Кралят отвъд Портата

9.

Залата на съвета беше виждала и по-добри дни; сега дървеници бяха прояли брястовата инкрустация по стените, а боядисаната мозайка, показваща белобрадия Дръс Легендата, се бе олющила на грозни петна, разкривайки сивата плесен, която растеше по мазилката.

Тридесетина мъже и десетина жени и деца бяха насядали на дървени пейки и слушаха думите на жената, седнала в сенатския стол. Тя беше едра, с широки рамене. Тъмната ѝ коса се спускаше от главата като лъвска грива, а зелените ѝ очи пламтяха гневно.

— Само се чуйте! — изрева тя и се надигна на крака, заглаждайки гънките на тежката си зелена пола. — Приказки, приказки, приказки! И какво означава всичко това? Да се оставите на милостта на Ческа? Какво, мътните го взели, означава това? Поражение, ето какво! Ти, Петар — стани!

Един мъж се изправи несигурно с приведена глава, силно изчервен.

— Вдигни си лявата ръка! — изрева жената и той се подчини. Дланта липсваше, а чуканчето още носеше белези от катрана, използван за затваряне на раната.

— Това е милостта на Ческа! В името на боговете, приветствахте ни с радост, когато мъжете ми от планините пометоха войниците от земите ви. Тогава не можехте да ни се нарадвате и искахте да ни окажете всяка възможна помощ. Но сега, когато те се връщат, искате да се разпищите и да се скриете. Е, няма къде да се скриете. Вагрийците няма да ни позволят да прекосим границите им, а Ческа определено не прощава и не забравя.

Един мъж на средна възраст се изправи до безпомощния Петар.

— Няма смисъл да крещиш, Райван. Какъв избор имаме? Не можем да ги победим. Всички ще измрем.

— Всички умират, Ворак — изрева жената. — Или не си чул? Аз имам шестстотин бойци, които твърдят, че можем да надвием Легиона. И още петстотин са готови да се присъединят към нас, когато успеем да намерим още оръжия.

— Да предположим, че успеем да отблъснем Легиона — каза Ворак. — Какво ще стане, когато Ческа прати своите съчетани? Каква ще е тогава ползата от твоите бойци?

— Когато му дойде времето, ще видим — обеща тя.

— Нищо няма да видим. Върни се там, откъдето си дошла, и ни остави да се помирим с Ческа. Не те искаме тук! — извика Ворак.

— О, сега говориш от името на всички, така ли, Ворак?

Райван слезе от подиума и пристъпи с уверена крачка към мъжа. Той преглътна изплашено, когато тя надвисна над него. Стисна го за яката и го блъсна в стената.

— Погледни нагоре и ми кажи какво виждаш — нареди жената.

— Виждам стена, Райван, с картина на нея. А сега ме пусни!

— Това не е просто картина, лайно нещастно! Това е Дръс! Мъжът, който е застанал сам срещу ордите на Улрик. И дори не си е направил труда да ги преброи. Повдига ми се от теб!

Тя го остави и се върна при подиума, после се обърна към събралите се.

— Мога да послушам Ворак. Мога да взема шестстотинте си воини и да изчезна обратно в планините. Но зная какво ще се случи — всички ще бъдете избити. Нямате друг избор, освен да се биете.

— Но ние имаме семейства, Райван — възпротиви се друг мъж.

— Да, и те също ще умрат.

— Така твърдиш ти — отвърна той, — но ако се възпротивим на Легиона, със сигурност ще бъдем избити.

— Тогава правете, каквото щете — отсече Райван. — Но се махайте от очите ми — всички до един! В тази земя някога имаше истински мъже. Изчезвайте!

Петар остана последен на изхода и се обърна.

— Не ни съди твърде сурово, Райван — каза той.

— ИЗЧЕЗВАЙ! — изрева жената.

Тя отиде до прозореца и се загледа към града отвъд, побелял под пролетното слънце. Красив, но незащитим. Нямаше стена. Райван сглоби верига от ругатни, които се затъркаляха от езика ѝ с огромна сила. Накрая се почувства по-добре… но не много.

От другата страна на прозореца хората се тълпяха по виещите се улици и открити площади и макар да не можеше да чуе думите им, тя знаеше каква е темата на всеки разговор.

