Кралят отвъд Портата

20.

Парсал продължи да лази през високата трева. Болката от осакатения му крак бе избледняла в сравнение с неописуемата агония от предния следобед и сега бе просто болезнена пулсация, която от време на време припламваше и го караше да губи съзнание. Нощта беше хладна, ала той се потеше обилно. Вече не знаеше накъде отива — единствената му цел бе да увеличи колкото може повече разстоянието между себе си и ужаса.

Пролази през участък, покрит с камъчета, и едно от тях се заби в крака му. Парсал изстена и се претърколи по гръб.

Ананаис им каза да удържат линията колкото могат по-дълго, а после да се оттеглят към Магадон. Той самият бе отишъл в другата долина с Галанд. Събитията от следобеда продължаваха да се изливат в ума му и Парсал не можеше да извърне поглед от тях… Чакаше в един тесен проход заедно с още четиристотин мъже. Конницата дойде първа с гръмотевичен грохот нагоре по склона и копия, спуснати за атака. Стрелците на Парсал ги направиха на решето. Пешаците бяха по-трудни за отблъскване, защото бяха добре бронирани и държаха кръглите си бронзови щитове вдигнати високо. Той никога не се бе справял с меча толкова добре, колкото брат си, но, в името на боговете, знаеше, че се е представил достойно!

Мъжете от Скода се биха като тигри и войниците на Ческа отстъпиха. Тогава той трябваше да нареди на хората си да отстъпят.

Глупак, пълен глупак!

Но Парсал се чувстваше толкова уверен. Толкова горд! Никога през живота си не беше водил боен отряд. Драконът го отхвърли, въпреки че прие брат му. И ето че сега отблъсваше могъщ враг.

Така че той изчака още една атака.

Съчетаните се спуснаха напред като демони от бездната. Дори да доживееше до сто години, никога нямаше да забрави тази атака. Зверовете нададоха ужасяващ рев — като стена от звук, възвестяваща жаждата им за кръв. Огромни чудовища с разлигавени муцуни, кървавочервени очи, остри нокти и ярки, ярки мечове.

Стрелите едва успяваха да пробият кожата им и те пометоха бойците на Скода, както голям мъж разпръсва немирни деца.

Парсал не даде заповед за отстъпление — нямаше нужда. Смелостта на скодците изчезна като вода върху пясък и отрядът му се пръсна във всички посоки. В отчаянието си Парсал се затича към един съчетан и нанесе жесток удар по главата на звяра. Ала мечът му отскочи от дебелия череп и създанието се обърна към него. Воинът беше изблъскан назад и чудовището сключи челюсти около левия му крак, откъсвайки плътта от костта. Един смел скодски воин се хвърли на гърба на съчетания и заби дългия си кинжал във врата му. Създанието обърна гръб на Парсал и разкъса гърлото на мъжа. Парсал се претърколи надолу по склона и се свлече в долината. Така започна дългото пълзене.

Сега знаеше, че въстанието на Скода няма никакъв шанс. Мечтите им бяха безсмислени. Нищо не можеше да застане срещу съчетаните. Искаше му се да бе останал във фермата си във Вагрия, далеч от тази налудничава война.

Нещо сграбчи крака му и той се надигна, размахал кинжала си. Нечия ноктеста ръка го изби от ръката му и трима съчетани коленичиха около него — очите им блестяха, а от отворените им усти капеше слюнка.

Тогава той се предаде и изгуби съзнание.

И угощението започна.

Езичника се приближи бавно и спря на около стотина метра от западната част на града. Конят му бе скрит сред дърветата назад. Димът от горящите сгради се виеше като мъгла и му беше трудно да различи каквото и да било в далечината. Групи съчетани влачеха тела от града и в поляните наоколо се провеждаше зловещо пиршество. Езичника никога преди не бе виждал зверовете и сега ги гледаше с мрачно удивление. Повечето бяха над два и половина метра високи и с огромни мускули.

Той беше объркан. Трябваше да достави послание на Ананаис от Катерача — но къде да го намери? Дали воинът с черната маска беше още жив? Или войната бе приключила? В такъв случай Езичника трябваше да промени плана си. Беше се заклел да убие Ческа и нямаше навика да нарушава клетвите си. Някъде сред тази армия се намираше палатката на императора — трябваше само да я намери и да изкорми жалкото копеленце.

