Кралят отвъд Портата

14.

Шест дни нямаше и следа от вражеска дейност по източните граници на Скода. Бегълците прииждаха към планината и носеха със себе си истории за мъчения, глад и ужас. Тридесетте ги преглеждаха, доколкото можеха, и отпращаха онези, които считаха за лъжци, симпатизиращи на Ческа.

Но ден след ден броят на хората нарастваше, докато външните територии се обезлюдяваха. В няколко долини бяха издигнати лагери и Ананаис бе заринат от проблеми, свързани с продоволствията и хигиената. Райван се справяше с всичко, без да ѝ мигне окото — организираше бегълците в работни дружини, които да изровят нужници и да построят убежища за старите и болните.

Младите мъже напираха да се присъединят към армията. Галанд, Парсал и Лейк трябваше да ги пресяват, за да им намерят задачи сред силите на Скода.

Ала те винаги питаха за Черната маска, облечения в черно гигант. „Бичът на Ческа“, така го наричаха, и сред новодошлите имаше автори на саги, чиито песни се носеха в нощта над лагерните огньове в долините.

Това дразнеше Ананаис, но той го прикриваше добре, защото знаеше колко ценни ще бъдат тези легенди в предстоящите дни.

Всяка сутрин излизаше в планината, за да огледа отвисоко долините и склоновете около проходите и да прецени разстоянията и подходящите ъгли за атака. Прати хора да издигнат укрепления, да изкопаят ровове и да местят камъни за по-добро прикритие. Запаси от стрели и копия бяха скрити на различни места, заедно с чували храна, закачени високо сред клоните на дървета, заслонени от гъстите листа. Всеки водач на отряд знаеше поне три такива скривалища.

По залез-слънце Ананаис свикваше водачите при огъня си и ги разпитваше за тренировките през деня, насърчаваше ги да дават идеи, да предлагат стратегии и планове. Внимателно набелязваше онези, които го правеха, и ги задържаше при себе си, след като освободеше останалите. Лейк, въпреки идеалистичния си плам, беше много добър в мисленето и винаги даваше интелигентни отговори. Познаваше добре терена и Ананаис го използваше често. Галанд също беше умел воин и мъжете го уважаваха; той беше силен и верен и на него можеше да се разчита. Брат му Парсал не беше по мисленето, ала смелостта му не можеше да се поставя под съмнение. Към тях Ананаис добави още двама във вътрешния си кръг — Турс и Торн. Мъже, които търсеха уединение и не говореха много. Бяха бивши разбойници, изкарвали прехраната си, пресичайки Вагрийските граници, за да крадат добитък и коне, които после да продават в източните долини. Турс беше млад и пълен с огън; брат му и двете му сестри бяха убити в нападението, което бе превърнало и Райван в бунтовничка. Торн беше по-възрастен, корав като стара кожа и слаб като вълк. Мъжете от Скода уважаваха и двамата и слушаха мълчаливо, когато те заговореха.

Именно Торн донесе новината за вестителя на седмия ден след потеглянето на Тенака.

Ананаис оглеждаше източните склонове на връх Кардуил, когато Торн го откри, и двамата се впуснаха в галоп на изток.

Конете им бяха разпенени, когато Ананаис най-накрая достигна Долината на зората, където Декадо и шестима от Тридесетте го очакваха. Около тях имаше около двеста мъже от Скода, окопани и в готовност, загледани в равнината отвъд.

Ананаис пристъпи напред и изкачи ниския склон. Под себе си видя шестстотин воини, облечени в червеното на Делнох. В центъра на бял кон седеше възрастен мъж с яркосиня роба. Имаше дълга бяла брада. Ананаис го разпозна и се ухили кисело.

— Кой е това? — попита Торн.

— Бреихт. Наричат го Оцеляващия. Не съм изненадан — бил е съветник над четиридесет години.

— Сигурно е човек на Ческа — отвърна младият мъж.

