Левиатан

Двадесет

Чуваше се троен сигнал, което означаваше въздушна атака.

— Трябва да побързам, госпожо — бързо каза Дерин. — Ще успеете ли да се върнете в каютата си сама?

— Мисля, че няма да стане, господин Шарп. Ще остана при товара си.

— Но… но… това е тревога — изфъфли Дерин. — Не може да ходите в машинното!

Доктор Барлоу пое каишката на Таса.

— Този товар е много по-важен от вашите правила, млади господине.

— Но пътниците трябва да остават…

— А кадетите трябва да са на шестнадесетгодишна възраст.

Д-р Барлоу помаха с ръка.

— Нямате ли някакви бойни задължения, с които да се заемете?

Дерин извика измъчено, но се предаде, изпълнена с отвращение и тръгна в обратната посока. Беше направила всичко възможно — сега учената госпожа можеше да се хвърли и от прозореца, ако искаше.

Докато Дерин тичаше към главната палуба, алуминиевата пътека под краката й се тресеше. Целият екипаж се щураше, изпълвайки коридорите на кораба. Промъкна се покрай екип от мъже в костюми за стомашната област и посегна към люка, промушвайки се наполовина навън, за да хвърли един поглед.

Леденият вятър между гондолата и въздушния звяр бе изпълнен с непознат звук. Не беше тътенът на задвижващи мотори, а гневното ръмжене на Машинистката технология. Една крилата форма улови за миг лунната светлина в далечината — на опашката му беше изрисуван железен кръст.

Значи немските самолети можели все пак да летят на такава голяма височина.

Дерин се пусна изцяло надолу, приземявайки се толкова тежко, че челюстите й се сключиха. Бойната позиция на кадетите беше в горната част на кораба при прилепите и затова й трябваше летателен костюм, който да я предпази от замръзване. Костюмът на Дерин беше в каютата й, но отговорниците за такелажа винаги имаха резервни екипи в спалното помещение. Тя се промъкна през тълпата хора и водородни хрътки, като се оглеждаше за някой костюм с чифт ръкавици в джобовете, по възможност. Нямаше време да търси очила; магарешкият инат на д-р Барлоу я беше забавил достатъчно.

Докато закопчаваше комбинезона до врата, Дерин за миг се почувства замаяна. Неочакваната битка дойде прекалено скоро след шока от разкритието на д-р Барлоу. Дамата-учен беше обещала да не казва на никого, но тя не знаеше цялата история — все още не. С този неин остър поглед обаче, нямаше как да не разбере истината в крайна сметка.

Дерин си пое дълбоко дъх и разтръска глава, за да се проясни. Сега не му беше времето да се тръшка за разните му там тайни. Войната най-после ги беше настигнала.

Дръпна силно осигурителното си въже, за да изпробва издръжливостта му и се насочи към такелажните люкове.

Имаше поне половин дузина летателни апарати по петите на Левиатан. Беше трудно да се преброят, защото се държаха на разстояние от артилерийските ястреби и мрежите им за улавяне на самолети.

Дерин беше на средата на пътя към горната част; катереше се бързо на ледения вятър. Хора и фабрикати се движеха по такелажа, а въжетата се притискаха плътно към мембраната на кораба от тежестта им.

Тя чу как задвижващите мотори сменят височината и светът започна да се накланя. Докато корабът се обръщаше, Дерин отново се озова от долната страна, увиснала на ръце от две въжета. Други членове на екипажа около нея се люлееха на осигуровките си, но карабинерът на Дерин висеше неупотребен от колана й.

— Да му се не види! — изруга тя, поглеждайки към болящите я вече ръце — май г-н Ригби се беше оказал прав за използването на осигурителните карабинери по време на битка.

Залюля крака, омотавайки единия във въжетата така, че да може да освободи една от ръцете си. Корабът се наклони още повече, а един вестоносен гущер над главата й се изпусна. Претърколи се покрай нея, крещейки произволни слова в ужасяваща смесица от различни човешки гласове.

Дерин откъсна очи от нещастното животинче — пръстите й вече бяха напипали карабинера. След като успя да го закачи за въжето се остави да увисне от осигуровката, отпускайки горящите от болка мускули на ръцете.

Ревът на машини изпълваше въздуха все повече.