Това беше всичко! Смъртта на родствениците му му тежеше силно и той бе решен да отмъсти за нея. Щом убиеше Ческа, духът на императора щеше да бъде призован от Земята на Сенките, за да служи на убитите. Подходящо наказание.

Той гледа известно време угощението на зверовете, отбелязвайки мислено движенията им в опит да научи колкото може повече за деня, в който щеше да се бие с тях. Не хранеше илюзии — този ден щеше да дойде. Човек срещу звяр. Звярът можеше и да е силен, бърз и смъртоносен. Но пък цар Катаскикана си бе спечелил титлата Господар на Войната. Защото също беше силен, бърз и смъртоносен. Но към това се прибавяше и жестоката му хитрост.

Езичника се върна тихо сред дърветата. Щом се озова там, застина и широките му ноздри потрепериха. Присви очи и плъзна брадвата в ръката си.

Конят му стоеше там, където го бе оставил, ала черният мъж виждаше, че животното е ококорило очи и трепери от страх, а ушите му са прилепнали към черепа.

Езичника бръкна в кожената си туника и извади къс тежък метателен нож. Облиза устни и огледа храстите наоколо. Скривалищата бяха малко; той се намираше в едно такова, което оставяше три други възможни. Значи го чакаха максимум трима противници. Дали имаха лъкове? Малко вероятно, защото трябваше да се изправят, да опънат тетивата и да стрелят по бързо движеща се цел. Дали бяха хора? Малко вероятно, защото конят бе ужасѐн, а обикновени хора не можеха да причинят такъв страх.

Значи в храстите срещу него може би клечаха трима съчетани.

Езичника взе решение, изправи се и пристъпи към коня си.

Един съчетан изскочи от храстите вдясно, а друг се надигна отляво. Те се хвърлиха напред с невероятна скорост. Езичника се завъртя на пета и дясната му ръка изсвистя надолу; ножът се заби в дясното око на първия звяр. Вторият почти го бе достигнал, когато черният мъж падна на колене и се гмурна напред, забивайки се в краката на създанието. Съчетаният се спъна в него и Езичника се претърколи, за да забие брадвата си в бедрото му. После скочи на крака и побягна. Издърпа рязко юздите от клоните и се хвърли на седлото, а чудовището вече тичаше към него. Когато черният мъж се сниши над седлото и дръпна юздите, конят се вдигна на задни крака и в ужаса си изрита съчетания в лицето. Звярът падна и Езичника пришпори коня през горите, привеждайки се под ниските клони. Щом се измъкнаха от дърветата, той се впусна в галоп на запад.

Боговете го бяха опазили, защото сметките му се оказаха сериозно погрешни. Ако съчетаните наистина бяха трима, сега той щеше да е мъртъв. Ножът му бе полетял към гърлото на противника, ала скоростта на атаката бе толкова невероятна, че той едва не пропусна изцяло мишената си.

Езичника забави коня, когато горящият град изчезна от хоризонта.

Сред долините щеше да гъмжи от съгледвачи на Ческа. Той нямаше желание в скоростта си да се натресе на още по-голяма опасност от онази, от която бягаше. Потупа коня по врата.

Беше оставил Катерача с чеиамите. Новият Бронзов граф бе спечелил уважението им и плановете му за завземането на Дрос Делнох напредваха. Дали щяха да сработят, оставаше неясно, но поне Катерача работеше уверено по тях. Езичника се изкикоти тихо. Младият дренаец беше повече от убедителен в новата си роля и черният мъж почти можеше да повярва, че той наистина е легендарният граф.

Почти. Езичника отново се изкикоти.

С наближаването на залеза той се озова сред няколко дървета близо до един поток. Не бе видял и следа от врага и оглеждаше терена внимателно. Но когато навлезе в малката долчинка, го очакваше изненада.

Двадесетина деца седяха около тялото на мъж.

Езичника слезе от коня и привърза юздите към клоните на близко дърво. Едно високо момче пристъпи към него с кинжал в ръка.

— Ако го докоснеш, ще те убия! — каза момчето.

— Няма да го докосна — отвърна Езичника. — Свали ножа.

— Ти съчетан ли си?

— Не, просто човек.

— Не приличаш на човек — много си черен.

Езичника кимна сериозно.