Капитулация. Шансът за оцеляване. А отвъд думите едно-единствено чувство — страх!

Какво им ставаше? Нима ужасът на Ческа бе разял силата на тези хора? Тя се завъртя и се загледа в избледнялата мозайка. Дръс Легендата, набит и могъщ, с брадва в ръка, а планините Скода се издигаха зад него като ехо на качествата му — с бели върхове, неунищожими.

Райван погледна ръцете си: къси и дебели, все още изцапани с почвата от фермите ѝ. Годините осакатяващо тежка работа ги бяха лишили от красота. Тя се радваше, че тук няма огледало. Някога я наричаха „девицата на планините“ — със строен кръст и цветя в косата. Ала годините — толкова добри години — не бяха благосклонни към нея. Тъмните ѝ коси сега бяха посребрени, а лицето ѝ беше станало кораво като скодски гранит. Малцина мъже я поглеждаха със сласт в очите, и по-добре. След двадесет години брак и девет деца беше позагубила интерес към звяра с две гърбини.

Връщайки се към прозореца, Райван се загледа в пръстена от върхове отвъд града. Откъде щеше да дойде врагът? И как можеше да го посрещне? Мъжете ѝ бяха достатъчно уверени. Нима не бяха надвили няколкостотин войници, изгубвайки само четиридесетима? Наистина — ала войниците бяха хванати неподготвени и се бяха оказали безгръбначни страхливци. Този път щеше да е различно.

Райван мислеше дълго и трескаво за предстоящата битка.

Различно?

Щяха да ги нарежат на парчета. Тя изруга, представяйки си отново момента, в който войниците бяха нахлули в земите ѝ и бяха убили съпруга ѝ и двама от синовете ѝ. Тълпата бе останала смирена, докато Райван, въоръжена с огромен сатър, не притича напред и не го заби в гърба на офицера.

После настана ад.

Ала сега… Сега беше време да си плати за танца.

Тя прекоси залата и застана с ръце на хълбоците пред мозайката.

— Винаги съм се хвалила, че произхождам от твоя род, Дръс — каза на картината. — Не е истина — поне доколкото знам. Но ми се иска да беше. Баща ми често говореше за теб. Той е бил войник в Делнох и е прекарал младостта си в изучаване на хрониките на Бронзовия граф. Знаеше повече за теб от всеки жив човек. Иска ми се да можеше да се върнеш… Слез от тази стена! Съчетаните не биха могли да те спрат, нали? Ти ще нахлуеш в Дренан и собственоръчно ще свалиш короната от главата на Ческа. Аз не мога да го сторя, Дръс. Не зная нищичко за войната. И, мътните го взели, нямам време да се науча.

Вратата в другия край на залата се отвори със скърцане.

— Райван?

Тя се обърна и видя сина си Лукас, с лък в ръка.

— Какво има?

— Конници — около петдесетина, идват насам.

— Проклятие! Как са минали край съгледвачите?

— Не зная. Лейк събира всички мъже, които може да намери.

— Защо само петдесет?

— Очевидно не ни взимат много насериозно — каза Лукас и се ухили.

Той беше красиво момче, с тъмна коса, но сиви очи; той и Лейк бяха най-добрите сред челядта ѝ.

— Е, ще ни взимат по-насериозно, след като ги срещнем — каза тя. — Да вървим.

Излязоха от залата и прекосиха мраморния коридор, за да слязат по широките стълби до улицата. Новината вече се бе разчула и Ворак ги чакаше с около петдесетима търговци, застанали зад гърба му.

— Това беше, Райван! — извика той, когато тя излезе под слънцето. — Войната ти приключи.

— Какво означава това? — попита жената, едва сдържайки гнева си.

— Ти започна това и вината е твоя. Сега ще те предадем на войниците.

— Нека го убия — прошепна Лукас и се пресегна за лъка си.

— Не! — изсъска Райван и очите ѝ се стрелнаха към околните сгради — във всеки прозорец имаше стрелец с опънат лък. — Върни се в залата и излез през Алеята на пекарите. Намери Лейк и избягайте във Вагрия. Някой ден ще отмъстите за мен.

