Кралят отвъд Портата

18.

Тенака, Субодай и Реня имаха около час преднина пред преследващите ги надири, ала малко по малко я губеха, въпреки силата на дренайските жребци, защото конят на Тенака носеше двойно тегло. На върха на един прашен хълм Тенака заслони очи и се опита да преброи преследвачите, но му бе трудно заради вихрещия се облак прах около тях.

— Около дузина, не повече, струва ми се — каза той накрая.

Субодай сви рамене.

— Може да са и по-малко.

Тенака отново се качи на седлото и се огледа за сгодно място за засада. Поведе ги нагоре по хълмовете към ниска каменна тераса, която стърчеше над пътеката като протегнат юмрук. Тук пътят извиваше наляво. Тенака се изправи на седлото и скочи към камъка. Стреснат, Субодай се плъзна напред и пое юздите.

— Продължете до онзи тъмен хълм, после направете бавен кръг, докато не се върнете пак тук — каза му Тенака.

— А ти какво ще правиш? — попита Реня.

— Ще намеря пони за водача ни — отвърна Тенака и се ухили.

— Идвай, жено! — извика рязко Субодай и потегли начело.

Реня и Тенака се спогледаха.

— Не мисля, че ще ми е приятно да бъда покорна жена от Степите — прошепна момичето.

— Предупредих те — напомни ѝ той с усмивка.

Тя кимна и пришпори коня си след Субодай.

Тенака легна по корем на коня, загледан в приближаващите конници. Намираха се на около осем минути от плячката си. От толкова близо той ги огледа внимателно. Бяха деветима, облечени с елеците от козя кожа на ездачите от Степите. На главите си носеха кръгли кожени шлемове, поръбени с козина. Лицата им бяха плоски и жълтеникави, а очите им — черни като нощта и студено жестоки. Всеки носеше копие, а в коланите им бяха затъкнати мечове и ножове. Тенака ги гледаше как приближават, чакайки последния от тях.

Надирите препуснаха с тътен по тясната пътека, забавяйки ход с приближаването на завоя. Тенака се приплъзна напред и присви крака. После, когато последният ездач се озова под него, той се спусна като камък и ботушите му се забиха в лицето на мъжа. Надирът отлетя от седлото. Тенака падна на земята, претърколи се на крака и скочи към юздите на понито. Животното стоеше неподвижно, а ноздрите му потрепваха от шока. Надирският принц го потупа нежно и го поведе към падналия воин. Мъжът беше мъртъв и Тенака съблече елека му, за да го сложи върху своя. После взе шлема и копието на мъртвеца, хвърли се на седлото и пришпори понито след другите.

Пътеката продължи да се извива наляво и надясно и ездачите се пораздалечиха един от друг. Тенака се приближи до мъжа пред себе си точно преди следващия завой.

— Ехо! — извика той. — Почакай!

Мъжът придърпа юзди и другарите му изчезнаха от поглед.

— Какво има? — попита ездачът.

Тенака се изравни с него и посочи към небето. Когато надирът вдигна поглед, юмрукът на Тенака се заби във врата му и той падна от седлото, без да издаде звук. Напред прозвучаха триумфиращи викове. Тенака изруга и пришпори понито си в галоп. Точно отвъд завоя видя Субодай и Реня, изправени срещу седемте ездачи с мечове в ръка.

Той удари линията на надирите като гръмотевица и копието му събори един ездач от седлото. После мечът му излетя от ножницата и втори мъж падна с писъци.

Субодай нададе боен вик и пришпори жребеца си напред. Парира див удар и мечът му се стрелна надолу, за да се забие в ключицата на противника му. Мъжът изсумтя, ала раната не беше фатална и той атакува отново. Субодай се сниши над седлото, когато мечът на надира изсвистя във въздуха, а после майсторски изкорми врага си.

Двама ездачи атакуваха Реня, решени да хванат лесна плячка. Посрещна ги обаче свирепо ръмжене и тя скочи от седлото към първия, събаряйки го заедно с понито му. Кинжалът ѝ преряза гърлото му толкова бързо, че той не изпита болка и дори не разбра на какво се дължи внезапната нарастваща слабост. Реня бързо се изправи и нададе смразяващия кръвта крясък, който бе ужасил бандитите в Дренай. Понитата се изправиха на задни крака от ужас и най-близкият ѝ противник изпусна копието, стискайки юздите с две ръце. Момичето скочи и заби юмрук в слепоочието му. Той падна от седлото, помъчи се да се изправи, ала се свлече, изгубил съзнание.

Оцелелите двама надири се спуснаха в бягство, а Субодай приближи коня си до Тенака.

— Тази твоя жена… — прошепна той и се почука по слепоочието. — Луда е като лунно псе!

