи по-рано. Алек бе синът на онзи херцог, заради когото бе започнала цялата тази работа. Дерин си спомни деня, в който се бе качила на борда на Левиатан и как бе чула, че са убили някакъв аристократ, което е предизвикало недоволството на Машинистите.

Цялата тази беля заради някакъв си херцог — ето какво си бе мислила тя толкова много пъти. Но това, разбира се, едва ли изглеждаше по същия начин за Алек. Смъртта на родителите ти кара света да рухне точно така, както го прави обявяването на една война.

Дерин си спомни как след смъртта на татко й, майка й и лелите й се бяха опитали да я превърнат отново в истинско момиче — поли, чаени партита, всички останали щуротии. Сякаш искаха да изтрият старата Дерин и всичко, което тя е била. Трябваше да се бори неистово, за да остане такава, каквато бе.

Това беше номерът — да продължава да се бори, независимо от всичко.

— Докторката ще успее да убеди капитана да застане на твоя страна — меко каза Дерин. — И съвсем скоро ще се махнем оттук. Ще видиш.

Не, че беше съвсем уверена дали планът с двигателите на Алек ще проработи. Но всичко бе по-добро от това да стои тук и да чака попътен вятър.

Алек преглътна отново, опитвайки се да си върне гласа.

— Отровили са ги — промълви най-после. — Първоначално са опитали с бомби и с пистолети, за да изглежда, че виновниците са сръбски анархисти. Но в крайна сметка са успели с отрова.

— И това само, за да започне тази война?

Той кимна.

— Германците смятаха, че войната трябва да започне. Беше просто въпрос на време — за тях колкото по-скоро, толкова по-добре.

Дерин понечи да каже, че това е пълна лудост, но после си спомни всички онези от екипажа, които бяха толкова нетърпеливи войната да започне. Реши, че винаги има някой идиот, който да разпалва боя.

И все пак нямаше никакъв смисъл.

— Семейството ти оглавява Австрия, нали?

— Да, през последните петстотин години, че и повече.

— Тогава щом германците са убили татко ти, защо Австрия им помага, вместо хубавичко да срита кайзера? Семейството ти не разбира ли какво се е случило наистина?

— Знаят… или най-малкото подозират. Ала баща ми не беше голям любимец на фамилията.

— И какво пък толкова се е провинил?

— Оженил се е за майка ми.

Дерин надигна вежда. Беше виждала семейни раздори заради деца, които се женят, но обикновено не стигаха до бомбардировки.

— Твоите роднини да не са тотално изперкали?

— Не, ние сме владетели на империя.

За Дерин то си беше горе-долу същото, но предпочете да си замълчи. Разговорите за това явно помагаха на Алек да си върне самоконтрола и затова тя просто попита:

— Какво не й беше наред?

— Майка ми не е от владетелски род. Не беше точно от простолюдието — имало е някаква принцеса сред предците й. Но, за да се омъжиш за един Хапсбург, трябва да имаш подходящото кралско потекло.

— Е, да, разбира се — отвърна Дерин. Изведнъж високомерните маниери на Алек добиха много повече смисъл. Предположи, че сега, когато баща му бе мъртъв, самият той бе станал херцог — или пък ерцхерцог, което звучеше още по-благородническо.

— Така че, когато са се обикнали — продължи той, — е трябвало да го пазят в тайна.

— Е, това е страшно романтично — възкликна Дерин. Когато Алек я изгледа странно, снижи глас и добави. — Нали се сещаш, да се крият така.

На лицето му се появи нещо като усмивка.

— Да, сигурно е било, особено както го разказваше майка ми. Тя е била придворна дама на принцеса Изабела. Когато баща ми започнал да я посещава, Изабела решила, че той ухажва някоя от дъщерите й. Но не можела да разбере коя от тях харесвал. И един ден той забравил часовника си на тенис корта.

Дерин изсумтя.

— А, да. У дома, все си забравям часовника по тенис кортовете.

Алек завъртя очи, но продължи да разказва.

— Изабела отворила часовника с надеждата да открие портрета на някоя от дъщерите си вътре.

Дерин се ококори.

— Обаче вътре имало снимка на майка ти!

Алек кимна.

— Изабела била бясна. Освободила майка ми от свитата си.

— Доста строго — прецени Дерин. — Да загубиш работата си само заради това, че някакъв херцог си пада по теб!

