Кралят отвъд Портата

10.

Езичника отведе Парисе до една странноприемница в южната част на града, където даде три златни монети на съдържателя. Човекът ококори очи при вида на малкото състояние, блестящо в дланта му.

— Искам тази жена и бебето да получат най-доброто, с което разполагаш — каза тихо Езичника. — Ще оставя още злато при приятели, ако това се окаже недостатъчно.

— Ще се погрижа за нея като за родната си сестра — каза мъжът.

— Това е добре — отвърна Езичника и с широка усмивка се надвеси над него. — Защото иначе ще ти изтръгна сърцето и ще го изям.

— Няма нужда да ме заплашваш, черни човече — каза набитият оплешивяващ гостилничар и изпъна рамене, стискайки силните си юмруци. — Нямам нужда от напътствия как да се отнасям с една дама.

Езичника кимна.

— Времената не са достатъчно добри, за да разчитаме само на доверие.

— Прав си, не са. Ще пийнеш ли с мен?

Двамата седнаха заедно на по чаша бира, докато Парисе хранеше бебето в уединението на новата си стая. Името на съдържателя беше Илтер и той живееше в града вече двадесет и три години — откак изгубил фермата си по времето на великата суша.

— Знаеш, че ми даде твърде много пари, нали? — каза той.

— Зная — отвърна Езичника.

Илтер кимна и пресуши остатъка от бирата си.

— Никога не съм виждал черен човек досега.

— В моята земя, отвъд тъмните джунгли и Планините на Луната, хората никога не са виждали бял човек, макар да имаме легенди, които разказват за такива.

— Странен свят, а? — каза Илтер.

Езичника се загледа в златните дълбини на напитката си и внезапно изпита копнеж по равнините, алените залези и кашлящия рев на ловуващи лъвове.

Спомни си утрото на Деня на Смъртта. Дали някога щеше да го забрави? Корабите с черни платна бяха акостирали в Залива на Бялото злато и нашествениците бързо си проправиха път до селото на баща му. Старецът бе събрал воините бързо, ала те не бяха достатъчни и измряха до един пред краала на стария крал.

Нашествениците бяха дошли в търсене на злато, защото имаше много легенди за народа на залива, но старите мини отдавна бяха изчерпани и хората се бяха върнали към растящото злато на царевицата и житото. В яростта си нашествениците измъчваха жените, а после изнасилиха и избиха повечето от тях. Четиристотин души умряха в този ден — сред тях бащата и майката на Езичника, три сестри, по-малък брат и четири от дъщерите му.

Едно дете бе успяло да избяга в началните мигове на битката и бе тичало като вятъра, за да намери Езичника и личната му стража, излезли на лов сред Високите хълмове.

Заедно с шестдесетимата си воини той се спусна босоног сред царевичните поля, отпуснал дългото острие на копието си на рамо. Достигнаха селото, скоро след като нашествениците го бяха напуснали. Само с един поглед Езичника разчете следите. Поне триста мъже бяха атакували краала на баща му — твърде много, за да може да се справи сам с тях. Той скърши копието си на коляно и стисна острието като къс меч. Воините последваха примера му.

— Искам мнозина мъртви… но и един жив — каза Езичника. — Ти, Бопа, ще вземеш живия и ще ми го доведеш. А останалите, нека пием кръв.

— Слушаме и се подчиняваме, Катаскикана — извикаха те като един и той ги поведе в джунглата към залива.

Настигнаха нашествениците, които пееха и се смееха по пътя към корабите си, и се спуснаха връз тях като черни призраци. Езичника и неговите шестдесетима бяха демони от ада и остриетата им се оцветиха в алено. После изчезнаха в джунглата.

Осемдесетина от нападателите умряха по време на атаката, а един липсваше. Предположиха, че е мъртъв и в продължение на три дни той копнееше това да беше така.

Езичника го отведе до опустошеното село и там използва всички варварски умения на своя народ, докато накрая нещото, което някога бе принадлежало към човешкия род, не предаде душата си на бездната. Тогава Езичника нареди да изгорят трупа.

Върна се в двореца си, извика своите съветници и им разказа за атаката.