От половин миля разстояние един машинистки апарат се носеше бързо към нея. На всяко от крилата гърмяха двигатели, оставяйки след себе си дълги дири от пушек. Широките като на прилеп криле се опъваха и се извиваха, докато самолетът се изравняваше странично с въздушния звяр…

Картечницата му изригна в стрелба, връхлитайки върху фланга на Левиатан.

Хора и зверчета се лутаха сляпо в опита си да избегнат куршумите. Дерин видя как уцелиха една водородна хрътка, как животното се гърчи в агония срещу въжетата, а после с вой пропада надолу. Светлочервеите изпускаха яркозелени искри, разкъсвани на парчета под кожата на звяра.

Самолетът продължи да се приближава, настъпвайки право към Дерин. Тя откачи седалката си и се плъзна надолу възможно най-бързо. Куршумите разкъсваха мембраната точно над главата й, като камъни, които падаха във вода. Въжетата подскачаха в ръцете й, треперейки в унисон с болката на кораба-звяр.

Картечницата най-после замлъкна, а самолетът се отдалечи. Но в тъмнината лумна ярка искра. Артилеристът беше запалил една фосфорна бомба. Беше я вдигнал на високо, а уредът искреше и пушеше, докато самолетът отново обръщаше към Левиатан.

Дерин затегна хвата си върху въжетата, но нямаше накъде да се катери. Водородната миризма на горчив бадем изпълваше дробовете й. Целият кораб беше готов да експлодира.

Тогава пред погледа на Дерин се плъзна светлина от прожектор. Цяло семейство артилерийски ястреби следваха извивката на лъча и носеха мрежа за улов на самолети. Лъскавите нишки се спускаха от сбруите на птиците и се вплитаха в голяма паяжина.

Ястребите се обърнаха и оформиха определен строй, опъвайки блестящата коприна на пътя на самолета…

Машината се удари, мрежата я обви изцяло и започна да изпуска фабрикувана паячна киселина от нишките си. Киселината разяде крилата, подпорите и корпуса за секунди. Частите се завъртяха бясно, а крилете на самолета се огънаха като ножици във въздуха.

Машинисткият екипаж, смъртоносната фосфорна бомба и стотици метални парчета полетяха надолу към снежните върхове.

По фланга на кораба се надигна вълна от радостни възклицания, във въздуха се вдигаха юмруци от задоволство, докато машината пропадаше надолу. Почти веднага отговорниците по такелажа се захванаха да кърпят мембраната, ала неколцина от мъжете висяха и не помръдваха в седалките си — безжизнени или стенещи от болка.

Дерин не беше лекар, а и вече трябваше да се е качила в горната част. Въпреки това й отне време преди да се реши да се заизкачва отново нагоре и да изостави кървящите хора зад себе си.

Сама си напомни, че ги следват още самолети, а флашетните прилепи се нуждаеха от храна.

* * *

Горната част на кораба беше претъпкана с хора, оръжия и хрътки, полудели от миризмата на изтичащия водород.

Дерин се отказа да се качва горе — беше пренаселено и хукна по меката странична мембрана. Реши, че звярът едва ли ще усети стъпките на един хилав кадет след цялата поредица куршуми, които разкъсаха фланга му.

Екипажът на Левиатан вече отвръщаше на огъня, картечниците кънтяха откъм дорсала и двигателните отсеци, а светлините на прожекторите насочваха артилерийските ястреби в мрака. Но това, от което действително се нуждаеше корабът, бяха още флашетни прилепи във въздуха.

Щом стигна носа, Нюкърк и Ригби вече бяха там и неуморно хвърляха пълни шепи храна на прилепите. Неколцина от екипажа се бяха присъединили към тях, за да компенсират отсъствието на останалите кадети.

Старшият я изгледа, а Дерин избълва:

— Изпълнявах задълженията си при дамата-учен, сър!

— Предположих. — Подхвърли й една торба с храна. — Хванаха ни по бели гащи, а? Не знаех, че проклетите Машинисти могат да летят толкова високо!

Дерин загреба зърно и стрели-флашети възможно най-бързо. Повечето прилепи бяха вече във въздуха, в сърцето на боя.

— Залегнете, момчета! — извика някой. — Приближават!

Един самолет се носеше с рев право към носа. Дерин се хвърли надолу и се приземи с удар върху една изпаднала на пода стреличка. Основното оръдие изстреля един залп и тя усети свистенето на снарядите над главата си. Няколко стреснати прилепа литнаха нагоре, изпречвайки се на пътя на снарядите.

