Левиатан

Петнадесет

Веднага след сондажа за надморското равнище, кадетите се бяха събрали на закуска, бърборейки за оценките си по сигнализация, за разписанието на дежурствата и за това кога най-после ще започне войната.

Дерин вече беше приключила с яйцата и картофите си. Занимаваше се да скицира начина, по който тръбите за вестоносните гущери се извиваха по стените и прозорците на Левиатан. Зверчетата винаги си подаваха главичките, когато чакаха за съобщение, като лисичета в хралупа.

Тогава изведнъж курсант Тиндал, който до този момент замечтано блееше през прозореца, извика:

— Погледнете това!

Останалите кадети наскачаха, събирайки се до прозорците на столовата. В далечината, през шарената черга от земеделски земи и селца, пред погледа им се издигаше великолепният град Лондон. Надвикваха се в обясненията си за бронираните съдове на котва в река Темза, за плетеницата железопътни линии, които се сливаха в едно и за впрегатните слоньоври, които задръстваха пътищата към столицата.

Дерин си остана на мястото, възползвайки се от възможността да свие един от картофите на кадет Фицрой.

— Не сте ли виждали Лондон досега, бе, празноглавци? — попита тя, дъвчейки.

— Не и от горе — отвърна Нюкърк. — Силите никога не позволяват на големите кораби да летят над градовете.

— Не искаме да плашим маймунските лудити все пак, нали? — рече Тиндал и фрасна Нюкърк по рамото.

Нюкърк не му обърна внимание.

— Вижте! Това Св. Павел ли е?

— Виждал съм го — обади се Дерин, открадвайки парченце от бекона на Тиндал. — Летял съм над тази част на страната с Хъксли. Интересна история, да ви кажа.

— Я стига дрънка, господин Шарп! — каза Фицрой. — Достатъчно сме я слушали тази история.

Дерин запрати парченце картоф към дорсалните части на Фицрой. Момчето винаги се надуваше, само защото баща му бе капитан от морската флота.

Усетил как снарядът стига целта, Фицрой обърна гръб на гледката и се намръщи.

— Ние бяхме тези, дето те спасиха, забрави ли?

— Какво, вие ли бе, дръвници? — отвърна тя. — Не си спомням да видях теб на лебедката, господин Фицрой.

— Сигурно не си. — Усмихна се и се обърна отново към гледката. — Но те видяхме да минаваш покрай тези прозорци точно, увиснал на Хъкслито си като прани гащи на простор.

Останалите курсанти се разсмяха и Дерин скочи от стола си.

— Мисля, че искате да перифразирате онова, което току-що казахте, господин Фицрой.

Той се обърна и се загледа спокойно през прозореца.

— А аз мисля, че може би трябва да се научите да уважавате по-добрите от вас, господин Шарп.

— По-добри ли? — Дерин стисна юмруци. — Кой ще уважава торба тор като теб?

— Господа! — От коридора се донесе гласът на господин Ригби. — Моля за вашето внимание.

Дерин превключи вниманието си заедно с останалите, но погледът й не помръдна от Фицрой. Беше по-силен от нея, но в двете малки спални каюти, които деляха курсантите, имаше стотици начини да си го върнеш.

Тогава, следвайки г-н Ригби, в столовата влязоха капитан Хобс и доктор Бъск и гневът й поизбледня. Не се случваше често господарят на Левиатан, а още по-малко главният учен на кораба да се обръщат специално към низшите кадети. Тя размени няколко любопитни погледа с Нюкърк.

— Свободно, господа — каза капитанът и се усмихна. — Не ви нося вести за война. Не и днес, поне.

Някои от момчетата изглеждаха разочаровани.

Преди седмица Австро-Унгария най-после бе обявила война на Сърбия, давайки тържествен обет, че ще отмъсти за убития си ерцхерцог с инвазия. Няколко дни след това, Германия започна война с Русия, което означаваше, че Франция беше следващата в редицата. Войната между силите на Дарвинистите и Машинистите се разпростираше като порочен слух и не изглеждаше Великобритания да остане извън нея за дълго.

— Може би сте забелязали Лондон под нас — продължи капитанът. — Едно необичайно посещение, да, но това не е и половината от всичко, което предстои. Ще кацнем в Риджънт парк, в близост до Лондонския зоопарк на Негово Величество.

Очите на Дерин се окръглиха. Достатъчно лошо бе да летят над Лондон, но да кацнат в обществен парк със сигурност щеше да привлече общественото мнение. И не само на маймунските лудити. Самият стар Дарвин щеше да се възпротиви, ако огромен хилядафутов въздушен звяр се приземи на пикника му в парка.