— Кръвта на семейството ми крещи за отмъщение — каза им той, — ала врагът е твърде далеч за война. Убийците идват от земя, наречена Дренай, пратени от своя цар да съберат злато. Аз също съм цар и нося сърцето на народа си в ръка. Затова ще отпътувам сам, за да отнеса войната до врага ни. Ще открия техния цар и ще го унищожа. Моят син, Катаси, ще седи на трона, докато се върна. Ако ме няма повече от три години… — Той се обърна към воина до себе си. — Време ти е да управляваш, Катаси. На твоите години аз вече бях цар.

— Нека аз ида вместо теб, татко — примоли се младият мъж.

— Не. Ти си бъдещето. Ако не се върна, не искам жените ми да изгорят. Едно е да последват царя в деня на смъртта му на мястото, където е умрял. Но аз може да умра скоро. Не желая жените ми да чакат три години само за да бъдат изгубени сред мъглите. Нека живеят.

— Да чувам, значи да се подчиня.

— Добре! Вярвам, че съм те обучил добре, Катаси. Някога ме мразеше, задето те пратих да учиш във Вентрия — както и аз мразех своя баща. Сега мисля, че ще откриеш ползата от тези години.

— Нека душата на господаря Шем почива върху меча ти — каза Катаси и прегърна баща си.

На Езичника му отне малко повече от година да достигне земите на дренайците и пътят му струва половината злато, което бе взел. Бързо осъзна мащаба на задачата си. Сега виждаше, че боговете са му дали шанса, от който се нуждае.

Тенака Хан беше ключът.

Ала първо трябваше да надвият Легиона.

През последните четиридесет часа Тенака Хан лагеруваше в Усмивката на демона, обикаляйки терена, за да изучи всяка извивка и долчинка и да запомни всички детайли, които могат да помогнат за прикритие или подходящи посоки на атака.

Сега седеше с Райван и сина ѝ Лукас в най-високата част на извитата долина, загледан към равнината отвъд планините.

— Е? — попита Райван за трети път. — Измисли ли нещо?

Тенака потърка изморените си очи и захвърли скицата, над която работеше, за да се обърне към жената воин с усмивка. Едрото ѝ тяло бе скрито под дълга ризница, а тъмната ѝ коса беше сплетена под кръгъл черен шлем.

— Надявам се, че си се отказала от идеята да заставаш редом с бойците, Райван — каза той.

— Не можеш да ме разубедиш — отвърна тя. — Взела съм решение.

— Не спори, човече — посъветва го Лукас. — Само си хабиш дъха.

— Аз ги въвлякох в това — продължи жената — и проклета да съм, ако ги оставя да умрат, без да застана до тях.

— Не си прави илюзии, Райван. Ще има много смърт. Тук нямаме шанс за евтина победа; ще имаме късмет, ако не изгубим две трети от войската си.

— Толкова много? — прошепна тя.

— Поне. Има твърде много терен за бой.

— Не можем ли просто да ги насолим със стрели от високите склонове, докато влизат в долината? — попита Лукас.

— Да. Но те просто ще оставят половината си армия тук, за да не можем да мръднем, а после ще атакуват града и селата. Кръвопролитието ще е кошмарно.

— Тогава какво предлагаш? — попита Райван.

Той ѝ каза и тя побеля. Лукас не отвори уста. Тенака сгъна свитъците с бележките и скиците си и ги привърза с кожена лента. Тишината се проточи.

— Въпреки замърсената ти кръв, аз ти вярвам, Тенака — каза накрая Райван. — На всеки друг мъж бих казала, че това е лудост. Дори и…

— Няма друг начин да победим. Но съм съгласен, че опасността е огромна. Отбелязал съм земята, където трябва да се направи, и имам карти с набелязани разстояния, които стрелците да запомнят. Но решението е твое, Райван. Ти си водачът.

— Какво мислиш, Лукас? — обърна се тя към сина си.

Той размаха ръце.

— Не ме питай! Аз не съм войник.

— А аз да не би да съм? — сопна се Райван. — Кажи ми мнението си.

— Не ми харесва. Но не мога да предложа алтернатива. Както казва Тенака, ако побегнем, оставяме Скода отворена за тях. А така не можем да спечелим. Но две трети…

Райван се надигна и изсумтя, когато ревматизмът в едното ѝ коляно се обади и то едва не поддаде. Тя се спусна надолу по склона и седна до едно поточе, което бълбукаше над бели камъчета, блеснали като перли само на няколко сантиметра от повърхността.

Райван пъхна ръка в джоба на ризницата си и намери сухар. Беше се счупил на три под натиска на железните брънки.