— Наистина съм такъв. Ти, от друга страна, си бял и много мъничък. Не се съмнявам в смелостта ти, но наистина ли мислиш, че можеш да застанеш срещу мен?

Момчето облиза устни, но не отстъпи.

— Ако бях враг, дете, досега да съм те убил. Отстъпи.

Той коленичи до тялото, пренебрегвайки момчето. Мъртвецът беше едър и оплешивяващ, а големите му ръце бяха вкопчени в елека му.

— Какво стана? — обърна се Езичника към малкото момиче, седнало най-близо до тялото.

Тя отмести поглед и момчето с ножа заговори:

— Той ни доведе тук вчера. Каза, че може да се скрием, докато зверовете си тръгнат. Но тази сутрин, докато си играеше с Мелиса, се хвана за гърдите и падна.

— Не бях аз — каза Мелиса. — Нищо не съм му направила!

Пагар разроши русата коса на детето.

— Естествено, че не си. Взехте ли храна с вас?

— Да — отвърна момчето. — В онази пещера там.

— Викат ми Езичника и съм приятел на Черната маска.

— Ще се грижиш ли за нас? — попита Мелиса.

Той ѝ се усмихна, изправи се и се протегна. Съчетаните сега щяха да бъдат пуснати на свобода из долините и той нямаше никакъв шанс да ги избегне пеша, следван от двадесет деца. Отиде до върха на близкия хълм и заслони очи, за да огледа пещерите. Щяха да му трябват поне два дни, за да измине разстоянието — два дни на открито. Обърна се и видя, че момчето с ножа е седнало на камъка зад него. Беше високо, на около единадесет години.

— Не отговори на въпроса на Мелиса — каза момчето.

— Как се казваш, момко?

— Сеорл. Ще ни помогнеш ли?

— Не зная дали мога — отвърна Езичника.

— Аз не мога да се справя сам — каза Сеорл и сивите му очи се впиха в лицето на черния мъж.

Езичника седна в тревата.

— Опитай се да разбереш, Сеорл. Няма никакъв шанс да стигнем до планините. Съчетаните са като зверове от джунглата; те преследват по миризма, движат се бързо и са пръснати нашироко. Трябва да отнеса послание на Черната маска; участвам във войната. Имам мисия и съм се заклел да я изпълня.

— Извинения! — каза момчето. — Вечно извинения. Е, аз ще ги отведа дотам. Бъди сигурен.

— Ще остана с вас за малко — каза Езичника. — Но знай, че не обичам особено деца да бърборят около мен — ставам раздразнителен.

— Не можеш да попречиш на Мелиса да бърбори. Много е малка и е много изплашена.

— А ти не си изплашен?

— Аз съм мъж — каза Сеорл. — Спрях да плача преди години.

Езичника кимна и се изправи плавно на крака.

— Да вземем храната и да потегляме.

Събраха другите деца. Всяко от тях носеше малка торба с храна и манерка с вода. Езичника вдигна Мелиса и другите две най-малки на гърба на коня си и ги поведе към равнината. Вятърът духаше в гърбовете им, което беше добре… освен ако по пътя им нямаше съчетани. Сеорл се оказа прав за Мелиса; тя бърбореше неспирно, разказвайки на черния мъж истории, които той едва успяваше да схване. Някъде по залез-слънце момиченцето започна да се олюлява на седлото и Езичника я взе в ръце и я притисна към гърдите си.

Бяха изминали може би три мили, когато Сеорл дотича до него и дръпна ръкава му.

— Какво има?

— Много са изморени. Току-що видях Ариан да сяда до пътеката — мисля, че е заспала.

— Добре. Иди я вземи — ще лагеруваме тук.

Децата се сгушиха около Езичника, когато той положи Мелиса в тревата. Нощта бе хладна, но не и студена.

— Ще ни разкажеш ли приказка? — попита момиченцето.

Съвсем тихо, той им разказа за Лунната богиня, която слязла на земята по сребърни стъпала, за да живее като смъртен човек. Там срещнала красивия воин принц Анидиго. Той я обикнал така, както никой мъж не е обичал жена оттогава насам, ала богинята била свенлива и побягнала от него. Понесла се по небето в кръгла сребърна колесница. Принцът не можел да я последва, затова отишъл при един мъдър магьосник, който му направил друга колесница от чисто злато. Анидиго се заклел, че няма да се върне, докато не спечели сърцето на Лунната богиня. Кръглата му златна колесница се понесла в небето като блестящо огнено кълбо. И той обикалял земята, ала тя винаги била пред него. Дори и днес.