Капитанът отиде до прозорците и погледна надолу.

— Риджънт парк е дълъг половин миля, в най-добрия случай — малко повече от двойната ни дължина. Работата е опасна, но рискът е неизбежен. Ще вземем на борда един важен гост — служител на зоологическата градина, и ще го отведем до Константинопол.

За миг Дерин се зачуди дали беше чула правилно. Константинопол се намираше в Османската империя, точно на другия край на Европа, а османците бяха Машинисти. Защо тогава, да му се не види, Левиатан ще лети натам точно в този момент?

През последния месец корабът се подготвяше за война — бойни учения всяка нощ и ежедневни сборове на флашетните прилепи и артилерийските ястреби. Дори бяха летели в обхвата на видимост на един немски дредноут в Северно море, само за да демонстрират, че живият въздухоплавателен съд не се бои от една купчина чаркове и двигатели.

А сега се отправяха на екскурзия до Константинопол?

Доктор Бъск се обади:

— Нашият пасажер е всепризнат учен и ще поеме важна дипломатическа мисия. Освен това, ще превозваме ценен товар от много деликатен характер. Той трябва да се третира с най-добрата възможна грижа.

Капитанът прочисти гърло:

— Възможно е да се наложи, на господин Ригби и на мен, да вземем някои нелеки решения относно теглото.

Дерин бавно пое дъх. Тегло… значи за това беше целият този шум.

Левиатан беше "аеростатичен", от езика на Силите — имаше същото относително тегло като въздуха около него. Поддържането на този баланс бе трудна работа. Когато на горната част на кораба се събираше дъждовна вода, се налагаше да я избутват от баластните подпори. Ако пък съдът се разширяваше на горещото слънце, трябваше да изпускат известно количество водород. А когато на борда имаше пътници или допълнителен товар, се налагаше да бъде свалено нещо друго — обикновено нещо безполезно.

А в случая нямаше нищо по-безполезно от един нов кадет.

— Ще прегледам оценките ви по сигнализация и навигация — продължи капитанът. — Господин Ригби ще ми помогне с информация за това кой от вас внимава най-много по време на лекции. И, разбира се, няма да се гледа с добро око на каквато и да било грешка по време на приземяването. Приятен ден, господа.

Обърна се и излезе с широка крачка от стаята, а главният учен го следваше. Последва момент на тишина, докато курсантите осъзнаваха новината. Само след няколко часа, някои щяха да напуснат Левиатан завинаги.

— Добре, момчета — викна господин Ригби. — Чухте капитана. Скоро ще се приземим върху импровизирано летателно поле, така че гледайте да се представите добре! Пристигнал е наземен екипаж от Скръбс, но с тях няма експерт по кацане. А нашият пасажер ще има нужда от помощ там долу. Господин Фицрой и господин Шарп, вие двамата сте най-добрите за работа с Хъкслита, така че ще слезете първи…

Докато старшият раздаваше заповеди, Дерин погледна останалите в лицата. Фицрой хладно отвърна на погледа й и не й беше трудно да отгатне какво си мисли този негодник. Едва беше прекарала месец на Левиатан, а и това бе станало по чиста случайност. За Фицрой това си беше пътуване без билет.

Дерин го гледаше право в очите. Капитанът не бе казал нищо за дължината на престоя. За него бяха важни въздухоплавателните умения, затова искаше да задържи най-добрите си мъже.

А тя беше точно това, мъж или пък не.

Може би съперничеството на Левиатан сега щеше да й послужи добре. Благодарение на обучението на татко й, Дерин винаги бе надделявала над останалите кадети по връзване на възли и работа със секстанти. А дори г-н Ригби щеше да признае, че поведението й не беше грубо, а току-що дори беше похвалил работата й с Хъкслитата.

Ако приземяването минеше перфектно, нямаше за какво да се тревожи.

Риджънт парк се простираше под Дерин, а тревата беше гъста от августовските дъждове.

Екипи от наземния екипаж притичваха насам и натам, насочвайки неколцината последни цивилни граждани да напуснат зоната за приземяване. Една редица полицаи стоеше по краищата й, сдържайки стотиците зяпачи. Сянката на Левиатан се простря върху дърветата, а въздухът потрепери от тътена на двигателите.

Дерин се спускаше бързо, целейки се в пресечната точка на две алеи, където местният главен полицейски инспектор очакваше заповеди. Един вестоносен гущер се спусна върху рамото й, а засмукващите му краченца подръпваха униформата й като ноктите на нервна котка.