— Той е човек на всеки, но изборът да го пратят е мъдър, защото той е дипломат и благородник. Може да ти каже, че вълците снасят яйца, и накрая ще успее да те убеди.

— Да доведа ли Райван?

— Не. Аз ще говоря с него.

В същия момент шестима конници обкръжиха възрастния съветник. Наметалата и броните им бяха черни. Докато Ананаис ги гледаше, те също вдигнаха погледи и когато очите им го докоснаха, във вените му потече лед.

— Декадо! — извика той, когато страхът го удари.

Топлината на приятелството им веднага го обгърна, когато Декадо и шестимата му воини насочиха силата на умовете си да го защитят.

Сега Ананаис изпитваше единствено ярост. Той изрева на Бреихт да се приближи. Възрастният мъж се поколеба, но един от тамплиерите се приведе към него и той пришпори коня си напред, яздейки неуверено по стръмния склон.

— Това е достатъчно близо! — каза Ананаис и на свой ред пристъпи напред.

— Ти ли си, Златни? — попита Бреихт с дълбок и плътен глас.

Очите му бяха кафяви и невероятно дружелюбни.

— Аз съм. Кажи каквото си дошъл да казваш.

— Няма нужда от грубост помежду ни, Ананаис. Нима не бях пръв сред ликуващите, когато ти получаваше почести за бойните си триумфи? Не уредих ли аз първото ти назначение в Дракона? Не бях ли довереник на майка ти?

— Всичко това и много повече, старче! Но сега си угодничав лакей на един тиранин, а миналото е мъртво.

— Ти грешиш за моя господар Ческа — той копнее само за доброто на Дренай. Времената са тежки, Ананаис. Жестоки. Враговете ни водят безмълвна война с нас, крадат от храната ни. Никое кралство край границите ни не желае просветлението на дренайците да възтържествува, защото това би означавало край на тяхната поквара.

— Спести ми абсурдите, Бреихт! Нямам нерви да споря с теб. Какво желаеш?

— Виждам, че ужасните ти рани са те направили жесток, и съжалявам за това. Нося ти императорска прошка! Моят господар е дълбоко обиден от действията ви срещу него, ала миналите ти дела са ти спечелили място в сърцето му. В твоя чест той е готов да прости на всеки мъж, който е застанал срещу него в Скода. Нещо повече, той обещава да прегледа лично всяко оплакване, което имате спрямо него, реално или измислено. Нима би могъл да бъде по-справедлив?

Бреихт бе заговорил по-силно, за да стигне гласът му до слушащите защитници, и сега оглеждаше редиците им, за да прецени реакциите им.

— Ческа не би разпознал справедливостта, дори да го изгори по задника — отвърна Ананаис. — Той е змия!

— Разбирам омразата ти, Златни. Виж се само… белязан, осакатен, нечовек. Но със сигурност у теб е останала частица човещина. Защо трябва омразата ти да отвежда хиляди невинни към ужасната им смърт? Не можеш да спечелиш! Съчетаните се събират и няма армия на този свят, която може да застане срещу им. Нима ще докараш подобно опустошение на тези хора? Погледни в сърцето си!

— Няма да споря с теб, старче. Мъжете ти чакат там долу, а сред тях са тамплиерите, които се хранят с плътта на деца. Получовешките ви зверове се събират в Дренан и ежедневно хиляди невинни бягат към нашия малък бастион на свободата. Това разкрива лъжата в думите ти. Дори не съм ти ядосан, Бреихт Оцеляващия! Ти си продал душата си за копринен диван. Но те разбирам — изплашен старец, който никога не е живял, защото не е имал смелостта да го стори.

— В тези планини има живот и въздухът е с вкуса на вино. Прав си, като казваш, че може би няма да надделеем срещу съчетаните. Знаем го, защото не сме глупаци. Не търсим слава; но ние сме мъже и няма да коленичим пред никого. Защо не се присъединиш към нас и не откриеш най-накрая радостта от свободата?

