Кралят отвъд Портата

23.

Ананаис слезе от стената и отиде при Торн, Лейк и Галанд, седнали на тревата. Те бяха донесли кани с вино и чинии с месо и групата ядеше в мълчание. Ананаис не видя как зверовете разкъсаха стария му приятел, ала се бе обърнал навреме, за да стане свидетел на това как силата на тамплиерите беше пометена от ужасната свирепост на умиращите съчетани.

След това Легионът ги атакува отново, но без особено желание. Отблъснаха ги с лекота. Дарик обяви почивка, докато отнесат телата: пет хиляди съчетани, триста тамплиери и още хиляда войници бяха умрели в онези ужасяващи минути.

Ананаис видя Балан, седнал сам сред дърветата. Взе кана вино и отиде при него. Свещеникът излъчваше ужасна тъга с наведената си глава и очи, вперени в земята. Гигантът седна до него.

— Кажи ми! — нареди той.

— Какво има да се казва? — отвърна свещеникът. — Те дадоха живота си за вас.

— Какво направиха?

— Не мога да ти го опиша. Но, казано просто, създадоха образ в умовете на зверовете. Картината събуди човешкото у тях и ги разкъса.

— Не можеха ли да го постигнат от безопасността на стената?

— Може би. Но колкото си по-близо до някого, толкова по-голяма е силата ти. Трябваше да се приближат, за да са сигурни, че ще успеят.

— И сега си останал само ти.

— Да. Само Балан!

— Какво става в Тарск?

— Сега ще разбера — каза свещеникът и затвори очи. След няколко мига ги отвори отново. — Всичко е наред. Стената стои.

— Колцина са изгубили?

— Триста мъже няма да се бият отново. Само сто и четиридесет са умрели.

— Само — промърмори Ананаис. — Благодаря.

— Недей да ми благодариш — каза Балан. — Ненавиждам всичко в това побъркано начинание.

Ананаис го остави и тръгна сред дърветата, сваляйки маската си, за да позволи на хладния нощен въздух да успокои възпалената кожа. Спря при един поток и сведе глава, за да отпие дълбоко. Райван го видя там и извика, за да му даде време да си сложи маската.

— Как върви? — попита тя.

— По-добре от очакваното. Но повече от четиристотин мъже са мъртви на двете стени. Поне още четиристотин няма да се бият отново.

— С колко ни оставя това?

— Около триста тук. Петстотин при Тарск.

— Можем ли да издържим?

— Кой знае? Може би още един ден. Може би два.

— Все така не ни достига един ден — каза Райван.

— Да. Вбесяващо, нали?

— Изглеждаш изтощен. Почини си.

— Ще си почина, господарке. Как са раните ти?

— Белегът на лицето подчертава красотата ми. Хълбокът смъди.

— Справи се добре.

— Кажи го на мъртвите.

— Няма нужда — отвърна Ананаис. — Те умряха за теб.

— Какво ще правиш, ако победим, Черна маско?

— Странен въпрос при тези обстоятелства.

— Никак даже. Какво ще правиш?

— Ще остана войник, предполагам. Ще сформирам Дракона наново.

— Ами женитба?

— Никоя няма да ме вземе. Не съм точно красив под тази маска.

— Покажи ми! — каза тя.

— Защо не?

Той свали маската.

— Да, това е отвратително. Изненадана съм, че си оцелял. Следите от зъби са почти до гърлото ти.

— Нали нямаш нищо против да я сложа обратно? Не се чувствам комфортно така.

— Никак даже. Казват, че някога си бил най-красивият мъж в империята.

— Истина е, господарке. В онези дни щяха да ти омекнат краката само като те погледна.

— Това не е кой знае какво. Винаги ми е било трудно да отказвам… И то на грозни мъже. Спала съм дори с Торн веднъж, макар и да смея да твърдя, че той едва ли ще си го спомня. Беше преди тридесет години — преди да се омъжа, държа да отбележа.

