Кралят отвъд Портата

19.

Тенака чакаше в тъмнина и тишина, докато звуците на движение в малкия лагер не затихнаха. После надигна покривалото на входа на палатката си и се загледа в стражите. Очите им следяха дърветата около лагера и не ги вълнуваше какво се случва вътре. Тенака се измъкна от палатката, прегърнал лунните сенки на извитите дървета, докато бавно се прокрадваше към тъмнината на горите.

Движи се предпазливо в продължение на няколко мили, докато земята се надигаше и спускаше към далечните хълмове. Излезе от гората около три часа преди съмване и бавно започна да се катери. Далече долу и вдясно се намираше покритата с мрамор гробница на Улрик — а също и армиите на Мълвящия нож и Черепоносеца.

Гражданската война беше неизбежна и Тенака се надяваше да убеди бъдещия хан, че ще му бъде изгодно да подкрепи дренайските бунтовници. Златото беше рядкост в Степите. Сега нещата трябваше да бъдат различни.

Той продължи да се катери, докато не видя отвесна скална стена, надупчена от пещери. Тенака бе идвал тук веднъж, преди много години, когато Джонгир Хан беше присъствал на съвет на шаманите. Тогава той седеше с децата и внуците на хана извън пещерите, докато Джонгир бродеше в мрака. Мълвеше се, че в тези древни места се извършват злокобни ритуали и никой не може да влезе непоканен. Шаманите твърдяха, че тези пещери са порти към ада, където зад всеки ъгъл се крият демони.

Тенака достигна входа на най-голямата пещера и се поколеба. Спря се, за да успокои ума си.

Няма друг начин, каза си.

И влезе.

Озова се в пълен мрак. Препъна се. После продължи, протегнал ръце пред себе си.

Докато коридорът се извиваше с резки завои, разклонения и сливания с други проходи, Тенака потуши паниката, която започваше да се надига у него. Чувстваше се като в пчелна пита. Можеше да броди изгубен в пълна слепота, докато не умре от глад и жажда.

Продължи, опипвайки пътя си по студената стена. Внезапно тя свърши. Тенака не спря, а направи нова крачка напред с протегнати ръце. Хладен въздух докосна лицето му. Той застана неподвижен и се ослуша. Имаше усещане за широко пространство около себе си, но и нещо повече — усети човешко присъствие.

— Търся Аста Хан — каза воинът и гласът му проехтя в пещерата.

Тишина.

Отляво и отдясно се разнесе тихо шумолене и Тенака застана неподвижен, скръстил ръце пред гърдите си. Докоснаха го ръце — десетки ръце. Усети как някой вади меча от ножницата му и кинжала от канията. После ръцете се отдръпнаха.

— Кажи си името! — нареди глас, сух и враждебен като пустинен вятър.

— Тенака Хан.

— Много години минаха, откак бе сред нас.

— Сега се завърнах.

— Очевидно.

— Не си тръгнах по своя воля. Надирите ме отпратиха.

— Заради собствената ти безопасност. Иначе щеше да бъдеш убит.

— Може би.

— Защо си се върнал?

— Това не е лесен въпрос.

— Разполагаш с време да отговориш.

— Дойдох да помогна на приятел. Дойдох, за да събера армия.

— Дренайски приятел?

— Да.

— И после?

— После земята ми проговори.

— Какви бяха думите ѝ?

— Нямаше думи. Заговори ми в тишина, в сърцето и душата ми. Приветства ме като свой син.

— Да дойдеш тук, без да си бил призован, означава смърт.

— Кой решава какво е призоваването? — попита Тенака.

— Аз.

— Тогава кажи ми, Аста Хан — призован ли съм бил?

Тъмнината се вдигна от очите на Тенака и той откри, че се намира в огромна зала. Навсякъде светеха факли. Стените бяха гладки и в тях блестяха кристали във всевъзможни цветове, а от огромния купол на тавана като ярки копия висяха кристални сталактити. Пещерата бе претъпкана с хора — шамани от всички племена.

Тенака примигна, докато очите му се нагаждаха към светлината. Факлите не се бяха възпламенили внезапно. Те бяха светили през цялото време… ала зрението му бе отнето.

— Нека ти покажа нещо, Тенака — каза Аста Хан и го отведе извън пещерата. — Това е пътят, който те доведе до мен.

