Кралят отвъд Портата

7.

В тъмнината на библиотеката абатът чакаше търпеливо, приведен над писалището си. Пръстите му оформяха купол, очите му бяха затворени. Тримата мъже срещу него стояха неподвижни като живи статуи. Той отвори очи и ги изгледа един по един:

Акуас, силният, състрадателният и верният.

Балан, скептикът.

Катан, истинският мистик.

И тримата пътуваха, преплели духовете си, докато търсеха Тъмните тамплиери и спускаха покрови от мисловна мъгла над движенията на Тенака Хан и спътниците му.

Акуас се върна пръв. Той отвори очи и потърка с длани жълтата си брада; изглеждаше уморен и останал без сили.

— Това не е лесно, Ваше Преподобие — каза накрая. — Тъмните тамплиери имат огромна сила.

— Ние също — отвърна абатът. — Какво още?

— Те са двадесетима. Бяха нападнати в Скълтик от група бандити, но ги избиха с арогантна лекота. Наистина са впечатляващи воини.

— Да. Колко близо са до Факлоносеца?

— На по-малко от един ден път. Скоро няма да можем да ги мамим повече.

— Не. Още няколко дни обаче ще са безценни — отвърна абатът. — Опитаха ли повторна нощна атака?

— Не, Ваше Преподобие, но го намирам за вероятно.

— Сега си почини, Акуас. Повикай Торис и Ланад да те заместят.

Абатът напусна стаята и пое по дългия коридор, вървеше бавно към второто ниво и градината на Декадо.

Тъмноокият свещеник го посрещна с усмивка.

— Ела с мен, Декадо. Трябва да видиш нещо.

Без да каже нищо повече, абатът се обърна и го поведе по стъпалата към дъбовата врата горе. Декадо се поколеба при портала — през всичките години в манастира никога не бе изкачвал тези стълби.

Абатът се обърна.

— Ела! — каза той и пристъпи в сенките отвъд.

Градинарят бе изпълнен от необясним страх. Сякаш светът му се изплъзваше от хватката му. По-възрастният мъж спря пред една врата, оформена като листо. На нея нямаше дръжка.

— Отвори се — прошепна абатът и тя се плъзна тихо в странична ниша.

От другата страна се простираше дълга зала, съдържаща тридесет сребърни брони, покрити с ослепително бели наметала. Пред всяка броня имаше малка маса, покрита с мечове в ножници, поставени пред шлемове, украсени с гребени от бели конски косми.

— Знаеш ли какво символизират тези доспехи? — попита абатът.

— Не.

Декадо се потеше обилно. Той избърса очи и абатът забеляза с тревога, че мракът се е върнал в погледа на някогашния воин.

— Това е бронята, носена от Делнохските Тридесетима, водени от Сербитар — мъжете, които са се били и умрели по време на Първата надирска война. Чувал ли си за тях?

— Разбира се.

— Кажи ми какво си чул.

— Накъде води това, Ваше Преподобие? Имам задължения в градините.

— Кажи ми за Делнохските Тридесетима — нареди абатът.

Декадо прочисти гърло.

— Те са били воини свещеници. Не като нас. Усъвършенствали са се години наред, а после са избирали далечна война, в която да умрат. Сербитар е повел Тридесетте към Делнох, където те съветвали Бронзовия граф и Дръс Легендата. Заедно отблъснали ордите на Улрик.

— Но защо свещеници биха взели оръжие в ръка?

— Не зная, Ваше Преподобие. Неразбираемо е.

— Наистина ли?

— Вие ме научихте, че в очите на Източника всеки живот е свещен и отнемането му е престъпление срещу Бог.

— И все пак злото трябва да бъде спряно.

— Но не със собствените му оръжия — отвърна Декадо.

— Един мъж е застанал над беззащитно дете, вдигнал копие за удар. Какво ще направиш?

— Ще го спра — но няма да го убия.

— Може би ще го спреш с удар?

— Да, може би.

— Той пада лошо, удря главата си в камък и умира. Съгрешил ли си?

— Не… да. Не зная.

— Той е грешникът, защото неговите действия са предизвикали реакцията ти и съответно те са го убили. Ние се борим за мир и хармония, синко — копнеем за тях. Ала също така сме част от света и трябва да се подчиняваме на изискванията му. Тази нация вече не е в хармония. Хаосът я контролира и страданието ѝ е ужасяващо.