— Сигурно си била много млада.

— Колко галантно! Но да, бях. Намираме се в планините и забавленията тук не са твърде много. Кажи ми, обичаш ли Валтая?

— Не е твоя работа — отвърна той рязко.

— Наистина не е. И все пак ми кажи.

— Да, обичам я.

— Тогава от това ще те заболи, Ананаис…

— Чудех се накъде се движи този разговор.

— Е, движи се насам: ако я обичаш, остави я на мира.

— Тя ли те помоли да дойдеш при мен?

— Не. Но е объркана и разколебана. Не мисля, че те обича. Струва ми се, че е благодарна и се опитва да го докаже.

— Напоследък взимам каквото ми се предложи — каза Ананаис горчиво.

— Не мисля, че е така.

— Остави ме, Райван. Моля те!

Когато тя си тръгна, Ананаис поседя сам няколко часа, без да може да заспи. Умът му повтаряше отново и отново триумфите от живота му, но по някаква причина спомените не му носеха удовлетворение. Ликуващи тълпи, лесни жени, завиждащи мъже — чудеше се дали наистина се е наслаждавал на всичко това.

Къде бяха синовете, които трябваше да има досега?

Къде бе жената на сърцето му?

Валтая?

Бъди честен поне със себе си, човече. Нима някога е била Валтая? Ако все още беше Златния, щеше ли дори да я погледнеш повторно?

Източното небе започна да присветва и Ананаис се изкикоти, после се разсмя с глас.

Какво пък, мътните го взели? Беше преживял повече премеждия от всеки друг.

Нямаше смисъл от мрачни съжаления. Миналото така или иначе беше мъртъв звяр, а бъдещето — кървав меч в долината на Скода.

Вече си почти на петдесет години, каза си той, и все още си силен. Мъжете те следват. Народът на Дренай зависи от теб. Лицето ти може да го няма, но ти знаеш кой си.

Ананаис Златния.

Черната маска, Бичът на Ческа.

Прозвуча рог. Ананаис се изправи и тръгна към стената.

Реня лежеше будна вече трета нощ, ядосана и разколебана. Стените на малката ѝ палатка я задушаваха и горещината беше потискаща. Вече два дни надирите се готвеха за война; събираха провизии, подбираха внимателно понитата си. Тенака бе избрал двама бойни главатари, които да го съпроводят — Ингис и Мурапи. Реня научи това от Субодай, защото не беше проговорила на Тенака от нощта преди Съревнованието на шаманите.

Тя се надигна и отметна одеялото от овча кожа на земята. Беше изморена, но напрегната като тетива на лък. Знаеше защо, но знанието не ѝ помагаше. Изправена бе пред дилема, озовала се между любовта си към мъжа и омразата към мисията му. И беше изгубена, защото умът ѝ не спираше да се връща към него.

Детството на Реня беше изградено върху отхвърляне заради осакатяването, което ѝ пречеше да участва в детските игри. Те се подиграваха на болния ѝ крак и превития гръб и тя се оттегляше в стаята си… и в ума си. Аулин я съжали и я дари с красота посредством машините на ужаса. Ала въпреки че външно се бе променила, вътрешно Реня беше останала същата — изплашена от привързването, което можеше да се обърне срещу нея; изплашена от обичта, защото тя означаваше да отвориш сърцето си и да свалиш защитата. Ала обичта я бе застигнала като острието на убиец и тя се чувстваше измамена. Тенака беше герой — мъж, на когото можеше да се довери. И тя приветства острието. А сега научаваше, че то е било напоено с отрова.

Не можеше да живее с него.

Не можеше да живее и без него.

Сивата палатка я потискаше, затова излезе в нощта. Лагерът се простираше на почти половин миля, като шатрата на Тенака се намираше в центъра. Субодай изстена и се претърколи, когато тя го подмина.

— Спи, жено! — промърмори той.

— Не мога.

Той изруга и се надигна, чешейки се по главата.

