Кралят отвъд Портата

17.

Мъжът бе заровен до врата, а сухата почва беше плътно отъпкана около него. По лицето му лазеха мравки, а слънцето жулеше бръснатата му глава. Той чу звука на приближаващи коне, ала не можеше да се обърне.

— Чумата да те тръшне и теб, и семейството ти! — изкрещя.

После чу как някой слиза и над него падна милостива сянка. Мъжът вдигна поглед и видя над себе си висока фигура с черна кожена туника и ботуши за езда; не можеше да види лицето му. Една жена поведе конете около него, а новодошлият приклекна.

— Търсим палатките на Вълците — каза той.

— Браво на вас! — каза заровеният и изплю мравка. — А защо ми го казваш? Да не мислиш, че са ме оставили тук, за да показвам пътя?

— Чудех се дали да не те изровя.

— Не бих си правил труда. Хълмовете зад теб са пълни с Мулета. На тях няма да им хареса подобно вмешателство.

„Мулета“ наричаха членовете на Зелената маймуна, заради някаква битка отпреди двеста години, когато им отнели понитата и ги принудили да носят дисагите си на гръб. Другите племена не бяха забравили това унижение и не позволяваха на Маймуните да го забравят.

— Колцина са? — попита Тенака.

— Откъде да знам? Всичките са ми еднакви.

Тенака повдигна кожената си манерка към устните на мъжа и той отпи алчно.

— А ти от кое племе си? — попита генералът.

— Радвам се, че попита, след като ми предложи вода — отвърна мъжът. — Аз съм Субодай от Копията.

Тенака кимна. Копията бяха мразени от Вълчата глава заради сериозното провинение, че воините им бяха също толкова свирепи и опитни, колкото и техните.

Надирите рядко уважаваха врага. По-слабите противници будеха презрение, а по-силните — омраза. Копията не бяха точно по-силни, но въпреки това попадаха във втората категория.

— Как едно Копие е паднало пред Мулетата? — попита Тенака.

— Късмет — отвърна Субодай и изплю още една мравка. — Понито ми си счупи крака и четирима от тях ми скочиха.

— Само четирима?

— Не се чувствах добре!

— Мисля, че ще те изровя.

— Не си много умен, Вълча глава! Може да се окажа принуден да те убия.

— Не ме притеснява човек, заловен от едва четири Мулета. Реня, изкопай го.

Тенака се отдръпна и седна с кръстосани крака на земята, загледан в хълмовете. Нямаше и следа от движение, но той знаеше, че го наблюдават. Протегна се, за да раздвижи ранения си гръб; през последните пет дни болката бе намаляла значително.

Реня започна да рови в твърдата почва и накрая освободи ръцете на мъжа, които бяха вързани зад гърба му. Щом се освободи, Субодай я избута назад и се заизвива, докато не се измъкна. Без да каже и дума на Реня, той отиде до Тенака и приклекна.

— Реших да не те убивам — каза надирът.

— Много си умен за Копие — отвърна Тенака, без да отмества поглед от хълмовете.

— Така си е. Виждам, че жена ти е дренайка. Мека!

— Харесвам меки жени.

— Да, доста добри неща могат да се кажат за тях — съгласи се Субодай. — Ще ми продадеш ли меч?

— С какво ще ми платиш?

— Ще ти дам понито на някое Муле.

— Щедростта ти е сравнима само със самоувереността ти — отбеляза Тенака.

— Ти си Танцьора, дренайският мелез — каза Субодай и свали покрития с животинска козина елек, за да махне още мравки от набитото си мускулесто тяло.

Тенака не си направи труда да отговаря; гледаше как откъм хълмовете се надига прахоляк, докато мъжете скачаха по седлата.

— Повече от четирима са — каза Субодай. — Та относно този меч…?

— Те си тръгват — каза Тенака. — Ще се върнат с още воини. — Той се изправи на крака, отиде при коня си и се метна на седлото. — Сбогом, Субодай!

— Чакай! — извика надирът. — Ами мечът?

— Не си ми дал понито.

— Ще го получиш. Дай ми време.

