Левиатан

Двадесет и седем

Тридесет минути по-късно Дерин вече беше на гръбнака и се връзваше за пилотската седалка на най-голямото Хъксли на Левиатан. Беше изтощена и полузамръзнала, но за пръв път от крушението насам нещата изглеждаха под контрол.

Тя и Алек бяха открили г-н Ригби в лечебницата — беше жив и изглежда се чувстваше добре — раздаваше заповеди от леглото. Беше пронизан от куршум, който някак бе успял да подмине важните органи, без да ги засегне. Според хирурга на кораба щеше да изпълнява отново служебните си задължения след седмица.

В лечебницата ги беше открил един вестоносен гущер, който им обясни плана на капитана с гласа на д-р Барлоу — добре въоръжена група от екипажа щеше да придружи Алек под бяло знаме, но не и преди да се провери с Хъксли каква е обстановката наоколо. Така че Алек бе оставен да гледа яйцата, а Дерин беше на гръбнака, готова да се издигне.

Затегна ремъците през раменете си и погледна нагоре към Хъкслито. Животинчето изглеждаше здраво, а мембраната му лъщеше опната в разредения планински въздух.

Добре беше поне за една миля височина. Ако семейството на Алек наистина живееше в долината, Дерин веднага щеше да ги види.

— Господин Шарп! — повика го някой от фланга. Беше Нюкърк, който усмихнато се катереше към нея. — Вярно е — жив си!

— Разбира се, че съм жив! — отвърна Дерин и се усмихна. Г-н Ригби й бе казал, че Нюкърк не е ранен, но беше хубаво да го види с очите си.

Изкачи се тичешком до нея, понесъл в ръка бинокъл.

— Навигаторът ти изпраща това заедно с комплиментите си. Това е най-хубавият му бинокъл, затова гледай да не го счупиш.

Дерин се намръщи като видя марката на производителя върху кожения калъф — Оптика Цайс. Всички казваха, че машинистките бинокли са най-добрите, но беше дразнещо да им се напомня през цялото време. Добре, че Алек го нямаше да пусне някоя забележка. Сирак или не, беше изтърпяла достатъчно машинистка арогантност за един ден, а слънцето дори не бе изгряло още.

— С господин Ригби вече бяхме започнали да си мислим, че си паднал преди удара — рече Нюкърк. — Радвам се да разбера, че само си се размотавал.

— Я, млък — отвърна Дерин. — Ако не бях аз и двамата щяхте да сте петна върху снега. И не съм се размотавал. Ескортирах важни затворници из кораба.

— А, да, чух нещо за тази твоя откачалка. — Нюкърк присви очи. — Вярно ли е, че говори за някаква чудовищна армия от снежни човеци, която ще дойде да го спаси?

Дерин се разхили.

— Аха, малко му хлопа дъската. Ама май не е чак толкова зле.

Когато видя ризата на г-н Ригби, изрязана около раната, Дерин изведнъж осъзна какъв късмет бе извадила. Ако Алек не я беше събудил, сега можеше да е сложена да лежи в лечебницата. И ако бе показала дори малък намек за измръзване, лекарите щяха да й съблекат униформата… и щеше да лъсне скритото под нея.

Разбираше, че поне това дължи на момчето.

Прозвуча сигнал и двамата кадети замълчаха.

Долу на ледника, всички се събираха под огромното тяло на кораба. Капитанът щеше да се обръща към екипажа при първите лъчи на слънцето.

На изток то тъкмо започваше да наднича иззад планината, затопляйки съвсем леко въздуха. Мембраната на Левиатан вече потъмняваше, готова да поеме топлината на деня.

— Надявам се капитанът да има добри новини — рече Нюкърк. — Нямам желание да оставам на този айсберг прекалено дълго.

— Това е ледник — поправи го Дерин. — А и докторката смята, че може и да се наложи.

Сред хората долу настъпи някакво раздвижване, след което вниманието на всички бе приковано към капитана, които излезе на снега.

— В шест часа тази сутрин приключихме с последната кръпка по мембраната — съобщи той. — Левиатан отново е херметизиран!

