Левиатан

Десет

Освободи лостовете настрани и почувства движението на десния крак на Бурехода.

— Това е то — рече Ото Клоп. — Бавно сега.

Алек избута отново контролните ръчки и самоходът се плъзна още малко напред. Беше обезсърчаващо да маневрира в толкова тясно помещение. Само един неволен удар с рамото на самохода щеше да срине целия прогнил хамбар около тях. Поне потрепващите измервателни уреди и ръчките вече имаха някакъв смисъл. Още малко налягане в коленете може би щеше да е от полза…

С още едно избутване успя — визьорът се беше изравнил с нащърбената дупка в стената на хамбара. Следобедното слънце огряваше кабината, а пред тях се простираха полята. Един комбайн за жътва се движеше нейде в далечината на дванадесетте си крака, а дузина фермери и четирикраки камиони го следваха, за да събират купчините ожънато зърно.

Граф Волгер постави ръка на рамото на Алек.

— Изчакай да се махнат.

— Е, това е очевидно — отвърна Алек. Раните му още пулсираха, а той чувстваше, че е получил достатъчно от съветите на Волгер за един ден.

Комбайнът бавно си проправи път през полето и най-после изчезна зад един нисък хълм. Неколцина работници се влачеха зад него — черни точки на хоризонта. Алек скоро загуби и тях от поглед, но все още изчакваше.

Най-накрая гласът на Бауер изпука по интеркома.

— И последният си отиде, сър.

Ефрейтор Бауер имаше набитото око на експерт по стрелбата. Преди две седмици той бе на път да стане командир на своя собствена машина. Господин Хофман бе най-добрият инженер в стражата на Хапсбургите. Но сега и двамата не бяха нищо повече от обикновени бегълци.

Алек бавно бе започнал да разбира всичко онова, което тези мъже бяха оставили заради него — своите звания, своите семейства и бъдеще. Ако бъдат заловени, четиримата му спътници ще бъдат обесени като дезертьори. Самият принц Александър щеше да изчезне по-безшумно, разбира се, заради доброто на империята. Последното нещо, от което се нуждае една нация във война, е несигурност за това кой е наследник на трона й.

Той придвижи Бурехода към отворените врати на хамбара, използвайки тътрещата походка, на която го бе научил Клоп. Тя изтриваше масивните следи на машината, заедно с всеки друг знак за това, че се бяха крили на това място.

— Готов ли сте за първия ви бяг, млади господарю? — попита Клоп.

Алек кимна, стискайки пръсти. Беше нервен, но и щастлив, че поне веднъж ще пилотира на дневна светлина, а не в най-тъмната част на нощта.

И наистина, паденията на самохода не бяха чак толкова лошо нещо. Щяха да са ранени и очукани, но учителят Клоп можеше да вдигне машината отново на крака.

Докато двигателите ускоряваха, миризмата на отделените от тях газове се смесваше с праха и сламата. Алек пусна машината напред, а дървото скърцаше, докато самоходът си проправяше път през вратите и навън на свеж въздух.

— Без грешка, млади господарю! — каза Клоп.

Нямаше време да му отвръща. Вече бяха на открито. Алек вдигна Бурехода до максималната му височина, а двигателите се въртяха на пълни обороти. Подкара го напред, разтягайки металните му крака все по-широко с всяка крачка. После дойде моментът, в който ходенето се превърна в бяг — и двата крака бяха едновременно във въздуха, а кабината се разтрисаше при всеки техен досег със земята.

Алек чуваше как поваля ръжта под краката на машината. Следата на Бурехода щеше да е лесно забележима от самолет, но до вечерта комбайнът щеше да се е върнал да жъне и щеше да е изтрил огромните стъпки.

Продължи да следи целта си с очи — плитчината на една малка река, под прикритието на група дървета.

Това беше най-бързото придвижване, което някога бе правил, по-бързо от кон, дори по-бързо от експресния влак до Берлин. Всяка десетметрова крачка сякаш продължаваше безкрайни секунди — елегантна на фона на огромния мащаб на машината. Гръмовното темпо беше страхотно след дългите нощи, прекарани в лазене през гората.

Но с приближаването на плитчината, Алек започна да се чуди, дали самоходът не се движи прекалено бързо. Как щеше да успее да го спре?

Отпусна малко лостовете и внезапно всичко се обърка. Десният крак се приземи прекалено рано… и машината започна да залита напред.

Алек пусна левия крак долу, но инерцията на самохода продължи да го носи напред. Беше принуден да направи още една крачка, като олюляващ се пияница, неспособен да спре.

— Млади господарю… — започна Ото.

— Поемете го! — извика Алек.

Клоп сграбчи лостовете и завъртя самохода, като протегна единия крак навън и наклони цялото тяло назад. Пилотското кресло се завъртя, Волгер се разлюля бясно от кожените дръжки на тавана, но Клоп успя някак си да се задържи на контролното табло.