— Какво не ти е наред?

— Не е твоя работа.

— Жените му те смущават — реши Субодай. — Типично за дренайка. Алчност.

— Това няма нищо общо с жените му — сопна се Реня.

— Ти така твърдиш! Защо тогава той те изгони от палатката си? А?

— Аз сама се изгоних.

— Ммм. Привлекателна си, не споря.

— Затова ли спиш до палатката ми? Чакаш покана?

— Дори не го прошепвай! — каза Субодай и заговори по-силно: — Човек може да изгуби главата си… или по-лошо! Не те ща, жено. Ти си странна, даже луда. Чух те как виеш като животно, видях те как нападаш онези тъпи Мулета. Не те искам в леглото си — няма да мога да заспя от тревога!

— Тогава какво правиш тук?

— Ханът ми нареди.

— Значи сега си негово куче? Седни, стой, спи до палатката ѝ!

— Да, негово куче съм. Гордея се да съм негово куче. По-добре хрътката на крал, отколкото крал на чакали.

— Защо? — попита Реня.

— Как така защо? Не е ли очевидно? Какво е животът, ако не едно голямо предателство? Започваме млади, пълни с надежда. Слънцето грее и светът ни очаква. Но всяка изминала година ни показва колко сме малки и незначителни пред силата на сезоните. После остаряваш. Силата те изоставя, а светът ти се смее с гласа на по-младите мъже. И умираш. Сам. Непълноценен. Но понякога… понякога се появява човек, който не е незначителен. Той може да промени света, да отнеме силата на сезоните. Той е слънцето.

— И ти смяташ, че Тенака Хан е такъв човек?

— Да смятам? — попита Субодай. — Какво ли разбирам аз от смятане? Преди няколко дни той беше Танцьора. Сам. После взе мен. Едно Копие. После Гитаси. След това Ингис. Накрая народа. Разбираш ли? Няма нищо, което да не може да направи! Нищо!

— Не може да спаси приятелите си.

— Глупава жена. Все още не разбираш.

Реня спря да му обръща внимание и тръгна към центъра на лагера. Той я последва дискретно, на десетина крачки разстояние. Това не му костваше усилия, тъй като я гледаше с неприкрито удоволствие. Тъмните му очи галеха дългите ѝ крака, лекото полюшване на бедрата ѝ. Богове, каква жена само! Толкова млада и силна. Такава животинска грация.

Той започна да си свирка, но звукът умря в мига, когато видя палатката на Хана. Там нямаше стражи. Субодай притича до Реня, за да я спре.

— Не ме докосвай — изсъска тя.

— Нещо не е наред — каза той.

Главата ѝ се надигна, ноздрите ѝ потрепнаха и уловиха миризмите на нощта. Ала вонята на надирите я заобикаляше отвсякъде и тя не успяваше да усети нищо.

Тъмни сенки се придвижиха към палатката.

— Убийци! — извика Субодай, извади меча си и се затича напред.

Тъмните форми се насочиха към него. Тенака Хан излезе от палатката си с оръжие в ръка и видя как Копието си проправя с бой път към него. Видя го и как залита и пада под свистящите остриета.

Тенака пристъпи към убийците.

Из лагера се разнесе зловещ вой и убийците забавиха ход.

После демонът се озова сред тях. Един удар с опакото на дланта запрати едър мъж на десет крачки във въздуха. Втори падна, когато ноктите ѝ раздраха гърлото му. Скоростта ѝ беше невероятна. Тенака притича напред, парира удар от един набит воин и прокара меча си през ребрата му.

Ингис дотича с четиридесет воини и убийците снижиха оръжия, за да застанат с мрачни погледи пред Хана.

Тенака почисти меча си и го прибра в ножницата.

— Разбери кой ги е пратил — каза на Ингис и отиде до мястото, където лежеше Субодай.

От лявата ръка на воина капеше кръв, а в ребрата му се виждаше дълбока рана.

Тенака превърза ръката.