— Няма да те оставя, майко.

— Ще правиш, каквото ти кажа!

Той изруга, после отстъпи през вратата. Райван бавно слезе по стъпалата със застинало лице. Зелените ѝ очи бяха впити във Ворак. Той отстъпи.

— Завържете я! — извика търговецът и неколцина мъже притичаха напред, за да стегнат ръцете ѝ зад гърба.

— Аз ще се върна, Ворак. Ще се върна и от гроба, ако трябва — обеща жената.

Той я удари през лицето с опакото на дланта си. Тя не издаде звук, ала от сцепената ѝ устна прокапа кръв. Те я извлачиха през тълпата и си проправиха път към покрайнините на града и равнината отвъд, където ездачите вече се приближаваха. Водачът им беше висок мъж с жестоко лице. Той слезе от коня и Ворак притича напред.

— Заловихме предателката, сър. Тя поведе въстанието, ако може изобщо да се нарече така. Ние до един сме невинни жертви.

Мъжът кимна и се приближи към Райван. Тя се вгледа в скосените му виолетови очи.

— Значи така — каза тя тихо. — Дори надирите яздят с Ческа.

— Името ти, жено? — попита той.

— Райван. Запомни го, варварино, защото синовете ми ще го издялкат с ножове в сърцето ти.

Командирът се обърна към Ворак.

— Какво предлагаш да направим с нея?

— Убийте я! Нека бъде пример за назидание. Смърт на всички предатели!

— Но ти си верен на империята?

— Да. Винаги съм бил. Именно аз докладвах първи за бунтовниците в Скода. Сигурно сте чули за мен — аз съм Ворак.

— А тези хора с теб, и те ли са верни?

— Никой не е по-верен от тях. До един сме се заклели във вярност на Ческа.

Мъжът кимна и отново се обърна към Райван.

— И как успяха да те заловят, жено?

— Всички правим грешки.

Командирът вдигна ръка и тридесет ездачи с бели наметала обкръжиха тълпата.

— Какво правите? — попита Ворак.

Мъжът извади меча си и опита острието с палец. После се завъртя на пета, оръжието изсвистя и главата на Ворак се търкулна от раменете му с ококорени от ужас очи. Тя падна в краката му и тялото я последва, свличайки се на земята, докато от врата шуртеше кръв. Мъжете в тълпата паднаха на колене и започнаха да молят за милост.

— Тишина! — изрева гигант с черна маска, яздещ кафяв жребец.

Звуците притихнаха, само тук-таме се чуваше хлипане.

— Нямам желание да ви избивам — каза Тенака Хан. — Така че ще бъдете отведени в долината и пуснати, за да сключите примирие с Легиона. Желая ви късмет — искрено вярвам, че ще ви е нужен. А сега ставайте и изчезвайте.

Насочвани от Тридесетте, мъжете поеха на изток, а Тенака развърза ръцете на Райван.

— Кой си ти? — попита тя.

— Тенака Хан от рода на Бронзовия граф — отвърна той и се поклони.

— Аз съм Райван — от рода на Дръс Легендата — каза тя и постави ръце на хълбоците си.

Катерача бродеше безцелно из градините на Гатере зад градския съвет. Беше присъствал на разговора между Тенака и Райван за предстоящата битка, ала не можеше да измисли подходящ коментар. Затова се измъкна тихо с натежало сърце. Беше пълна глупост да се присъединява към тези хора. Как можеше да помогне? Той не беше воин.

Седна на една каменна пейка, загледан в едно скално езерце и златните рибки, които се стрелкаха между лилиите. Бе прекарал детството си в самота. Не беше лесно да живее с раздразнителния Орин и със знанието, че старецът е заложил всичките си надежди на това той да стане достоен наследник. Семейството страдаше от лош късмет и Катерача бе последният от рода — ако не се брои Тенака Хан. А повечето хора не го брояха.

Ала Арван — както се наричаше тогава — веднага бе харесал надирския младеж и търсеше компанията му при всяка възможност, поглъщайки с настървение историите му за живота сред Степите. Възхищението му се превърна в благоговение в нощта, когато убиецът влезе в стаята му.

