Кралят отвъд Портата

3.

При казармите на Дракона един мъж си проправи път сред стената от храсти пред площада. Той беше едър, с широки рамене, стройни бедра и дълги крака, носеше черни дрехи и абаносова тояга с железен връх. Лицето му под качулката беше скрито от маска от черна кожа. Движеше се с леката и плавна походка на атлет, ала въпреки това бе предпазлив и очите му пробягваха сред храстите и сенчестите дървета.

Когато видя телата, той започна да ги обикаля, разчитайки кратката битка в следите.

Един срещу четирима.

Първите трима бяха умрели почти мигновено, а това говореше за скорост. Четвъртият бе притичал край самотния воин. Високият мъж последва следата и кимна.

Ето. Тук беше мистерията. Самотният воин не е бил сам — имал е спътник, който не е участвал в битката. Стъпките бяха малки въпреки широката крачка. Жена?

Да, жена. Висока жена.

Той се обърна към телата.

— Добра работа — каза той с глас, приглушен от маската. — Зверски добра.

Един срещу четирима. Не бяха много онези, които можеха да оцелеят при подобни обстоятелства, а този човек не само бе оцелял, но и беше спечелил с лекота.

Рингар? Той беше светкавичен убиец с удивителни рефлекси. Но пък рядко разчиташе на рани във врата, като по-често избираше долната част на корема: изкормващи удари.

Аргонин? Не, той беше мъртъв. Странно как човек може да забрави подобно нещо.

Кой тогава? Някой непознат? Не. В свят, където умението с оръжията решаваше всичко, непознатите с такива невероятни способности бяха малцина.

Отново огледа следите, представяйки си битката, и накрая видя неясния отпечатък в средата. Воинът бе скочил, за да се завърти във въздуха като в танц, преди да нанесе смъртоносния удар.

Тенака Хан!

Осъзнаването го удари като кинжал в сърцето. Очите му проблеснаха странно и дишането му се накъса.

От всички на този свят, които мразеше, Тенака заслужено заемаше първото място.

Но дали всъщност? Той се отпусна и се отнесе в спомени, мислите му проследяваха пътеките на паметта, все едно посипваха сол върху възпалена рана.

— Трябваше да те убия още тогава — каза накрая. — И нищо от това нямаше да ми се случи.

Представи си как Тенака умира, а кръвта му попива в снега. Картината не му достави удоволствие, но въпреки това копнееше да я претвори наяве.

— Ще те накарам да си платиш.

И мъжът пое на юг.

Тенака и Реня напреднаха значително през втория ден — без да видят никого, нямаше дори следи. Вятърът бе притихнал и чистият въздух носеше обещание за пролет. Тенака мълча през по-голямата част от деня и момичето не се опитваше да го заговаря.

Някъде по здрач, докато се спускаха по стръмен склон, Реня се подхлъзна и залитна напред. Претърколи се до подножието и удари главата си в един дебел корен. Тенака дотича до нея и рязко свали качулката ѝ, за да види резката на слепоочието ѝ. Тя ококори очи.

— Не ме докосвай — изкрещя и се опита да издере ръцете му.

Тенака се отдръпна и върна памучната качулка на мястото ѝ.

— Не обичам да ме пипат — оправда се тя.

— Тогава няма да те пипам — отвърна той. — Но трябва да превържеш раната.

Реня се опита да стане, но светът се завъртя около нея и тя падна в снега. Тенака не направи опит да ѝ помогне. Огледа се за подходящо място за лагер и се насочи към един естествен заслон от дървета. Клоните им бяха надвиснали и щяха да ги предпазят от снега, ако завалеше. По пътя Тенака събра сухи съчки. Реня го проследи с поглед, докато се отдалечаваше, и отново се опита да се изправи. Но внезапно ѝ призля и започна да трепери силно. Главата я заболя — ритмична пулсация, която пращаше вълни на гадене през цялото ѝ тяло. Опита се да лази.

— Не си ми… притрябвал — прошепна тя.

Тенака приготви огъня, раздухвайки подпалките, докато пламъците не се надигнаха над снега. После прибави по-дебели съчки, а накрая и клони. Когато бе сигурен, че огънят няма да умре, той се върна при изпадналото в несвяст момиче и се приведе да я вдигне. Разположи я до пламъците, после се изкачи по ствола на близката ела, за да отсече малко зелени клони с късия си меч. Събра ги и оформи легло за Реня. Сложи я върху него и я покри с одеялото си. Огледа раната — доколкото можеше да прецени, нямаше счупване, но вече се бе оформила цицина с размера на яйце, а около нея — грозна синина.