Право пред тях зееше просторна бездна, над която се точеше тънък каменен мост без парапет.

— Ти прекоси моста сляп. Така че да, бил си призован. Последвай ме!

Древният шаман го отведе през моста до малка стая, близо до входа на основната пещера. Там седнаха на черга от козя кожа.

— Какво желаеш от мен? — попита Аста Хан.

— Обяви Съревнованието на шаманите.

— Черепоносеца няма нужда от Съревнованието. Той превъзхожда враговете си и ще спечели с обикновена битка.

— Хиляди наши братя ще умрат.

— Такива са надирските обичаи, Тенака.

— Съревнованието на шаманите ще доведе само до смъртта на двама.

— Говори направо, млади момко! Без Съревнованието ти нямаш шанс да управляваш. С него шансът ти става едно от три. Наистина ли те е грижа за гражданската война?

— Грижа ме е. Аз нося мечтата на Улрик. Искам да изградя нация.

— Ами твоите дренайски приятели?

— Остават си мои приятели.

— Аз не съм глупак, Тенака Хан. Живял съм много, много години и мога да чета сърцата на хората. Дай ми ръката си и ми позволи да прочета сърцето ти. Но знай следното — ако в него криеш измама, ще те убия.

Тенака протегна ръка и старецът пое дланта му.

В продължение на няколко минути те стояха в тази поза, а после Аста Хан го пусна.

— Властта на шаманите се поддържа по много начини. Но ние много рядко манипулираме директно насоките на племената. Разбираш ли?

— Разбирам.

— В този случай смятам да изпълня молбата ти. Но когато Черепоносеца научи за това, той ще прати своя екзекутор. Ще има предизвикателство — той няма друг избор.

— Ясно ми е.

— Искаш ли да научиш за него?

— Не. Няма значение кой е.

— Уверен си.

— Аз съм Тенака Хан.

Долината на Гробницата се простираше между два железносиви планински върха, известни като Гигантите. Самият Улрик бе избрал това място за своето погребение. Великият боен главатар бе сметнал за забавно, че тези безсмъртни пазители ще бдят над смъртните му останки. Самата гробница бе изградена от пясъчник, покрит с мрамор. Четири хиляди роби бяха умрели, докато строяха монолита, оформен като короната, която Улрик никога не сложи на главата си. Шест заострени кули обграждаха белия купол и по всяка повърхност бяха изписани огромни руни, разказващи на света и всички бъдни поколения, че тук лежи Улрик Завоевателя, най-великият надирски главатар.

Ала типично за него, Улрик не бе пропуснал да прояви чувството си за хумор дори върху този бял колос. Единствената статуя, показваща хана, го изобразяваше яхнал понито си и с кралска корона на главата. Разположена шестдесет стъпки над земята зад извития портал, тя трябваше да изобразява Улрик, чакащ пред стените на Дрос Делнох — единственото му поражение. На главата му беше короната, поставена там от вентрийски скулптори, които не бяха осъзнали, че един мъж може да командва армия от милиони, без да бъде крал. Това бе тънка шега, но Улрик щеше да ѝ се наслади.

На изток и запад от гробницата лагеруваха армиите на двамата противници: Шират Мълвящия нож и Цубой Черепоносеца. Повече от сто и петдесет хиляди воини чакаха резултата от Съревнованието на шаманите.

Тенака поведе хората си в долината. Яздеше изпънат на седлото на дренайския си жребец, а до него Гитаси изпита внезапен приток на гордост. Той вече не беше нотас — отново можеше да се нарече мъж.

Тенака Хан отведе коня си до една поляна южно от гробницата и слезе от седлото. Мълвата за пристигането му бе плъзнала из двата лагера и стотици воини се приближаваха.

Жените на Гитаси започнаха да издигат палатките, докато мъжете се грижеха за понитата и сядаха около Тенака Хан. Той също седна с кръстосани крака на земята, загледан във великата гробница. Умът му бе затворен за наблюдателите.

Над него падна сянка. Той изчака няколко секунди, за да се натрупа обидата, после плавно се изправи на краката. Този момент трябваше да дойде — това бе първият ход от не твърде фина игра.

— Ти ли си мелезът? — попита мъжът.