Мъжът, облечен в черно и с качулка на главата, се пресегна над леглото и запуши устата му с облечена в ръкавица длан. Изплашеното и чувствително шестгодишно момче припадна, събуждайки се едва когато студеният зимен вятър докосна бузата му. Когато отвори очи, го посрещна гледката от парапета на стената към паветата далеч под него. Започна да се извива в хватката на мъжа и усети как пръстите му се изхлузват.

— Ако цениш живота си, не го прави! — каза нечий глас.

Убиецът изруга тихо, но хватката му се стегна.

— А ако го оставя жив? — попита той с приглушен глас.

— Тогава ще живееш и ти — каза Тенака Хан.

— Ти си само момче. Мога да убия и теб.

— Тогава изпълни мисията си. И после си опитай късмета.

Убиецът се поколеба за миг. После бавно изтегли Арван над парапета и го остави на каменните стъпала. Отстъпи в сенките и изчезна. Арван притича до Тенака и младежът прибра меча си в ножницата, за да го прегърне.

— Той щеше да ме убие, Тани.

— Зная. Но вече го няма.

— Защо искаше да ме убие?

Тенака не знаеше отговора. Не го знаеше и Орин, но след този инцидент пред вратата на Арван беше поставен страж и страхът стана негов постоянен спътник…

— Добър ден.

Катерача вдигна очи и видя край басейна млада жена, облечена със свободно спускаща се рокля от тънка бяла вълна. Косата ѝ бе тъмна и вълниста, а в зелените ѝ очи имаше златисти песъчинки. Катерача се изправи и се поклони.

— Защо си така мрачен? — попита тя.

Той сви рамене.

— По-скоро изпълнен с меланхолия. Коя си ти?

— Равена, дъщеря на Райван. Защо не си вътре при другите?

Катерача се ухили.

— Не разбирам нищо от войни, кампании или битки.

— А от какво разбираш?

— Живопис, литература, поезия и всякакви други красиви неща.

— Не си се родил в правилното време, приятелю.

— Катерача. Наричай ме Катерача.

— Странно име, Катерачо. Много неща ли катериш?

— Най-вече стени. — Той посочи към пейката. — Ще поседнеш ли с мен?

— Само за малко. Имам работа.

— Сигурен съм, че може да почака. Кажи ми, как една жена успя да поведе въстание?

— За да разбереш това, трябва да познаваш майка ми. Тя е от рода на Дръс Легендата и никой и нищо не може да застане срещу нея. Веднъж прогони планински лъв с голяма сопа.

— Страховита дама — каза Катерача.

— Такава си е. Тя също не знае нищо за войни, кампании или битки. Но ще се научи. И ти трябва да го сториш.

— По-скоро бих научил повече за теб, Равена — каза той и вкара в действие печелившата си усмивка.

— Виждам, че има кампании, от които разбираш — каза жената и стана. — Беше ми приятно да се запознаем.

— Почакай! Можем ли да се срещнем отново? Например тази вечер?

— Може би. Ако оправдаеш името си.

Тази нощ, докато лежеше в широкото си легло, загледана към звездите през прозореца, Райван се чувстваше по-спокойна откогато и да било през последните няколко панически месеца. Досега не бе осъзнавала колко дразнещо може да се окаже водачеството. Нито пък бе възнамерявала да става водач на каквото и да е. Всичко, което бе сторила, беше да порази мъжа, убил съпруга ѝ — но оттам насетне събитията се затъркаляха като по леден склон.

Само след няколко седмици скромните сили на Райван контролираха по-голямата част от Скода. Това бяха опияняващите дни на ликуващи тълпи и доброволци, стичащи се под командването ѝ. После из планините плъзнаха слухове, че се събира армия, която да ги порази, и настроението бързо се смени. Райван се чувстваше под обсада дори преди врагът да пристигне.

А сега сърцето ѝ ликуваше.

Тенака Хан не беше обикновен човек. Тя се усмихна и затвори очи, призовавайки лика му в ума си. Той се движеше като танцьор, със съвършен контрол над тялото си, и носеше увереността си като наметало. Роден воин!

