Кралят отвъд Портата

13.

Ананаис напусна града по здрачаване, изгарящ от нетърпение да се измъкне от шума и ограничаващите стени. Някога обожаваше градския живот, с безкрайните поредици от приеми и ловни походи. Имаше красиви жени за обичане, мъже за надвиване в борба и дуели. Имаше соколи и турнири, и непрестанни танци, докато най-цивилизованата западна нация се наслаждаваше на удобствата, които бе изградила за себе си.

Но тогава той беше Златния — жива легенда. Вдигна черната маска от разкъсаното си лице и вятърът успокои възпаления му белег. Поведе коня си към един близък хълм, увенчан с няколко дръвчета. Там слезе от седлото, подпря се на един дънер и се загледа в планините. Тенака беше прав — нямаше причина да избива онези мъже от Легиона. Нормално беше да искат да си тръгнат — чувството им за дълг бе силно. Но пък омразата беше могъща сила, а в сърцето на Ананаис имаше много омраза. Мразеше Ческа заради онова, което бе причинил на земята и народа. Мразеше и народа за това, че го бе допуснал. Мразеше цветята за красотата им и въздуха около себе си, задето му даваше живот.

Но най-много от всичко мразеше себе си, задето нямаше смелостта да приключи страданието си.

Какво знаеха тези скодски селяни за причините му да бъде сред тях? Те го приветстваха в деня на битката и после отново, когато се върна в града. Черната маска, така го наричаха — герой от миналото, оформен по образа на безсмъртния Дръс.

Какво знаеха те за мъката му?

Той се загледа в маската си. Дори и в нея имаше суета, защото средата ѝ бе направена във формата на нос. А можеше просто да пробие две дупки в нея.

Той беше мъж без лице и без бъдеще. Само миналото му носеше удоволствие — ала с това идеше и болката. Сега имаше само легендарната си сила… а тя отслабваше. Вече беше на четиридесет и шест години и времето му изтичаше.

За хиляден път си спомни битката със съчетания на арената. Дали не бе имало друг начин да убие звяра? Можеше ли да се спаси от това мъчение? Отново прегледа двубоя с окото на паметта си. Нямаше друг начин — звярът бе двойно по-силен и наполовина по-бърз от него. Беше цяло чудо, че изобщо оцеля.

Конят му изцвили и обърна глава, а ушите му потрепнаха. Ананаис върна маската на лицето си и зачака. Само след секунди острият му слух долови мек тропот на кон.

— Ананаис! — извика Валтая от мрака. — Там ли си?

Той изруга тихо, защото не беше в настроение за компания.

— Тук съм! На върха на хълма.

Тя стигна до него и се плъзна от седлото, премятайки юздите над врата на жребеца. Лунната светлина превръщаше златото в косата ѝ в сребро, а очите ѝ отразяваха звездите.

— Какво искаш? — попита той и се извърна, за да седне на тревата.

Тя свали наметалото си и го опъна на земята, за да седне до него.

— Защо дойде тук сам?

— За да бъда сам. Имам да мисля за много неща.

— Само кажи и ще се върна в града — каза Валтая.

— Мисля, че е най-добре да го сториш — каза Ананаис, ала тя не помръдна, както той знаеше, че ще стане.

— Аз също съм самотна — промърмори жената. — Но не искам да бъда сама. Сама съм и нямам място тук.

— Нищо не мога да ти предложа, жено! — отсече Ананаис, а гласът му бе необичайно груб, когато думите се изтръгнаха от него.

— Можеш да ми предложиш поне компанията си — каза Валтая и потопът се отприщи.

Сълзите потекоха от очите ѝ и тя сведе глава; после започнаха хлиповете.

— Мътните го взели, няма нужда от сълзи. За какво плачеш? Защо трябва да си самотна? Ти си много привлекателна, а Галанд умира по теб. Той е добър човек.

Ала плачът не спря и Ананаис се приближи към нея, прегърна я през раменете и я придърпа към себе си.