Погали лицето ѝ, възхищавайки се на меката кожа и изящната шия.

— Няма да те нараня, Реня — каза той. — Какъвто и да съм, каквито и срамни неща да съм вършил, никога не съм наранявал жена. Или дете. С мен си в безопасност… Тайните ти са в безопасност. Защото и аз знам какво е. И аз съм между два свята — наполовина надир, наполовина дренаец, и нищо изцяло. За теб е още по-зле. Но аз съм тук. Вярвай в мен.

След това се върна при огъня, копнеейки да може да каже тези думи, докато очите ѝ са отворени. Но знаеше, че няма да го стори. През целия си живот бе отварял сърцето си само пред една жена: Илае.

Прекрасната Илае, булката, която си бе купил на вентрийския пазар. Усмихна се при спомена. Две хиляди сребърника и я отведе у дома си, а тя отказа да сподели леглото му.

— Стига глупости — изрева той. — Ти си моя. Телом и духом! Платил съм за теб!

— Платил си за труп — отвърна тя. — Докосни ме и ще се самоубия. А после и теб.

— Ако опиташ в този ред, ще останеш разочарована — каза Тенака.

— Не ми се подигравай, варварино!

— Добре де. Какво да те правя? Да те препродам на някой вентриец?

— Ожени се за мен.

— И после, предполагам, ще ме обичаш и обожаваш?

— Не. Но ще спя с теб и ще се опитам да бъда добра компания.

— Как мога да откажа такава оферта? Робиня, която предлага на своя господар по-малко, отколкото е купил, на много по-висока цена. И защо ми е да го правя?

— А защо да не го направиш?

Две седмици по-късно те се ожениха и десетте години съвместен живот му донесоха радост. Тенака знаеше, че тя не го обича, но това нямаше значение. Той нямаше нужда да бъде обичан, нуждаеше се да обича. Илае беше видяла това у него от самото начало и безмилостно се беше възползвала. Тенака никога не ѝ позволи да научи, че той разбира играта, просто се отпусна, за да ѝ се наслаждава. Мъдрецът Киас се бе опитал да го предупреди:

— Даваш ѝ твърде много от себе си, приятелю. Изпълваш я с мечтите и надеждите си, с цялата си душа. Ако тя те напусне или предаде, какво ще ти остане?

— Нищо — отвърна той искрено.

— Ти си глупак, Тенака. Надявам се Илае да остане с теб.

— Ще остане.

Беше така сигурен. Ала не се бе спазарил със смъртта.

Тенака потрепери и се уви по-плътно в наметалото. Вятърът се усили.

Щеше да отведе момичето до Соуса, а после да се насочи към Дренан. Нямаше да му бъде трудно да открие Ческа, нито пък да го убие. Никой не беше толкова добре защитен, че наистина да бъде в безопасност. Не и ако убиецът е готов да умре. А Тенака беше повече от готов.

Той желаеше смъртта, копнееше безликата ѝ празнота и липсата на болка.

Ческа без съмнение вече бе узнал, че Тенака е потеглил. Писмото трябваше да стигне до него за не повече от месец, защото пътуваше по море до Машрапур, а оттам на североизток до Дренан.

— Надявам се, че ме сънуваш, Ческа. Надявам се да бродя сред кошмарите ти.

— Не знам за него — каза приглушен глас, — но бродиш сред моите.

Тенака се извъртя и скочи на крака, а мечът му проблесна във въздуха.

Пред него стоеше гигант с черна маска.

— Дошъл съм да те убия — каза мъжът и извади дългия си меч.

Тенака отстъпи от огъня, без да откъсва поглед от новодошлия. Умът му се прочисти, а тялото му се отпусна в гладката уверена плавност на битката.

Гигантът завъртя меча си и разпери широко ръце за по-добро равновесие. Тенака го разпозна и примигна.

— Ананаис? — попита той.

Мечът изсвистя към врата му, но той отблъсна удара и отскочи назад.

— Ананаис, наистина ли си ти? — попита отново.

Гигантът остана смълчан за момент.

— Да — каза накрая. — Аз съм. А сега се защитавай!