Чувстваше се като пълна глупачка.

Какво правеше тук? Какво разбираше от война?

Беше отгледала чудесни синове, а мъжът ѝ беше принц сред мъжете — голям, нежен и мек като гъша перушина. Когато войниците го посякоха, тя реагира мигновено. Ала оттогава живееше в лъжа — наслаждаваше се на новата си роля на кралица воин, вземаше решения, направляваше армия. Ала всичко беше измама, също като твърдението ѝ, че произхожда от рода на Дръс. Тя сведе глава и захапа кокалчето на палеца си, за да спре сълзите.

„Какво си ти, Райван?“, запита се.

Дебела жена на средна възраст, облякла мъжка ризница.

Утре, или най-късно вдругиден, четиристотин млади мъже щяха да умрат за нея… кръвта им щеше да бъде по нейните ръце. Сред тях щяха да са и оцелелите ѝ синове. Тя потопи ръце в потока и изми лицето си.

— О, Дръс, какво да правя? Какво би направил ти?

Отговор не последва. Не беше го и очаквала. Мъртвите си оставаха мъртви — нямаше златисти привидения в призрачни дворци, които да гледат с одобрение своите наследници. Нямаше кой да чуе молбата ѝ за помощ нито сред мъртвите, нито сред живите. Освен ако потокът под ръцете ѝ и перлените камъни отдолу не можеха да я чуят, или меката пролетна трева и дървесата наоколо. Райван беше сама.

Всъщност донякъде тя винаги се бе чувствала така. Съпругът ѝ, Ласка, бе стабилна опора и тя го беше обичала. Ала никога с тази всепоглъщаща любов, за която някога бе мечтала. Той беше като камък — солиден и сигурен мъж, на чието рамо да се облегне, когато никой друг не може да я види. Имаше вътрешна сила и не възразяваше, когато Райван го командваше пред хората и си даваше вид, че взима всички семейни решения. В действителност тя изслушваше съветите му насаме и най-често ги следваше.

Сега Ласка го нямаше, както и другия ѝ син, Гедис, и тя седеше сама, облечена с тази абсурдна ризница. Загледа се към планините отвъд прохода на Усмивката на демона, представяйки си тъмните наметала на ездачите от Легиона, докато те навлизаха в долината, спомняйки си отново удара, който беше повалил Ласка. Той не очакваше атака и седеше до кладенеца, увлечен в разговор с Гедис. В областта сигурно имаше около двеста мъже от Скода, които чакаха търга за добитък. Райван не чу думите, разменени между офицера и съпруга ѝ, защото бе на тридесетина крачки разстояние и режеше месо за угощението. Ала видя как мечът проблесна във въздуха и острието се заби надълбоко. После изведнъж се оказа устремена напред, със сатър в ръка…

Сега Легионът се връщаше за отмъщение — не само към нея, но и към невинните в Скода. Гневът присветна в нея — те си мислеха, че ще нахлуят в нейните планини и ще оцветят тревата в червено с кръвта на нейния народ!

Надигайки се на крака, Райван бавно се върна при Тенака Хан. Надирският принц седеше неподвижен като статуя и я гледаше без никакво чувство в тези негови виолетови очи. После се изправи. Тя примигна, защото движението бе толкова бързо и плавно; в един миг бе неподвижен, а в следващия — в движение, така съвършено, че внезапно я изпълни с увереност, макар и да не можеше да разбере защо.

— Взе ли решение? — попита Тенака.

— Да. Ще последваме съвета ти. Но аз оставам с моите хора в центъра.

— Както желаеш, Райван. Аз ще се намирам в прохода към долината.

— Това мъдро ли е? — попита жената. — Не е ли твърде опасно място за генерала ни?

— Ананаис ще поеме центъра, а Декадо — десния фланг. Аз ще дойда, за да покрия левия. Ако падна, Галанд ще ме замести. Сега трябва да намеря Ананаис, защото искам хората му да работят през нощта.

Водачите на Тридесетте се срещнаха в една заслонена низина в източния склон на Усмивката на демона. Под ярката лунна светлина долу четиристотин мъже се трудеха, за да изринат почвата и да изкопаят канали в меката черна земя под нея.