— Свобода? Вие сте затворени в клетка, Ананаис. Вагрийците няма да ви пуснат на изток в земите си, а ние ви чакаме на запад. Не се самозалъгвай. На каква цена идва твоята свобода? Само след няколко дни армиите на императора ще се съберат тук и ще изпълнят равнината. Виждал си съчетаните на Ческа — е, идват и още. Огромни зверове, слети с маймуните от изтока, с великите мечки на севера, с вълците на юга. Те удрят като мълния и се хранят с човешка плът. Жалката ти армия ще бъде пометена като прах пред бурята. Тогава ми говори за свобода, Ананаис. Аз не копнея за свободата на гроба.

— И въпреки това тя приближава за теб, Бреихт, във всеки бял косъм, във всяка бръчка. Смъртта те преследва и скоро ще те обгърне със студените си ръце. Не можеш да избягаш! Махай се, дребно човече. Времето ти отмина!

Бреихт отмести поглед към защитниците и разпери ръце.

— Не позволявайте на този човек да ви мами! — извика той. — Моят господар Ческа е мъж на честта и ще изпълни обещанието си.

— Върви си у дома и умри! — каза Ананаис, обърна се и се върна при хората си.

— Смъртта ще дойде за теб, преди да дойде за мен — изкрещя Бреихт, — и ще бъде ужасяваща.

После старецът завъртя коня си и се спусна по склона.

— Мисля, че войната ще започне утре — промърмори Торн.

Ананаис кимна и махна на Декадо да дойде при него.

— Ти какво мислиш?

Командирът на Тридесетте сви рамене.

— Не можахме да пробием преградата на тамплиерите.

— А те пробиха ли нашата?

— Не.

— Значи започваме на равни начала — отвърна Ананаис. — Но те се опитаха да ни спечелят с думи. Сега следват мечовете и ще се помъчат да ни деморализират с внезапна атака. Въпросът е къде и какво ще направим по въпроса.

— Е — каза Декадо, — великият Тертулиан някога бил попитан какво ще стори, ако го нападне мъж, който е по-силен, по-бърз и неизмеримо по-умел от него.

— И какво е отговорил той?

— Че ще му отсече проклетата глава, задето лъже така.

— Звучи добре — вметна Торн, — но думите не струват дори изпражненията на прасета в момента.

— Прав си, да — ухили се Ананаис. — Е, какво предлагаш, планинецо?

— Нека отсечем проклетите им глави!

Колибата бе окъпана в мекия червен блясък на слабия огън. Ананаис лежеше в леглото, положил глава на едната си ръка. Валтая седеше до него и втриваше масло в раменете и гърба му — масажираше мускулите му и отпускаше възлите напрежение около гръбнака му. Пръстите ѝ бяха силни и бавните ритмични движения на ръцете ѝ го успокояваха. Той въздъхна и се унесе в полусън, в който виждаше картини от по-ярки дни.

Когато пръстите ѝ започнаха да горят от умора, тя ги вдигна от широкия му гръб, за да потърка длани известно време. Дишането му стана по-дълбоко. Валтая го покри с одеяло, после придърпа стол до леглото и седна, загледана в разкъсаното му лице. Възпаленият белег под окото му изглеждаше по-хладен и сух; тя внимателно втри масло в кожата. Ананаис изсумтя леко, когато маслото проникна в кръглите дупки, където трябваше да бъде носът му. Валтая се облегна в стола и тъгата ѝ се засили. Той беше прекрасен човек и не заслужаваше подобна съдба. Дори само да го целуне бе коствало цялата ѝ значителна смелост и дори сега не можеше да погледне лицето му, без да изпита отвращение. И въпреки това го обичаше.

Животът беше жесток и неизразимо тъжен.