Тя облегна глава на гърдите му и хлиповете притихнаха до накъсан плач. Той я потупа по гърба и погали косата ѝ; ръката ѝ се плъзна около кръста му и тя нежно го избута назад, докато той не легна на наметалото ѝ. Обзе го ужасяващо желание, внезапно я желаеше повече от всичко, което животът би могъл да му предложи. Тялото ѝ се притисна в неговото и той усети топлината на гърдите ѝ.

Ръката ѝ се приближи към маската му, ала той сграбчи китката ѝ със скорост, която я втрещи.

— Недей! — прошепна гигантът и пусна ръката ѝ.

Ала Валтая бавно повдигна маската и той затвори очи, когато нощният въздух погали белезите му. Устните ѝ докоснаха челото му, после клепачите, а накрая и двете раздрани бузи. Но Ананаис нямаше уста, с която да отвърне на целувката, затова заплака. Тя го прегръща, докато не се успокои.

— Бях се заклел, че ще умра, преди да позволя на някоя жена да ме види такъв — каза той накрая.

— Жената обича мъжа. Лицето не е мъжът повече, отколкото крак или ръка. Аз обичам теб, Ананаис! А белезите ти са част от теб. Не виждаш ли?

— Има разлика между обич и благодарност. Аз те спасих, но ти не ми дължиш нищо. И никога няма да ми дължиш.

— Прав си — благодарна съм. Но не бих ти се отдала от благодарност. Не съм дете. Зная, че ти не ме обичаш. Защо би ме обичал? Можел си да избираш коя да е от красавиците в Дренан и си им отказал. Но аз те обичам и те желая — дори и за краткото време, което имаме.

— Значи знаеш?

— Разбира се, че зная! Ние няма да победим Ческа — не бихме могли. Но това няма значение. Той ще умре. Всички хора умират.

— Смяташ, че това, което правим, е безсмислено?

— Не. Винаги ще ги има онези… винаги трябва да ги има онези… които ще се възправят срещу тираните по света. За да може един ден хората да знаят, че винаги е имало герои, които застават срещу мрака. Трябват ни мъже като Дръс и Бронзовия граф, като Егел и Карнак, или Билд и Железния. Те ни носят гордост и чувство за посока. И ни трябват мъже като Ананаис и Тенака Хан. Няма значение, че Факлоносеца не може да спечели — важно е само светлината му да блести поне за известно време.

— Чела си много, Вал — каза той.

— Не съм глупачка, Ананаис.

Тя се приведе над него и отново целуна лицето му. После нежно притисна уста към неговата. Той изстена и огромните му ръце я обгърнаха.

Райван не можеше да заспи; въздухът бе натежал от заплахата на приближаваща буря. Тя отметна тежкото одеяло и стана от леглото. Облече вълнена роба и отвори прозореца широко, ала над планините не подухваше дори лек ветрец.

Нощта бе тъмна като кадифе и малки прилепи се стрелкаха около кулата и долу, сред плодовите дървета в градината. Един язовец, озовал се под лунен лъч, я изгледа гневно и се скри в храстите. Жената въздъхна — толкова много красота имаше в нощта. Мимолетно движение привлече погледа ѝ и тя едва успя да различи фигурата на облечен в бяло воин, коленичил до розов храст. После той се изправи и в плавното му движение тя разпозна Декадо.

Райван се отдръпна от прозореца и тихо прекоси дългите коридори и извитото стълбище към градината. Декадо се бе привел над ниската стена и гледаше лунната светлина, отразена от върховете. Той чу приближаването ѝ и се обърна да я посрещне. На тънките му устни се четеше сянката на приветлива усмивка.

— Държиш ли на усамотението си? — попита го Райван.

— Просто мисля.

— Мястото е подходящо. Спокойно е.

— Да.

— Родена съм ей там — посочи тя на изток. — Баща ми имаше малка ферма отвъд онзи хребет — най-вече добитък и понита. Добър живот.