Хората, наредени по гръбнака, нададоха радостни викове и двамата кадети се присъединиха към тях.

— Доктор Бъск провери вътрешността и здравословното състояние на звяра изглежда достатъчно добро — продължи капитанът. — Още повече — нашите приятели, Машинистите, не успяха да пробият гондолите. Да, има много счупени прозорци, но инструментариумът ни е в отлична форма. Единствено задвижващите мотори се нуждаят от по-сериозен ремонт.

Дерин хвърли поглед на двигателя на левия борд — целият беше надупчен от куршуми, а на снега изтичаше машинно масло. Задните двигатели също изглеждаха зле. Германците бяха фокусирали огъня основно върху механичните части на кораба — типично мислене за Машинисти. Двигателят на десния борд беше под кита — смачкан в ледника, разбира се.

— Ще ни трябват два работещи двигателя, за да контролираме кораба — каза капитанът. — Поне части не ни липсват. — Замълча за кратко. — Така че най-основната ни задача ще бъде да подсилим кораба.

Ето, задава се, помисли си Дерин.

— За съжаление, нямаме достатъчно водород.

Сред екипажа се понесе несигурен шепот. Малките зверчета във вътрешността на кита произвеждаха водород, в крайна сметка — по същия начин, по който хората издишат въглероден диоксид. Дори след дълъг зимен сън корабът винаги си възстановяваше размера само в рамките на няколко дни.

Това обикновено бе толкова просто и всички някак пропускаха очевидното, че водородът не се появява от нищото. Той се доставя от пчелите и птиците на кораба.

Главният учен пристъпи напред.

— Алпите някога са били на дъното на древно море — започна той. — Ала сега тези върхове са най-високите в Европа и не са подходящи нито за човека, нито за животното. Ако се огледате ще забележите, че няма насекоми, няма растения, нито пък дребна плячка за нашите ята. В момента нашите фабрикати оцеляват, благодарение на запасите на борда. Докато те са живи, корабът ще може да преработва техните екскременти и бавно ще презарежда водородните си клетки.

— Екскременти? — прошепна Нюкърк.

— Т'ва е думата на учените за тор — обясни Дерин и Нюкърк се изсмя.

— Но при проектирането на Левиатан — продължи д-р Бъск, — никой от нас не си бе представял приземяване на толкова сурово място. И се боя, че равносметката е неоспорима — целият водород от запасите на кораба не е достатъчен, за да ни издигне във въздуха.

Сред тълпата се разнесе поредният шепот. Картината вече им се проясняваше.

— Някои от вас може би се чудят — рече д-р Бъск с полуусмивка, — защо не вземем водород от снега около нас.

Дерин се смръщи. Тя не се бе чудила подобно нещо, но звучеше като разумен въпрос. Снегът бе просто вода, в крайна сметка — водород и кислород. Винаги й се бе струвало подозрително, че комбинацията от два газа прави течност, но пък учените бяха дяволски сигурни по въпроса.

— За съжаление, разделянето на водата на съставните й елементи изисква енергия, а енергията изисква храна. За да се възстанови, екосистемата, която е наш дом, зависи от прехраната, която намира в природата. — Погледът на д-р Бъск се плъзна по ледника. — А това ужасяващо място само по себе си е природна празнота.

Докато капитанът отново пристъпваше напред, Дерин не чуваше нищо друго, освен вятъра във въжетата и тежкото дишане на водородните хрътки. Екипажът беше замлъкнал.

— Рано тази сутрин пуснахме две прелетни рибарки, които да доложат на Адмиралтейството за местоположението ни — обяви капитанът. — Няма съмнение, че нашите кораби скоро ще ни намерят, ако войната не им попречи по някакъв начин.

Из тълпата се разнесе смях, а Дерин почувства как в нея се разпали искрица надежда. Може би нещата не стояха толкова зле, колкото си мислеше д-р Барлоу.

— Ала изпращането на спасителна мисия за сто души по време на война може да отнеме седмици. — Капитанът замлъкна, а главният учен до него имаше угрижен вид. — Нямаме много храна в запасите ни — за малко повече от седмица при половин дажба. Може би малко повече, ако използваме останалите ресурси, които имаме на разположение.