— Загубата на "работата" е бил най-малкият проблем. Прачичо ми, императорът, отказал да разреши този брак. Дори не разговарял с баща ми цяла година. Това разтърсило цялата империя. Кайзерът, руският цар, че дори и Светият отец във Ватикана се опитали да оправят нещата.

Дерин надигна вежда и пак се зачуди дали Алек не е луд или пък просто си дърдори. Дали не й се причу или той наистина каза, че папата се е месил в семейните им работи?

— В крайна сметка стигнаха до компромис — неофициален брак.

— Какво пък значи това? — попита тя.

Алек избърса сълзите от лицето си.

— Позволили са им да се оженят, но децата им нямат право да наследят нищо. Ако питаш прачичо ми, аз не съществувам.

— Значи не си ерцхерцог или нещо такова?

Той поклати глава.

— Просто принц.

— Просто принц? Да му се не види, колко ти е тежко!

Алек се обърна към нея и присви очи.

— Не очаквам да ме разбираш, Дилан.

— Съжалявам — измънка тя. Наистина нямаше намерение да му се подиграва. Този раздор в семейството бе коствал на Алек родителите му, в крайна сметка. — Просто всичко това звучи малко странно.

— Предполагам, че е така — въздъхна той. — Нали няма да кажеш на никого?

— Разбира се, че не. — Протегна ръка. — Както казах вече, твоето семейство не е наша работа.

Алек се усмихна тъжно, докато стискаха ръце.

— Ще ми се да беше вярно. Но се боя, че се превърнахме в проблем на целия свят.

Дерин преглътна и се зачуди какво ли е семейната кавга да прерасне в масова война. Нищо чудно, че момчето изглежда като ударено с мокър парцал през цялото време. Въпреки че нито една от тях не бе негово дело, трагедиите винаги посяваха семената на вината в огромни количества.

Дерин все още продължаваше да превърта инцидента с баща й по дузина пъти всяка нощ и си представяше какво още е можела да стори, за да го спаси, замислена дали онзи пожар не бе възникнал по нейна вина.

— Нали знаеш, че не си виновен за нищо? — каза му тя нежно. — Искам да кажа, както го представя д-р Барлоу, нещата са стигнали дотук с помощта на не по-малко от стотина политици.

— Но аз съм причината за раздора в семейството — отвърна Алек. — Аз провалих всичко и дадох повод на германците да започнат войната.

— Ти си нещо повече от това, обаче. — Дерин го хвана за ръката. — Ти си този, който прекоси леда, за да спаси задника ми от премръзване.

Алек я погледна, избърса очи и се усмихна.

— Може би и това също.

— Алек? — гласът на д-р Барлоу дойде някъде от нищото и момчето подскочи във въздуха.

Дерин се засмя, докато се изправяше и му показа вестоносния гущер на тавана.

— Капитанът е съгласен с вашето предложение — продължи животинчето. — Моля да се срещнем при вашата самоходна машина. Трябват ни поне двама преводачи, за да координираме нашите инженери и вашите хора.

Алек само се взираше ужасено в гущерчето. Дерин се усмихна и го дръпна.

— Чака отговора ти, глупчо.

Той преглътна и после произнесе с нервен глас.

— Ще съм там възможно най-скоро, доктор Барлоу. Може би трябва да помолите и граф Волгер за помощ. Говори отличен английски, когато пожелае. Благодаря ви.

— Край на съобщението — добави Дерин и зверчето избяга.

Алек потрепери целият.

— Боя се, че още не мога да свикна с тези говорещи животни. Изглежда ми неестествено, да ги правиш да приличат на хора.

Дерин се разсмя.

— Не си ли чувал никога за папагали?

— Това е различно — отвърна той. — Природата е предвидила да могат да говорят така. Но аз… искам да ти благодаря, Дилан.

— За какво?

Алек вдигна празните си ръце и за миг Дерин си помисли, че пак ще заплаче. Ала той каза само:

— За това, че знаеш кой съм.

Тогава я обгърна с ръце — груба прегръдка, която трая само миг. После той се обърна и побърза да напусне машинното, хукнал към падналия Буреход.

Щом вратата се захлопна, Дерин потрепери — най-странното нещо, което бе чувствала. Там, където ръцете на Алек бяха докоснали раменете й, усещаше нещо като гъделичкане — като потрепване по кожата на въздушния звяр, когато небето в далечината се разцепи от гръм.

Дерин се обгърна с ръце, но чувството не беше същото.

— Да му се не види — промърмори тихо и се обърна отново към яйцата.