— Няма да удържим нищо от това, Райван.

— Зная. Щом времето дойде, ще трябва да се оттеглим към високите места, където проходите се стесняват.

Той кимна.

— Не мисля, че Тенака ще се върне.

— Не го отписвай, Декадо. Той е изобретателен.

— Няма нужда да ми го казваш — служих под негово командване в продължение на шест години.

— Харесваш ли го?

На лицето му внезапно разцъфна усмивка и годините се стопиха от погледа му.

— Разбира се, че го харесвам. Той е най-близкият приятел, който съм имал.

— Ами твоите хора, Тридесетте?

— Какво за тях? — попита Декадо предпазливо.

— Считаш ли ги за свои приятели?

— Не.

— Тогава защо те следват?

— Кой знае? Имат мечта: желание да умрат. Всичко това е неразбираемо за мен. Разкажи ми за фермата си — беше ли щастлива там?

— Да. Имах добър съпруг, чудесни деца, плодородна земя и открито небе. Какво повече би могла да иска една жена от пътя между живота и смъртта?

— Обичаше ли съпруга си?

— Що за въпрос е това? — сопна се Райван.

— Не исках да те обидя. Но никога не го споменаваш по име.

— Това няма нищо общо с липсата на обич. Всъщност точно обратното. Когато казвам името му, то ми припомня какво съм изгубила. Ала пазя лика му в сърцето си — разбираш ли ме?

— Да.

— Защо не си се оженил?

— Никога не съм искал; нямах желание да споделям живота си с жена. Не се чувствам комфортно около хора, освен ако аз не определям правилата.

— Значи си бил мъдър — каза Райван.

— Така ли мислиш?

— Да. Знаеш ли, много си приличаш с приятелите си. Всички сте незавършени — ужасно тъжни и много самотни. Нищо чудно, че сте привлечени един към друг! Останалите можем да споделяме живота си, да се шегуваме, да се смеем заедно и да плачем заедно. Живеем, обичаме и растем. Предлагаме си дребна добрина всеки ден и това ни помага да оцелеем. Но вие не можете да предложите нищо подобно. Предлагате живота си — смъртта си.

— Не е толкова просто, Райван.

— Животът рядко е прост, Декадо. Но пък аз съм проста планинска жена и рисувам картините така, както ги виждам.

— О, стига, господарке. Около теб няма нищо просто! Но нека предположим — за момент, — че си права. Мислиш ли, че Тенака или Ананаис, или пък аз сме избрали да бъдем такива? Дядо ми имаше куче. Той искаше това куче да мрази надирите, затова нае един стар равнинец да идва всяка нощ във фермата му и да бие кученцето с пръчка. Накрая животното мразеше както стареца, така и всеки друг от расата със скосените очи. Ще обвиниш ли кучето? Тенака Хан е отгледан сред омраза и макар и да не е отвръщал със същото, липсата на обич неизбежно е оставила следа. Той си е купил жена и я е отрупал с цялата си обич и доброта. Сега тя е мъртва и Тенака няма нищо.

— Ананаис? Трябва само да го видиш, за да осъзнаеш каква болка носи. Но въпреки това историята не е пълна. Баща му умря в лудост, след като уби майка му пред очите му. А преди това баща му спеше със сестрата на Ани… тя умря при раждане.

— А що се отнася до мен, моята история е дори още по-мизерна и тъжна. Така че спести ми планинските си проповеди, Райван. Ако някой от нас беше израснал по склоновете на твоята планина, не се съмнявам, че щеше да бъде по-добър човек.

Тя му се усмихна и се изтегли на парапета на стената, после се завъртя, за да го изгледа отгоре.

