Левиатан

Двадесет и пет

Алек беше нещастен, унизен и изтощен. Но не можеше да спи — беше прекалено студено.

Навсякъде в ранения кораб имаше счупени прозорци и дупки от куршуми, а по наклонените коридори се гонеха ледени ветрове. Дори в каютата на Алек, която бе със заключена врата и затворен люк, бе мразовито. Вместо с газова лампа, на която да топли ръцете си, помещението се осветяваше от същите зелени червеи, които покриваха кожата на кораба. Дузини от тях бяха поставени в един фенер, провесен от тавана и се гърчеха като блещукащи въшки.

Целият кораб гъмжеше от всякаква безбожна сган. Ужасните шесткраки кучета кръстосваха свиващия се балон, а въздухът бе пълен с всякакви летящи създания. Дори вътре в гондолата по стените бягаха земноводни от всякакъв калибър. Докато офицерите на кораба разпитваха Алек, един говорещ гущер с лепкави лапки сновеше насам-натам по наклонения таван и повтаряше уловени части от разговора им.

Не, че Алек бе казал кой знае какво. Отговорите на въпросите им, като откъде е дошъл и защо е там, се простираха отвъд тяхното разбиране. Нямаше смисъл да казва на Дарвинистите истинското си име — никога нямаше да му повярват, че е син на ерцхерцог. А когато се опита да им обясни колко е опасно да го държат там, предупрежденията му бяха прозвучали като празни и пресилени заплахи.

Беше се държал като такъв глупак — това грамадно създание, тези хора му бяха толкова чужди. Беше лудост от негова страна да се опита да прекоси бездната между техния свят и неговия.

Заключен в студената, мрачна каюта, Алек се зачуди дали благородните му намерения не бяха обикновена смешка още от самото начало. Сякаш някой би могъл да носи храна за стотина души през ледника, всяка вечер и то тайно. Може би бе дошъл от нездраво любопитство, привлечен като дете към умряла птичка на земята.

През малкия люк на каютата черният хоризонт бавно посивяваше. Времето му изтичаше.

Ото Клоп скоро щеше да стане за втората смяна. Една бърза обиколка щеше да изясни, че Алек липсва от замъка, а не беше нужно особено въображение, за да се досетят къде е отишъл. Само след няколко часа граф Волгер щеше да гледа към падналия кораб, да крои плановете си и да размишлява върху факта, че наследникът на трона на Австро-Унгария е пълен идиот.

Алек стисна зъби. Поне бе постигнал нещо.

Онзи млад авиатор — Дилан, щеше да измръзне до смърт, ако бе останал да лежи в снега цяла нощ. Но Алек го бе спасил от бялата смърт. Може би така човек запазваше здравия си разум по време на война — като прави куп благородни дела сред хаоса.

Дилан, разбира се, го бе предал пет минути по-късно.

И кое му беше здравият разум на това?

По коридора се чу дрънкане на ключове и Алек извърна глава от люка. Наклонената врата се отвори и влезе…

— Ти — изграчи Алек.

Дилан му се усмихна.

— Аха, аз съм. Надявам се, че си добре.

— Не, благодарение на теб, неблагодарна малка свиня.

— Е това вече е малко грубо. Особено след като съм ти довел компания. — Дилан се поклони, махвайки с ръка към вратата. — Нека да ти представя д-р Нора Барлоу.

В стаята с широка крачка влезе още някой и очите на Алек се разшириха от удивление. Вместо авиаторска униформа, тя носеше натруфена рокля и малка черна шапка, а в ръката си държеше каишката на странно кучеподобно създание. Какво правеше жена на този кораб?

— Приятно ми е да се запознаем — каза тя. — Алек, нали така?

— На вашите услуги. — Докато се покланяше, странният звяр подуши Алек по ръката, а той се опита да не трепне. — Вие сте корабният лекар? Ако е така, то аз не съм ранен.

Жената се разсмя.

— Сигурна съм, че е така. Но аз не съм медицински доктор.

Алек се намръщи, после осъзна, че черната й шапка всъщност бе бомбе. Беше една от Дарвинистките учени, които фабрикуваха несъществуващи животни — тя реално практикуваше безбожната наука!