Беше млад, малко над двадесетгодишен и висок за надир. Тенака Хан го изгледа хладно и отбеляза равновесието му, стройните бедра и широките рамене, силните ръце и широките гърди. Мъжът беше майстор на меча и пламтеше от самочувствие. Явно това бе екзекуторът.

— А ти кой си, дете? — попита Тенака.

— Аз съм пълнокръвен надирски воин и син на надирски воин. Отвратен съм, че един помияр е застанал пред гроба на Улрик.

— Тогава можеш да се отдръпнеш и да продължиш да лаеш някъде другаде — отвърна Тенака.

Мъжът се усмихна.

— Да спрем с тези глупости — каза той гладко. — Тук съм, за да те убия. Това е очевидно. Да започваме.

— Много си млад, за да търсиш смъртта — каза Тенака. — А аз не съм достатъчно стар, за да ти откажа. Какво е името ти?

— Пурцай. Защо желаеш да го знаеш?

— Ако трябва да убия брат, искам да зная името му. Това значи, че някой ще го запомни. Извади меча си, дете.

Тълпата се оттегли, оформяйки огромен кръг около противниците. Пурцай извади извита сабя и кинжал. Тенака щеше да използва собствения си къс меч и кинжала на Субодай, който Копието му хвърли.

После дуелът започна.

Пурцай беше добър — много по-умел от повечето надири. Краката му бяха невероятно пъргави и демонстрираше изключителна гъвкавост в сравнение с набитите воини на народа му. Скоростта му бе зашеметяваща и имаше нерви от стомана.

Умря за по-малко от две минути.

Субодай пристъпи самоуверено напред с ръце на хълбоците, загледан в тялото. После го изрита свирепо и се изплю върху него. Ухили се към воините, събрали се наоколо, и се изплю отново. Пъхна крак под тялото и го обърна по гръб.

— Това ли беше най-добрият сред вас? — обърна се той към тълпата и поклати глава в подигравателно съжаление. — Какво ли ще стане сега с Вълците?

Тенака Хан отиде до палатката си и се приведе, за да влезе вътре. Там го очакваше Ингис, седнал с кръстосани крака на косматата черга и надигнал в ръка бокал с нийс — алкохол, дестилиран от козе мляко. Тенака седна срещу бойния главатар.

— Не ти отне много време — каза Ингис.

— Той беше млад и имаше да учи още много.

Другият надир кимна.

— Посъветвах Черепоносеца да не го праща.

— Той нямаше друг избор.

— Така е. Е… и сега си тук.

— Нима се съмняваше?

Ингис поклати глава и свали бронзовия си шлем, за да се почеше по оредяващата сива коса.

— Въпросът сега е какво да те правя, Танцьоре?

— Смущава ли те този въпрос?

— Да.

— Защо?

— Защото съм в капан. Искам да те подкрепя, тъй като вярвам, че ти си бъдещето. Ала не мога, защото съм се заклел във вярност на Черепоносеца.

— Сложен проблем — съгласи се Тенака Хан и също взе бокал с нийс.

— Какво да правя? — попита Ингис и Тенака се загледа в силното му честно лице.

Трябваше само да го поиска, и воинът беше негов — щеше да наруши клетвата си към Черепоносеца и да закълне себе си и воините си в негова служба. Тенака беше изкушен, ала устоя. Ингис нямаше да бъде същият, ако нарушеше клетвата си. Това щеше да го измъчва до края на живота му.

— Тази нощ започва Съревнованието на шаманите — каза накрая Тенака. — Онези, които желаят да водят, ще бъдат изпитани и Аста Хан ще обяви новия Боен главатар. Това ще бъде мъжът, когото си се заклел да следваш. Дотогава си обвързан с Черепоносеца.

— А ако той ми нареди да те убия?

— Тогава трябва да ме убиеш, Ингис.

— Ние всички сме глупаци — каза горчиво надирският генерал. — Чест? Какво разбира Черепоносеца от чест? Проклинам деня, в който се заклех да му служа!

— Сега си върви. Изхвърли тези мисли от ума си — нареди Тенака Хан. — Човек прави грешки, но трябва да ги следва. Понякога това е глупаво. Но като цяло няма друг начин да живеем. Ние сме онова, което казваме, но само докато думите ни са железни.

