Левиатан

Тридесет и осем

Подпорите, които водеха до кораба, вибрираха като струни на пиано, пулсиращи с ритъма на двигателите. Металът трептеше в ръцете му, а Алек се държеше здраво, за да устои на ледените ветрове, докато бързо минаваше покрай главния инженер.

— Къде отивате? — викна мъжът.

Алек не отвърна, а погледът му остана насочен в земята, която се плъзгаше долу. Не разбираше как Дилан се справяше така ловко с тези въжета. Кожените осигурителни седалки, които носеха Дарвинистите, не му се струваха достатъчно здрави, за да издържат тежестта на един човек. Но те сигурно бяха направени от фабрикувана кожа, разбира се, което само усилваше опасенията му.

Ресните се полюшваха бясно по фланга на създанието — океан от трептяща трева, а такелажните въжета се вееха във въздуха. Поне не му се налагаше да се качва на тях. Подпорите го отвеждаха право към един от входовете към кораба, чийто люк бе разположен между двете ребра, удържащи тежестта на двигателя. Алек пролази между тях и се насочи надолу.

След вледеняващия вятър вън, вътрешната топлина на създанието го посрещна гостоприемно, въпреки странните и горчиви миризми. Ребрата бяха свързани помежду си с въжета, така че Алек трябваше просто да си представи, че слиза по стълба, а не под кожата на грамаден звяр.

Беше глупаво от негова страна да не осъзнае, че Волгер ще се опита да пренесе каквото може на борда на кораба. Този човек никога не спираше да крои планове в главата си, никога не оставяше следващата си стъпка на съдбата. Приготовленията на Волгер за тази война му бяха отнели петнадесет години, все пак. Нямаше да хвърли на вятъра четвърт тон злато без бой.

Алек стигна до долу и после се спусна през един друг отвор, който водеше към главната гондола. И тогава се спря, оглеждайки накланящите се коридори от горе до долу…

Коя беше каютата на Волгер? След като цяла нощ бе работил върху двигателите, Алек не беше спал в своята. Не му помогна да се ориентира и сновящият наляво-надясно екипаж, разнасящ мебели и резервни униформи, които да изхвърли зад борда.

После забеляза, че подът на гондолата като че ли бе наклонен леко на ляво. Разбира се. Каютите, които им бяха предоставили, се намираха на левия борд. И то в предната част — затова златото накланяше носа на кораба!

Хукна напред, докато не забеляза познат коридор. Блъсна вратата на Волгер и я отвори широко. Беше празна, с изключение на едно легло, заключен шкаф и безжичното радио на Бурехода на бюрото.

Волгер не бе оставил златото така, че да се вижда с просто око, разбира се. Алек издърпа чекмеджетата на бюрото, но не откри нищо. В шкафа имаше само дрехи и оръжие от запасите на замъка.

Хвърли се на пода и забеляза чанта под леглото. Алек посегна под леглото и се опита да я издърпа, но тя не помръдна — тежка бе като купчина желязо. Застопори крака на леглото и започна да дърпа с две ръце — въпреки това не помръдваше.

После Алек осъзна, че леглото трябва да е много по-леко от златото и го отмести. Ключалките на чантата бяха заключени. Трябваше да изхвърли цялото нещо. Алек се изправи и отвори прозореца, после се опита да я вдигне.

Не се отлепваше и на сантиметър от земята. Беше прекалено тежка.

— Дявол да го вземе! — изруга и изрита ключалката.

— Това ли търсите?

Алек надигна очи. Граф Волгер стоеше на прага и държеше ключ.

— Дайте ми го или всички сме мъртви!

— Да, това е очевидно. Защо смятате, че съм тук? — Волгер тресна вратата и прекоси стаичката. — Доста неприятно упражнение — да слезеш от отсека на двигателите до долу.

— Но защо?

Волгер приклекна до калъфа.

— Клоп имаше нужда от малко превод.

— Не! — ревна Алек. — Защо направихте това?

— Какво, да взема огромно богатство в злато? Мисля, че е ясно от само себе си. — Волгер отключи чантата с едно завъртане на ключа и я отвори.

Златните кюлчета блестяха с матово отражение — цяла дузина или над двеста килограма. Волгер вдигна едно с две ръце и с недоволно мърморене го метна през прозореца. Двамата се наведоха напред и видяха как проблесна на слънце докато падаше.