— Нямам време. Какво друго можеш да ми предложиш?

Субодай бе хванат в капан. Ако останеше тук без оръжие, щеше да умре до час. Той обмисли дали да не атакува Тенака, но отхвърли идеята — самоувереността във виолетовите очи го смущаваше.

— Нямам нищо друго — отвърна накрая Субодай. — Но виждам, че ти имаш идея.

— Бъди ми брат по оръжие за десет дни и ме отведи при Вълците — предложи Тенака.

Субодай събра храчка и се изплю.

— Това звучи малко по-примамливо от смъртта тук. Десет дни, казваш?

— Десет.

— Днес брои ли се?

— Да.

— Тогава съм съгласен.

Субодай протегна ръка и Тенака я пое, за да го вдигне на седлото зад себе си.

— Радвам се, че баща ми не е жив, за да види този ден — измърмори надирът.

Те потеглиха на север и Субодай се замисли за баща си. Силен мъж и чудесен ездач — но какъв темперамент само.

В крайна сметка темпераментът му го уби. След едно конно състезание, което Субодай бе спечелил, баща му го обвини, че е отпуснал каишите на седлото на кобилата му. Спорът прерасна в юмручен бой и накрая се намесиха кинжалите.

Субодай още си спомняше изненадата, изписана на лицето на баща му, когато ножът на сина му се заби в гърдите му. Един мъж трябва да знае кога да сдържа нрава си.

Надирът се извъртя в седлото и погледна към Реня. Ето това беше добра жена! Може би не добра за Степите… но за много други неща.

В продължение на още девет дни той щеше да служи на Танцьора. След това щеше да го убие и да му вземе жената. Насочи очи към жребците. Чудесни зверове. Внезапно се ухили, когато отново изпита пълната радост на живота.

Щеше да вземе жената.

А конете щеше да запази.

Те щяха да стават за яздене повече от веднъж.

Лейк се потеше обилно, докато въртеше дебелата дървена дръжка, която опъваше кожената тетива на огромния лък обратно до куката. Млад мъж с кожена престилка му подаде хлабаво привързан наръч от петдесет стрели, които той постави в коша на устройството. На тридесет крачки разстояние, в другия край на стаята, двама помощници подпряха дебела дървена врата на стената.

Ананаис седеше в ъгъла, опрял гръб на хладната каменна стена на старата конюшня. До момента зареждането на машината бе отнело десет минути. Той повдигна маската и се почеса по бузата. Десет минути за петдесет стрели! Един стрелец можеше да пусне двойно повече за наполовина по-малко време. Но Лейк наистина се стараеше много и Ананаис не виждаше причина да го обезкуражава.

— Готови? — обърна се Лейк към помощниците в другия край на стаята.

И двамата кимнаха и побързаха да се скрият зад големи чували пшеница и зърно.

Лейк потърси с поглед одобрението на Ананаис, после дръпна връвта. Масивното бутало се стрелна напред и петдесет стрели се забиха в дъбовата врата. Някои я пробиха и отскочиха с искри от стената зад нея. Ананаис пристъпи напред, впечатлен от силата на удара. Вратата беше напълно пробита, особено в средата, където бяха попаднали повече от една трета от стрелите.

— Какво мислиш? — попита нервно Лейк.

— Трябва да се разпръсват повече — каза Ананаис. — Ако този снаряд бъдеше пуснат срещу отряд съчетани, повече от половината стрели щяха да ударят само двама от тях. Но трябва да се разпръсват настрани, не нагоре — можеш ли да го постигнеш?

— Мисля, че да. Но харесва ли ти?

— Имаш ли снаряди за прашка?

— Да.

— Напълни коша с тях.

— Но това ще я разбие — възрази Лейк. — Направена е да изстрелва стрели.

Ананаис положи длан на рамото му.

— Направена е да убива, Лейк. Пробвай така.

Един помощник донесе чувал снаряди, изсипа в коша няколкостотин от големите колкото камъче оловни топчета и зареди механизма за около четири минути.

После Ананаис отиде до машината и хвана връвта.