Петимата свещеници бяха седнали в кръг плътно един до друг и не говореха, докато Акуас пътуваше, за да получи докладите на десетимата воини, които надзираваха подготовката. Акуас се носеше високо в нощното небе, наслаждавайки се на свободата на въздуха; тук нямаше тежест, нито нужда от въздух или веригите на мускул и кост. Тук, над света, очите му виждаха в безкрая, а ушите му чуваха сладката песен на слънчевия вятър. Усещането бе опияняващо и душата му ликуваше, къпейки се в красотата на вселената.

Костваше му усилие да се върне към задълженията си, ала Акуас беше дисциплиниран човек. Понесе се към външните съгледвачи, вдигнали щита срещу тамплиерите, и почувства злобата отвъд бариерата.

— Какво е положението, Оуард? — изпулсира Акуас.

— Тежко е. Силата им нараства постоянно. Няма да сме в състояние да ги удържим още дълго.

— Жизненоважно е тамплиерите да не видят подготовката ни.

— Почти сме достигнали предела си, Акуас. Ако продължат да засилват натиска, ще пробият. И после ще започне смъртта.

— Зная. Удръжте ги!

Акуас се спусна стремително край прохода, водещ към долината, за да стигне до мястото, където лагеруваше Легионът. Там се носеше воинът Астин.

— Поздрави, Акуас!

— Поздрави. Някаква промяна?

— Не мисля, но тамплиерите са ни изолирали и вече не мога да прихващам мислите на водача им. Ала той се чувства сигурен. Не очаква сериозна съпротива.

— Тамплиерите опитаха ли се да минат през теб?

— Още не. Щитът е на мястото си. Как се справят Оуард и другите?

— На предела на силите си са. Не чакай твърде дълго, Астин. Не искам да останеш отрязан от нас.

— Акуас — изпулсира Астин, когато той понечи да го остави.

— Да?

— Мъжете, които изпроводихме от града…

— Да?

— Легионът ги изби до крак. Беше ужасно.

— Боях се, че така ще стане.

— Наша ли е отговорността за смъртта им?

— Не зная, приятелю; боя се, че може и да е. Внимавай!

Акуас се върна в тялото си и отвори очи. Описа ситуацията на другите и зачака Декадо да заговори.

— Не можем да сторим повече — каза накрая командирът. — Всичко е на мястото си. След по-малко от три часа ще се съмне и Легионът ще атакува. Както знаете, Тенака се нуждае от петима от нас. Акуас, на теб оставям да избереш мъжете. Останалите ще останат с Ананаис в центъра. Жената, Райван, ще бъде с нас — Ананаис иска да я опазим на всяка цена.

— Нелека задача — каза Балан.

— Не съм казал, че е лека — отвърна Декадо. — Но е важно да опитаме. От психологическа гледна точка тя е жизненоважна, защото мъжете от Скода се бият за нея не по-малко, отколкото за земята си.

— Разбирам това, Декадо — отвърна дипломатично Балан. — Но не можем да гарантираме нищо. Ще бъдем на открито, без коне и без място за отстъпление.

— Да не би да критикуваш плана на Тенака? — попита Абадон.

— Не — каза Балан. — Ние всички изучаваме изкуството на войната и от тактическа гледна точка стратегията му е добра — всъщност направо гениална. Но в най-добрия случай има около тридесет процента шанс за успех.

— Шестдесет — вметна Декадо.

Балан повдигна вежда.

— Наистина ли? Как така?

— Приемам, че имате умения отвъд тези на обикновените хора. Приемам също, че разбирането ви за стратегия е огромно. Но не се възгордявай, Балан.

— В какъв смисъл? — попита свещеникът и на лицето му се появи намек за подигравка.

— Вашето обучение е точно това — обучение. Ако разчертаем битката като игра на вероятности, тогава тридесет процента е правилно предположение. Но това не е игра. Там долу е Ананаис Златния. Силата му е огромна, а уменията — още по-големи. И нещо повече — той има влияние над войниците, което е сравнимо с вашите психични таланти. Когато той остане непоклатим, и другите ще останат непоклатими — той ги държи със силата на волята си. Именно това го прави водач. Всякакви предвиждания за успех в подобна схема зависят от готовността на редиците да удържат фронта и на мъжете да умрат. Може да бъдат надвити и избити, но няма да побегнат.

— След това имаме скоростта, с която мисли Тенака Хан. Също като Ананаис, уменията му са изумителни и няма равен, когато стане дума за стратегия. Освен това усетът му за правилния момент е безпогрешен. Той няма качествата на водач, които притежава Златния, но причината е само в смесената му кръв. Мъжете от Дренай винаги се колебаят, преди да последват един надир.