Ингис се изправи и се поклони. След като излезе, Тенака напълни наново бокала и се излегна на дебелите възглавници, пръснати върху чергата.

— Излез, Реня! — извика той и момичето пристъпи от сенките на спалнята, за да седне до него и да поеме дланта му в своята.

— Изплаших се за теб, когато онзи воин те предизвика.

— Времето ми още не е дошло.

— Той би казал същото — изтъкна тя.

— Да, но ако го беше сторил, щеше да сгреши.

— А ти толкова ли си се променил? Безгрешен ли си вече?

— Аз съм си у дома, Реня. Чувствам се различно. Не мога да го обясня и още не съм се опитвал да го осмисля. Но е прекрасно. Преди да дойда тук, бях непълноценен. Самотен. Сега съм цял.

— Разбирам.

— Не, не мисля, че разбираш. Смяташ, че те критикувам; чуваш ме да говоря за самота и почваш да се чудиш. Не ме разбирай погрешно. Обичам те и ти си извор на неспирна радост. Но целта ми не беше ясна и аз бях онова, което шаманите ме наричаха като дете: Принцът на Сенките. Бях сянка в свят на каменна реалност. Сега вече имам цел.

— Искаш да бъдеш крал — каза тя с тъга в гласа.

— Да.

— Искаш да завладееш света.

Той не отговори.

— Виждал си ужаса на Ческа и безумството на амбициите. Виждал си ужаса, който носи войната. И сега искаш да създадеш по-велик ужас, отколкото Ческа някога си е представял.

— Не е нужно да бъде ужас.

— Не се самозаблуждавай, Тенака Хан. Трябва само да погледнеш извън палатката си. Те са диваци — живеят, за да се бият… за да убиват. Не зная защо говоря така. Думите ми не те достигат. В крайна сметка аз съм просто жена.

— Ти си моята жена.

— Бях. Вече не съм. Сега ти имаш друга жена. Гърдите ѝ са планини, а семето ѝ чака да се пръсне по света. Какъв герой си само, велики хане! Приятелят ти те очаква. В слепотата на верността си той си мисли, че ще те види яхнал бял кон начело на твоите надири. После злото ще падне и дренайците ще бъдат свободни. Представи си изненадата му, когато изнасилиш народа му!

— Каза достатъчно, Реня. Аз няма да предам Ананаис. Няма да нахлуя в Дренай.

— Може би не сега. Но един ден няма да имаш избор. Просто няма да има друго място.

— Още не съм станал хан.

— Вярваш ли в молитви, Тенака? — попита го тя внезапно с насълзени очи.

— Понякога.

— Тогава помисли над това: моля се тази нощ да изгубиш, дори това да означава смъртта ти.

— Ако изгубя, ще означава — каза той.

Ала тя вече се бе оттеглила.

Древният шаман клечеше в прахта, загледан съсредоточено в мангал с въглища, поставен върху железен триножник. Около него седяха главатарите на надирите, бойните главатари — господарите на Ордата.

Встрани от тълпата тримата родственици стояха в кръг от камъни — Цубой Черепоносеца, Шират Мълвящия нож и Тенака Хан.

Бойните главатари се гледаха с необичаен интерес. Черепоносеца беше набит и мускулест, с дебела плитка, която започваше високо на тила му, и рехава разклонена брада. Беше гол до кръста и тялото му блестеше от масло.

Мълвящия нож бе по-слаб и дългата му посребряваща коса бе привързана в основата на врата. Имаше кръгло лице, което дългите увиснали мустаци караха да изглежда скръбно. Ала очите му бяха остри и бдителни.

Тенака Хан седеше тихо с тях, загледан в гробницата, която светеше като сребро под лунната светлина. Черепоносеца изщрака заплашително с кокалчетата на пръстите си и напрегна мускулите на гърба си. Личеше, че е нервен. С години бе планирал как ще поеме контрола над Вълците. И сега, когато армията му беше много по-силна от тази на брат му, се оказваше принуден да заложи бъдещето си на случайността. Такава бе властта на шаманите. Той се бе опитал да игнорира Аста Хан, но дори собствените му бойни главатари — уважавани воини като Ингис — се впуснаха да го увещават да последва мъдростта им. Никой не искаше да вижда вълк да разкъсва вълк. Но как можа Тенака Мелезът да се завърне точно сега? Черепоносеца изруга наум.