— Отдръпнете се — нареди той. — И забравете за чувалите. Излезте от стаята.

Помощниците побързаха да се измъкнат и гигантът дръпна връвта. Огромното бутало отново се стрелна напред и снарядите се забиха в дъбовата врата. Звукът беше оглушаващ и дървото се разцепи със стон, като на няколко места падна на земята. Ананаис погледна кожения кош на лъка — беше извит и разкъсан.

— По-добри са от стрели, момче — каза той, когато младият мъж дотича до машината, за да провери кожената тетива и коша.

— Ще го направя от месинг — каза Лейк — и ще разширя разпръсването. Ще са ни нужни две ръчки, по една от всяка страна. И ще им кажа да изпилят снарядите, за да имат два остри върха.

— За колко време ще направиш една? — попита Ананаис.

— Една? Аз вече имам три готови. Промените ще отнемат само ден и тогава ще имаме четири.

— Добра работа, момче!

— Повече ме притеснява как ще ги пренесем в долините.

— Не се безпокой за това — не ни трябват в първата защитна линия. Ще ги отнесем в планините; Галанд ще ти каже къде да ги разположиш.

— Но те ще ни помогнат да удържим линията — възрази Лейк, повишавайки глас.

Ананаис го хвана за ръката и го поведе извън конюшнята, насред свежия нощен въздух.

— Разбери следното, Лейк: нищо не може да ни помогне да удържим първата линия. Нямаме хора. Проходите и пътеките са твърде много. Ако чакаме твърде дълго, ще бъдем обкръжени. Оръжията са добри и ще ги използваме… но назад.

Гневът на младия мъж се стопи, за да бъде заменен от глухо и изтощено примирение. Беше се пришпорвал жестоко няколко дни без почивка — търсеше нещо, каквото и да е, което да обърне хода на битката. Ала той не беше глупак и знаеше, че такова нещо не съществува.

— Не можем да защитим града — каза той.

— Градовете могат да бъдат построени наново — отвърна Ананаис.

— Но мнозина ще откажат да се преместят. Не бих се учудил, ако повечето откажат.

— Значи ще умрат, Лейк.

Младежът свали кожената престилка и седна на една бъчва. Намачка престилката на малка топка и я пусна в краката си. На Ананаис му беше жал за него, защото Лейк бе насочил поглед надолу, към собствените си смачкани мечти.

— Мътните го взели, Лейк, иска ми се да можех да ти кажа нещо окуражително. Зная как се чувстваш… и аз се чувствам така. Обидно несправедливо е врагът да има всички преимущества. Спомням си как един мой стар учител казваше, че зад всеки тъмен облак слънцето чака да те свари жив.

Лейк се ухили.

— И аз имах подобен учител. Странен старец, който живееше в колиба близо до западния хълм. Казваше, че в живота има само три вида хора: победители, пораженци и борци. От победителите му се гадеше заради арогантността им, от пораженците му се гадеше заради мрънкането им, а от борците — заради глупостта им.

— А в коя група се слагаше той?

— Казваше, че е опитал и трите и никоя не му пасвала.

— Е, поне се е опитал. Това е най-доброто, на което сме способни, Лейк. И ще опитаме. Ще ги ударим и ще им причиним болка. Ще ги изтощим с партизанска война. Със стомана и меч, зъби и нокти, ако трябва. И с малко късмет, когато Тенака се върне, ще ги пометем с неговите надирски ездачи.

— Напоследък не сме се задръстили от късмет — отбеляза Лейк.

— Човек сам прави късмета си. Аз не се уповавам на боговете, момче. Никога не съм го правил. Ако изобщо съществуват, тях ги е грижа ужасно малко — ако изобщо ги е грижа — за делата на смъртните. Затова вярвам в себе си — и знаеш ли защо? Защото никога не съм губил! Мушкали са ме с копие и меч, тровили са ме. Влачил ме е див кон, бик се е опитвал да ме изкорми с рогата си и ме е хапала мечка. Но никога не съм губил. Накрая един съчетан ми изтръгна лицето, но ето че пак съм тук. А побеждаването е навик.