— Какво се опитвате да кажете, Ваше Преподобие?

— Не ми е лесно, синко, защото думите ми ще ти причинят огромна болка. — Абатът пристъпи напред и положи ръце на раменете му. — Това е Храм на Тридесетте. И ние се готвим да влезем в битка с мрака.

Декадо се отдръпна от него.

— Не!

— Искам да яздиш с нас.

— Аз ти повярвах. Доверих ти се! — Декадо се извърна и се озова пред една от броните. Отново се извъртя към абата. — От това избягах, идвайки тук: от смъртта и клането. Остри мечове и разкъсана плът. Тук бях щастлив. А сега ти ми открадна това. Вървете и си играйте на войници. Аз не желая да участвам.

— Не можеш да се криеш вечно, синко.

— Да се крия? Дойдох тук, за да се променя!

— Не е трудно да се промениш, когато най-големият ти проблем е дали плевелите ще нападнат зеленчуците ти.

— Какво означава това?

— Означава, че ти беше убиец — човек, влюбен в смъртта. Сега ти предлагам шанса да видиш дали наистина си се променил. Сложи си бронята и излез с нас срещу силите на Хаоса.

— И да се науча да убивам отново?

— Ще видим.

— Не искам да убивам. Искам да живея сред растенията си.

— А мислиш ли, че аз искам да се бия? Вече съм почти на шестдесет години. Обичам Източника и всичко, що расте и се движи. Вярвам, че животът е най-големият дар на вселената. Но в света има истинско зло и то трябва да бъде преборено. Надвито. За да могат други да имат шанса да се радват на живота.

— Не казвай нищо повече — прекъсна го Декадо. — Нито една проклета дума!

Потисканите с години чувства избиха на повърхността, изпълниха сетивата му и забравеният гняв го зашиба с огнени камшици. Какъв глупак се оказа — да се крие от света, да плеви градината си като потен селянин!

Той пристъпи към една броня вдясно от останалите и ръката му се спусна, за да се свие около дръжката на меча пред нея. С едно плавно движение той вдигна острието във въздуха и мускулите му запулсираха с насладата на оръжието. Мечът бе от сребърна стомана и остър като бръснач, а балансът му беше съвършен. Декадо се обърна към абата и там, където преди беше виждал господар, сега стоеше старец с воднисти очи.

— Тази твоя мисия включва ли Тенака Хан?

— Да, синко.

— Не ме наричай така, свещенико! Никога повече. Не те виня — аз бях глупакът, задето ти повярвах. Добре, ще се бия редом с твоите чираци, но само защото това ще помогне на приятелите ми. Не смей обаче да ми даваш заповеди.

— Няма да бъда в позиция да ти заповядвам, Декадо. Дори в този миг ти си застанал пред твоята собствена броня.

— Моята броня?

— Разпознаваш ли руната на шлема?

— Това е числото едно на Старото писмо.

— Бронята е принадлежала на Сербитар. Ти ще я носиш.

— Той е бил водачът, нали?

— Такъв ще си и ти.

— Значи това е съдбата ми — каза Декадо. — Да водя сбирщина свещеници, които си играят на война. Много добре; оценявам шегите не по-малко от всеки друг.

И той се разсмя. А абатът затвори очи и промълви тиха молитва, защото през смеха чуваше вика на изтерзаната душа на Декадо. Той самият изпита същото отчаяние, докато излизаше от стаята, следван от ехтящия маниакален смях.

— Какво направи, Абадон? — запита се абатът.

Когато стигна стаята си и падна на колене, в очите му имаше сълзи.

Декадо излезе с препъване от залата и се върна в градината си, зяпнал невярващо подредените редици зеленчуци, прилежно подкастрените плетове и внимателно почистените дървета.

Отиде до колибата си и изрита вратата.

Преди по-малко от час това беше домът му — дом, който обичаше. Чувстваше удовлетворение.