— Почти стигнахме, зверче — каза тя успокояващо. Не й се щеше да кацне с паникьосан гущер на рамото, който да оплете заповедите на капитана.

Самата Дерин беше леко нервна. Беше управлявала издигащи се апарати половин дузина пъти откакто се бе присъединила към екипажа на Левиатан — тя тежеше най-малко от всички курсанти и винаги можеше да предразположи и да убеди своите зверове да полетят най-високо. Но това си беше по време на дежурство за откриване на подводници с Хъксли, вързано за кораба. Сега за пръв път от дивия си полет по време на наборната комисия, летеше свободно.

Поне засега, спускането беше като по учебник. Допълнителният баласт на звяра ги снижаваше бързо, воден от чифт криле за реене, закрепени за седалката на Дерин.

Тя се зачуди кой може да е толкова важен, че да си заслужава целия този труд. Точно сега съсипваха стотици пикници на хората и рискуваха да се случи нещастие като се приземяваха в парка, а и вероятно плашеха всеки маймунски лудит в Лондон. Всичко това, за да заведат някакъв учен до Константинопол малко по-бързо?

Този сигурно бе някой голям умник, даже учен-изследовател.

Земята се приближаваше бързо и Дерин откачи единия баласт. Спускането се забави леко, а освободената вода проблясваше на слънцето, докато се изливаше надолу като пелена. Вестоносният гущер я стисна още по-здраво за рамото.

— Не се тревожи, зверче — промърмори Дерин. — Всичко е под контрол.

Г-н Ригби й беше наредил да се спусне бързо, без глупости. Тя си представи как я наблюдава от горе и засича снижаването с хронометър, потънал в размисли кого от екипажа да освободи.

Не й се струваше честно да загуби отново това чувство, не и след дългите две години, в които усещаше липсата на татковите балони. Ригби със сигурност щеше да види, че тя е родена да лети.

Хъкслито се измести от насрещен вятър, и докато Дерин го издърпваше обратно към правилния курс, я осени ужасяваща мисъл. Ако тя бе онзи нещастен курсант, който щеше да отпадне от екипажа, дали това не бе последното й пребиваване във въздуха? С наближаващата война със сигурност щяха да я назначат на някой друг кораб. Може би дори на Минотавър, където служеше Джаспърт.

Но Дерин вече чувстваше Левиатан като част от себе си, първият й истински дом след инцидента с баща й. Първото място, където никой никога не я бе виждал в пола, нито пък очакваше от нея да реже зеленчуци на ситно и да прави реверанси. Не можеше да изгуби поста си тук, само защото някакъв си учен има нужда от превоз!

Хората от наземния екипаж тичаха след нея в сянката на Хъкслито, готови да посегнат и да хванат пипалата му. Тя прибра крилете, за да забави спускането, улеснявайки хващането от страна на екипажа долу. Последва разтрисане, когато успяха да я спрат, а вестоносният гущер изскимтя.

— Полицай Уинтроп? — избълва животинчето.

— Задръж още минутка! — примоли се Дерин. Гущерът изсумтя от недоволство, също както правеше г-н Ригби, когато курсантите се караха помежду си. Тя се надяваше, че няма да започне да плямпа безсмислици. Вестоносните гущери имаха неприятния недостатък да избълват части от стари разговори, когато бяха нервни. Никога не можеше да си сигурен каква засрамваща реплика можеха да повторят.

Хората от наземния екипаж стабилизираха Хъкслито и бързо го издърпаха до долу.

Дерин се откопча от пилотската сбруя и отдаде чест на главния инспектор.

— Кадет Шарп докладва с капитанския гущер, сър.

— Добро кацане, младежо.

— Благодаря, сър — отвърна Дерин, докато се чудеше как да помоли полицая да предаде това си настроение на г-н Ригби. Но мъжът вече поемаше гущера от рамото й. Зверчето започна да бърбори за въжета за приземяване и скорости на вятъра, изстрелвайки указания по-бързо от дузина стрелочници.

Полицаят не изглеждаше като да разбира особено онова, което казваше гущерът, но Фицрой скоро щеше да е там и да помогне. Тя забеляза как неговият апарат се приземява недалеч от тях и беше доволна, че го е изпреварила.

Тогава сянката на големия кораб падна върху тях и хората започнаха да се щурат на всички посоки. Нямаше време за губене. Фицрой беше отговорник за тази част, а работата на Дерин бе да подготви товара на учения за качване на Левиатан.

Тя отново отдаде чест на главния полицейски инспектор, погледна нагоре към кръжащия кораб и хукна към зоологическата градина.