— Погледнете нагоре! — каза Езичника. — Ето я там — и скоро Анидиго ще я подгони отново по небето.

И последното дете заспа сън без сънища и Езичника внимателно мина край тях да намери Сеорл. После се оттеглиха на известно разстояние от поляната.

— Разказваш добри истории.

— Имам много деца — отвърна Езичника.

— Защо имаш толкова много, щом те дразнят? — попита момчето.

— Не е лесно за обяснение — каза черният мъж и се ухили.

— О, разбирам — сопна се Сеорл. — Не съм толкова малък.

Езичника се опита да обясни:

— Човек може да обича децата си и пак да им се ядосва. Радвал съм се при раждането на всяко свое дете. Сега едно от тях стои на мястото ми у дома и управлява народа ми. Но аз се нуждая от усамотение. Децата не разбират това.

— Защо си толкова черен?

— Толкова по философските въпроси! Черен съм, защото страната ми е много гореща. Тъмната кожа е защита от слънцето. Твоята не потъмнява ли през лятото?

— А косата ти — защо е толкова ситно накъдрена?

— Не зная, млади човече. Както не зная защо носът ми е широк, а устните ми са по-дебели от твоите. Просто е така.

— Всички ли изглеждат като теб там, откъдето идваш?

— Не и в моите очи.

— Можеш ли да се биеш?

— Много въпроси задаваш, Сеорл!

— Обичам да съм наясно. Можеш ли да се биеш?

— Като тигър.

— Това е някаква котка, нали?

— Да. Много голяма котка, много недружелюбна.

— И аз мога да се бия — каза момчето. — Добър боец съм.

— Сигурен съм. Но да се надяваме, че няма да ти се наложи да го доказваш скоро. А сега иди и поспи.

— Не съм изморен. Ще остана на стража.

— Прави каквото ти казвам, Сеорл. Можеш да пазиш утре.

Момчето кимна и легна при другите деца. След няколко минути спеше дълбоко. Езичника поседя известно време, потънал в размисли за родината си. После и той отиде сред децата. Мелиса спеше дълбоко, гушнала парцалена кукла. Играчката беше много стара; нямаше очи, а за коса ѝ служеха само две тънки жълти нишки.

Катерача му бе казал за странните си религиозни вярвания. Боговете, твърдеше младият мъж, са толкова древни, че са се видиотили от старост. И сега използваха огромната си сила в безсмислени шеги с хората, насочвайки живота им в погрешни посоки, за да ги изоставят в отвратителни ситуации.

Езичника бързо започваше да става последовател на тази вяра.

Далечен вой проехтя в нощта. Последва го втори и после трети. Черният мъж изруга и извади меча си. Взе малко точило от кожената си кесия, плю върху него и започна да точи меча си. После свали брадвата от седлото и наточи и нея.

Вятърът смени посоката си и понесе миризмата им на изток. Черният мъж зачака и започна бавно да брои. Стигна до осемстотин и седем, когато воят стана по-силен. Той изчисли промяната в скоростта на вятъра и разбра, че съчетаните се намират на между осем и дванадесет мили разстояние — не беше достатъчно.

Най-милостиво беше да пререже гърлата на децата, докато спяха, и да им спести ужаса, който ги преследваше. Но знаеше, че може да вземе три от най-малките на коня си.

Извади кинжала си и тръгна сред тях.

Но кои три?

Изруга тихо и заби ножа обратно в канията, после събуди Сеорл.

— Съчетаните са близо — каза той. — Събуди децата — потегляме.

— Колко близо? — попита Сеорл с ококорени от страх очи.

— На час разстояние — ако имаме късмет.

Сеорл скочи на крака и започна да буди децата. Езичника вдигна Мелиса на рамото си. Тя изпусна куклата си и той я прибра в туниката си. Децата се струпаха около него.

— Виждаш ли онези хълмове там? — каза той на Сеорл. — Тръгнете към тях! Аз ще се върна.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. — Езичника се качи на седлото. — Сложи две от най-малките деца зад мен. — Сеорл изпълни молбата. — А сега се дръжте здраво, малчугани — чака ни страшна езда.