Аста Хан се надигна на крака. Беше стар — по-стар от всеки друг сред племената — и мъдростта му беше легендарна. Той бавно се приближи към тримата; познаваше ги добре — както бе познавал бащите и дядовците им — и виждаше приликите помежду им.

Вдигна дясната си ръка.

— Ние, надирите! — извика той и гласът му захвърли одеждите на старостта. Плътен и могъщ, той се понесе над струпалите се воини и всички повториха вика тържествено.

— От това съревнование няма връщане назад — каза шаманът на тримата съперници. — Вие сте родственици. Всеки от вас има кръвна връзка с Великия хан. Не можете ли да се разберете кой трябва да води?

Той почака няколко секунди, ала и тримата останаха смълчани.

— Чуйте тогава мъдростта на Аста Хан. Очаквате, че ще се биете помежду си — виждам, че телата и оръжията ви са наострени. Но тук няма да има смъртен двубой. Вместо това ще ви пратя в място, което не се намира на този свят. Онзи, който се завърне, ще бъде Хан, защото ще е намерил шлема на Улрик. Смъртта ще е близо до вас, тъй като ще бродите в царството ѝ. Ще видите ужасни неща, ще чуете писъците на прокълнатите. Все още ли желаете да участвате в съревнованието?

— Да започваме! — каза рязко Черепоносеца. — Приготви се да умреш, помияр такъв — прошепна той на Тенака.

Шаманът пристъпи напред и положи длан на главата на Цубой. Очите на главатаря се затвориха и главата му увисна. Последва го Мълвящия нож… а после и Тенака Хан.

Аста Хан коленичи пред спящите мъже и затвори очи.

— Изправете се! — нареди им.

Тримата отвориха очи и се изправиха, мигайки изненадано. Все още стояха пред гроба на Улрик, ала сега бяха сами. Воините, палатките и лагерните огньове бяха изчезнали.

— Какво означава това? — попита Мълвящия нож.

— Ето я гробницата на Улрик — отвърна Аста Хан. — Трябва само да вземете шлема от спящия хан.

Двамата чистокръвни надири тръгнаха към гробницата. Нямаше видими входове — никакви врати, само гладък бял мрамор.

Тенака седна и шаманът приклекна до него.

— Защо не търсиш с братовчедите си? — попита той.

— Защото зная къде да търся.

Аста Хан кимна.

— Знаех, че ще се върнеш.

— Откъде?

— Писано е.

Тенака гледаше как родствениците му обикалят гробницата и чакаше момента, в който ще се скрият от поглед. Тогава се изправи и бързо притича до купола. Катеренето не беше трудно, защото пролуките между мраморните блокове осигуряваха удобни места за захващане. Беше изминал половината разстояние до статуята на Улрик, когато другите го забелязаха. Чу ругатнята на Черепоносеца и разбра, че го следват.

Достигна арката. Беше дълбока седем стъпки и в задната ѝ част чакаше статуята на Улрик.

Кралят отвъд Портата!

Тенака Хан пристъпи внимателно. Вратата бе скрита зад арката. Натисна я и тя се отвори със скърцане.

Черепоносеца и Мълвящия нож пристигнаха почти едновременно, забравили враждата си от страх, че Тенака ги е изпреварил. Когато видяха отворената врата, тръгнаха напред, ала Цубой се отдръпна точно когато Шират влезе. В мига, в който Мълвящия нож прекоси прага, се чу силен пукот и три копия се забиха в гърдите му, пронизвайки дробовете му, за да щръкнат от гърба. Той се свлече напред. Черепоносеца заобиколи тялото и видя, че копията са прикрепени към дъска, а тя — към сложна плетеница от въжета. Притаи дъх и се ослуша внимателно; чуваше шепота на пясък, падащ върху камъка. Падна на колене — на прага имаше счупен стъклен съд. От него течеше пясък.

Мълвящия нож бе счупил съда, равновесието се беше нарушило и смъртоносният капан се бе активирал. Но как Тенака бе избегнал смъртта? Черепоносеца изруга и внимателно прекоси прага. Щом мелезът се бе справил, щеше да се справи и той. Когато изчезна в коридора, Тенака пристъпи иззад призрачната статуя на хана. Спря да разгледа капана, който бе убил Мълвящия нож, и тихо влезе в гробницата.