— Обичам ги луди — каза Тенака.

— Движиш се добре, Танцьоре! Мисля, че си повече надир, отколкото дренаец.

— Някои не биха сметнали това за комплимент.

— Глупаци! Нямам време за глупаци. Колко от понитата мога да задържа? — попита надирът, оглеждайки шестте животни.

— Всичките — каза Тенака.

— Откъде се взе тази щедрост?

— Така не ми се налага да те убивам — отвърна Тенака.

Думите пронизаха Субодай като ледени ножове, но той се насили да се усмихне и отвърна на хладния поглед на виолетовите очи. В тях виждаше знание и това го изплаши. Тенака знаеше за плана му да го ограби и убие. Също толкова сигурно, колкото, че козите имат рога.

Той сви рамене.

— Щях да изчакам, докато уговорката ни приключи.

— Зная. Хайде, да продължаваме.

Субодай потрепери; Тенака не беше човек. После погледна понитата. И все пак, човек или не, благодарение на него щеше да забогатее.

В продължение на четири дни те се движиха на север, заобикаляйки селата и по-големите групи хора, ала на петия ден храната им свърши и се наложи да влязат в село, сгушено край планинска река. То беше малко, имаше не повече от четирийсет мъже. Първоначално бяха принадлежали към племето на Двойния косъм на североизток, ала вследствие на разцепление сега бяха нотаси — „Безплеменни“, което ги правеше лесна плячка за всеки. Те посрещнаха пътниците предпазливо, без да са сигурни дали не са част от по-голяма група. Тенака виждаше как мозъците им работят — надирският закон на гостоприемството гласеше, че посетителите в лагера ти са неприкосновени. Ала излезеш ли сред Степите…

— Далеч ли си от своите? — попита го водачът на нотасите, едър воин с белязано лице.

— Никога не съм далеч от хората си — отвърна Тенака и прие паница, пълна със стафиди и други сушени плодове.

— Спътникът ти е Копие — каза мъжът.

— Преследваха ни Мулета — отвърна Тенака. — Избихме ги и им взехме понитата. Тъжно е, когато надири убиват надири.

— Но такъв е светът — отбеляза водачът.

— Не и по времето на Улрик.

— Улрик отдавна е мъртъв.

— Някои казват, че ще се върне отново — каза Тенака.

— Хората винаги говорят така за великите крале. Улрик е забравено месо и прашни кости.

— Кой води Вълците? — попита Тенака.

— Ти Вълча глава ли си?

— Аз съм каквото съм. Кой води Вълците?

— Ти си Танцьора.

— Така е.

— Защо си се върнал в Степите?

— Защо сьомгата плува срещу течението?

— За да умре — отвърна водачът и се усмихна за първи път.

— Всичко умира рано или късно — отбеляза Тенака. — Някога пустинята, в която се намираме, е била океан. Дори той е умрял, когато светът е паднал. Кой води Вълците?

— Черепоносеца е хан. Така твърди той. Но Мълвящия нож има армия от осем хиляди. Племето се разцепи.

— Значи сега не само надири избиват надири, но и Вълци разкъсват Вълци?

— Светът е такъв — каза отново водачът.

— Кой е по-близо?

— Черепоносеца. На два дни път на североизток.

— Ще почина тук през нощта. Утре ще ида при него.

— Той ще те убие, Танцьоре!

— Трудно е да бъда убит. Кажи го на младите мъже в селото.

— Чух те. — Водачът стана, за да излезе от палатката, ала спря на входа. — За да управляваш ли си се върнал?

— Върнал съм се у дома.

— Изморих се да бъда нотас — каза мъжът.

— Пътуването ми е опасно — отвърна Тенака. — Както сам каза, Черепоносеца ще иска смъртта ми. А ти имаш малцина воини.

— В предстоящата война някоя от фракциите ще ни изтреби — каза мъжът. — Но у теб има величие. И ако желаеш, ще те последвам.

Внезапно Тенака изпита покой. Вътрешен мир сякаш извираше от земята под краката му, от далечните сини планини, от шепота на дългите треви на Степите. Той затвори очи и отвори уши за музиката на тишината. Всяка частица от тялото му беше настроена за повика на земята.

У дома!

След четиридесет години Тенака Хан бе научил смисъла на тези думи.

Очите му се отвориха. Водачът стоеше неподвижно, загледан в него; много пъти беше виждал хора в транс и винаги го изпълваше възхищение и тъга, че той самият никога няма да изпита същото.

Тенака се усмихна.

— Последвайте ме — каза той на мъжа, — и ще ви дам света.

— Вълци ли ще бъдем?

— Не. Ще бъдем Възходът на надирите. Ще бъдем Дракона.