Черният мъж пришпори коня и животното отскочи напред, преодолявайки разстоянието между поляната и планините. Мелиса се събуди и започна да плаче, затова Езичника извади куклата и я набута в ръцете ѝ. След като язди няколко минути в галоп, той видя скална тераса вдясно. Дръпна юздите и насочи жребеца сред скалите. Пътеката беше тясна, по-малко от пет крачки широка, макар и да се разширяваше с достигането до плитката вдлъбнатина на върха. Оттам нямаше друг изход.

Езичника помогна на децата да слязат.

— Чакайте ме тук — каза им и се спусна отново в равнината. Направи пет курса и докато приключи последния, Сеорл и останалите четири по-големи момчета почти бяха достигнали скалите. Езичника скочи от седлото и подаде юздите на Сеорл.

— Отведи коня горе и ме чакайте там.

— Какво си намислил?

— Прави, каквото ти казвам, дете!

Сеорл отстъпи крачка назад.

— Просто искам да помогна.

— Съжалявам, момче! Дръж си кинжала в готовност — възнамерявам да ги задържа тук, но ако ме надвият, използвай го върху най-малките деца. Разбра ли?

— Не мисля, че ще мога — каза ужасено момчето.

— Тогава следвай сърцето си. Късмет, Сеорл!

— Аз… наистина не искам да умирам.

— Зная. А сега се качи горе и ги успокой.

Езичника извади брадвата си от седлото, лъка и колчан стрели. Лъкът беше от вагрийски рог и само много силен мъж можеше да го опъне. Той се разположи в подножието на пътеката, загледан на изток.

Според преданието Царете на Опаловия трон винаги знаеха кога денят им е настъпил.

Езичника знаеше.

Той опъна тетивата, свали туниката си и остави нощния въздух да охлади тялото му.

После с дълбок глас започна да пее Песента на Мъртвите.

Ананаис и капитаните му се срещнаха на предварително уговореното място и седнаха да обсъдят задачите за деня. Щом бяха отблъснати от първия кръг на планините, скодските сили се разцепиха на седем и се изкачиха сред върховете, за да направят засади на нашествениците, атакуващи високите места. Партизанските удари тормозеха силите на Ческа и забавяха напредъка им, а загубите сред бунтовниците бяха невероятно леки — с изключение на отряда на Парсал, от който никой не успя да избяга.

— Движат се по-бързо, отколкото бяхме предвидили — каза Катан. — А броят им е попълнен от делнохски войски.

— Бих казал, че са общо около петдесет хиляди — каза Торн. — Можем да забравим да удържим която и да е позиция, освен Тарск и Магадон.

— Ще продължим да ги удряме — заяви Ананаис. — Колко време още можете да удържате силата на онези проклети Тамплиери, Катан?

— Мисля, че дори в момента са започнали да намират пролуки.

— Ако това се случи, атаките ни ще станат самоубийство.

— Зная това, Черна маско. Но това не е точна наука. Битката в Бездната никога не спира, но те ни карат да отстъпваме.

— Продължавайте да правите каквото можете, момче — каза Ананаис. — Добре — ще продължим с атаките още един ден, после отстъпваме зад стените.

— Нямаш ли усещането, че плюем в окото на ураган? — попита Торн.

Гигантът се ухили зад маската.

— Може би, но още не сме изгубили! Катан, безопасно ли е да яздим?

Свещеникът затвори очи и мъжете изчакаха няколко минути. Тогава Катан внезапно подскочи и отвори рязко очи.

— На север — каза той. — Трябва да тръгнем веднага!

Той се надигна панически, залитна, но възвърна равновесието си и се затича към коня си. Ананаис го последва.

— Торн! — извика той. — Отведи хората си обратно при другите. Останалите ме последвайте!

Катан ги поведе в шеметен галоп на север, следван от Ананаис и двадесет воини. Зората почти бе настъпила и върховете на планините вдясно бяха окъпани в червено.

Свещеникът шибаше коня си и Ананаис, който се намираше близо зад него, изрева:

— Ще го убиеш, глупако!

Катан не му обърна внимание и се приведе ниско над врата на животното. Срещу тях се издигаше скална тераса; Катан дръпна юздите и скочи от седлото, затичвайки се към една тясна пукнатина. Ананаис извади меча си и го последва.