Сега това бе просто една мизерна колиба и той я изостави, излизайки отново в градината си. Бялата роза имаше три нови пъпки. Изпълни го гняв и той сграбчи растението, готов да го изтръгне от земята. После спря и бавно го пусна, загледан в ръката си и отново в розата. Нито един бодил не бе разкъсал плътта му. Декадо внимателно заглади смачканите листа и започна да хлипа, издавайки безсмислени звуци. Най-накрая те се превърнаха в една-единствена дума.

— Съжалявам — каза той на розата си.

Тридесетте се събраха в долния двор, за да оседлаят жребците си. Конете още не бяха сменили зимната си козина, ала бяха от силна планинска порода и можеха да тичат като вятъра. Декадо избра червеникавокафява кобила; оседла я бързо и се хвърли на гърба ѝ, отмятайки бялото си наметало зад гърба си, за да го разположи над седлото по обичая на Дракона. Бронята на Сербитар му пасваше по-добре от неговата собствена някога — усещаше я гладка, като втора кожа.

Абатът, Абадон, се качи на седлото на кафявия си скопец и застана до него.

Командирът се завъртя в седлото си, за да види как воините свещеници се качват на седлата в мълчание — трябваше да признае, че се движат добре. До един наместиха наметалата си точно като него. Абадон гледаше с тъга някогашния си ученик. Декадо бе избръснал брадата си и беше вързал дългата си тъмна коса в основата на врата. Очите му бяха живи и ярки, а на устните му играеше полуподигравателна усмивка.

Предната вечер Декадо се запозна официално с лейтенантите си: Акуас, Сърцето на Тридесетте; Балан, Очите на Тридесетте; и Катан, Душата на Тридесетте.

— Ако искате да бъдете воини, правете каквото ви кажа, когато ви го кажа — нареди им той. — Абатът ми обясни, че по следите на Тенака Хан има противников отряд. Ние ще го пресрещнем. Доколкото разбирам, мъжете, с които ще се бием, са истински воини. Да се надяваме, че мисията ви няма да завърши в ръцете им.

— Тя е и твоя мисия, братко — каза Катан с нежна усмивка.

— Никой жив човек не може да ме убие. А ако вие, свещеници, падате като пшеница, аз няма да остана.

— Не е ли задължен един водач да стои редом с хората си? — попита Балан и в гласа му се прокрадна гняв.

— Водач? Това е свещенически фарс, но добре, ще играя играта. Ала не възнамерявам да умирам с вас.

— Ще се присъединиш ли към нас в молитва? — попита Акуас.

— Не. Вие се молете за мен! Твърде много години си губих времето с това безплодно занимание.

— Ние винаги сме се молили за теб — отвърна Катан.

— Молете се за себе си! Молете се, когато срещнете онези Тъмни тамплиери, червата ви да не се втечнят.

След тези думи той вдигна ръце и поведе отряда през Храмовата порта, към Сентранската равнина.

— Сигурен ли сте, че този избор е мъдър? — изпрати мислен импулс Катан до Абадон.

— Изборът не е мой, синко.

— Но това е човек, погълнат от гняв.

— Източникът знае нуждите ни. Помниш ли Естин?

— Да. Бедният. Толкова мъдър — той щеше да е добър водач — отвърна Катан.

— Наистина щеше. Смел, но добросърдечен; силен, но нежен; интелигентен, но лишен от арогантност. Ала той умря. И в деня на смъртта му Декадо се появи при портите ни, търсейки убежище от света.

— Ами ако не го е пратил Източникът, Ваше Преподобие?

— Свърши се с „Ваше Преподобие“, Катан. Сега съм просто „Абадон“.

По-възрастният мъж преустанови връзката и минаха няколко мига, преди Катан да осъзнае, че не е получил отговор на въпроса си.

Годините се оттекоха от Декадо. Той отново беше на седлото и вятърът развяваше косата му. Копитата отново чаткаха по равнината и кръвта му се раздвижи, връщайки младостта с тътен в ума му…

Драконът, спускащ се като буря върху надирски нашественици. Хаос, объркване, кръв и ужас. Смъртно ранени мъже и смъртни викове, гарвани, грачещи щастливо в тъмните небеса.

И по-късно, в поредната наемническа война в най-забутаните нации по света, Декадо винаги излизаше без драскотина по стройното си тяло, докато враговете му пътуваха към ада, в който вярваха, превърнати в забравени сенки.