Дерин вдигна очи. Въздушното оръдие на Левиатан беше ударило целта си. Самолетът се разтресе, а двигателят му се задави. После се усука във въздуха и започна да се върти безконтролно, смачкан като хартийка в гигантска ръка.

От гърба на въздушния звяр се надигнаха приветствени викове, но г-н Ригби не спря, за да се радва. Скочи на крака и на бегом приближи Нюкърк, връзвайки обезопасителните им въжета.

— Хайде, Шарп! — извика. — Ела да се вържеш! Продължаваме напред.

Дерин скочи и хукна след него, връзвайки своето въже към това на Нюкърк. Старшият ги поведе от дорсалната ос към наклона на носа. Последните няколко стотици прилепа винаги се криеха в гнездата, а точно тази вечер Левиатан имаше нужда от всичките си зверчета.

Кожата на носа беше по-здрава от тази на фланга — беше проектирана да преминава без проблеми през бури и вихрушки. Ботушите на Дерин се плъзгаха по твърдата повърхност, а тежката торба с храна нарушаваше равновесието й. Преглътна — въжетата и такелажните върви тук на челото на въздушния звяр бяха малко и доста отдалечени едно от друго.

Наклонът ставаше все по-стръмен. Съвсем скоро Дерин вече можеше да види дори предпазителите, поставени пред очите на кита, които не му позволяваха да се разсейва и да става мишена на вражески куршуми.

Друг самолет ревеше под тях, а картечницата му стреляше по двигателя на левия борд. Звукът от разкъсан метал кънтеше из студения въздух. В отговор на това, подир самолета се спуснаха две светлини, изпълнени с тъмни пърхащи форми…

Дерин гледаше ужасена. Екипите по прожекторите не си бяха направили труда да оцветят светлините в червено, което бе сигнал за прилепите да освободят флашетите. Водеха ятото точно на пътя на самолета на Машинистите. Самите прилепи не бяха особено тежки, но металните стрелички в стомасите им бяха достатъчно, за да разпердушинят машината на парченца. Ужасяващите крясъци на бедните мъници се носеха над шума на разбитите двигатели и разцепващите се крила.

Докато наблюдаваше как самолетът пада, Дерин се подхлъзна. Земята под нея се раздвижи.

— Спускаме се, момчета! — извика г-н Ригби. — Хванете се за нещо!

Покритите със сняг планини отпред се наклониха, а стомахът на Дерин се сви. Корабът никога не се бе спускал толкова бързо до този момент! Тя падна по гръб, а пръстите й се опитаха да се хванат за нещо. Торбата с храна се търкулна по наклона, разпилявайки смокини и флашетни стрелички в нощното небе.

Тя все още се плъзгаше… падаше.

След това осигурителното въже внезапно се изпъна и Дерин спря да пада. Погледна нагоре и забеляза, че Нюкърк и Ригби се бяха настанили в кухината с гнездата, а около главите им кръжаха прилепи.

Тя също се издърпа в топлата кухина. Беше пълна с изпражнения на прилепи и стари флашети, но поне имаше много места, където да се хване.

— Радвам се, че успяхте да се присъедините към нас, господин Шарп — каза Нюкърк, нахилен като малоумник. — Това е жестоко, нали?

Дерин се намръщи.

— Кога стана толкова смел?

Преди да успее да отговори светът отново се преобърна под тях.

— Изгубихме един двигател — съобщи г-н Ригби.

Дерин затвори очи, заслушана в пулса на кораба. Чуваше се едва, едва. Летеше под странен ъгъл, а въздушният поток около тях беше турбулентен.

Самолетите на Машинистите все още ревяха нейде из мрака — бяха два, ако можеше да се съди по звука, а в светлините на прожекторите като че не бяха останали прилепи. Зверчетата летяха пръснати безразборно из нощното небе — бяха прекалено стреснати от стрелбата и сблъсъците, за да се престроят отново.

— Трябват ни още прилепи във въздуха! — извика г-н Ригби и бързо отвърза въжето от колана си, заменяйки въжето, което свързваше Дерин и Нюкърк с петдесет фута връв.

— Под нас има голяма кухина с гнезда, Шарп. Спусни се долу и виж дали няма успееш да подплашиш още някой друг дребосък. — Връчи й своята торба с храна. — Увери се, че зверчетата са напълнили търбусите, преди да ги пуснеш да хвръкнат.