В пукнатината лежаха двама мъртви съчетани. От гърлата им стърчаха стрели с черни пера. Ананаис продължи нататък. Още един мъртъв звяр, прострелян в сърцето. Той зави зад ъгъла на скалата и чу ръмжене и трясък на стомана. Заобиколи още три тела и последния камък с вдигнат меч. Два мъртви съчетани лежаха пред него, трети атакуваше Катан, а други двама се бореха с мъж, когото Ананаис не можеше да види.

— Дракон, при мен! — извика той.

Един от двамата съчетани се обърна към него, но той блокира свирепия му удар и заби меча си в корема на чудовището. Ноктите на звяра се стрелнаха напред, но Ананаис се хвърли назад и в същия момент воините му дотичаха с извадени мечове. Звярът падна под буря от удари. Катан се справи с изненадваща лекота със своя противник и се затича да помогне на воина, но това се оказа ненужно. Езичника заби брадвата си във врата на чудовището и залитна назад по пътеката.

Ананаис дотича до него и видя, че тялото на черния мъж е покрито с рани: гърдите му бяха разкъсани и плътта висеше на кървави ивици.

Лявата му ръка бе почти откъсната, а лицето му бе напълно раздрано.

Езичника дишаше накъсано, ала очите му бяха все така ярки и той се опита да се усмихне, когато гигантът с черната маска го вдигна в скута си.

— Горе има деца — прошепна той.

— Ще ги вземем. Не се движи!

— Какъв смисъл има, приятелю?

— Просто не се движи.

— Колко успях да убия?

— Девет.

— Това е добре. Радвам се, че дойде — последните двама щяха да са ми… трудни.

Катан коленичи до Езичника и положи длан на окървавената му глава. Внезапно болката изчезна от тялото на умиращия воин.

— Провалих се в мисията си — каза Езичника. — Трябваше да убия Ческа долу в града.

— Аз ще го сторя вместо теб — обеща Ананаис.

— Децата добре ли са?

— Да — увери го Катан. — Сега ги извеждаме.

— Не им позволявайте да ме видят. Ще се изплашат.

— Не бой се — каза младият свещеник.

— Погрижете се Мелиса да си вземе куклата… не знам какво ще прави без нея.

— Ще се погрижа.

— Когато бях млад, наредих на цяла армия да се хвърли в пламъците! Не трябваше да го правя. Никога не съм спирал да съжалявам за това. Е, Черна маско, сега никога няма да разберем, а?

— Аз вече знам — отвърна Ананаис. — Аз никога не бих могъл да надвия девет съчетани. Дори не мислех, че е възможно.

— Всичко е възможно — каза Езичника и гласът му заглъхна до шепот. — Освен да се примириш с вината си. — Той замълча за момент. — Катерача има план.

— Ще сработи ли? — попита Ананаис.

Езичника се ухили.

— Всичко е възможно. Той ми даде послание за теб, но сега то е безполезно. Искаше да знаеш, че десет хиляди мъже от Делнох са потеглили. Но те пристигнаха преди мен.

Сеорл си проби път до Езичника и коленичи до него със сълзи в очите.

— Защо? — попита той. — Защо направи това за нас?

Ала Езичника беше мъртъв.

Ананаис пое дланта на момчето.

— Направи го, защото беше велик мъж.

— Но той дори не обичаше деца.

— Мисля, че грешиш, момко.

— Той сам го каза. Твърдеше, че го дразним. Защо се остави да го убият заради нас?

Ананаис нямаше отговор, ала Катан се намеси:

— Защото беше герой. И това е, което героите правят. Разбираш ли?

Сеорл кимна.

— Не знаех, че е герой — той не ни каза.

— Може би не е знаел — отвърна Катан.

Галанд прие тежко вестта за смъртта на брат си. Затвори се в себе си, потискайки емоциите си, а тъмните му очи не издаваха агонията, която изпитваше. Поведе мъжете си на няколко рейда срещу дренайската конница, удряйки ги бързо, за да се оттегли също толкова бързо. Въпреки желанието си да отприщи мъстта си върху тях, той оставаше дисциплиниран воин, който не се поддаваше на копнежа за безразсъдни атаки и следваше само премерения риск. Сред неговите триста воини загубите бяха съвсем малко и когато влязоха зад стените на Магадон, бяха оставили едва тридесет и седем от другарите си погребани сред хълмовете.