После образът на Тенака Хан изплува в съзнанието му.

Ето това беше воин! Колко пъти бе заспивал, копнеейки за битка с Тенака Хан? Лед и Сянка в танц на остриета.

Бяха се били много пъти. С дървени мечове. Дори с изтъпени саби. Победите им бяха равни. Но подобни съревнования бяха безсмислени — само когато смъртта почива на остриетата, можеше да има истински победител.

Мислите му бяха прекъснати от русобрадия Акуас, който изравни коня си с неговия.

— Битката ще е оспорвана, Декадо. Тамплиерите са открили следата им при някакво опустошено село. Ще са направили своя ход до сутринта.

— Кога можем да ги достигнем?

— Най-рано призори.

— Тогава е време да се върнеш към молитвите си, жълтобради. Направи ги силни.

Той пришпори коня си в галоп и Тридесетте го последваха.

Зората наближаваше. Спътниците бяха яздили през по-голямата част от нощта, спирайки само за час, колкото да позволят на конете да отпочинат. Планините Скода се извисяваха пред тях и Тенака нямаше търпение да достигне убежището им. Слънцето, скрито отвъд източния хоризонт, се разбуждаше и звездите избледняваха, докато розовото сияние изпълваше небето.

Ездачите излязоха от рехава горичка и се озоваха насред широка затревена равнина, потънала в мъгла. Тенака усети внезапен хлад в костите си. Потрепери и придърпа наметалото около себе си. Беше изморен и недоволен.

Не беше говорил с Реня след караницата им в гората, ала неспирно мислеше за нея. Вместо да я отхвърли от ума си, като я отдалечи от себе си, той бе успял само да си докара ново нещастие. И все пак не можеше да преодолее бездната, която бе отворил помежду им. Погледна назад към нея. Тя яздеше редом с Ананаис и се смееше на някаква шега; после извърна поглед.

Напред, като тъмни демони от миналото, двадесетима ездачи чакаха в редица. Седяха неподвижни на конете си и черните им наметала се вееха на вятъра. Тенака спря жребеца си на петдесетина крачки от тях и спътниците му се изравниха с него.

— Какво е това, мътните го взели? — попита Ананаис.

— Те преследват мен — отвърна Тенака. — Явиха ми се насън.

— Не искам да звуча пораженчески, но ще ни дойдат малко в повече. Ще бягаме ли?

— Не можеш да избягаш от тези хора — отвърна безжизнено Тенака и слезе от седлото.

Двадесетимата ездачи последваха примера му и пристъпиха бавно през мъглата. На Реня ѝ се стори, че се движат като привидения по призрачно море. Жребците им бяха катраненочерни, шлемове покриваха лицата им, ръцете им стискаха тъмни мечове. Тенака се подготви да ги посрещне, стиснал своето оръжие.

Ананаис поклати глава. Беше изпаднал в странно, подобно на транс състояние, което го превръщаше в безпомощен наблюдател. Той слезе от седлото, извади меча си и се присъедини към Тенака.

Тъмните тамплиери спряха и водачът им пристъпи напред.

— Все още нямаме поръчение да те убиваме, Ананаис — каза той.

— Аз не умирам лесно — отвърна гигантът.

Щеше да добави и някаква обида, ала думите замръзнаха в устата му, защото внезапно изпита ужасяващ страх, като удар на леден вятър. Започна да трепери и изпита силно желание да побегне.

— Умираш толкова лесно, колкото всеки друг смъртен — отвърна мъжът. — Върни се назад! Махни се оттук и иди към каквато зла съдба те очаква.

Ананаис не каза нищо; само преглътна тежко и погледна към Тенака. Лицето на приятеля му беше побеляло и личеше, че същият страх е изпълнил и него.

Галанд и Парсал застанаха до тях с мечове в ръка.

— Наистина ли мислите да застанете срещу нас? — попита водачът. — Стотина мъже не могат да ни се опълчат. Слушайте думите ми и чуйте истината — почувствайте я в ужаса си.

Страхът се засили и конете започнаха да цвилят и да тропат неспокойно с копита. Катерача и Белдер скочиха от седлата си, усещайки, че животните всеки миг ще побегнат. Езичника се приведе напред и погали врата на коня си; той се усмири, ала ушите му бяха прилепнали към черепа. Валтая и Реня скочиха точно преди жребците им да побегнат, а после помогнаха на селянката Парисе да слезе от седлото.