— Е, това бяха седемдесет хиляди крони на вятъра — рече Волгер.

Алек се наклони и вдигна още едно, а мускулите на ръцете му крещяха, докато го промушваше през прозореца.

— Почти не ни убихте! Да не сте полудял?

— Полудял? — Волгер изсумтя, надигайки още едно кюлче. — За това, че се опитвам да спася и малкото наследство, което още не сте изхвърлили на боклука?

— Това е въздухоплавателен съд, Волгер. Всеки грам е от значение! — Алек извади още едно кюлче. — А вие товарите цял златен фонд на борда?

— Не смятах, че Дарвинистите ще правят толкова точна сметка. — Той отново изсумтя, а поредното кюлче отлетя надалеч. — Само си представете колко щяхте да сте доволен, ако се бях оказал прав.

Алек изпъшка. От съвместната работа с екипажа на Левиатан бе попил манията на авиаторите за теглото. Ала Волгер мислеше в категории като тежки оръдия и бронирани самоходи.

Алек хвърли още едно кюлче през прозореца — сега бяха останали само шест.

— Но, разбира се, можем да приключим нещата окончателно — продължи Волгер. — Да изхвърлим всичко, както оставихме самохода и замъка и запасите за десет години!

— Значи за това е всичко? — каза Алек, вдигайки поредното кюлче. — Задето съм хвърлил на вятъра тежкия труд, който сте положили. Не разбирате ли, че спечелихме нещо много по-ценно?

— Какво може да е по-ценно от рожденото ви право?

— Съюзници. — Алек избута кюлчето през прозореца. Докато то падаше му се стори, че усеща палубата да се изравнява леко под краката му. Може би имаше ефект.

— Съюзници? — изсмя се Волгер, а после вдигна още едно кюлче и го запрати навън. — Значи заради новите ви приятели си заслужава да изхвърлите всичко, което ви е оставил баща ви?

— Не всичко — отвърна Алек. — Цял живот вие и баща ми сте ме подготвяли за тази война. Благодарение на това, не ми се налага да се крия от нея. Хайде останаха само четири. Двамата ще успеем да ги вдигнем наведнъж.

— Все още са прекалено тежки. — Волгер поклати глава. — Баща ви беше романтичен идеалист и това му струваше скъпо. Винаги съм се надявал, че сте наследили поне малко от прагматизма на майка си.

Алек погледна към калъфа.

Само четири златни кюлчета… Зачуди се какво ли би казало момче като Дилан за подобно богатство. Може би това, което бе сторил Волгер, не беше чак такава лудост.

— Добре — каза, — може би трябва да си запазим едно.

Волгер се усмихна, докато приклякаше, извади едно от кюлчетата и го мушна под леглото.

— Може би все пак има някаква надежда за вас, Алек. Е, да приключваме ли?

Алек клекна срещу него и двамата надигнаха калъфа. Лицето на Волгер почервеня от усилието. Алек почувства как собствените му мускули пулсират.

Най-после успяха да го поставят на перваза. Алек направи крачка назад, после с всичка сила блъсна дограмата с рамо.

И последните три кюлчета полетяха към снега — въртяха се бясно и проблясваха на слънцето. Алек почувства как Волгер го държи за рамото, сякаш си мисли, че щеше да ги последва. Корабът сякаш подскочи под краката на Алек, накланяйки се към десния борд, олекнал от тежестта на бащиното му злато.

— Но трябва да знаете, че наистина не смятах, че това ще има някакво значение, не и на такъв голям кораб — тихо промълви Волгер. — Не съм имал намерение да ви излагам на опасност.

— Знам това — въздъхна Алек. — Всичко, което направихте, бе, за да ме предпазите. Ала аз вече избрах различен път — по-несигурния. Или ще признаете това, или пътищата ни ще се разделят, когато корабът кацне.

Граф Волгер пое бавно въздух, после се поклони.

— Оставам на вашите услуги, Ваша светлост.

Алек завъртя очи и понечи да каже още нещо. Ала отвън нещо просветна и двамата отново се наведоха от прозореца. От земята в дъговидна траектория летяха ракети. Левиатан се бе изравнил с първите немски съгледвачи. Минохвъргачките им стреляха, запращайки нагоре ярки светлини. Алек вдиша острата позната миризма на фосфор, а до ушите му стигна грохотът от близкото оръдие.

— Само се надявам да не е прекалено късно.