Ананаис беше по-голяма загадка, но в името на всички богове, в погледа му летяха орли! Това бе мъж, преодолял планината. Именно той предложи да обучава начинаещите ѝ бойци и Лейк го беше отвел в хълмовете, където лагеруваха. Двамата братя Галанд и Парсал отидоха с тях — солидни мъже, които нямаше да отстъпят.

За черния не беше сигурна. Приличаше на проклет съчетан, но при все това беше привлекателен. И си личеше, че може да се справя с неприятности.

Тя се обърна по корем и се опита да намести възглавницата си по-добре.

Прати си легиона, Ческа. Ще им строшим проклетите зъби!

Надолу по дългия коридор, в стая с източен изглед, Тенака и Реня лежаха един до друг, а помежду им тежеше неприятна тишина.

Тенака се обърна, надигна се на лакът и погледна към нея, но тя не отвърна на погледа му.

— Какво има? — попита той накрая.

— Нищо.

— Моля те, Реня, кажи ми.

— Мъжът, когото уби.

— Познаваше ли го?

— Не, разбира се. Но той беше невъоръжен — нямаше нужда.

— Разбирам — каза той и спусна дългите си крака от леглото.

Пристъпи към прозореца, а тя остана легнала, загледана в голото му тяло — само силует под лунната светлина.

— Защо го направи?

— Беше нужно.

— Обясни ми.

— Той водеше тълпата и беше очевидно, че е човек на Ческа. Като го убих внезапно, аз ги изплаших. Видя ги — всички бяха въоръжени, мнозина — с лъкове. Можеха да се обърнат срещу нас, ала смъртта му ги втрещи.

— Определено втрещи и мен — това беше касапничество!

Тенака се обърна към нея.

— Това не е игра, Реня. Мнозина други ще умрат още преди края на седмицата.

— И все пак не беше редно.

— Редно? Това не е стихотворение, жено! Аз не съм някакъв герой със златна броня, който поправя неправди. Прецених, че смъртта му ще ни позволи да премахнем тумор от града, без да даваме жертви. А и той заслужаваше да умре.

— Това изобщо не те трогва, нали? Да отнемаш живот? Не те е грижа, че може да е имал семейство, деца, майка.

— Права си; не ме е грижа. Има само двама души на този свят, които обичам — ти си единият, а Ананаис е другият. Онзи мъж бе взел сам решението си. Беше избрал страна и умря заради избора си. Не съжалявам, че го убих, и до края на месеца сигурно щях да съм забравил.

— Как можеш да кажеш такова ужасно нещо!

— Нима предпочиташ да те излъжа?

— Не. Просто си мислех, че си… различен.

— Не ме съди. Аз съм просто човек, който прави най-доброто, на което е способен. Не зная друг начин.

— Върни се в леглото.

— Приключихме ли със спора?

— Ако желаеш — излъга тя.

В стаята над тях Езичника се ухили и се отдръпна от прозореца.

Жените бяха странни създания. Влюбваха се в някой мъж, а после се опитваха да го променят. И най-често успяваха — само за да прекарат остатъка от живота си, чудейки се как са могли да се омъжат за такъв скучен конформист. „Такава е природата на звяра“, каза си той. Помисли за собствените си жени, прекарвайки лицата им през ума си, ала успя да си спомни едва около тридесет от тях. „Започнал си да остаряваш“, каза си. Често се чудеше как е позволил да станат толкова много. Дворецът беше по-претъпкан от пазара навън. Его. Това беше причината! Не можеше да се измъкне от егото си. Също както не можеше да се измъкне от четиридесет и двете си деца. Потрепери. После се изкикоти.

Приглушен звук смути мислите му и той се върна при прозореца, вглеждайки се в сенките отвън.

Тъмна сянка се катереше по стената на около двадесетина крачки вдясно — Катерача.

— Какво правиш? — попита Езичника тихо.

— Сея жито — изсъска Катерача. — Какво си мислиш, че правя?

Езичника вдигна поглед към тъмния прозорец над тях.

— Защо просто не използваш стълбите?

— Бях помолен да пристигна по този начин. Такава е уговорката.

— О, разбирам. Е, лека нощ!

— И на теб.

Езичника се отдръпна от прозореца. Странно колко усилия може да положи един мъж само за да си навлече неприятности.