Тя просто заслони бебето си, което бе започнало да пищи, и легна на земята, треперейки неудържимо.

Езичника слезе от седлото и извади меча си, пристъпвайки бавно, за да застане до Тенака и другите. Белдер и Катерача го последваха.

— Изтегли меча си — прошепна Реня, но Катерача не ѝ обърна внимание. Силите му стигаха само колкото да събере достатъчно смелост да застане до Тенака Хан. Всякаква мисъл да се бие бе погребана под тежестта на ужаса му.

— Глупаво — каза водачът презрително. — Като агнета на заколение!

Тъмните тамплиери поеха напред.

Тенака се опита да пребори паниката си, но крайниците му тежаха като олово и увереността му бе изчезнала. Знаеше, че срещу него е насочена тъмна магия, ала знанието не беше достатъчно. Чувстваше се като дете, изправено срещу леопард.

„Бори се! — каза си. — Къде ти е смелостта?“

Внезапно, също както в съня му, ужасът отмина и силата потече обратно в ръцете и краката му. Без да се обръща, знаеше, че белите рицари са се върнали, но този път са от плът и кръв.

Тамплиерите спряха на място и Падаксес изруга тихо, когато Тридесетте се появиха срещу него. Сега противникът го превъзхождаше по численост и той започна да премисля възможностите си. Призова силата на Духа и се опита да проучи врага, но срещна стена, която спря усилията му… Освен около воина в средата — този мъж не беше мистик. Падаксес знаеше легендите за Тридесетте — собствените му храмове бяха построени като пародия на техните — и разпозна руната на шлема му.

Не-мистик за водач? В ума му се оформи идея.

— Днес ще се излее много кръв — извика той, — освен ако не уредим нещата като водачи.

Абадон сграбчи ръката на Декадо, когато воинът тръгна напред.

— Не, Декадо, не разбираш силата му.

— Той е човек и нищо повече — отвърна другият.

— Не, той е много повече — той има силата на Хаоса. Ако някой трябва да се бие с него, нека това бъде Акуас.

— Не съм ли аз водачът на този отряд?

— Да, но…

— Подчинявай се!

Декадо изтръгна ръката си и продължи напред, като спря на няколко крачки от облечения в черна броня Падаксес.

— Какво предлагаш, тамплиере?

— Дуел между водачи и войниците на победителя ще се оттеглят незабавно.

— Искам повече — каза Декадо студено. — Много повече!

— Кажи цената си.

— Изучавал съм пътя на мистиците. Това е… беше… част от някогашното ми призвание. Казано е, че в древните войни шампионите са носели душите на армиите си в себе си и когато те умирали, армиите им също умирали.

— Така е — отвърна Падаксес, прикривайки радостта си.

— Това е, което искам.

— Така да бъде. Кълна се в Духа!

— Не ми се кълни, войнико. Клетвите ти нямат стойност. Докажи го!

— Ще отнеме малко време. Първо трябва да изпълня ритуалите. Вярвам, че и ти ще ме последваш — каза Падаксес.

Декадо кимна и се върна при останалите.

— Не можеш да направиш това, Декадо — каза Акуас. — Така обричаш всички ни!

— Внезапно играта не ти се понрави, така ли? — попита рязко Декадо.

— Не е това. Този мъж, твоят враг, има сили, които ти не притежаваш. Той може да чете ума ти, да усети всяко твое движение, преди да си го направил. Как, в името на Източника, би могъл да го победиш?

Декадо се засмя.

— Все още ли съм ваш водач?

Акуас стрелна поглед към някогашния абат.

— Да — отвърна накрая. — Все още си наш водач.

— Тогава, когато той приключи ритуала си, ще съчетаете жизнената сила на Тридесетте в мен.

— Обясни ми само едно, преди да умра — каза Акуас меко. — Защо се жертваш по такъв начин? Защо обричаш приятелите си?

Декадо сви рамене.

— Кой знае?

Тъмните тамплиери паднаха на колене пред Падаксес, докато той припяваше имената на долните демони, призовавайки Духа на Хаоса с глас, който се превърна в писък. Слънцето прониза източния хоризонт, ала по някаква причина светлината му не достигна равнината.