Коридорът отвъд трябваше да тъне в пълен мрак, ала от стените се излъчваше странно зелено сияние. Тенака падна на четири крака и започна да лази напред, оглеждайки стените и пода. Трябваше да има още капани. Но къде?

Коридорът завърши при кръгло стълбище, спускащо се в дълбините на гробницата. Тенака огледа първите няколко стъпала — изглеждаха стабилни. Стената наоколо бе покрита с кедрова облицовка. Той седна на най-горното стъпало. Защо му беше на някой да слага облицовка около стълбище?

Изтръгна една дъска от стената и започна да слиза по стълбите, проверявайки внимателно всяко стъпало. На половината път усети леко движение под десния си крак и го отдръпна. Положи кедровата дъска върху ръба на стъпалата, после легна по гръб на нея и вдигна крака. Дъската започна да се пързаля. Удари капаните с висока скорост и Тенака усети свистенето на стоманено острие над главата си. Дъската увеличи скоростта си, носейки се надолу по стълбите. На три пъти активира още капани, но се движеше твърде бързо и пътникът ѝ остана незасегнат. Той опря крака в стените, за да се забави, и получи много синини, докато пътуването продължаваше.

Дъската се удари в земята в подножието на стълбите и запрати Тенака във въздуха. Той веднага се отпусна и се сви на кълбо. Когато се блъсна в отсрещната стена, въздухът напусна дробовете му. Изсумтя и се претърколи на колене. Опипа внимателно ребрата си; поне едно изглеждаше счупено. Огледа се. Къде беше Черепоносеца? Отговорът дойде няколко мига по-късно, когато нагоре по стълбите се чу дандания. Тенака се ухили и се отдръпна. Цубой прелетя край него — дъската му се разби на парчета и тялото му се понесе към отсрещната стена. Тенака примижа болезнено, когато чу трясъка.

Черепоносеца изсумтя и се изправи с препъване. Щом видя Тенака, се изпъна.

— Не ми отне много време да разбера какъв е планът ти, мелез!

— Изненадваш ме. Как успя да се озовеш зад мен?

— Скрих се при тялото.

— Е, ето ни тук — каза Тенака и посочи саркофага, издигнат на пиедестал в центъра на залата. — Остава само да вземем шлема.

— Да — каза предпазливо Черепоносеца.

— Отвори ковчега — каза Тенака с усмивка.

— Ти го отвори.

— О, хайде стига, братовчеде. Не можем да прекараме остатъка от живота си тук. Ще го отворим заедно.

Цубой присви очи. Саркофагът със сигурност криеше някакъв капан, а той не искаше да умре. Но ако позволеше на Тенака да го отвори сам, той щеше да получи не само шлема, но и меча на Улрик.

Накрая Черепоносеца се ухили.

— Добре — каза той. — Заедно!

Приближиха се към ковчега и надигнаха мраморния капак. Той изскърца силно. Те напънаха отново и мраморният къс падна на пода, където се строши на три. Цубой се хвърли към меча, който почиваше на гърдите на скелета вътре. Тенака сграбчи шлема и скочи от другата страна на ковчега. Черепоносеца се засмя.

— Е, братовчеде. Какво ще правиш сега?

— Шлемът е у мен — каза Тенака.

Цубой скочи напред и замахна диво, ала Тенака се отдръпна така, че ковчегът да е помежду им.

— Можем да повтаряме това до безкрай — каза той. — Да прекараме цяла вечност, тичайки в кръгове около саркофага.

Противникът му събра слюнка и се изплю. В думите на Тенака имаше истина — мечът беше безполезен, ако не можеше да се приближи достатъчно.

— Дай ми шлема — каза Черепоносеца. — Така и двамата ще оживеем. Съгласи се да ми служиш и аз ще те направя свой пръв генерал.

— Не, няма да ти служа — каза Тенака. — Но можеш да вземеш шлема, ако се съгласиш на едно условие.

— Назови го!

— Да ми позволиш да отведа тридесет хиляди ездачи в Дренай.

— Какво? Защо?

— Можем да го обсъдим по-късно. Заклеваш ли се?

— Да. Дай ми шлема.

Тенака му го хвърли през ковчега и Черепоносеца го хвана ловко. Сложи го на главата си и се намръщи леко, когато острият метал одраска черепа му.