Тенака прибра меча в ножницата.

— Не мога да се бия с теб — каза той. — Не зная защо би искал смъртта ми.

Ананаис скочи напред, заби юмрук в главата му и го събори в снега.

— Защо? — извика той. — Не знаеш защо! Погледни ме!

Мъжът свали рязко маската от лицето си и на треперливата светлина на огъня Тенака видя кошмар наяве. Ананаис нямаше лице, само изкривените белязани останки на някакви черти. Носът го нямаше, както и горната устна, а по останалата част на кожата пълзяха бели и червени белези. Само сините очи и ситно къдравата руса коса показваха, че това е човек.

— Богове на светлината! — прошепна Тенака. — Но аз не съм направил това… Дори не подозирах.

Ананаис пристъпи напред бавно и снижи върха на меча си, докосвайки врата на Тенака.

— Камъчето, което предизвика свлачището — каза гигантът, без да обяснява повече. — Знаеш какво имам предвид.

Тенака вдигна ръка и бавно избута острието настрана.

— Ще трябва да обясниш, приятелю — каза той и се надигна.

— Проклет да си! — извика гигантът, пусна меча си и го сграбчи за раменете. Вдигна го, докато лицата им се доближиха едно от друго. — Погледни ме!

Тенака срещна спокойно леденосините очи, усещайки лудостта, скрита там. Животът му висеше на косъм.

— Кажи ми какво е станало — каза тихо той. — Няма да бягам. Ако желаеш да ме убиеш, така да бъде. Но ми кажи.

Ананаис го пусна и се извърна да намери маската си, разкривайки широкия си гръб на Тенака. И в този миг Тенака разбра какво се иска от него. Изпълни го тъга.

— Не мога да те убия — каза той.

Гигантът се обърна отново, от очите му капеха сълзи.

— О, Тани — каза той и гласът му се накъса, — виж какво ми причиниха!

Падна на колене и скри унищоженото си лице с ръце, а Тенака коленичи в снега до него и го прегърна. Ананаис започна да хлипа и гърдите му се издуваха при всеки мъчителен хлип. Тенака го потупа по гърба, сякаш беше дете, и изпита болката му като собствена.

Ананаис не бе дошъл, за да го убие, а за да умре от ръката му. И той знаеше защо гигантът го вини. В деня, когато пристигна заповедта за разпускането на Дракона, Ананаис бе събрал мъжете и се готвеше да потегли към Дренан, за да свали Ческа от трона. Тенака и ганът на Дракона, Банс, успокоиха ситуацията, напомняйки на мъжете, че са живели и са се били в името на демокрацията. Така революцията приключи, преди да е започнала.

А сега Драконът бе унищожен, земята тънеше в руини и ужасът бродеше из Дренай.

Ананаис се бе оказал прав.

Реня наблюдаваше притихнала, докато хлиповете не престанаха, после се изправи и отиде до двамата мъже. Спря само колкото да добави съчки към гаснещия огън. Ананаис вдигна поглед, видя я и бързо посегна към маската си.

Тя отиде до него, коленичи и нежно докосна дланите, държащи маската на мястото ѝ. Свивайки пръсти около неговите, момичето свали маската, впила тъмните си очи в очите на гиганта.

Когато обезобразеното лице се разкри, Ананаис затвори очи и сведе глава. Реня се приведе и го целуна по челото и по белязаната буза. Той отвори очи.

— Защо? — прошепна.

— Всички имаме белези — отвърна момичето. — Много по-добре е да ги носим отвън, отколкото отвътре.

Тя се изправи и се върна до леглото си.

— Коя е тя? — попита Ананаис.

— Ческа я преследва — отвърна Тенака.

— Нима не преследва всички ни? — отбеляза сухо гигантът и постави маската на лицето си.

— Да, но ние ще го изненадаме — отговори Тенака.

— Би било хубаво.

— Повярвай ми, приятелю. Смятам да го сваля от трона.

— Сам?

Тенака се ухили.

— Все още ли съм сам?

— Не! Имаш ли план?

— Още не.

— Добре. Помислих си, че двамата ще обсадим Дренан!

— И дотам може да се стигне! Колцина от Дракона са още живи?

— Съвсем малко са. Повечето последваха призива. И аз щях да го сторя, ако ме бе достигнал навреме. Декадо е още жив.

— Това е добра новина — отвърна Тенака.