Дерин надигна вежда. Какви други ресурси? Главният учен току-що обяви, че на ледника няма нищо.

Капитанът зае по-източена стойка.

— Първата ми отговорност е към вас — хората от моя екипаж.

Хората — не фабрикуваните създания. Да не би да имаше предвид храната за зверчетата? Не, не беше възможно капитанът да твърди, че…

— За да се спасим може да се наложи да оставим Левиатан да загине.

— Да му се не види! — изсъска Нюкърк.

— Няма да се стигне дотам — отсече Дерин, издърпвайки машинисткия бинокъл от ръцете му. — Моят откачалник ще ни помогне.

— Какво? — попита Нюкърк.

— Кажи на хората на лебедката да ми отпуснат малко въже — каза тя. — Готов съм да полетя.

— Не мислиш ли, че е леко грубо — прошепна Нюкърк, — да се издигнеш, докато капитанът говори?

Дерин погледна към другия край на ледника — нищо, освен бял сняг, който започваше да искри под изгряващото слънце. Но някъде там имаше хора, които знаеха как да оцелеят на това ужасно място. А капитанът бе наредил да се издигне с първите лъчи на слънцето…

— Стига приказки, господин Нюкърк.

Момчето въздъхна.

— Много добре, Ваше адмиралтейство. Ще желаете ли също така и вестоносен гущер?

— Споко, ще си викна един — отвърна Дерин. — Само ми донеси няколко сигнални флагчета.

Докато чакаше Нюкърк да донесе флагчетата, Дерин извади свирката си и я наду, за да извика вестоносен гущер. Няколко глави от тълпата долу се обърнаха към нея, но тя не им обърна внимание.

Не след дълго едно гущерче прекоси спаружения балон и притича към нея по гръбнака на кораба. Дерин щракна с пръсти и то се покатери по летателния й костюм, настанявайки се на рамото й като папагалче.

— Бъди готов, зверче, — каза му тя.

Лебедката започна да се върти, а въжето се спускаше надолу по фланга на кораба. Нюкърк й подаде сигналните флагчета и застана в готовност да развърже въжето.

Дерин вдигна палци и той отпусна възела.

Въздухът се проясняваше, докато се изкачваше нагоре.

Долу при повърхността вятърът непрекъснато завихряше снега и се носеше по ледника като вледеняваща пясъчна буря. Но тук горе, над снежната мъгла, под нея се простираше цялата долина. От двете й страни се издигаха планини, покрити с бяло одеяло. Древният пласт на океанското дъно изпъкваше през снега в назъбена шарка.

Дерин извади бинокъла от калъфчето му. От къде да започне?

Първо прегледа периметъра на катастрофата, търсейки пресни следи по снега. Няколко оплетени дири се отдалечаваха от кораба и се връщаха обратно — там, където екипажът се измъкваше да попуши или да се облекчи. Само една следа изглеждаше по-широка и оставена не от крачки, а чрез плъзгане — от странните обувки на Алек.

Дерин я проследи. Криволичеше напред и назад, личеше, че бе минавал през незатрупани от снега камъни там, където бе възможно. Алек бе постъпил умно и се бе опитал да обърка всекиго, който би опитал да го проследи до дома. Но не беше предполагал, че някой ще търси следите му отгоре.

Стъпките избледняваха в далечината и Дерин бе уверена, че той бе дошъл от изток — там, където се намираше Австрия.

Слънцето вече бе на небето и караше белия сняг да блести. Ала Дерин беше благодарна за топлината. Очите й се насълзяваха от студ, а вестоносният гущер я стискаше за рамото като менгеме. Фабрикуваните гущери не бяха съвсем студенокръвни, ала мразовитият въздух забавяше жизнените им функции.

— Дръж се, зверче. Съвсем скоро ще те изпратя на мисия.

Дерин огледа с бинокъла източния край на долината, търсейки нещо необичайно. И внезапно ги забеляза… някакви следи.