— Какво става? — разнесе се гласът на Тенака Хан.

— Не можеш ли да говориш по-тихо? — изръмжа Катерача.

Езичника се върна при прозореца и се наведе над парапета, за да види Тенака, който гледаше нагоре.

— Спазвал някаква уговорка… или нещо подобно — каза черният мъж.

— Е, да де, но ако падне, ще си строши врата.

— Той никога не пада — включи се Белдер от прозореца вляво. — Има природен талант да не пада.

— Ще ми каже ли някой защо по стената се катери мъж? — извика Райван.

— Уговорка спазвал! — изрева Езичника в отговор.

— Е, не може ли да се качи по стълбите? — отвърна тя.

— Вече минахме през това. Бил помолен да се качи по този начин!

— О, значи сигурно отива при Равена — каза тя.

Междувременно Катерача висеше на стената, въвлечен в собствения си личен разговор със Сенилните богове.

А в тъмната стая горе Равена хапеше възглавницата, за да спре смеха си. Безуспешно.

В продължение на два дни Ананаис вървеше сред скодските бойци и ги организираше в бойни отряди от по двадесет души, които товареше с изтощителни упражнения. Имаше петстотин осемдесет и двама мъже, повечето от които корави и жилави като вълци. Мъже, подходящи за планините. Ала им липсваше дисциплина и не бяха навикнали на организирано водене на битка. Ако имаше време, Ананаис можеше да създаде група, равна по умения на всичко, което Ческа би могъл да прати срещу тях. Но време нямаше.

В първата сутрин той събра мъжете заедно със сивоокия Лейк и огледа оръжията им. Заедно не събираха дори сто меча.

— Това не е оръжието на фермера — каза Лейк. — Но имаме много брадви и лъкове.

Ананаис кимна и продължи нататък. Под маската му капеше пот и белезите, които не можеха да зараснат, горяха, а с тях се разпалваше и раздразнението му.

— Намери ми двадесетима, които могат да бъдат водачи — каза той и бързо тръгна към дървената къщурка, която използваше за квартира. Галанд и Парсал го последваха.

— Какво не е наред? — попита Галанд, когато тримата седнаха в хладната трапезария.

— Какво не е наред ли? Отвън има почти шестстотин души, които ще бъдат мъртви след няколко дни. Това не е наред.

— Малко пораженчески гледаш на нещата, не мислиш ли? — каза Парсал с равен глас.

— Още не. Но съм близо — призна Ананаис. — Те са корави и готови за действие. Но не можеш да пратиш такава шайка срещу Легиона. Нямаме дори рог. А дори да имахме, нито един от тях няма да разбере сигналите.

— Значи ще трябва да удряме силно и да бягаме — предложи Галанд.

— Никога не си бил офицер, нали? — попита Ананаис.

— Не. Нямам подходящо родословие — отговори рязко другият.

— Каквато и да е причината, простият факт е, че не си бил трениран да водиш. Не можем да удряме и да бягаме, защото това ще означава да разцепим армията си. Тогава Легионът ще ни излови парче по парче и няма да знаем какво се случва с останалите групи. Същевременно ще дадем на противника възможността да нахлуе в Скода и да започне да изтребва хората.

— Какво предлагаш тогава? — попита Парсал и наля вода от каменна кана в глинените чаши на един поднос.

Ананаис се извърна и вдигна маската си, за да отпие шумно от хладната вода. После се обърна отново към тях.

— Ако трябва да съм честен, още не зная. Ако останем заедно, ще ни нарежат на парчета само за ден. Ако се разделим, ще изколят селяните. Нямаме кой знае какъв избор. Помолих Лейк да ме снабди с някакви карти на терена. И имаме може би два дни да обучим мъжете, така че да откликват на елементарни сигнали — ще използваме ловджийски рогове и ще изработим проста система. Галанд, искам да идеш сред тях и да подбереш най-добрите двеста — искам хора, които ще останат непоколебими срещу конници. Парсал, ти провери стрелците. Искам най-добрите да бъдат заедно в обособен отряд. Ще ми трябват и най-бързите бегачи. И ми пратете Лейк.