С ужас погледна надолу към създанието, което сумтеше при крачола на панталона му.

— Какво е това? Защо доведохте този звяр тук?

— О, не се страхувайте от Таса — отвърна жената. — Той е абсолютно безобиден.

— Нищо няма да ви кажа — заяви Алек, като се опитваше да прикрие страха в гласа си. — Не ме е грижа дали това безбожно създание ще ми направи нещо.

— Какво? Таса ли? — Дилан се изсмя. — Предполагам, че може да те изближе до смърт. А той е абсолютно естествен вид, между другото. Нарича се тилацин.

Алек се вторачи в момчето.

— Тогава любезно те моля да го махнеш от мен.

Дарвинистката се настани на един стол в горния край на наклонената каюта и го загледа с надменно изражение.

— Съжалявам, че Таса ви кара да се чувствате неудобно, но няма къде да отиде. Германските ви приятели превърнаха кораба ни в пълен хаос.

— Аз не съм германец.

— Не, вие сте австриец. Но германците са ваши съюзници, нали така?

Алек не отговори. Жената просто гадаеше.

— И какво прави един млад австриец толкова високо в тези планини? — продължи тя. — Особено сега — във време на война?

Взря се в д-р Барлоу, чудейки се дали си заслужава опита да я обори. Въпреки че беше жена, тя бе и учен, а Дарвинистите боготворяха науката. Може би имаше някаква власт на този кораб.

— Няма значение защо съм тук — каза, като се опитваше да вложи в гласа си повелителния тон на баща си. — Онова, което има значение, е, че трябва да ме пуснете да си вървя.

— И защо трябва да правим това?

— Защото ако не го сторите, семейството ми ще дойде да ме прибере. И трябва да ми повярвате, че не бихте желали това да се случи!

Д-р Барлоу присви очи. Офицерите на кораба се бяха присмели на заплахите му. Но тя го слушаше.

— Значи семейството ви знае, че сте тук — попита. — Те ли ви изпратиха при нас?

Той поклати глава.

— Не. Но те ще се досетят съвсем скоро. Нямате много време, за да ме пуснете.

— Ах да… времето е от значение. — Жената се усмихна. — Значи семейството ви живее тук наблизо?

Алек се намръщи. Нямаше намерение да издава това.

— В такъв случай предполагам, че трябва да ги открием, и то бързо. — Обърна се към Дилан. — Какво предлагате, господин Шарп?

Младият авиатор надигна рамене.

— Предполагам, че бихме могли да тръгнем по следите му в снега. Може би да поднесем подарък на мамчето му, за да забравим лошите чувства.

Алек изгледа момчето с хладен поглед. Едно нещо бе да те предадат, а съвсем друго да те правят за смях.

— Внимавах за следите си. А дори да успеете да откриете семейството ми, ще ви посрещнат само куршуми. Те мразят непознатите.

— Ама че необщителни хора — обади се д-р Барлоу. — И все пак са ви наели преподаватели по английски и то от най-висока класа.

Алек се обърна отново към люка и пое дълбоко въздух. Маниерите и изказът му го издаваха за пореден път. Беше вбесяващо.

Жената продължи, удивена от това, че той се разстрои.

— Предполагам, че ще се наложи да използваме други средства, господин Шарп. Дали да не представим Алек на младите ни Хъкслита?

— Хъкслитата? — По лицето на Дилан се разля усмивка. — Идеята ви е фантастична, госпожо!

Алек се скова.

— Кои са тези?

— Хъкслито не е някой, пъзльо, — отвърна Дилан. — По-скоро е нещо, понеже е направено основно от медузи.

Алек се вторачи в момчето, убеден, че отново го взимат на подбив.

Поведоха го през кораба — пренаселен лабиринт от наклонени коридори и странни миризми. Останалите членове на екипажа едва поглеждаха към Алек, докато тримата минаваха покрай тях, така че единствената му охрана бяха д-р Барлоу и Дилан, който изглеждаше хилав като съчка. Направо си беше обидно. Може би съществото Таса бе по-опасно отколкото признаваха.