— Ще живееш! — каза той. — Но съм изненадан, че позволи на някакви прокрадващи се в нощта отрепки да те надвият.

— Подхлъзнах се в калта — промърмори Субодай отбранително.

Двама мъже се приближиха, за да отнесат ранения в палатката на Тенака. Ханът се изправи и потърси с поглед Реня, ала тя не се виждаше никъде. Той разпита надирите наоколо и двама казаха, че са я видели да тича на запад. Тенака поиска да доведат коня му.

Ингис се приближи.

— Не е безопасно да я преследваш сам.

— Не е. Но е необходимо.

Той се качи в седлото и се спусна в галоп през лагера. Беше твърде тъмно, за да вижда пътека, но той продължи напред и накрая излезе сред Степите. От Реня нямаше и следа.

На няколко пъти забави коня си и се провикна, ала отговор не последва. Накрая спря животното и се загледа в земята. Напред и вляво имаше малка горичка, скрита от гъсти храсти. Той насочи жребеца натам и потегли бавно, но внезапно конят се задърпа и започна да цвили изплашено. Тенака се опита да го успокои с погалване по врата и нежни думи в ухото, но не успя да го накара да продължи напред. Затова слезе и извади меча си.

Логиката повеляваше, че каквото и да се крие в храстите, не може да е Реня, защото конят я познаваше. Ала нещо, различно от логика, надделя в ума му.

— Реня! — извика той.

Звукът, който посрещна зова му, не звучеше като нищо, което някога бе чувал: пронизителен съскащ вой. Той прибра меча и бавно се приближи.

— Реня! Аз съм, Тенака.

Храстите избухнаха навън и тялото ѝ го удари с огромна сила, събаряйки го по гръб. Едната ѝ ръка се сключи около гърлото му; другата увисна над очите му, с пръсти, извити като нокти на граблива птица. Той застина, загледан в кафявите ѝ очи. Зениците бяха станали цепнатини, дълги и овални. Той бавно вдигна ръка към нейната. Свирепият блясък умря в очите ѝ и хватката около гърлото му се отпусна. После тя затвори очи и се свлече в ръцете му. Тенака нежно я положи на земята по гръб.

Тропотът на копита го накара да се изправи. Ингис се появи с четиридесет воини и скочи от седлото.

— Мъртва ли е?

— Не, само спи. Какви са новините?

— Псетата не казаха нищо. Убих всички освен един и сега хората ми го разпитват.

— Добре! А Субодай?

— Късметлия. Ще оздравее бързо.

— Значи всичко е наред — каза Тенака. — Помогни ми да отнеса жената у дома.

— Всичко е наред? — повтори Ингис. — Сред нас има предател и трябва да го намерим.

— Той се провали, Ингис. До утре сутрин ще бъде мъртъв.

— Как можеш да си толкова сигурен?

— Почакай и ще видиш.

Тенака се погрижи Реня да бъде отнесена в палатката му, а после съпроводи Ингис до мястото, където разпитваха убиеца. Мъжът беше завързан за дърво и пръстите му бяха счупени един по един. Сега под краката му кладяха огън. Тенака пристъпи напред и спря изтезателите.

— Господарят ти е мъртъв — каза той на мъжа. — Няма вече смисъл от това. Как желаеш да умреш?

— Не ме е грижа.

— Имаш ли семейство?

— Те не знаят нищо за това — каза надирът със страх в погледа.

— Погледни ме в очите и ми повярвай. Няма да нараня семейството ти. Господарят ти е мъртъв и ти се провали. Това е достатъчно наказание. Искам да зная само едно: защо?

— Заклел съм се да се подчинявам — каза мъжът.

— Заклел си се на мен.

— Не е така. Само моят главатар — той ти се е заклел, но аз не съм нарушил клетва. Как умря той?

Тенака сви рамене.

— Искаш ли да видиш тялото?

— Бих искал да умра до него — каза воинът. — Ще го последвам и в смъртта, защото той бе добър с мен.