Когато двамата излязоха, Ананаис внимателно свали кожената маска. После напълни една купа с вода и почисти възпалените белези. Вратата се отвори и той се извъртя рязко, обръщайки гръб на новодошлия. Щом върна маската на мястото ѝ, предложи стол на Лейк. Най-големият син на Райван беше привлекателен млад мъж, силен и строен; очите му бяха с цвета на зимно небе, движеше се с животинска грация и увереността на човек, който знае, че възможностите му имат предел, но още не го е достигнал.

— Не си впечатлен от армията ни? — каза той.

— Впечатлен съм от смелостта им.

— Те са планинци — каза Лейк и се облегна в стола си, опъвайки дългите си крака върху масата. — Но ти не отговори на въпроса ми.

— Това не беше въпрос — отвърна Ананаис. — Ти знаеш отговора. Не съм впечатлен. Но пък те не са армия.

— Можем ли да отблъснем Легиона?

Ананаис обмисли внимателно отговора си. В повечето други случаи би излъгал, но не и това момче. Лейк беше твърде прозорлив.

— Вероятно не.

— Ти ще останеш ли с нас при това положение?

— Да.

— Защо?

— Добър въпрос. Но не мога да ти отговоря.

— Струва ми се достатъчно прост.

— А ти защо ще останеш? — контрира го Ананаис.

— Това е моята земя и моят народ. Семейството ми им навлече това.

— Искаш да кажеш майка ти.

— Ако предпочиташ.

— Тя е страхотна жена.

— Наистина е такава. Но искам да знам защо ти би останал.

— Защото това правя, момче. Аз се бия. Аз съм Дракон. Разбираш ли?

Лейк кимна.

— Значи войната между доброто и злото не те вълнува?

— Да, вълнува ме, но не прекомерно много. Повечето войни се водят заради алчност, но ние тук имаме късмет — бием се за живота си и за живота на хората, които обичаме.

— И за земята — каза Лейк.

— Глупости! — отсече Ананаис. — Никой не се бие за кал и трева. Нито за планини. Тези планини са били тук преди Краха и ще бъдат тук, когато светът отново се преобърне.

— Аз не виждам нещата така.

— Разбира се, че не — ти си млад и пълен с огън. Аз съм по-стар от морето. Преодолявал съм планината и съм гледал Змията в очите. Виждал съм всичко, млади Лейк. И не съм особено впечатлен.

— Е, поне се разбираме помежду си — каза Лейк и се ухили. — Какво искаш да направя?

— Искам още сега да пратиш хора в града. Имаме само седем хиляди стрели, а това не е достатъчно. Нямаме броня — намери някаква. Искам целият град да се прерови. Трябва ни храна — овес, сушено месо, плодове. И искам коне — поне петдесет. И още, ако можеш да намериш.

— И как ще платим за това?

— Дайте им бележки.

— Те няма да приемат обещания от мъртъвци.

— Използвай главата си, Лейк. Ще приемат — защото ако не приемат, ще вземете каквото искате. Всеки, който откаже, ще бъде обявен за предател и ще получи съответното наказание.

— Няма да убия човек, защото е отказал да ме остави да го обера!

— Тогава отивай обратно при майка си и ми прати някой, който иска да спечели! — извика Ананаис.

Оръжията и храната започнаха да пристигат на сутринта на третия ден.

До утрото на четвъртия ден Галанд, Парсал и Лейк бяха избрали двеста мъже, които да застанат срещу Легиона, както Ананаис бе поискал. Парсал бе организирал най-добрите стрелци в отряд от малко под сто души.

Докато слънцето излизаше над източните върхове, гигантът събра мъжете на една открита поляна под лагера. Мнозина от тях сега имаха мечове, благодарение на градската оръжейна. Всички стрелци носеха по два колчана стрели и сред новите войници на Ананаис се мяркаше дори по някоя броня. Съпровождан от Парсал, Лейк и Галанд, той се качи на една каруца и застана с ръце на хълбоците, за да огледа воините, седнали около него.

— Няма да има надъхващи речи, момчета — каза им той. — Снощи чухме, че Легионът почти ни е достигнал. Утре ще бъдем в позиция да ги поздравим. Те се насочват към източната долина, която, доколкото разбирам, наричате Усмивката на демона. Те наброяват около хиляда и двеста души, добре въоръжени и на коне. Двеста от тях са стрелци, а останалите — копиеносци и мечоносци.