Валтая бе спала с мнозина мъже през живота си. Някога беше призвание, после професия. Във втория период мнозина грозни мъже бяха идвали при нея и с тях тя се бе научила да крие чувствата си. Сега изпитваше благодарност за уроците, защото когато свали маската на Ананаис, изпита две чувства едновременно. Едното беше неистов ужас от осакатеното лице. Другото бе страховитото напрежение в очите му. Колкото и да беше силен, в този миг той бе изграден от кристал. Сега тя насочи поглед към косата му — гъсто накъдрена златна нишка, прорязана на места от сребро. Златния! Колко красив трябваше да е бил някога. Като бог. Тя прокара ръка през собствената си коса и я отметна от очите си.

Беше изморена. Изправи се и се протегна. Прозорецът бе отворен отчасти и тя го разтвори широко. Долината отвън бе смълчана под ятагана на луната.

— Иска ми се да бях отново млада — прошепна тя. — Тогава щях да се омъжа за онзи поет.

Катан се носеше над планините и копнееше тялото му да може да лети толкова високо, колкото духа му. Искаше да вкуси въздуха, да усети суровите ветрове с кожата си. Под него планините Скода се издигаха като върхове на копия. Той полетя по-високо и върховете придобиха нов вид. Катан се усмихна.

Скода се бе превърнала в каменна роза с назъбени венчелистчета на зелено поле. Пръстени от извисяващ се гранит, които се свързваха и оформяха огромен цвят.

На североизток успя с мъка да различи крепостта Делнох, а на югоизток се издигаха блестящите градове на дренайците. Всичко бе толкова красиво. Оттук не се виждаха жестокостта, мъченията и ужасът. В небето нямаше място за хора с малки умове и безгранична амбиция.

Той отново се върна към розата на Скода. Външните цветчета криеха девет долини, през които можеше да премине армия. Катан ги огледа една по една, преценявайки формите и разположението им, представяйки си редиците войници — атакуващите конници и отстъпващата пехота. Когато се увери, че е запомнил всичко, той се насочи към втория пръстен. Тук имаше само четири основни долини, но и три коварни прохода си проправяха път през открити пасбища и горите отвъд тях.

В центъра на розата планините се нагъваха единствено от два прохода от изток — долините, известни като Тарск и Магадон.

Мисията му бе приключила, така че се върна в тялото си и докладва на Декадо. Не можеше да му даде надежда.

— Във външния пръстен има девет основни долини и десетки тесни проходи. Даже във вътрешния около Кардуил има два подстъпа за атака. Армията ни не може да удържи дори единия. Невъзможно е да се планира защита, която има шанс за успех. И като казвам успех, имам предвид да отблъснем една-единствена атака.

— Не казвай нищо на никого — нареди Декадо. — Аз ще говоря с Ананаис.

— Както желаеш — отвърна хладно Катан.

Декадо се усмихна.

— Съжалявам, Катан.

— За какво?

— За това, което съм — отвърна воинът и тръгна нагоре по хълма, докато не достигна високия хребет, гледащ към няколко от широките долини. Това бе добра земя — изолирана и мирна. Почвата не беше богата като в Сентранските равнини на североизток, ала при внимателна грижа фермите процъфтяваха и добитъкът дебелееше от тревата на пасбищата.

Семейството на Декадо бяха фермери далече на изток и той предполагаше, че обичта му към растенията е покълнала в него от мига на зачеването му. Той приклекна и зарови силните си пръсти в земята. Тук имаше глина и тревата растеше гъста и жизнена.

— Мога ли да се присъединя към теб? — попита Катан.

— Заповядай.

Двамата поседяха в тишина известно време, загледани в добитъка, преживящ по плодородните склонове в далечината.

— Липсва ми Абадон — каза внезапно Катан.

— Да. Той беше добър човек.

— Беше човек с визия. Но нямаше търпение и вярата му бе ограничена.

— Как можеш да кажеш това? — попита Декадо. — Той вярваше достатъчно, за да сформира наново Тридесетте.

— Именно! Абадон сметна, че злото трябва да бъде посрещнато с груба сила. Ала нашата вяра твърди, че злото може да бъде надвито само от любовта.