Призори четиридесетимата мъже на нотасите, с изключение на тримата съгледвачи, седяха в две редици пред палатката на Тенака. Зад тях бяха децата — осемнадесет момчета и три момичета. Последни бяха петдесет и двете жени.

Субодай стоеше на разстояние от групата, удивен от новото развитие. В това нямаше никакъв смисъл. Кой би искал да създаде ново племе в навечерието на гражданска война? И какво щеше да спечели Тенака от тази смотана сбирщина козари? Воинът Копие не разбираше; затова отиде до една празна палатка и се почерпи с малко меко сирене и парче твърд черен хляб.

Какво значение имаше?

Когато слънцето стигнеше зенита си, той щеше да помоли Тенака да го освободи от уговорката им, да си вземе шестте понита и да се върне у дома. Четири понита щяха да му купят чудесна жена и можеше да си почине известно време сред западните хълмове. Почеса се по брадата, чудейки се какво ли ще се случи с Тенака Хан.

Внезапно изпита странно нежелание да си тръгне. В суровия свят на Степите рядко се случваше нещо наистина интересно. Бой, обич, чукане, ядене. Тези четири действия не можеха да носят безкрайно разнообразие! Субодай беше на тридесет и четири години и бе напуснал Копията по причина, която никой от тях не можеше да разбере:

Беше му скучно!

Той излезе под слънцето. Козите се лутаха в покрайнините на селото близо до въжетата на понитата, а високо над тях един ястреб кръжеше в търсене на плячка.

Тенака Хан излезе от палатката си и застана пред нотасите със скръстени пред гърдите ръце и безизразно лице.

Водачът отиде до него, падна на колене, приведе се ниско и целуна краката му. Един по един всички нотаси го последваха.

Реня гледаше сцената от палатката. Цялата церемония я тревожеше, както и почти незабележимата промяна, която усещаше у любимия си.

Предната нощ, докато лежаха заедно под кожите, Тенака бе правил любов с нея. Тогава в съзнанието ѝ пламнаха първите искри на страха. Страстта бе там, тръпката от докосването и възбудата, която я оставяше без дъх. Ала Реня усещаше нещо ново в него и не можеше да го разбере. Някъде в него се бе отворила порта, а друга се беше затръшнала. Любовта бе скрита и заключена. Но какво я беше заменило?

Сега тя гледаше мъжа, когото обичаше, докато церемонията продължаваше. Не можеше да види лицето му, ала виждаше лицата на новите му последователи: те сияеха.

Когато и последната от жените отстъпи, Тенака Хан се обърна, без да продума, и отново влезе в палатката. Тогава искрите в Реня се превърнаха в огън, защото лицето му отразяваше онова, в което се бе превърнал. Той вече не беше воин от два свята. Дренайската му кръв бе изсмукана от Степите и бе останал чист надир.

Реня отмести поглед.

До обед жените бяха разглобили палатките и ги бяха натоварили на каруци. После събраха козите и новото племе потегли на североизток. Субодай не бе пожелал да бъде освободен и яздеше редом с Тенака и водача на нотасите, Гитаси.

Тази нощ лагеруваха на южните склонове на редица гористи хълмове. Около полунощ, докато Гитаси и Тенака разговаряха около лагерния огън, внезапен тропот на копита накара воините наоколо да скочат изпод одеялата и да сграбчат мечове и лъкове. Тенака остана на мястото си, седнал с кръстосани крака до пламъците. Той прошепна нещо на Гитаси и белязаният водач притича при мъжете си, за да ги успокои. Тропотът стана по-силен, а после в лагера нахлуха повече от сто воини, които веднага се насочиха към огъня. Тенака не им обърна внимание и продължи да дъвче лента изсушено месо.

Конниците придърпаха юзди и спряха понитата си.

— Намирате се в земята на Вълчата глава — каза водачът им и се плъзна от седлото. Той носеше бронзов шлем, поръбен с козина, и лакиран черен нагръдник със златни линии.

Тенака Хан вдигна поглед към него. Мъжът бе на около петдесет години и множество белези кръстосваха огромните му ръце. Тенака посочи мястото до огъня.

— Добре дошъл в лагера ми — каза той тихо. — Седни и хапни с мен.

— Не се храня с нотаси — отвърна мъжът. — Намирате се на земята на Вълчата глава.

— Седни да ядеш — каза Тенака, — или ще те убия на място.

— Да не си се побъркал? — попита воинът и стисна меча си. Тенака Хан не му обърна внимание и мъжът гневно замахна с оръжието. Ала кракът на Тенака се стрелна и го подкоси. Когато надирът падна с трясък, Тенака се претърколи вдясно от него и в ръката му проблесна кинжал. Острието докосна нежно гърлото на воина.

Откъм ездачите се разнесоха гневни викове.