— Всъщност не е. Станал е монах.

— Монах! Декадо? Та той живееше, за да убива!

— Вече не. Да събереш армия ли мислиш?

— Не, тя няма да свърши работа срещу съчетаните. Те са твърде силни, твърде бързи…

— Могат да бъдат надвити — каза Ананаис.

— Не и от хора.

— Аз надвих един.

— Ти?

— Да. След като ни разпуснаха, се опитах да стана фермер. Не се получи. Имах значителни дългове, а Ческа бе отворил арените за бойни игри, така че станах гладиатор. Мислех си, че може би като участвам в три битки, ще спечеля достатъчно, за да изплатя дълговете си. Но този живот ми хареса, знаеш ли? Биех се под друго име, но Ческа разбра кой съм. Поне така предполагам. Трябваше да се бия с мъж на име Треус, но когато портите се отвориха, там стоеше съчетан. Богове, трябва да е бил поне три метра! Обаче успях да го победя. В името на всички демони в ада, победих го!

— Как?

— Оставих го да се приближи и да си мисли, че е спечелил. После го изкормих с ножа си.

— Поел си ужасен риск — каза Тенака.

— Да.

— Но си се измъкнал невредим?

— Не съвсем — отвърна Ананаис. — Той ми изтръгна лицето.

— Знаеш ли, наистина си мислех, че мога да те убия — каза Ананаис, докато седяха заедно край огъня. — Наистина го вярвах. Мразех те. Колкото повече виждах колко страда народът, толкова повече си мислех за теб. Чувствах се излъган — сякаш всичко, за което някога съм живял, е било съсипано. И когато съчетаният… когато бях ранен… изгубих ума си. Смелостта си. Всичко.

Тенака седеше, без да продума. Сърцето му тежеше. Помнеше Ананаис като суетен човек, но надарен с чувство за хумор, което винаги насочваше към себе си; това пречеше на суетата му да стане неприятна. И беше красив, дамите го обожаваха. Тенака не го прекъсна. Струваше му се, че е минало много, много дълго време, откакто приятелят му за последно е седял в нечия компания. Думите се изливаха като потоп, ала гигантът неспирно се връщаше към омразата си към надирския принц.

— Знаех, че е ирационално, но не можех да се спра. И когато открих телата при казармите и разбрах, че ти си ги избил, побеснях. Докато не те видях седнал тук. И тогава… тогава…

— Тогава реши да ме оставиш да те убия — каза тихо Тенака.

— Да. Стори ми се… подходящо.

— Радвам се, че се намерихме, приятелю. Иска ми се и неколцина от другите да бяха тук.

Сутринта бе ярка и свежа, а топлината на идващата пролет галеше гората и облекчаваше сърцата на пътниците.

Реня гледаше Тенака с нови очи, спомняше си не само обичта и разбирането, които бе показал към белязания си приятел, но и думите, които ѝ бе промълвил, преди гигантът да се появи: „Вярвай в мен.“

И тя вярваше.

Но имаше и още нещо. Думите му бяха достигнали сърцето ѝ и болката в душата ѝ беше намаляла.

Той знаеше.

И въпреки това го беше грижа. Реня нямаше представа какво е любовта, защото през целия си живот само един мъж я бе обичал — Аулин, престарелият арканист. А сега имаше и друг. И той не беше стар.

О, не! Съвсем не беше стар!

Той нямаше да я остави в Соуса. Или където и да било. Където отидеше Тенака Хан, Реня щеше да го последва. Той още не го знаеше. Но щеше да разбере.

Този следобед Тенака улови един млад елен, поваляйки го с кинжала си от двадесет крачки разстояние. Тримата се нахраниха добре. Легнаха си рано, за да наваксат за миналата безсънна нощ, и на следващото утро видяха кулите на Соуса на югоизток.

— Най-добре остани тук — посъветва го Ананаис. — Подозирам, че описанието ти вече е минало през цял Дренай. Защо изобщо написа онова проклето писмо? Не е разумно да казваш на жертвата, че убиецът е тръгнал към нея!

— Напротив, приятелю. Параноята ще го разяде. Ще го държи буден — под напрежение — и няма да може да мисли ясно. И всеки ден, в който няма новини за мен, страховете му ще нарастват. Ще става все по-несигурен.

— Така си мислиш — каза Ананаис. — Както и да е, аз ще отведа Реня в града.