— И накрая е жената Райван. Нейните хора ще се бият по-упорито, защото тя е с тях. Премисли предвижданията си, Балан.

— Ще ги премисля и ще включа предложенията ти — отвърна свещеникът.

Декадо кимна и се обърна към Акуас.

— Докъде са стигнали тамплиерите?

— Няма да пристигнат за утрешната битка, слава на Източника! Но на два дни езда оттук пътуват стотина от тях. Останалите са в Дренан, докато водачите им, Шестимата, се съвещават с Ческа.

— Значи този проблем остава за друг ден — каза Декадо. — Мисля сега да почина малко.

Тъмноокият Катан заговори за първи път:

— Няма ли да кажеш молитвата, Декадо?

Командирът се усмихна топло. В думите на младия свещеник нямаше дори помен от критика.

— Не, Катан. Ти си по-близо до Източника от мен и освен това си Душата на Тридесетте. Ти ще се молиш.

Катан се поклони и групата затвори очи в безмълвно съчетание. Декадо отпусна ума си, слушайки далечния рев на морето. Унесе се, докато „гласът“ на Катан не се усили и се понесе към него. Молитвата бе кратка и съвършена в искреността си и Декадо се трогна, когато чу младият свещеник да споменава името му и да призовава Повелителя на Небесата да го защитава.

По-късно, докато командирът лежеше, загледан в звездите, Абадон дойде и седна до него. Декадо се надигна и се протегна.

— Очакваш ли с нетърпение утрешния ден? — попита абатът.

— Боя се, че да.

Старецът се облегна на едно дърво и затвори очи. Изглеждаше уморен, изгубил цялата си сила; бръчките по лицето му — някога тънки като нишки на паяжина — сега изглеждаха издялани с длето.

— Аз те провалих, Декадо — прошепна абатът. — Въвлякох те в свят, който иначе нямаше да видиш. Неспирно се молех за теб. Би ми било приятно да зная, че съм бил прав. Ала не ми било писано.

— Не мога да ти помогна, Абадон.

— Зная това. Всеки ден те гледах в градината ти и се чудех. В действителност беше повече надежда, отколкото сигурност. Ние не сме истински Тридесетима — никога не сме били. Орденът е разпуснат по времето на баща ми, но аз — при цялата ми арогантност — смятах, че светът се нуждае от нас. Така че обиколих континента в търсене на деца със специална дарба. Направих всичко по силите си да ги обуча, молейки се на Източника да ме води.

— Може би си бил прав — каза Декадо тихо.

— Вече не зная. Гледах ги цяла нощ, присъединих се към мислите им. Там, където трябва да има покой, има възбуда и дори жажда за битка. Започна се, когато ти уби Падаксес и те се зарадваха на победата ти.

— Какво очакваше? Сред тях няма и един, който да е над двадесет и пет години! И никога не са живели нормален живот… не са се напивали… не са целували жена. Човешкото в тях е било потискано.

— Така ли мислиш? Аз предпочитам да мисля, че човечността им е била усилена.

— Не съм на нивото на подобен спор — призна Декадо. — Не зная какво очакваш от тях. Те ще умрат за теб — това не е ли достатъчно?

— Не. Изобщо не е достатъчно. Тази мизерна малка война няма никакво значение на общия фон на човешките деяния. Нима мислиш, че тези планини не са ставали свидетели на всичко това и преди? Има ли значение, че утре може да измрем? Светът по-бавно ли ще се върти от това? Преди много години Дръс Легендата е застанал на стените на Дрос Делнох и е умрял, за да спре надирска инвазия. Това има ли значение сега?

— Имало е значение за Дръс. Има значение за мен.

— Но защо?

— Защото съм човек, свещенико. Просто затова. Не зная дали Източникът съществува и всъщност не ме е грижа. Аз имам само себе си и собственото си самоуважение.

— Трябва да има нещо повече. Трябва да има триумф на Светлината. Човекът е толкова обгърнат от алчност, страсти и преследването на тленното. Ала добротата, разбирането и любовта са равностойни части от човечността.

— Нима сега казваш, че трябва да обичаме Легиона?

— Да. И трябва да го надвием.

— Това е твърде философско за мен — каза Декадо.