Но, разбира се, беше безсмислено да бяга. Дори да откриеше начин да се измъкне от кораба, похитителите му му бяха отнели снегоходките, а той беше почти премръзнал. Нямаше да издържи и половин час върху ледника.

Тръгнаха нагоре по едно спираловидно стълбище, което, както останалата част от кораба, бе наклонено под опасен ъгъл. Миризмите ставаха все по-странни, колкото по-нагоре се изкачваха. Таса започна да души въздуха и да подскача на задните си крака по наклонения под. Дилан спря под един капак на тавана и се наведе да хване звяра на ръце. Мина през отвора, изчезвайки в мрака горе.

Щом го последва, Алек усети как около него се отваря огромно пространство.

Очите му бавно свикваха с мрака. Високите извити стени бяха оцветени в прозрачни шарки на розовото, над тях се простираше сегментирана бяла арка, а въздухът бе натежал от непознати миризми. Алек осъзна колко топло беше тук и истината най-после го удари.

— Боже мили — измърмори.

— Великолепно, нали? — попита Дилан.

— Великолепно? — Гърлото на Алек се сви при тази дума, а в устата си почувства остър вкус. Сегментираните арки около него всъщност представляваха гигантски гръбнак! — Това е… отвратително. Намираме се във вътрешността на животно!

Изведнъж наклонената пътека под краката му му се стори хлъзгава и нестабилна.

Дилан се разсмя и се обърна да помогне на д-р Барлоу да излезе от отвора.

— Е, да, но кожите на вашите цепелини са направени от вътрешности на добитък. То е същото като да си във вътрешността на животно, нали? Както и това да носиш кожено яке!

— Но това животно е живо! — извика Алек.

— Вярно — отвърна Дилан, крачейки по металната пътека с Таса. — А да си във вътрешността на мъртво животно е много по-ужасно, ако се замислиш. Вие, Машинистите, сте странни хора.

Алек не си направи труда да отвръща на тези безсмислици. Беше прекалено зает да гледа в краката си и да не излиза от линията точно по средата на пътеката. Беше наклонена повече от останалата част на кораба и мисълта да се подхлъзне и реално да докосне розовите вътрешности на това безбожно чудовище, беше непоносима.

— Съжалявам за миризмата — каза Дилан, — но това е храносмилателният тракт на зверчето.

— Храносмилателен тракт? Да не би да ме водите, за да ме яде?

Дилан се разсмя.

— Да, бихме могли да използваме водорода ти!

— Хайде, хайде, господин Шарп. Не ми давайте такива идеи — намеси се д-р Барлоу. — Само искам да покажа на Алек колко лесно можем да открием семейството му.

— Добре — каза Дилан. — А ето го и Хъкслито!

Алек примижа в полумрака. Забеляза плетеница от въжета пред тях. Бавно се полюшваха напред и назад, като върбови клонки на вятъра.

— Погледни по-нависоко, глупчо! — рече Дилан.

Алек се принуди да проследи висящите въжета нагоре по гнусните розови стени. Един силует се носеше горе в мрака — закръглен и неясен.

— Ехо, зверче! — извика Дилан, а едно от въжетата като че помръдна в отговор, навивайки се като котешка опашка.

Това не бяха никакви въжета…

Алек преглътна.

— Какво е това нещо?

— Не ме ли слушаше? — отвърна Дилан. — Това е Хъксли, нещо като медуза, пълна с водород. А май е и пораснало. Гледай сега!

Той хукна към висящите въжета — или пипала? — и сграбчи няколко, вдигайки крака, за да се залюлее успоредно на пътеката. Останалите пипала се извиваха и гърчеха, но Дилан се качваше все по-нагоре, издърпвайки закръгления силует надолу към себе си. Алек сега ясно виждаше кожата, направена от парчета. Беше покрита с мехури — като пришки или като брадавиците върху жабешка кожа.

И все пак, въпреки ужаса си, Алек бе запленен от извънземната грация на филизите. Звярът сякаш бе нещо от дебрите на океана или от някой сън. Чувстваше се едновременно погнусен и хипнотизиран, докато го наблюдаваше.