— Това е лудост. Как ще се справиш с враговете си?

— А как по-добре от това да ги направиш свои приятели? — контрира го Катан.

— Думите са красиви, но аргументът не работи. Не можеш да станеш приятел с Ческа — можеш да му бъдеш роб или да умреш.

Катан се усмихна.

— И какво от това? Източникът се грижи за всички неща и вечността се надсмива над човешкия живот.

— Смяташ, че няма значение дали ще умрем?

— Естествено, че няма. Източникът ни прибира и живеем вечно.

— Ами ако няма Източник? — запита Декадо.

— Тогава смъртта е още по-добре дошла. Аз не мразя Ческа. Съжалявам го. Той е изградил империя на ужаса. И какво е постигнал? Всеки ден го приближава все повече и повече към гроба. Удовлетворен ли е? Има ли дори едно нещо, което да му носи радост? Заобиколил се е с воини, които го бранят от убийци, и с воини, които да следят другите воини в търсене на предатели. А кой следи следящите? Ама че нещастно съществуване!

— Значи Тридесетте изобщо не са воини на Източника? — попита Декадо.

— Такива са, ако вярват.

— Не можеш да покриеш всички варианти едновременно, Катан.

Младият мъж се засмя.

— Вероятно. Ти как стана воин?

— Всеки човек е воин, защото животът е битка. Фермерът се бори със сушата, наводненията, болестите на животни и растения. Морякът се бори с морето и бурята. Аз нямах силата за това, така че се борих с други хора.

— А с кого се бори свещеникът?

Декадо се обърна, за да срещне искрения поглед на младия мъж.

— Свещеникът се бори със себе си. Той не може да погледне жена с искрена страст, без вината да го изгори. Не може да се напие и да забрави. Не може да прахоса един ден, за да се наслаждава на красотата на света, без да се чуди дали не трябва да се занимава с нещо по-стойностно.

— За свещеник имаш доста ниско мнение за събратята си.

— Напротив, имам много високо мнение за тях — отвърна Декадо.

— Беше много суров с Акуас. Той наистина вярваше, че спасява душата на Абадон.

— Зная това, Катан. И му се възхищавам — всъщност се възхищавам на всички ви. Бях ядосан на себе си. Не ми беше лесно, защото не притежавам вашата вяра. За мен Източникът е мистерия, която не мога да разреша. И въпреки това обещах на Абадон, че ще се погрижа мисията му да бъде изпълнена. Вие сте чудесни млади мъже, а аз съм просто стар воин, влюбен в смъртта.

— Не се съди толкова сурово. Ти си избран. Това е велика чест.

— Случайно съвпадение! Дойдох в Храма и Абадон е видял в това повече, отколкото е трябвало.

— Не — каза Катан. — Ти дойде в деня, когато един от братята ни умря. Нещо повече — ти не си просто воин, а може би най-великият майстор на меча в тази епоха. Успя да победиш тамплиерите сам. И освен това съумя да развиеш таланти, с които ние сме родени. Дойде да ни спасиш в Замъка на Бездната. Как може да не си нашият водач? А ако си… тогава кой те е довел при нас?

Декадо се облегна назад, загледан в струпващите се облаци.

— Мисля, че ще завали — отбеляза той.

— Опитвал ли си да се молиш, Декадо?

— Пак ще завали.

— Опитвал ли си? — настоя свещеникът.

Командирът се надигна и въздъхна дълбоко.

— Разбира се, че съм опитвал. Но не получавам отговори. Опитах се в нощта, когато вие отпътувахте в Бездната… но Той не ми отговори.

— Как можеш да кажеш това? Нима не се научи да се носиш в същата нощ? Нима не ни откри през мъглите на не-времето? Мислиш, че си постигнал това със собствена сила?

— Да, така мисля.

— Значи сам си отговорил на молитвите си?

— Да.

Катан се усмихна.