— Добре. Аз ще чакам тук.

— А Реня няма ли думата по въпроса? — попита момичето.

— Не очаквах да имаш нещо против — отвърна Тенака слисано.

— Е, имам! — сопна се тя. — Ти не ме притежаваш. Аз ходя, където пожелая.

Тя седна на едно паднало дърво и скръсти ръце, загледана в дърветата.

— Мислех, че искаш да отидеш в Соуса — каза Тенака.

— Не. Аулин искаше да ме отведе там.

— Е, къде искаш да идеш тогава?

— Още не съм сигурна. Ще те осведомя, като реша.

Тенака поклати глава, обърна се към гиганта и разпери ръце.

Ананаис сви рамене.

— Е, аз така или иначе ще ида. Трябва ни храна — и информация няма да ни е излишна. Ще видя какво мога да намеря.

— Не си навличай неприятности — предупреди го Тенака.

— Не се безпокой за мен. Ще намеря първата голяма тълпа високи мъже с черни маски и ще се слея с нея.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да. Не се безпокой. Няма да рискувам половината от новата ни армия само за да събера информация.

Тенака проследи с поглед отдалечаващия се Ананаис и се върна при момичето. Избърса снега от дънера и седна до нея.

— Защо не отиде с него?

— Искаше ли да отида? — контрира тя и се обърна, за да погледне виолетовите му очи.

— Да искам? Какво имаш предвид?

Тя се приведе към него и Тенака усети мускусния аромат на кожата ѝ, отново забеляза стройната ѝ шия и тъмната красота на очите ѝ.

— Искам да остана с теб.

Той затвори очи, за да пресече магията на красотата ѝ. Ала ароматът остана.

— Това е лудост — каза и се надигна.

— Защо?

— Защото аз няма да живея твърде дълго. Не разбираш ли? Убийството на Ческа не е игра. Шансът ми за оцеляване е едно на хиляда.

— Игра е — каза тя. — Мъжка игра. Ти нямаш нужда да убиваш Ческа — не си принуден да поемаш товара на Дренай.

— Зная — отвърна Тенака. — Това е лично. Но аз ще стигна до края. Същото важи и за Ананаис.

— Както и за мен. Имам не по-малко причини от вас да мразя Ческа. Той преследва Аулин до смърт.

— Но ти си жена — каза той отчаяно.

Тя се засмя — богат звук, пълен с хумор.

— О, Тенака, как само копнеех да кажеш нещо глупаво. Ти винаги си толкова прав. Толкова умен. Жена, да! Да, жена съм. И отгоре. Ако бях поискала, можех да убия онези четирима войници и сама. Силата ми не е по-малка от твоята, може би дори е по-голяма, и мога да се движа също толкова бързо. Знаеш какво представлявам: Съчетана! Аулин ме срещна в Дренан, където бях сакато момиче с изкривен гръбнак и непотребен крак. Дожаля му за мен и ме отнесе в Гробището, където използва машините по начина, по който е било предвидено да бъдат използвани. Излекува ме, сливайки ме с един от любимците на Ческа. Знаеш ли какво използва?

— Не — прошепна Тенака.

Тя скочи мълниеносно от падналия дънер. Той вдигна ръце, когато тя го удари, и падна в снега. Въздухът излетя от дробовете му. Само за секунди момичето го бе приковало към земята. Той опита да се пребори, но не можеше да помръдне.

— Сля ме с пантера — каза Реня.

— Можеше просто да ми кажеш, щях да повярвам — отвърна той. — Демонстрацията беше излишна.

— Не и за мен. Защото сега си ми в ръцете.

Той се ухили… изви гръб и се извъртя. Реня отлетя наляво с писък на изненада. Тенака скочи отгоре ѝ и прикова китките ѝ зад гърба.

— Аз рядко съм в нечии ръце, млада госпожице — каза той.

— Е? — попита тя, повдигайки вежда. — Какво ще правиш сега?

Лицето му почервеня и той не отговори. Нито помръдна. Можеше да усети топлината на тялото ѝ, да подуши аромата на кожата ѝ.

— Аз те обичам — каза Реня. — Наистина!

— Нямам време, не мога. Нямам бъдеще.

— И аз нямам. Какво е писано на един съчетан? Целуни ме.

— Не.

— Моля те!

Той не отговори. Не можеше. Устните им се докоснаха.