Буреходът се плъзна напред — единият му крак стоеше изпънат, а предният риеше в пръстта и стръковете ръж. Кабината се напълни с прахоляк, а Алек зърна дъното на реката, което бясно се приближаваше към тях.

Постепенно машината се забави, а последната инерция, която й бе останала, я изправи… и вече стоеше на двата си крака, скрита сред дърветата, с огромните си крака, натопени в реката.

Алек гледаше как прах и изпокъсана ръж прелитат през визьора. Миг по-късно ръцете му започнаха да треперят.

— Добра работа, млади господарю! — рече Клоп, потупвайки го по рамото.

— Но аз почти паднах!

— Разбира се! — разсмя се Клоп. — Всеки пада при първия си опит за бяг.

— Всеки какво?

— Всеки пада. Но вие постъпихте правилно и ми позволихте да поема управлението навреме.

Волгер отмахваше стръкчета ръж от жакета си.

— Изглежда смирението бе най-тежката част от днешния урок. Наред с това да се уверим, че изглеждаме като истински представители на простолюдието.

— Смирение? — Алек стисна юмруци. — Искате да кажете, че сте знаели, че ще падна?

— Разбира се — отвърна Клоп. — Както казах, всеки го прави първия път. Но вие ми предадохте управлението навреме. И това също е урок!

Алек се намръщи. Клоп определено беше доволен от него, сякаш бе успял да направи салто с шесткрак копач. Не беше сигурен дали да се смее или да му даде да се разбере.

В крайна сметка просто изкашля праха от дробовете си и отново пое контролните лостове. Буреходът реагира нормално. Май нищо друго не бе наранено, освен собствената му чест.

— Справихте се по-добре отколкото очаквах — каза Клоп. — Особено предвид това колко претоварени сме в момента.

— Претоварени ли? — попита Алек.

— А, да де. — Клоп погледна виновно към Волгер. — Всъщност не чак толкова.

Граф Волгер въздъхна.

— Давай, Клоп. Ако ще обучаваме Негово височество на самоходска акробатика, предполагам, че ще е от полза да му покажем допълнителния товар.

Клоп кимна с хитра усмивка на лицето. Изправи се от командирското кресло и коленичи пред малък панел на пода.

— Ще ми помогнете ли, млади господарю?

Вече любопитен, Алек приклекна до него и двамата развинтиха болтовете на дръжките. Панелът се надигна и Алек примигна — вместо жици и механизми, отворът разкриваше прилежно подредени правоъгълници мъждиво блещукащ метал — всеки носеше монограма на Хапсбургите.

— Това да не са…?

— Златни кюлчета — весело отвърна Клоп. — Дузина. Почти четвърт тон общо тегло!

— Боже мили — издиша Алек.

— Съдържанието на личния сейф на баща ви — каза Волгер. — Поверен ни като част от вашето наследство. Поне няма да ни липсват пари.

— Сигурно няма — Алек се облегна назад. — Значи това е малката ви тайна, графе? Трябва да призная, че съм впечатлен.

— Това не е нищо повече от допълнителен нюанс. — Волгер махна с ръка и Клоп започна отново да запечатва панела. — Истинската тайна ни чака в Швейцария.

— Четвърт тон злато е просто допълнителен нюанс? — Алек се вторачи в мъжа. — Сериозно ли говорите?

Граф Волгер надигна вежда.

— Винаги съм сериозен. Ще тръгваме ли?

Алек се вдигна и седна отново в пилотското кресло, замислен за това какви ли още изненади му бе подготвил графът.

Алек подкара самохода с целия му екипаж по течението на реката към Лиенц — най-близкия град с някаква механична индустрия. Машината отчаяно се нуждаеше от керосин и от резервни части, а с дузината златни кюлчета може да купят целия град, ако се наложеше. Номерът беше да не се издадат.

Един Буреход Циклоп едва ли беше най-тайният начин за придвижване.

Алек придържаше машината към дърветата покрай брега на реката. Следобедната светлина вече избледняваше, така че можеха да се прокраднат достатъчно близо до града, за да стигнат до него пеш на следващия ден.

Беше странно да мисли за това, че сутринта, за пръв път от две седмици, щеше да срещне други хора. Не само четиримата мъже с него, а цял град от обикновени граждани, никой, от които нямаше да подозира, че сред тях се разхожда принц.

Изкашля се отново и погледна прашната си дегизировка от фермерски дрехи. Волгер беше прав — сега беше мръсен като селянин. Никой нямаше да си мисли, че е нещо по-специално. Не и момче с огромно богатство в златни кюлчета.

Клоп до него беше също толкова мърляв, но носеше доволна усмивка на лицето си.