— Труден пример си за следване, Черна маско. Веднъж спечелих надбягване и бях трети в Игрите в съревнованието по борба. О… а като бях дете, веднъж ме ужили пчела и плаках няколко дни.

— Ще се справиш, Лейк! Само трябва да те науча как да лъжеш добре! А сега нека влезем и да поработим над оръжията, които си измислил.

В продължение на три дни, от зори до здрач, Райван и десетки помощници бродеха из града, за да подготвят хората за евакуацията в дълбините на планината. Задачата беше ужасно неблагодарна. Мнозина отказваха дори да обмислят преместване, а някои се надсмиваха на заплахата, описана от Райван. Защо му е на Ческа да напада града, питаха те? Нали затова е построен без стени — защото няма какво да се плячкосва. Избухнаха спорове и се стигаше до затръшнати врати. Райван изтърпя обидите и унижението и продължи да кръстосва улиците.

На утрото на четвъртия ден бежанците се събраха на поляните източно от града. Бяха натрупали покъщнината си в каруци — някои теглени от мулета, а други — от понита или дори волове. По-бедните носеха притежанията си в платнени вързопи на гръб. Общо бяха по-малко от две хиляди души — двойно повече бяха избрали да останат.

Галанд и Лейк ги поведоха на дългото пътуване към върховете, където триста мъже вече строяха груби убежища в скрити долини.

Военните машини на Лейк, покрити с намаслена кожа, бяха поставени в шест каруци, които оглавяваха редицата.

Райван, Декадо и Ананаис гледаха потеглянето на бежанците. Едрата жена поклати глава, изруга и тръгна обратно към залата на съвета, без да продума. Двамата мъже я последваха. Щом влезе вътре, гневът ѝ избликна.

— Какво, в името на Хаоса, се случва в главите на тия хора?! — извика тя. — Не са ли се нагледали на ужаса на Ческа? Някои от тях са ми приятели от години. Сериозни, интелигентни, мислещи хора. Да умрат ли искат?

— Не е толкова лесно, Райван — каза меко Декадо. — Не са свикнали с действията на злото и не могат да разберат защо Ческа би искал да изколи населението на цял град. Не виждат никакъв смисъл в това. И питаш дали не са видели достатъчно от ужаса му. Не, не са! Виждали са хора с отрязани длани, но зрителите могат да попитат: А дали не го е заслужавал? Чували са за глада и чумата в други места, ала Ческа винаги е имал отговор за това. Той е рядък майстор в това да се отърсва от вината. А и истината е, че хората не искат да знаят. За повечето от тях животът е домът и семейството им, да гледат как децата растат, да се надяват, че следващата година ще е по-добра от тази.

— В Южна Вентрия има малък народ, който живее на един вулканичен остров. На всеки десетина години вулканът бълва пепел, прах и горящи камъни и избива стотици. Ала те остават там и винаги се самоубеждават, че най-лошото е отминало.

— Но не се измъчвай, Райван. Ти направи, каквото можа. Никой не може да иска повече.

Жената се отпусна в стола си и поклати глава.

— Можех и да успея. Около четири хиляди души ще умрат тук. По ужасяващ начин! И всичко това, защото аз започнах война, която не мога да спечеля.

— Глупости! — каза Ананаис. — Защо си причиняваш това, жено? Войната започна, защото хората на Ческа се изсипаха в планините и започнаха да избиват невинни. Ти просто се защити. Къде, по дяволите, щяхме да се намираме, ако просто позволявахме на тези зверства да се случват? И на мен не ми харесва ситуацията; вони по-зле от мъртво от десет дни прасе през лятото, но не е моя вината. Нито пък е твоя. Искаш вина? Обвинявай хората, които дадоха властта на своя император. Обвинявай войниците, които още го следват. Обвинявай Дракона, задето не го свали, когато можеше. Обвинявай майка му, задето го е родила. А сега достатъчно! Всеки мъж и жена там долу имаше свободата да избере. Съдбата им лежи в техните ръце. Не носиш отговорност за тях.