— Глупаво момче! — каза накрая. — Не съм казвала, че трябва да бъдете по-добри хора. Вие сте сред най-добрите, които познавам, и ви обичам и тримата. Но ти не си кучето на дядо си, Декадо — ти си човек. А един човек може да превъзмогне произхода си, както може да надвие силен противник. Оглеждай се по-често около себе си: виж хората, които се докосват и показват обичта си. Но не гледай студено, като наблюдател. Недей да витаеш извън живота — участвай в него. Там някъде има хора, които чакат възможността да те обичат. Това не е нещо, което трябва да отхвърлиш с лека ръка.

— Ние сме онова, което сме, господарке; недей да искаш повече. Аз съм майстор на меча. Ананаис е воин. Тенака е пръв сред генералите. Произходът ни ни е превърнал в хората, които сме днес. Нужни сме ви такива, каквито ни виждате.

— Може би. Но вероятно можете да бъдете дори по-велики.

— Не му е сега времето за експерименти. Хайде — ще те изпроводя до стаята ти.

Катерача седеше на широкото си легло, загледан в тъмните петна по вратата. Сега Тенака го нямаше, ала той още виждаше високия надирския воин и чуваше тихите му заповеди.

Това беше фарс и Катерача се бе озовал в капан, оплетен в мрежата на герои.

Да превземе Дрос Делнох?

Ананаис можеше да превземе Дрос Делнох, като го нападне със сребърен меч, проблясващ под утринното слънце. Тенака можеше да го превземе с някой импровизиран план, някаква фина и гениална манипулация, включваща къс канап и три малки камъчета. Това бяха хора, създадени за легенда, сътворени от боговете, за да подхранват сагите.

Но къде се вместваше той в това?

Той пристъпи към дългото огледало на стената с прозореца. Срещу него стоеше висок млад мъж с тъмна коса до раменете, придържана от черна кожена лента. Очите му бяха ярки и интелигентни, брадичката — квадратна, за да залъже поетите, пишещи сагите. Коженият елек без ръкави му стоеше добре, привързан към тънкия му кръст от дебел колан за меч. От лявата му страна висеше кинжал. Панталонът му бе от най-мека тъмна кожа, а ботушите — високи до прасците, по модата на Легиона. Катерача се пресегна към меча си, прибра го в кожената ножница и го закачи на кръста си.

— О, бедни глупако! — каза му огледалният воин. — Трябваше да си останеш у дома.

Беше се опитал да каже на Тенака колко неподходящ се чувства, но надирът се усмихна и го игнорира.

— Ти носиш кръвта, Арван. Тя ще те преведе през препятствията — беше му казал той.

Думи! Просто думи. Кръвта не бе нищо повече от тъмна течност — тя не носеше тайни и мистерии. Смелостта беше нещо в душата, а не дар, който един мъж може да предаде на синовете си.

Вратата се отвори и Катерача се обърна, за да види Езичника. Черният мъж се усмихна за поздрав, после се настани удобно в широкия кожен стол. На светлината на фенера изглеждаше огромен — широките му рамене изпълваха облегалката. Също като другите, помисли си Катерача — мъж, който мести планини.

— Дошъл си да ме изпратиш? — попита той, нарушавайки тишината.

Черният мъж поклати глава.

— Аз идвам с теб.

Облекчението го удари с почти физическа сила, но той прикри емоциите си.

— Защо?

— А защо не? Обичам да яздя.

— Знаеш ли каква е мисията ми?

— Да превземеш една крепост и да отвориш портите за воините на Тенака.

— Не е толкова лесно, колкото го караш да звучи — каза Катерача и се върна да седне на леглото.

Мечът се изви между краката му и той го намести.

— Не се безпокой, все ще измислиш нещо — каза Езичника и се ухили. — Кога искаш да потеглим?

— След около две години.

— Не бъди толкова суров към себе си, Катерачо — това не носи нищо добро. Зная, че мисията ти е трудна. Дрос Делнох е град с шест стени и крепост. Там са разположени повече от седем хиляди воини — както и петдесетина съчетани. Но ще сторим каквото можем. Тенака казва, че имаш план.

Катерача се изкикоти.