— Ти си глупак, Тенака. Не каза ли Аста, че само един ще се върне? Сега аз имам всичко.

— Нищо нямаш, тъпако. Ти си мъртъв! — каза Тенака.

— Празни заплахи — изсмя се другият мъж.

Тенака се засмя.

— Последната шега на Улрик! Никой не може да носи шлема му. Усети ли убождането, братовчеде, когато отровната игла прониза кожата ти?

Мечът падна от ръката на Цубой и краката му се подкосиха. Той се помъчи да се изправи, ала смъртта го придърпа при себе си. Тенака взе шлема и върна меча в ковчега.

След това бавно изкачи стъпалата, провирайки се между остриетата, стърчащи от дървените панели. Когато излезе на открито, седна, притиснал шлема в скута си. Беше бронзов, поръбен с бяла козина и украсен със сребърна нишка.

Далеч долу Аста Хан гледаше луната, докато Тенака се спускаше към него. Старецът не се обърна, когато той приближи.

— Добре дошъл, Тенака Хан, Господар на Ордите! — каза той.

— Отведи ме у дома — нареди Тенака.

— Още не.

— Защо?

— Трябва да се срещнеш с един човек.

Бяла мъгла се понесе от земята и се завихри около тях; от дълбините ѝ излезе могъща фигура.

— Справи се добре — каза Улрик.

— Благодаря, господарю.

— Смяташ ли да спазиш думата, дадена на приятелите си?

— Смятам.

— Значи надирите ще яздят в подкрепа на Дренай?

— Да.

— Така е редно. Един мъж трябва да стои до приятелите си. Но ти знаеш, че Дренай трябва да падне пред теб, нали? Докато те са живи, надирите не могат да благоденстват.

— Зная го.

— И си готов да ги завладееш… да сложиш край на империята им?

— Готов съм.

— Добре. Последвай ме в мъглата.

Тенака изпълни нареждането и ханът го поведе до брега на тъмна река. Там седеше старец, който се обърна, когато те се приближиха. Това беше Аулин, някогашният свещеник на Източника, умрял в казармите на Дракона.

— Спази ли обещанието си? — попита той. — Погрижи ли се за Реня?

— Погрижих се.

— Тогава седни до мен и аз ще изпълня своето.

Тенака седна и старецът се облегна на лакти, загледан в бълбукащата тъмна вода.

— Открих много машини на Предшествениците. Прегледах книгите и бележките им. Експериментирах. Научих много от тайните им. Те са знаели, че Крахът наближава, и са оставили множество следи за бъдните поколения. Светът е топка, знаеше ли това?

— Не — отвърна Тенака.

— Е, такъв е. В горната ѝ част има страна от лед. В основата — още една. Около центъра е адски горещо. И топката се върти около слънцето. Знаеше ли това?

— Аулин, нямам време за това. Какво искаше да ми кажеш?

— Моля те, воине, послушай ме. Толкова исках да споделя това знание — то е важно за мен.

— Добре, продължавай.

— Светът се върти и ледът на върха и дъното се трупа ежедневно: милиони тонове лед всеки ден, в продължение на хиляди години. И в един момент топката започва да се олюлява, докато се върти, а накрая се килва на една страна. Когато се килне, океаните се надигат и покриват земята. А ледът плъзва и покрива цели континенти. Това е Крахът. Това се е случило с Предшествениците. Виждаш ли? Мечтите на хората са безсмислени.

— Виждам. А сега ми кажи каквото имаш да ми казваш.

— Машините на Предшествениците — те не работят по начина, по който Ческа си мисли. Няма физическо съчетание на звяр и човек. Това е овладяване на жизнени сили, което се поддържа чрез крехък баланс. Предшествениците са знаели, че е важно — жизненоважно — да оставят духа на човека да води. Ужасът на съчетаните е резултат от това, че звярът контролира всичко.

— И как ми помага това? — попита Тенака.

— Веднъж видях един съчетан да се преобръща; превърна се отново в човек и умря.

— Как?

— Когато видя нещо, което го шокира.

— Какво видя?

— Жената, която някога е била негова съпруга.

— Това ли е всичко?

— Да. Помага ли ти?

— Не зная — отвърна Тенака. — Може би.