Таса тичаше под Дилан, докато той се люлееше, захапваше ботушите му и лаеше. Момчето се смееше, катерейки се нагоре, придърпвайки издутото създание все по-надолу, докато накрая едва не докосна отвратителната му кожа.

Най-после го пусна и се приземи върху металната пътека с дрънчащ удар. Ядосаните пипала се увиха около него, докато създанието се изстрелваше обратно нагоре към вътрешностите на кораба.

— Това вече заяква — обади се д-р Барлоу. — Съвсем скоро ще бъде готово.

— Готово за какво? — попита меко Алек.

— Да ме носи — усмихна се Дилан. — Големите могат да вдигнат човек на височина от една миля! Имаме няколко възрастни Хъкслита по-навътре.

Алек се вторачи в съществото. Цяла миля… повече от километър и половина. От такава височина лесно щяха да различат квадратната форма на замъка и дори да забележат Бурехода, стоящ в двора.

— Виждам, че вече разбирате, Алек — каза д-р Барлоу. — Много скоро ще открием семейството ви. Може би ще ни спестите тази подробност.

Алек бавно си пое дъх.

— И защо да ви помагам?

— Вие вече се опитахте да ни помогнете — отвърна тя. — И да, знам, че са се отнесли непростимо към вас, вместо благодарност. Но не можете да ни вините, че сме подозрителни. В крайна сметка сме във война.

— Че защо тогава ще си създавате повече врагове, отколкото имате в момента?

— Защото се нуждаем от помощта ви — от помощта на семейството ви. Без нея може всички да загинем.

Алек погледна жената право в очите. Беше съвсем сериозна.

— Не можете да поправите кораба, нали?

Д-р Барлоу бавно поклати глава, а Алек се извърна.

Ако Дарвинистите наистина бяха в капан тук, единственият начин да ги спаси, беше да им предостави замъка и всички негови запаси. Това или да ги остави да умрат от глад. Ала можеше ли да замени сигурността на собствените си хора, дори може би на цялата империя в бъдеще, за стотина живота?

Трябваше да разговаря с Волгер.

— Пуснете ме — каза. — И ще видя какво мога да направя.

— Може би ако ни заведете до дома ви? — рече д-р Барлоу. — Под бяло знаме, за да предотвратим всякакви неприятности.

Алек помисли за миг и кимна. Така или иначе щяха да открият замъка.

— Добре. Но нямаме много време.

— Ще говоря с капитана. — Щракна с пръсти да повика Таса. — Господин Шарп, вярвам, че имате задължения в машинното.

— Да, госпожо, — отвърна Дилан. — Ами Алек? Да го заключа ли отново?

Д-р Барлоу погледна към Алек.

— Bella gerant alii[8]?

Алек кимна отново.

— Това не е моята война.

Жената му се усмихна и поведе Таса.

— Мисля, че можем да имаме доверие на Алек да не се развихри, господин Шарп. Чувствайте се свободен да го заведете с вас в машинното. Той е едно добре възпитано момче.

Тя и Таса изчезнаха в полумрака, а полюшващите се пипала на Хъкслитата продължаваха да се вият.

— Разбра ли какво каза? — попита Дилан. — Това май беше нещо на езика на учените?

Алек завъртя очи.

— Казва се латински, невежа такъв. А "Bella gerant alii" означава "Нека другите водят войни". Каза това, за да не се налага да се бием помежду си.

— Знаеш латински? — разсмя се Дилан. — Ти си голямо конте, а?

Алек отново се смръщи, осъзнавайки поредната грешка.

— Аз съм глупак, това съм аз.

Д-р Барлоу все още го изпитваше, докато се опитваше да разбере кой и какво всъщност е. Синът на някой контрабандист или на планински селянин нямаше да разбира латински, нито пък щеше да е в състояние да отговори, без да му мигне окото.

Странното беше, че фразата, която бе произнесла, бе част от стара поговорка за Хапсбургите — за това как са се сдобивали с повече земи чрез сключване на бракове, отколкото чрез война. Мисли ли четеше, освен че беше учен?

Колкото по-скоро се махнеше от тези Дарвинисти, толкова по-добре.