В Магадон нямаше порта и мъжете оставиха конете си, за да изкачат въжените стълби, които им пуснаха защитниците. Галанд се качи на стената последен и после се обърна на изток. Някъде там тялото на Парсал гниеше сред тревите. Без гроб, без никакъв знак.

Войната бе отнела дъщеря му, а сега и брат му.

Скоро щеше да прибере и него.

Странно, че тази мисъл не го изпълваше с ужас.

Четиридесет от мъжете му бяха ранени. Той слезе с тях до дървената болница, където Валтая и още дузина жени се грижеха за тях. Галанд махна на русата жена. Тя се усмихна и продължи да шие раната на хълбока на един воин.

Галанд излезе под слънцето, където един от скодците му донесе комат хляб и кана вино. Той му благодари и седна, подпрян на едно дърво. Хлябът беше пресен, виното — също. Един от водачите на отрядите му — млад фермер на име Оранда — дойде при него. Бицепсът му бе превързан с дебел бинт.

— Казаха, че раната е чиста — само шест шева. Ще мога да нося щит.

— Добре — каза разсеяно Галанд. — Искаш ли малко вино?

Оранда отпи.

— Прекалено младо е — каза той.

— Може би трябва да го оставим да отлежи месец-два!

— Да де — отвърна младият мъж и отново надигна каната.

Поседяха известно време в тишина и напрежението в Галанд нарасна, докато очакваше неизбежното.

— Съжалявам за брат ти — каза накрая Оранда.

— Всички умират — отвърна Галанд.

— Така е. Изгубих много приятели в отряда му. Стените изглеждат силни, нали? Странно е да видиш стрели в тази долина. Играех си тук като дете и гледах как наоколо тичат дивите коне.

Галанд не продума. Оранда му подаде каната с виното, копнееше просто да стане и да си тръгне, ала не искаше да бъде груб. Когато Валтая дойде при тях, той я поздрави с благодарна усмивка и се измъкна.

Галанд вдигна поглед и също се усмихна.

— Изглеждаш прекрасно, стопанке. Видение.

Тя бе свалила окървавената кожена престилка и сега носеше синя памучна рокля, която обгръщаше красиво фигурата ѝ.

— Очите ти сигурно са изморени. Косата ми е мазна, а под очите ми има виолетови кръгове. Чувствам се ужасно.

— Не и в моите очи — каза той и жената седна до него, полагайки ръка върху неговата.

— Наистина съжалявам за Парсал.

— Всички умират — каза той, изморен от повторението.

— Но се радвам, че ти си жив.

— Така ли? — попита Галанд със студени очи. — Защо?

— Ама че странен въпрос от приятел!

— Аз не съм ти приятел, Вал. Аз съм мъжът, който те обича. Има разлика.

— Съжалявам, Галанд. Нищо не мога да ти кажа — знаеш, че съм с Ананаис.

— И си щастлива?

— Разбира се — доколкото някой може да бъде щастлив насред война.

— Защо? Защо го обичаш?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Никоя жена не би могла. Ти защо ме обичаш?

Той надигна каната, без да обръща внимание на логиката.

— Боли ме, че за никой от нас няма бъдеще — каза Галанд, — дори и да преживеем битката. Ананаис никога няма да се установи и да заживее семейно. Той не е нито фермер, нито търговец… Ще те остави в някой град. А аз ще се върна във фермата си. И никой от нас няма да бъде щастлив.

— Недей да пиеш повече, Галанд. Ставаш меланхоличен.

— Дъщеря ми беше прекрасно създание и ужасна беладжийка. Колко пъти съм я цапвал по крака и колко пъти съм бърсал сълзи. Ако знаех колко кратък ще бъде животът ѝ… А сега Парсал… Надявам се да е умрял бързо. Чувствам го по много егоистичен начин — каза той внезапно. — Сега кръвта ми не тече у друг, освен у мен. И когато ме няма, ще бъде все едно никога не съм живял.

— Приятелите ти ще те помнят — каза тя.

Той отдръпна ръката си и я изгледа гневно.

— Аз нямам приятели! Никога не съм имал.