— Ами аз? — оплака се Нюкърк. На него битката изглежда му се отразяваше добре, но на Дерин само й се гадеше от всичко това.

— Когато ти намеря по-дълго осигурително въже — отвърна Ригби, все още разплитайки своите върви. — Не ми допада идеята да изгубя и последните си двама кадети.

Дерин прекрачи ръба на кухината, като се опиваше да не гледа към планинските върхове, които протягаха снаги към тях. Дали корабът не беше изгубил прекалено много водород, за да остане на нужната височина?

С усилие изхвърли тези мисли от главата си и внимателно се спусна към тъмната цепнатина в кожата на въздушния звяр. Ревът на машинистки двигател се усилваше в ушите й, но не посмя да отклони поглед от краката и ръцете си.

Само още няколко метра…

Зад гърба й изригна стрелба и тя се притисна плътно към Левиатан, затваряйки очи и шепнейки:

— Не се бой, зверче. Аз ще им дам да се разберат на тези нещастници вместо теб.

Светлини пробягаха по затворените й клепачи и машината се отдалечи, оставяйки след себе си неприятната миризма на бензинови пари, смесени с протекъл водород.

Дерин се остави да пропадне и така мина последните няколко фута, като ботушите й едва докосваха ръба на кухината. Хвана се здраво за въжето и се залюля навътре, приземявайки се на коленете си.

Кухината беше празна. Нямаше и един прилеп, който да полети.

— Дявол да го вземе — тихо изруга Дерин.

Подът под нея се люлееше, тя се обърна и погледна отново навън. Хоризонтът се наклони. После изчезнаха планините и на тяхно място дойде студено и обсипано със звезди небе… Левиатан пак се изкачваше!

С набиране се измъкна от кухината. Склонът, по който се бе спуснала, бе почти равен сега, когато корабът отново набираше височина. Ригби и Нюкърк бяха на открито, а седалките им бяха вързани една към друга с дълго въже.

— Нямаме късмет, сър — извика тя. — Мисля, че всички са отлетели!

— Тогава да вървим, момчета. — Г-н Ригби се обърна и започна да се изкачва обратно към гръбнака.

— Да се махаме от носа, преди да се гмурне отново надолу.

Тримата се разпръснаха по пълната дължина на въжетата си, разгонвайки по пътя си и последните прилепи останали върху кораба. Дерин се катереше възможно най-бързо. Сега, когато звярът се извърташе и обръщаше постоянно, вече не й се струваше така страхотно да се намира върху горната част.

Последните два самолета все още дебнеха в далечината и Дерин се чудеше какво чакат. Няколко артилерийски ястреба бяха във въздуха, но мрежите им бяха съсипани. Само лъчът от прожектора все още светеше, а екипажът се опитваше да събере флашетните прилепи в едно ято.

Горе на гръбнака нещата се бяха влошили. Екип по ремонтите изтегляше въздушното оръдие от предната част на кораба. Навсякъде имаше ранени, а хрътките бяха станали раздразнителни от миризмата на толкова много водородни течове. Огромната сбруя на кита беше надупчена от куршуми.

Дерин коленичи до един ранен мъж, които стискаше с ръка каишката на една водородна хрътка. Зверчето заскимтя срещу нея, отделяйки очи от бледото лице на господаря си. Дерин погледна по-отблизо. Човекът бе мъртъв.

Дерин почувства, че започва да трепери, но не знаеше дали от студ или заради шока от неочакваната битка. Беше прекарала на борда само месец, но чувството бе сякаш наблюдава как семейството й умира, а домът й гори пред очите й.

После неизбежният рев на машинистките двигатели отново изпълни въздуха и всички погледи се впиха в тъмното небе. Последните два самолета настъпваха заедно в поредна атака.

Дерин се зачуди какво ли си мислеха хората в тези машини. Бяха видели как техните събратя падат. Със сигурност знаеха, че ще умрат. Що за лудост ги караше да мислят, че е толкова важно да унищожат Левиатан?

Самотният лъч светлина пресече пътя им, а един от самолетите се разтресе. Малките черни очертания на прилепите разкъсваха крилата и той силно се наклони. Една апатична частица от мозъка на Дерин просто отбеляза промяната във въздушните потоци около крилата и как самолетът скоро щеше да се смачка и да пропадне…

Извърна се, точно когато избухна в пламъци.

Ала звукът от другия ръмжащ двигател се приближаваше все повече.

— Проклятие! Смята да мине през нас! — извика г-н Ригби и хукна напред, за по-добра видимост.