— Колко мило от негова страна. Той го измисли преди дни и просто ме изчака да го догоня!

— Е, кажи ми.

— Сатулите са планинци и пустинници — свирепи и независими. В продължение на векове са се били с дренайците за правата над Делнохските хълмове. По време на Първата надирска война са помогнали на моя предшественик, Бронзовия граф. В замяна той им дал земя. Не зная колцина са — може би около десет хиляди, може би по-малко. Но Ческа е анулирал първоначалния договор и пограничните стълкновения са започнали наново.

— И ти ще потърсиш помощта им?

— Да.

— Но без голяма надежда за успех?

— Точен коментар. Сатулите винаги са мразили дренайците и между нас няма доверие. И което е по-лошо — те презират надирите. И дори да ни помогнат, как, в името на ада, ще ги накарам да напуснат крепостта?

— Решавай проблемите, когато се появят, Катерачо!

Младият мъж се изправи и мечът пак се изви и почти го спъна; той издърпа ножницата от колана и я запрати на леглото.

— Един по един, казваш? Ами добре! Нека прегледаме проблемите. Аз не съм воин. Посредствен съм с меча. Никога не съм бил войник. Плашех се от битките и нямам умение в тактиката. Не съм водач и трудно бих повел и гладни хора към кухнята. Кой от тези проблеми да сметнем за първи в списъка?

— Седни, момче — каза Езичника и се приведе напред, отпускайки ръце на подръчките на стола. Катерача седна и гневът му се оттече от него. — Сега ме слушай внимателно! В моята земя аз съм цар. Издигнах се на трона с кръв и смърт, първият от моя народ, успял да вземе Опала. Когато бях млад и пълен с гордост, един стар жрец дойде и ми каза, че ще горя в огньовете на ада заради престъпленията си. Аз наредих на цяла армия от воини да накладе огън от много дървета. Човек не можеше да се приближи на повече от тридесет крачки от него и пламъците се издигаха до небесния купол. Тогава наредих на армията да го изгаси. Десет хиляди мъже се хвърлиха в пламъците и огънят изгасна. „Ако отида в ада — казах на жреца, — те ще ме последват и ще изгасят пламъците.“ От великото Море на Душите до Планините на Луната аз владеех своето царство. Надживях отрова във виното си и кинжали в гърба си, фалшиви приятели и благородни врагове, синове предатели и лятна чума. И въпреки това ще те последвам, Катерачо.

Младият мъж преглътна, докато гледаше как светлината на фенера танцува по черното лице на Езичника.

— Защо? Защо ще ме последваш?

— Защото това трябва да се свърши. А сега ще ти кажа велика истина и ако си мъдър, ще я приемеш присърце. Всички хора са глупави. Изпълнени със страх и несигурност — това ги прави слаби. Другите винаги им изглеждат по-силни, по-самоуверени, по-умели. Това е най-лошата лъжа, защото се лъжем сами.

— Виж себе си. Когато дойдох тук, аз бях твоят черен приятел Езичника — голям, силен и дружелюбен. Но какво съм сега? Нима вече не съм могъщ варварски цар, високо над теб? Не се ли срамуваш, че ме занимаваш с дребните си съмнения?

Катерача кимна.

— Ала помисли, дали наистина съм цар? Дали наистина съм наредил на армията си да изгаси огъня? Откъде знаеш? Не можеш да знаеш! Ти послуша гласа на собствената си некомпетентност и повярва, че си в моя власт. Ако извадя меча си, ти ще умреш.

— Но когато аз те погледна, виждам умен и смел млад мъж, строен и в разцвета на мъжеството си. Би могъл да си принцът на убийците или най-смъртоносният воин под слънцето. Можеш да си император, генерал, поет…

— Не си бил водач? Всеки може да бъде водач, защото всеки иска да бъде воден!

— Но аз не съм Тенака Хан — отвърна Катерача. — Не съм от същата порода.