— Готово — прошепна Абадон. — Той спази думата си и душите на воините му са в него.

— Тогава последвайте примера му — нареди Декадо.

Тридесетте коленичиха пред своя водач със сведени глави. Той не почувства нищо, но знаеше, че са му се подчинили.

— Дек, ти ли си това? — извика Ананаис.

Декадо му махна с ръка да замълчи и пристъпи срещу Падаксес.

Черният меч изсвистя, но мигновено бе париран от сребърната стомана в ръката на Декадо. Битката бе започнала. Тенака и спътниците му гледаха с възхищение, докато воините се въртяха един около друг и остриетата им се сблъскваха с дрънчене.

Времето течеше и отчаянието започна да личи във всяко движение на Падаксес. Страхът пролази в сърцето му. Макар и да предвиждаше всяко движение на противника си, скоростта на атаките на Декадо бе зашеметяваща. Умът му изпращаше пориви страх, но противникът му се изсмя, защото за него в смъртта нямаше ужас. И тогава Падаксес разбра, че съдбата му е решена, и изпита огромен гняв, че един смъртен може да го убие. Хвърляйки се в последна свирепа атака, той с ужас прочете ума на Декадо в последния момент, виждайки контраудара частица от секундата преди той да полети към него.

Сребърната стомана отметна неговия меч и се заби в чатала му. Падаксес падна на земята и кръвта му напои тревата… а душите на тамплиерите умряха с него.

Слънчевата светлина помете мрака и Тридесетте се изправиха на крака, удивени, че животът все още тече във вените им.

Акуас пристъпи напред.

— Как? — попита той. — Как спечели?

— Няма мистерия, Акуас — каза тихо Декадо. — Той беше просто човек.

— Но и ти си такъв!

— Не. Аз съм Декадо. Ледения убиец! Следвайте ме на свой риск.

Декадо свали шлема си и вдиша дълбоко хладния утринен въздух. Тенака разтърси глава, за да прочисти паяжините страх, които още бяха полепнали по него.

— Дек! — извика той.

Декадо се усмихна и пристъпи към него; двамата стиснаха китки във воински поздрав. Ананаис, Галанд и Парсал се присъединиха към тях.

— В името на боговете, Дек, изглеждаш чудесно. Наистина чудесно! — каза топло Тенака.

— Ти също, генерале. Радвам се, че дойдохме навреме.

— Ще ми кажеш ли как всички тези воини умряха? — попита Ананаис.

— Само ако ти обясниш каква е тази маска. Смехотворно е някой толкова суетен като теб да крие такова класически красиво лице.

Ананаис отмести поглед, а другите се смълчаха. Тишината се проточи.

— Никой ли няма да ме запознае с нашия спасител? — попита Валтая и моментът отмина.

В началото на разговора Тридесетте седяха на седлата, но после се пръснаха на групи по шестима и започнаха да събират дърва за лагерни огньове.

Акуас, Балан, Катан и Абадон избраха позиция до един самотен бор. Катан запали огъня и четиримата седнаха край него, привидно смълчани и загледани в танцуващите пламъци.

— Говори, Акуас — изпулсира абатът.

— Натъжен съм, Абадон, защото нашият водач не е един от нас. Не искам да съм дързък, но орденът ни е древен и винаги сме търсели високи духовни идеали. Не отиваме на война заради радостта от убийството, а за да умрем в защита на Светлината. Докато Декадо е чист убиец.

— Ти си Сърцето на Тридесетте, Акуас. Защото винаги си бил много чувствителен. Ти си добър човек — грижа те е… обичаш. Ала понякога емоциите могат да ни заслепят. Не бързай да съдиш Декадо.

— Как успя да убие тамплиера? — попита Балан. — Та това е немислимо.

— Ти си Очите на Тридесетте, а не виждаш, Балан. Но аз няма да ти го обясня. След време ти самият ще ми кажеш. Аз вярвам, че Източникът ни прати Декадо и го приех. Никой от вас ли няма да ми каже защо той е водачът?

Тъмноокият Катан се усмихна.

— Защото е най-нищожният сред нас.

— Има и по-важна причина — каза Абадон.