Някой на оръдието в предната част изруга. Компресорите отново бяха отказали, но останалите все още стреляха от кърмата. Изведнъж всички прожектори се върнаха към живота и осветиха мрака, докато приближаващият самолет не блесна като огнена топка в небето.

Малките черни криле пърхаха заедно с лъчовете, самолетът потрепери и се разтресе, докато заораваше сред прилепите. Но те все пак продължаваха да се трупат.

Едва на стотина фута машината най-после се усука. Крилата се огънаха, а парчетата се разхвърчаха във всички посоки. Кабината на артилериста се откъсна, а оръжието към него не спираше да стреля. Перката някак си успя да се откъсне от двигателя и отлетя в спирала като полудяло насекомо.

Дерин почувства тремор под краката си, свали едната си ръкавица и приклекна, за да постави длан върху ледените дорсални люспи. Нисък стон разтресе въздушния звяр. Части от разпадащия се самолет се врязваха в Левиатан и разкъсваха меката му мембрана. Дерин затвори очи.

Само една искра и щяха да лумнат като огромна огнена топка.

Тя чу вик. Г-н Ригби се препъваше надолу по фланга на кораба, стиснал корема си.

— Ранен е! — кресна Нюкърк.

Ригби направи още няколко олюляващи крачки, а после падна на колене, като отскочи леко от мембраната. Нюкърк хукна натам, но някакъв инстинкт накара Дерин да не помръдва от мястото си.

Целият кораб вече се накланяше напред, гмуркайки се отново право надолу. Миризмата на водород я заля.

Г-н Ригби се свлече надолу по фланга — гравитацията го беше хванала. Пързалянето се превърна в търкаляне.

Дерин направи крачка напред, после погледна надолу към въжето, което я свързваше с другите двама.

— Да му се не види!

Ако старшият паднеше от другата страна, щеше да повлече и Нюкърк с него. А след това и Дерин щеше да го отнесе като мушица на върха на жабешки език. Огледа се за нещо, към което да се върже, но въжетата в краката й бяха изпокъсани и разтеглени.

— Нюкърк, върни се тук!

Момчето спря за миг, докато гледаше как г-н Ригби се отдалечава. После се обърна — лицето му просветна в разбиране. Ала беше твърде късно — въжето, което го свързваше с г-н Ригби бързо се опъваше.

Нюкърк надигна безнадежден поглед към Дерин, а ръката му се насочи към ножа, вързан на колана му.

— Не! — извика Дерин.

После осъзна какво трябва да прави.

Обърна се и хукна в обратната посока, мятайки се надолу към противоположната страна на кораба. Лавирайки между хора и хрътки, Дерин скочи възможно най-високо в нощното небе оставяйки мембраната да се изплъзне под краката й.

Опването на въжето я преряза като ритник през стомаха, а осигурителната сбруя се впи в раменете й. Претърколи се като топка, щом тялото й се удари в мембраната на фланга и й изкара въздуха.

Подскочи и спря, после осъзна, че се плъзга обратно нагоре по въздушния звяр. Ригби сигурно бе издърпал Нюкърк зад себе си — теглото на двамата я теглеше обратно към гръбнака!

Опитваше се да хване някое от въжетата, които профучаваха покрай нея и най-после успя да сграбчи едно и да се спре. Ала осигуровката й вече опъваше много силно, а сбруята изстискваше въздуха от дробовете й.

После въжето изведнъж се отпусна, а Дерин погледна с ужас нагоре. Дали се беше разкъсало? Дали Нюкърк беше отрязал своето въже?

Върху гръбнака група мъже бяха хванали нейната осигуровка, докато се бореха с нещо от другата страна на кораба. Издърпваха Нюкърк и ранения старши обратно горе.

Дерин въздъхна с облекчение и затвори очи. Хвана се здраво за такелажа, доверявайки се само на собствените си ръце, за да не се изтърколи в тъмното небе.

Когато корабът се наклони отново под нея, обаче, тя погледна надолу и осъзна, че само две ръце нямаше да са достатъчни.

Падаха.

Алпите издигаха върхове към кораба, а най-високите бяха само на няколкостотин фута под тях. Почти целите бяха покрити със снежно одеяло, с изключение само на няколко тъмни стърчащи скали, подобни на черни зъби, които търпеливо очакваха своята жертва.

Раненият Левиатан бавно се разбиваше.