— Кажи ми го пак след месец. Но отсега нататък играй ролята. Ще бъдеш удивен колко хора ще измамиш. Не споделяй съмненията си! Животът е игра. Играй я по този начин.

Катерача се ухили.

— Защо не? Но кажи ми — наистина ли си пратил воините си в огъня?

— Ти ми го кажи — отвърна Езичника и лицето му стана безизразно, а очите му заблестяха под светлината на фенера.

— Не, не си!

Черният мъж се ухили.

— Не! Ще приготвя конете на зазоряване — ще се видим тогава.

— Не забравяй да донесеш меденки. Белдер ги обожава.

Езичника поклати глава.

— Старецът няма да дойде. Той не е добър за теб и духът му го няма. Ще го оставим тук.

— Ако ще ме следваш, ще изпълняваш заповедите ми, мътните го взели — отсече Катерача. — Три коня и Белдер пътува с нас!

Веждите на черния мъж се повдигнаха и той разпери ръце.

— Както кажеш.

Езичника отвори вратата и понечи да излезе.

— Това как прозвуча? — попита Катерача.

— Не е зле като за начало. Ще се видим сутринта.

Езичника се върна в стаята си в мрачно настроение. Вдигна огромната си торба на леглото и разпръсна оръжията, които можеше да вземе утре: два ловджийски ножа, остри като бръсначи; четири метателни ножа, скрити под дрехите; къс двуостър меч и двуостра брадва, която щеше да закачи на седлото.

Съблече се, извади стъкленица с масло от раницата си и започна да масажира тялото си, като обърна особено внимание на стегнатите мускули на раменете си. Влажният западен въздух се прокрадваше в костите му.

Умът му се понесе назад през годините. Още усещаше горещината на огъня и чуваше крясъците на воините, които се хвърляха в пламъците…

Тенака се спусна от планината и се озова на склоновете на Вагрийските равнини. Слънцето се издигаше над дясното му рамо, а над главата му се бяха скупчили облаци. Чувстваше покой, докато вятърът рошеше косата му. Въпреки че го очакваха огромни проблеми, той усещаше лекота, сякаш всички товари са паднали от раменете му.

Чудеше се дали надирският му произход не го е накарал да се чувства неспокойно сред гражданите, с техните високи стени и заслонени прозорци. Вятърът се усили и Тенака се усмихна.

Утре смъртта можеше да го очаква на върха на стрела, но днес… днес беше прекрасен ден.

Той отблъсна всякакви мисли за Скода от ума си — тези проблеми бяха оставени на Ананаис и Райван. Катерача също вече трябваше да разчита на себе си и да намери собствената си съдба. Тенака можеше да изпълни само своята част от историята.

Умът му заплува обратно към детството сред племената. Копие, Вълча глава, Зелена маймуна, планината Гроб, Душекрадците. Толкова много лагери, толкова много територии.

Племето на Улрик бе признато за първо сред бойците: Повелителите на Степите, Носителите на Войната. Те бяха Вълчата глава и свирепостта им във войната бе легендарна. Но кой властваше над вълците сега? Джонгир със сигурност трябваше да е умрял.

Тенака се замисли за връстниците си:

Мълвящия нож, който се гневеше лесно и прощаваше трудно. Умен, находчив и амбициозен.

Абадай Търсача на истината. Коварен и вярващ в пътищата на шаманите.

Цубой, известен като Черепоносеца, след като уби един бандит и закачи черепа му на седлото си.

Всички те бяха внуци на Джонгир. Всички — наследници на Улрик.

Виолетовите очи на Тенака изгубиха блясъка си и станаха студени, докато мислеше за тримата. Всеки от тях бе показал омразата си към мелеза.

Абадай бе най-свирепият и дори бе опитал да го отрови по време на Пира на Дългите ножове. Само Шилат, вечно бдителната майка на Тенака, бе видяла сипването на праха в чашата на сина ѝ.