— Това е единствената му роля — отвърна Акуас.

— Обясни, братко — помоли Балан.

— Като рицар, той не би могъл да комуникира с нас, нито да пътува с нас. Всяко наше действие би било унижение за него. Ала ние сме потеглили на война, която той разбира. Като наш водач, неговата липса на Талант се компенсира от авторитета му.

— Много добре, Акуас. Сега нека Сърцето ни каже къде е опасността.

Акуас затвори очи и остана мислено мълчалив в продължение на няколко минути, концентрирайки се.

— Тамплиерите ще отвърнат на удара. Не биха понесли това поражение от ръцете ни и няма да допуснат то да остане ненаказано.

— И?

— Ческа е пратил хиляда мъже да смажат Скодското въстание. Те ще пристигнат след по-малко от седмица.

На около тридесетина крачки от техния огън Декадо седеше с Тенака, Ананаис, Езичника и Катерача.

— Хайде, Дек — каза Ананаис. — Кажи ми как стана водач на сбирщина воини магьосници? Зад това се крие нещо.

— Откъде знаеш, че аз не съм магьосник? — контрира го Декадо.

— Не, сериозно — прошепна Ананаис, хвърляйки поглед към рицарите в бели плащове. — Искам да кажа, че те са зловещи. Никой от тях не продумва.

— Точно обратното — отвърна Декадо. — Те говорят постоянно — директно в умовете си.

— Глупости! — каза Ананаис и сви пръсти в знака на Защитния рог, след което ги докосна до сърцето си.

Декадо се усмихна.

— Казвам истината. — Той се обърна и извика Катан, който се присъедини към тях. — Хайде, Ани, питай го нещо — нареди капитанът.

— Чувствам се глупаво — промърмори Ананаис.

— Тогава аз ще питам — намеси се Катерача. — Кажи ми, приятелю, истина ли е, че вие, рицари, можете да разговаряте… без да говорите?

— Истина е — отвърна Катан меко.

— Можеш ли да ни демонстрираш?

— Как точно? — попита Катан.

— Онзи висок мъж там — каза Катерача, сочейки към един рицар, после снижи глас: — Можеш ли да го помолиш да свали шлема си и да го сложи отново?

— Ако това ще ви зарадва — отвърна Катан и всички насочиха поглед към воина, който стоеше на четиридесетина крачки от тях.

Той свали покорно шлема си, усмихна се и го върна на мястото му.

— Това е невероятно — каза Катерача. — Как го правите?

— Трудно е за обяснение — отвърна Катан. — Моля да ме извините.

Той се поклони на Декадо и се върна при спътниците си.

— Виждаш ли какво имам предвид? — каза Ананаис. — Злокобни са, нечовешки.

— В моята земя има хора с подобни таланти — намеси се Езичника.

— И какво правят те? — попита Катерача.

— Не много. Изгаряме ги живи.

— Това не е ли малко прекалено?

— Може би — отвърна черният мъж. — Но аз лично не съм почитател на нарушаването на традициите!

Тенака ги остави да говорят и отиде до мястото, където седяха Реня, Валтая, Парсал и селянката. Докато го гледаше как се приближава, пулсът на Реня се ускори.

— Ще дойдеш ли с мен за малко? — попита я той.

Тя кимна и те се отдалечиха от огньовете. Слънцето бе ясно и силно, светлината му се отразяваше в сребърните косми в косата му. Реня копнееше да го докосне, но инстинктът я накара да изчака.

— Съжалявам, Реня — каза Тенака и се пресегна да хване ръката ѝ.

Тя се вгледа в скосените виолетови очи и прочете болката там.

— Истината ли каза? Щеше ли да използваш кинжала срещу мен?

Той поклати глава.

— Искаш ли да остана с теб? — попита тя тихо.

— Ти желаеш ли да останеш?

— Повече от всичко на света.

— Тогава ми прости, че съм такъв глупак — отвърна Тенака. — Не съм опитен в тези неща. Винаги съм бил несръчен около жени.

— Адски се радвам да го чуя — каза тя и се усмихна.

Ананаис ги гледа известно време, после погледът му се плъзна към Валтая. Тя говореше с Галанд и се смееше.

„Трябваше да оставя съчетаният да ме убие“, помисли си той.