— Зная. Но се надявам един ден да разбереш. Аз няма да съм там, за да го видя. Но се моля да се случи.

— Започна да ставаш твърде мрачен. Това се случва в навечерието на битка.

— Не съм твърде мрачен, Декадо. Утрешният ден ще бъде последният на този свят за мен. Зная го. Видял съм го. Но няма значение… Просто се надявах тази нощ да ме убедиш, че съм бил прав… поне за теб.

— Какво искаш да ти кажа?

— Нищо не можеш да ми кажеш.

— Значи не мога да ти помогна. Знаеш какъв е бил животът ми, преди да те срещна. Аз бях убиец и се наслаждавах на смъртта. Не желая да изглеждам слаб, но никога не съм искал да бъда такъв — просто бях. Нямах нито силата, нито желанието да се променя. Разбираш ли? Но после едва не убих човек, когото обичах. И дойдох при теб. Ти ми даде място, където да се скрия, и затова съм ти благодарен. Сега отново съм там, където ми е мястото, с меч близо до ръката ми и враг близо до лагера ми.

— Не отричам Източника. Просто не зная каква игра играе — защо допуска създания като Ческа да оцеляват. Не искам да зная. Докато ръката ми е силна, ще се опълчвам на злото на Ческа, и ако накрая Източникът ми каже: „Декадо, ти не заслужаваш безсмъртие“, ще отвърна „Така да бъде“. Няма да съжалявам за нищо.

— Може и да си прав. Възможно е да умреш утре. Ако ние оцелеем, аз ще се грижа за твоите млади воини. Ще се опитам да ги водя по твоя пример. Мисля, че няма да те разочароват. Но тогава ти ще си при твоя Източник и ще трябва да Го помолиш за малко помощ.

— Ами ако съм сгрешил? — попита абатът и сграбчи ръката на Декадо. — Ако съм съживил Тридесетте заради собствената си дързост?

— Не зная, Абадон. Но ти си следвал вярата си без мисли за лична изгода. Дори и да си сгрешил, твоят Бог би трябвало да ти прости. Ако не го стори, значи не заслужава да бъде следван. Ако някой от свещениците ти съгреши, нима не му прощаваш? И значи ли това, че си по-милостив от собствения си Бог?

— Не зная. В нищо не съм сигурен вече.

— Някога ти самият ми каза, че вярата и сигурността не са родени, за да съжителстват. Не губи вяра, Абадон.

— Не е лесно да съм самоуверен в деня на смъртта си, Декадо.

— Защо се обръщаш към мен с това? Аз не мога да ти помогна да намериш вярата си. Защо не говориш с Катан или Акуас?

— Предполагах, че ще разбереш.

— Е, не разбирам. Ти винаги си бил толкова сигурен — направо излъчваше хармония и мир. В косата ти имаше звезди, а в думите ти — мъдрост. Всичко това фасада ли е било? Нима тези съмнения са толкова внезапни?

— Помниш ли как те обвиних, че се криеш в градината си? Е, аз също се криех. Лесно е да потиснеш съмненията, когато около теб се издигат стените на манастира. Имах своите книги и учениците си. Всичко ми изглеждаше като велико дело на Светлината. Но сега хората умират и реалността е различна. Онези петдесет мъже, които искаха да заловят Райван: те бяха изплашени и искаха да живеят, а ние ги изгонихме от града и ги изведохме в равнината, за да ги заколят. Не им позволихме да се сбогуват с жените и децата си. Просто ги отведохме като добитък в кланицата.

— Сега разбирам — каза Декадо. — Ти си ни виждал като Бели тамплиери, тръгнали на поход срещу злото, приветствани от тълпите: малка група герои в сребърна броня и с бели наметала. Е, това никога не може да се случи, Абадон. Злото живее в яма. Ако искаш да се бориш с него… трябва да слезеш долу, в помията при него. А по белите наметала мръсотията личи повече, отколкото по черните. И среброто се замърсява. Сега ме остави и разговаряй със своя Бог — Той има повече отговори от мен.

— Ще се молиш ли за мен, Декадо? — помоли абатът.

— Защо Източникът би слушал мен, ако не слуша теб? Моли се сам, човече!

— Моля те! Направи го за мен.

— Добре. Но сега иди да поспиш.

Декадо последва с поглед стареца, докато той се отдалечаваше в мрака. После се излегна и се загледа в изсветляващото небе.