Ала никой не бе предизвиквал Тенака открито, защото още на четиринадесет години той си бе спечелил името Танцуващия с остриета и беше постигнал майсторство с всяко оръжие на войната.

И той стоеше през дългите нощни часове край лагерните огньове, заслушан в историите на старите мъже, които си спомняха отминалите войни и обсъждаха детайлите на стратегията и тактиката. На петнадесет години вече познаваше всяка битка и стълкновение в историята на Вълчата глава.

Тенака придърпа юздите и се загледа в далечните планини Делнох.

Той се засмя и пришпори жребеца. Звярът изсумтя и се затича в галоп през равнината, а копитата му чаткаха в ранната утринна тишина.

Тенака остави коня да тича няколко минути, преди да го забави до по-спокоен ход. Имаха да пропътуват много мили и въпреки че жребецът беше силен, той не искаше да го изтощава.

В името на всички богове, добре беше да е далеч от хора! Дори от Реня.

Тя беше красива и той я обичаше, ала в природата му бе да търси усамотение — свобода, за да оформи плановете си.

Реня го слушаше, без да продума, докато ѝ обясняваше, че планира да пътува сам. Беше очаквал скандал, но момичето не отговори на очакванията му. Вместо това го прегърна и после се любиха без страст, но с огромна нежност.

Ако преживееха това безумно начинание, Тенака щеше да я вземе в сърцето и в дома си. Ако оцелееше? Той прецени шансовете си за успех като едно на стотици. Може би дори хиляди. Внезапно го сполетя неочаквана мисъл. Що за глупак беше? Той имаше Реня и богатство, което го чакаше във Вентрия. Защо да рискува всичко?

Обичаше ли Дренай? Знаеше, че не го обича, но в същото време не бе сигурен какви точно са чувствата му. Народът никога не го бе приел, дори като генерал на Дракона. А земята, макар и красива, не можеше да се мери със свирепия разкош на Степите. Какви тогава бяха чувствата му?

Смъртта на Илае го бе разтърсила, особено толкова скоро след унищожението на Дракона. Срамът, който чувстваше от това, че е изоставил приятелите си, се смеси с мъката от личната му загуба и по някакъв странен начин той виждаше смъртта и като наказание, че не бе изпълнил дълга си. Само смъртта на Ческа — и неговата собствена — можеха да отмият този срам. Но сега всичко беше различно.

Ананаис щеше да застане и сам, ако беше нужно, вярвайки на обещанието на Тенака, че ще се върне. А приятелството бе нещо многократно по-сигурно и много по-поддържащо от обичта към земята. Тенака Хан щеше да язди през най-дълбоките ями на ада и да изтърпи най-жестоките трудности под слънцето, за да изпълни обещанието си към Ананаис.

Той се обърна към планините Скода. Там скоро щеше да започне клането. Армията на Райван стоеше на наковалнята на историята, отправила предизвикателен взор нагоре към чука на Ческа.

Ананаис го изпроводи от града точно преди съмване и те спряха на хребета на един хълм.

— Внимавай, надирско псе такова!

— И ти, дренаецо. Грижи се за долините си!

— Сериозно, Тани, грижи се за себе си. Намери армията си и се върни бързо. Не ни остава много време. Очаквам да ни пратят делнохска армия, която да ни поразкървави преди основния удар.

Тенака кимна.

— Ще пробват от различни страни и ще ви порязват, за да ви изтощят. Използвай Тридесетте; те ще са безценни в предстоящите дни. Имаш ли място за втора база?

— Да, придвижваме провизии към една висока местност на юг от града. Там има два тесни прохода, които можем да удържим. Но ако ни отблъснат дотам, сме изгубени. Няма накъде да бягаме.

Стиснаха си ръцете и се прегърнаха.

— Искам да знаеш… — започна Тенака, но Ананаис го прекъсна.

— Зная, момче! Но трябва да се върнеш бързо. Можеш да разчиташ на Черната маска да удържи крепостта.

Тенака се ухили и потегли към Вагрийските равнини.