Не бяха човешки. Бяха огромни, сякаш някакъв гигант бе минал през снега. Какво беше казал Нюкърк за ужасяващите снежни човеци?

Следите водеха до една купчина скали или поне нещо, което приличаше на скали. Докато се взираше в тях, формите на разрушените стени дойдоха на фокус, заедно с каменните сгради, сгушени около открития двор.

— Дявол да го вземе! — изруга. Нищо чудно, че Алек говореше толкова изискано. Живееше в скапан замък.

Ала тя още не бе открила източника на онези следи. Дворът беше празен, а конюшните бяха прекалено малки, за да приютяват нещо толкова масивно. Дерин бавно огледа структурата, докато не откри порта в стените на замъка… Беше отворена.

С леко треперещи ръце тя отново проследи следите, излизащи от замъка и този път забеляза онова, което бе пропуснала първия път. Още една диря се отклоняваше оттам в посока директно към круширалия кораб.

Следите бяха пресни.

Дерин си припомни спора с Алек за животните и машините. Беше споменал за самоходи, нали така? Онези нелепи машинистки имитации на зверове. Ала що за откачено семейство би притежавало собствен самоход?

Дерин плъзна поглед по снега, вече по-бързо, докато пред погледа й не трепна нещо с металически отблясък. Тя примигна, връщайки бинокъла обратно към мястото, докато…

— По дяволите!

Машината настъпваше през снега, отделяйки горещина в студения въздух, като чудовищен, разгневен чайник на два крака. Грозният силует на оръдие изпъкваше от долната му част, а две картечници стърчаха като уши от главата му.

Носеше се в бяг право към Левиатан.

Издърпа сигналните флагчета от колана си и усилено ги размаха. От горната част на кораба присветнаха в отговор — Нюкърк наблюдаваше.

Дерин размаха флагчетата в азбучна подредба, която гласеше…

В-Р-А-Г — Н-А-Б-Л-И-Ж-А-В-А — О-Т — И-З-Т-О-К

Присви очи, в очакване на потвърждение от долу.

Светлината примигна в отговор:

К-А-К-Ъ-В — М-Е-Т-О-Д-?

С-А-М-О-Х-О-Д — Н-А — Д-В-А — К-Р-А-К-А — отвърна тя.

Отново проблесна потвърждение, но това бе всичко. Явно в този момент вече са се раздвижили, опитвайки се да изградят някаква защита срещу въоръжена атака. Но какво можеше да стори екипажът на Левиатан срещу брониран самоход? На земята въздухоплавателният съд беше безсилен.

Нуждаеха се от повече информация. Отново надигна бинокъла към лицето си и се опита да разчете знаците по машината.

— Алек, ти негоднико! — извика. Две стоманени плочи покриваха и защитаваха краката на самохода — и двете със знака на железния кръст. А двуглавият орел бе изрисуван на гръдния щит. Алек бе швейцарец толкова, колкото бе направен от синьо сирене!

— Зверче, събуди се — викна Дерин. Пое си дъх, за да се успокои, а после изрече бавно и отчетливо: — Тревога, тревога. Съобщение до Левиатан от кадет Шарп. Приближаващият самоход е австрийски. Два крака, едно оръдие — непотвърден тип. Сигурно е семейството на Алек — момчето, което заловихме. Може би той би могъл да поговори с тях…

Дерин замлъкна за миг, мислейки какво друго да каже. Хрумваше й само един начин да спре машината, а той бе прекалено сложен, за да го вкара в малката главица на гущера.

— Край на съобщението — каза и побутна зверчето. То побърза надолу по въжето.

Докато наблюдаваше как напредва, Дерин изстена. Далеч от топлината на тялото й, леденият вятър го забавяше. Щеше да му отнеме дълги минути да достави съобщението.

Отново погледна към ледника с невъоръжено око. От снега проблесна метал, приближаваше се все повече към кораба. Самоходът щеше да пристигне преди гущера да успее да се спусне.

Само Алек можеше да спре машината, но кой щеше да се сети за него в цялата тази суматоха?

Единственият начин беше сама да се спусне долу.