— Тогава продължавай да се молиш. Кой знае до какви висини ще стигнеш!

Сега беше ред на Декадо да се засмее.

— Ти ми се подиграваш, млади Катан! Няма да го допусна. Заради това мисля ти да водиш молитвите тази вечер — на Акуас му е нужна почивка.

— За мен ще бъде удоволствие.

От другата страна на полето Ананаис пришпори черния си жребец в галоп. Приведен ниско над гърба на коня, той го пришпорваше, докато копитата чаткаха по сухата земя. В тези няколко секунди скорост той забравяше проблемите си и се наслаждаваше на свободата. Зад него яздеха Галанд и Торн, но конете им не можеха да се мерят с неговия и той достигна потока с двадесет крачки преднина. Скочи на земята и потупа животното, държейки го настрана от водата, за да го разходи и да му даде време да се успокои. Другите също слязоха от седлата.

— Не е честно! — каза Галанд. — Твоят жребец е няколко длани по-висок и е отглеждан за скорост!

— Но пък аз тежа повече от вас двамата, взети заедно — отвърна Ананаис.

Торн не каза нищо, само се ухили и поклати глава. Харесваше гиганта и приветстваше промяната, която бе настъпила у него, откакто русата жена се бе преместила в колибата му. Сега изглеждаше по-жив — повече в единение със света.

Любовта правеше това с хората. Торн се бе влюбвал много пъти и дори на шестдесет и две се надяваше на поне още два или три романса. Имаше една вдовица, чиято ферма се намираше по високите самотни хребети на север; често я посещаваше за закуска. Тя все още не бе омекнала към него, но рано или късно и това щеше да стане — Торн познаваше жените. Нямаше нужда да бърза… Нежни думи, това беше начинът. Задавай им въпроси за тях, интересувай се. Повечето мъже преминаваха през живота си, решени да се хвърлят в леглото в първия момент, в който жената им го позволи. Безумие! Първо говори. Научи достатъчно. После пипай, нежно, с обич. Внимателно. После обичай и се позадръж. Торн се бе научил отрано, защото беше роден грозен. Другите мъже го ненавиждаха за успеха му, но никога не си даваха труда да се поучат от него. Глупаци!

— Още един керван от Вагрия тази сутрин — каза Галанд и почеса брадата си. — Но златото в хазната намалява. Тези проклети вагрийци са удвоили цените си.

— Такъв е пазарът — отвърна Ананаис. — Какво донесоха?

— Върхове за стрели, желязо, малко мечове. Най-вече брашно и захар. О, да — и доста кожа. Лейк я поръча. Сигурно имаме достатъчно храна до края на месеца… но не повече.

Сухият кикот на Торн пресече думите на Галанд.

— Какво е смешното?

— Ако сме още живи след месец, с радост ще изтърпя глада!

— Бегълците още ли прииждат? — попита Ананаис.

— Да — отвърна Галанд. — Но броят им намалява. Мисля, че можем да се справим. Сега армията наброява две хиляди души, но сме разпръснати твърде нашироко. Не ми харесва това чакане. Драконът изхождаше от идеята, че първият удар е жизненоважен.

— Нямаме избор — каза Ананаис. — Трябва да удържим възможно най-широка линия в продължение на следващите няколко седмици. Ако отстъпим, те просто ще нахлуят. В момента не са взели решение как да постъпят.

— Мъжете започват да нервничат — вметна Торн. — Не е лесно просто да седиш — това ги кара да мислят, да се чудят, да си представят разни неща. Райван върши чудеса, пътува от долина в долина, подхранва смелостта им и ги нарича герои. Но това може да не е достатъчно. Победата ни беше опияняваща, Ананаис, но онези, които пропуснаха битката, сега надвишават числено мъжете, които участваха в нея. Не са обучени. И са нервни.

— Какво предлагаш?

Торн се ухили с кривата си усмивка.

— Аз не съм генерал. Ти ми кажи!