— Ще пазите тишина сред онези, които ви превъзхождат — изрева Тенака. — А сега, Ингис, ще седнеш ли да хапнеш с мен?

Ингис примигна, когато ножът се оттегли. Надигна се до седнало положение и вдигна меча си от земята.

— Танцьоре?

— Кажи на хората си да слязат от конете и да се отпуснат — каза Тенака. — Тази нощ няма да има кръвопролития.

— Защо си тук, човече? Това е лудост.

— А къде трябва да съм?

Ингис поклати глава и нареди на воините си да слязат от седлата, а после отново се обърна към Тенака.

— Черепоносеца ще се обърка. Няма да знае дали да те убие, или да те направи генерал.

— Черепоносеца винаги е бил объркан. Изненадан съм, че го следваш.

Ингис сви рамене.

— Той поне е воин. Значи не си дошъл да го последваш?

— Не.

— Ще трябва да те убия, Танцьоре. Ти си твърде могъщ, за да ни бъдеш враг.

— Не съм дошъл да служа на Мълвящия нож.

— А защо тогава?

— Ти ми кажи, Ингис.

Воинът се вгледа в очите на Тенака.

— Сега вече зная, че си луд. Как можеш да се надяваш да управляваш? Черепоносеца има осемдесет хиляди воини. Мълвящия нож е слаб, има само шест хиляди. Колцина имаш ти?

— Тези, които виждаш наоколо.

— Колко са това? Петдесет? Шестдесет?

— Четиридесет.

— И мислиш да превземеш племето?

— Изглеждам ли ти луд? Ти ме познаваше, Ингис; аз пораснах пред очите ти. Изглеждах ли ти луд тогава?

— Не. Можеше да станеш… — Ингис изруга и се изплю в огъня. — Но вместо това си отиде. Стана господар на дренайците.

— Шаманите срещнаха ли се вече? — попита Тенака.

— Не. Аста Хан призова съвета за утре по залез-слънце.

— Къде?

— При гроба на Улрик.

— Ще бъда там.

Ингис се приведе към него.

— Изглежда не разбираш — прошепна той. — Мой дълг е да те убия.

— Защо? — попита Тенака спокойно.

— Защо? Защото служа на Черепоносеца. Дори само да седя тук и да говоря с теб е предателство.

— Както сам отбеляза, Ингис, моето племе е много малко. Не си предал никого. Но помисли за това: заклел си се да следваш хана на Вълците, ала той няма да бъде избран преди утре вечер.

— Няма да си играя с думи, Тенака. Заклел съм се да подкрепям Черепоносеца срещу Мълвящия нож. Няма да отстъпя от клетвата си.

— Нито е редно. Ще бъдеш по-малко мъж, ако го сториш. Но аз също съм срещу Мълвящия нож и това ни прави съюзници.

— Не, не, не! Ти си срещу двамата и това ни прави врагове.

— Аз съм човек с визия, Ингис — визията на Улрик. Тези мъже с мен някога бяха от Двойния косъм. Сега са мои. Онзи едрият там беше Копие. Сега е мой. Четиридесетимата представляват три племена. Обединим ли се, светът е наш. Аз не съм ничий враг. Още не.

— Винаги си имал добър ум и силна ръка. Ако знаех, че идваш, щях да почакам, преди да се закълна с отряда си.

— Ще видиш утре. А тази нощ можем да ядем заедно и да си починем.

— Не мога да ям с теб — отвърна Ингис и стана. — Но няма да те убия. Не и тази нощ.

Той отиде при понито си и се качи на седлото. Мъжете му се затичаха към жребците си и с махване на ръката Ингис ги отведе в мрака.

Субодай и Гитаси бързо дойдоха до огъня, където Тенака Хан тихо привършваше вечерята си.

— Защо? — попита Субодай. — Защо не ни убиха?

Тенака се ухили, после се прозина пресилено.

— Изморен съм. Мисля, че ще си легна.

В долината отвъд лагера Ингис получи същия въпрос от сина си Сембер.

— Не мога да го обясня — отвърна той. — Не би могъл да разбереш.

— Помогни ми да разбера! Той е мелез, следван от нотаски боклуци. И дори не поиска от теб да се присъединиш към него.

— Поздравления, Сембер! В повечето случаи не можеш да схванеш и най-простите нюанси, но този път надмина себе си.

— Какво означава това?

— Просто е. Ти се натъкна точно на причината да не го убия. Това е човек без никакъв шанс за успех, изправен пред боен главатар, командващ двадесет хиляди воини. Ала той не поиска помощта ми. Запитай се защо.

— Защото е глупак.

— Скъпи ми Сембер, понякога си мисля, че майка ти е имала таен любовник. И като те гледам, се чудя дали не е бил някой от козлите…