— Тогава ще те оставя — каза Аулин. — И ще се върна в Сивотата.

Тенака го гледаше как се оттегля в мъглата. После се изправи и се обърна, когато Улрик пристъпи напред.

— Войната вече е започнала — каза ханът. — Няма да пристигнеш навреме, за да спасиш приятелите си.

— Тогава ще пристигна навреме, за да отмъстя за тях — отвърна Тенака.

— Какво се опитваше да ти каже старецът за Краха?

— Не зная — нещо за въртящ се лед. Не беше важно — каза Тенака.

Старият шаман посочи на Тенака да седне и новият хан се подчини. Очите му се затвориха. Когато ги отвори, седеше пред гробницата както преди, гледан от струпалите се наоколо надирски генерали. Вляво от него лежеше Шират Мълвящия нож — гърдите му бяха разкъсани и кръвта бе попила в прахта. Вдясно бе Черепоносеца, от чието теме капеше тънка струйка кръв. Пред него лежеше шлемът на Улрик.

Аста Хан се изправи и се обърна към генералите.

— Свърши се и се започва. Тенака Хан владее Вълците.

Старецът взе шлема, върна се при мангала, взе наметалото си от опърпани животински кожи и напусна лагера. Тенака остана на място, оглеждайки лицата пред себе си, усещаше враждебността. Тези мъже бяха готови за война — поддръжници на Мълвящия нож или Черепоносеца. Никой от тях не го бе смятал за потенциален хан. Сега имаха нов водач и от този момент Тенака трябваше да бъде изключително предпазлив. Храната му щеше да бъде опитвана… палатката пазена. Мнозина от мъжете пред него желаеха смъртта му.

Лесно беше да станеш хан. Трудно бе да оцелееш след това.

Движение сред редиците привлече погледа му — Ингис се изправи и пристъпи към него. Той извади меча от ножницата си, обърна острието и го подаде с дръжката напред на Тенака.

— Сега аз съм твой — каза възрастният главатар и коленичи.

— Добре дошъл, воине. Колцина братя водиш?

— Двадесет хиляди.

— Това е добре — каза ханът.

И един по един генералите се изредиха да коленичат. Слънцето се подаде над върховете, преди последният да отстъпи. Тогава Ингис отново се приближи.

— Семействата на Черепоносеца и Мълвящия нож са пленени. Чакат те близо до лагера ти.

Тенака се изправи и се протегна. Беше му студено и чувстваше силна умора. Следван от Ингис, той тръгна към лагера си.

Голяма тълпа се бе струпала, за да види смъртта на затворниците. Тенака погледна пленниците, коленичили в безмълвни редици, с вързани зад гърбовете ръце. Имаше двадесет и две жени, шестима мъже и около дузина малки момчета.

Субодай се приближи.

— Сам ли искаш да ги убиеш?

— Не.

— Тогава двамата с Гитаси ще го сторим — каза той радостно.

— Не.

Тенака продължи напред, оставяйки Субодай объркан и изненадан.

Новият хан спря пред жените на мъртвите главатари.

— Аз не убих съпрузите ви — каза им той. — Между нас нямаше кръвна вражда. Ала въпреки това наследих тяхната собственост. Така да бъде! Вие бяхте част от тази собственост, така че от днес нататък сте жени на Тенака Хан. Освободи ги! — обърна се към Субодай.

Мърморейки си под нос, Копието се придвижи по редицата. Щом бе освободена, една млада жена се хвърли в краката на Тенака.

— Ако наистина съм ти жена, какво ще стане със сина ми?

— Освободете и децата — каза Тенака.

Сега оставаха само шестима мъже — близки роднини на мъртвите главатари.

— Това е нов ден — каза им Тенака. — Давам ви шанс. Обещайте, че ще ми служите, и ще живеете. Откажете и ще умрете на място!

— Плюя върху теб, мелез — извика един мъж.

Тенака пристъпи напред, протегна ръка за меча на Субодай и с един удар отряза главата на проговорилия.

Никой от другите петима не продума и ханът ги уби един по един. После привика Ингис при себе си и двамата седнаха тихо в сенките на палатката.

Останаха там в продължение на три часа, докато ханът описваше плановете си. След това Тенака заспа.

А докато спеше, двадесет мъже пазеха палатката му с мечове в ръце.