Той спря, за да позволи слушателите си да осмислят чутото, и видя как мъжете се споглеждат. С удоволствие забеляза липсата на страх по лицата им.

— Никога не съм лъгал мъжете под мое командване, затова сега ще ви кажа следното: шансът ни да победим е малък. Много малък! Важно е да разбираме това. Познавате славата ми. Но засега не ме познавате като човек. При все това ви моля да чуете какво казвам сега, сякаш собствените ви бащи ви го шептят в ухото. Битките в много случаи се печелят от действията на един-единствен човек. Разликата между победата и поражението може да се окаже който и да е от вас.

— Дръс Легендата е бил такъв човек. Той е обърнал битката за Скейнския проход в една от най-великите дренайски победи в историята. Но той е бил само човек — човек от Скода. Утре един от вас, десетима от вас или стотина от вас могат да обърнат битката по същия начин. Един миг на паника или един миг на героизъм. — Той отново замълча, после вдигна пръст към небето. — Една-единствена секунда!

— Сега ще поискам първата проява на смелост от някои от вас. Ако тук има мъже, които вярват, че в утрешната битка може да провалят другарите си, нека напуснат лагера преди края на деня. Кълна се във всичко, което ценя, че няма да си помисля лошо за никого. Защото е жизненоважно онези, които утре погледнат смъртта в очите, да не отстъпят.

— По-късно днес при нас ще дойде воин, който няма равен на този свят — най-опитният генерал, когото познавам, и най-смъртоносният воин под слънцето. Той ще води със себе си група воини, които имат много специален талант. Те ще бъдат разпръснати сред вас и заповедите им трябва да се спазват без колебание. Без колебание!

— И последно, искам нещо за себе си. Аз бях ган на крило в най-великата армия на света — Дракона. Те бяха моето семейство, приятелите ми, братята ми. И сега са мъртви. Предадени и изгубени за народа ни. Ала Драконът беше нещо повече от армия. Той беше идеал. Мечта дори. Сила, която да застане срещу Мрака, сформирана от мъже, готови да потеглят към ада с кофа вода, знаейки, че ще успеят да изгасят огъня.

— Не е нужна блестяща броня или бойно знаме, за да бъдеш Дракон. Трябва само да имаш воля. Силите на Мрака се придвижват към нас като буреносен вятър срещу самотен фенер. Мислят си, че ще ни намерят сред планините, изплашени и свити като овце. Но аз искам да усетят дъха на Дракона във врата си и зъбите на Дракона в червата си! Искам онези облечени в черно кучи синове да изгорят в огъня на Дракона!

Сега той крещеше и размахваше юмруци, за да подчертае думите си. Пое си дълбоко дъх, после отново и внезапно описа дъга с ръка, за да обхване всички.

— Искам от вас да бъдете Дракона. Искам да мислите като Дракона. Когато те ни атакуват, искам да се биете като Дракона! Можете ли да го направите? ТИ, МОЖЕШ ЛИ?! — изрева Ананаис и посочи един мъж на първия ред.

— Мога! — извика той в отговор.

— А ти? — Гигантът посочи един воин няколко реда по-назад. Мъжът кимна. — Използвай гласа си! — извика генералът.

— Мога! — извика мъжът.

— А знаеш ли рева на Дракона?

Планинецът поклати глава.

— Ревът на Дракона е смърт. Смърт! Нека те чуя — само теб!

Мъжът прочисти гърло и започна да вика. Беше се изчервил силно.

— Помогнете му, хайде! — каза Ананаис и се включи в крясъка.

— Смърт, Смърт, Смърт…

Викът нарасна, понасяйки се през поляната, за да проехти сред покритите със сняг планини, набирайки сила и увереност, привличайки всички мъже в едно цяло.

Ананаис слезе от каруцата и придърпа Лейк към себе си.

— А сега се качи горе, момче, и им изнеси речта си за борбата за земята. Гръм и мълнии, готови са за нея!

— Наистина никакви надъхващи речи — каза Лейк и се ухили.

— Скачай горе и ги надъхай още повече!