— Както желаеш. — Тенака преряза въжетата. — Имаш ли нужда да бъдеш носен?

— Мога да вървя, проклет да си! — изплю мъжът.

Следван от Тенака, Ингис и четиридесетимата воини, той ги поведе през лагера, докато не достигна палатката на Мурапи. Двама стражи стояха пред входа.

— Дойдох да видя тялото — каза мъжът.

Стражите го изгледаха объркано и осъзнаването му дойде като удар.

Той се завъртя рязко към Тенака.

— Какво ме накара да направя? — извика отчаяно. Покривалото на входа се надигна и Мурапи излезе. Той беше на средна възраст, набит и едър. Усмихна се тънко.

— От всичките ми хора, не очаквах, че можеш да пречупиш точно този — каза той спокойно. — Животът е пълен с изненади!

Мъжът падна на колене.

— Измамиха ме, господарю — изхлипа той.

— Няма значение, Нагата. Ще говорим за това по пътя.

Тенака пристъпи напред.

— Ти наруши клетвата си, Мурапи. Защо?

— Реших да рискувам, Тенака — отвърна с равен глас мъжът. — Ако си прав, портите на Дрос Делнох ще бъдат отворени за нас, а с тях и цялата дренайска империя. Но ти искаш само да спасиш дренайските си приятели. Както казах, рискувах.

— Знаеш ли цената на провала?

— Разбира се. Позволяваш ли ми да се самоубия?

— Да.

— Значи няма да навредиш на семейството ми?

— Не.

— Щедър си.

— Ако беше останал с мен, щеше да откриеш точно колко съм щедър.

— Твърде късно ли е?

— Твърде късно е. Имаш един час.

Когато Тенака се обърна и тръгна обратно към палатката си, Ингис изравни крачка с него.

— Пипаш тънко, Тенака Хан.

— Нима очакваше друго, Ингис?

— Изобщо не, господарю. Мога ли да дам на сина си Сембер командването на Вълците на Мурапи?

— Не, аз ще ги командвам.

— Добре, господарю.

— Утре те ще пазят палатката ми.

— Обичаш да живееш на ръба?

— Лека нощ, Ингис.

Тенака влезе в палатката и отиде до леглото на Субодай. Воинът спеше дълбоко и кожата му имаше здрав цвят. После влезе в задната част, където лежеше Реня. Докосна челото ѝ и тя се събуди. Очите ѝ бяха възвърнали нормалния си вид.

— Ти ли ме намери? — прошепна момичето.

— Да, намерих те.

— Значи знаеш?

— Зная.

— Най-често успявам да го контролирам. Но тази нощ бяха толкова много и си помислих, че ще умреш. Изгубих контрол.

— Ти ме спаси.

— Как е Субодай? Ще оживее ли?

— Да.

— Той те обожава.

— Да.

— Толкова съм… изморена — каза тя.

Очите ѝ се затвориха. Той се приведе и я целуна леко по бузите.

Тя пак отвори очи.

— Ти наистина се опитваш да спасиш Ананаис, нали?

Клепките ѝ отново се спуснаха. Тенака я зави с одеялото и се върна в центъра на палатката.

Там седна и си наля чаша нийс, после отпи бавно.

Опитваше ли се да спаси Ананаис?

Наистина?

Или се радваше, че решението вече не е в неговите ръце?

Ако Ананаис умреше, какво можеше да му попречи да продължи войната си дълбоко в земите на дренайците?

Да, той не бързаше за никъде, но пък какъв бе смисълът? Декадо му беше казал, че не могат да издържат, докато пристигне. Какво щеше да постигне, ако накара воините си да маршируват ден и нощ само за да достигнат бойното поле смъртно изтощени?

Какво щеше да постигне?

Той си представи Ананаис, застанал горд пред ордите на Ческа, с меч в ръка и пламтящи сини очи.

Изруга тихо.

И прати да повикат Ингис.