— Не искам да споря с теб, Черна маско. Но все някъде в тази отвратителна история някой трябва да поеме отговорността. Войната не е мое дело, както казваш. Но аз се самоизбрах да водя тези хора и всеки загинал ще тежи на моята съвест. Не мога по друг начин. Защото ме е грижа. Разбираш ли това?

— Не — каза просто Ананаис. — Но го приемам.

— Аз го разбирам — каза Декадо. — Но сега трябва да те е грижа за онези, които ти се довериха и тръгнаха в планините. Като вземем бежанците, дошли извън Скода, и хората от града, там горе ни чакат около седем хиляди души. Ще имаме проблеми с храната, хигиената, болестите. Трябва да осигурим начини за свръзка. Провизии, складове и лекарства. Всичко това се нуждае от организация и хора, които да я вършат. А всеки воин, който изгубим от тази страна на войната, е воин, който няма да застане срещу Ческа.

— Ще бъда там и ще организирам всичко — каза Райван. — Мога да извикам двадесетина жени.

— При цялото ми уважение — отвърна Ананаис, — но ще ти трябват и мъже. Когато хората са затворени по този начин, настроенията ескалират бързо и мнозина ще решат, че получават по-малко дажби, отколкото заслужават. Много от мъжете сред бегълците са страхливци — а това често означава, че ще станат агресивни. Ще има крадци, а при толкова жени неизбежно ще се намери и някой, който ще се опита да се възползва.

Очите на Райван запламтяха.

— С всичко това мога да се справя. Повярвай го! Никой няма да оспори заповедите ми.

Ананаис се усмихна широко под маската. В гласа на Райван се чуваха гръмотевици, а квадратната ѝ брадичка стърчеше предизвикателно. Тя вероятно беше права, помисли си той. Мъжът, който застанеше срещу нея, трябваше да е доста смел. А всички смели мъже ги очакваше още по-сериозен противник.

През следващите дни Ананаис раздели времето си между малката армия, пазеща външния периметър, и издигането на поне донякъде стабилна крепост във вътрешния. По-малките пътеки и долини бяха блокирани, а основните проходи — долините Тарск и Магадон — бързо бяха стеснени с канари. През дългите дневни часове коравите планинци от Скода издигаха укрепленията си, търкаляха огромни камъни от хълмовете и ги вкопаваха на мястото им на входовете на долините. Малко по малко стените се издигнаха високо. Наложи се по-опитните занаятчии да построят скрипци и дървени кули, за да могат по-големите канари да се вдигнат с въжета и да бъдат разположени, където са нужни. После ги спояваха със смесица от глина и каменен прах.

Главният строител — и архитект на стената — беше вагрийски преселник на име Лепое. Той бе висок, мургав, оплешивяващ и неуморим. Хората се движеха предпазливо около него, защото той имаше изнервящия навик да гледа през човека и да го игнорира напълно, докато умът му се бори с някакъв архитектурен проблем. А после, когато проблемът му се решеше, усмивката му внезапно ставаше топла и приятелска. Малцина работници успяваха да не изостават от скоростта му и той често работеше до късно през нощта, планирайки подобрения или поемайки водачеството на някоя бригада, която караше да работи на лунна светлина.

Когато стените бяха почти готови, Лепое прибави ново подобрение. Работниците поставиха и закрепиха хитроумно дъски, които оформиха парапет, по който можеше да се ходи, а междувременно външната страна бе намазана с хоросан и изгладена, което я правеше по-трудна за изкачване от врага.

Лепое разположи два от огромните лъкове на Лейк близо до центъра на всяка стена. После самият Лейк и дванадесетимата мъже, които бе обучил да боравят с тях, ги изпитаха, за да преценят обхвата и разпръскването на снарядите. До оръжията бяха поставени чували със снаряди, както и няколко хиляди стрели.

— Всичко изглежда много стабилно — каза Торн на Ананаис. — Но това определено не е Дрос Делнох!

Гигантът отиде до укрепленията на Магадон, за да прецени потенциалните посоки, от които можеха да бъдат атакувани. Стените обезсмисляха конницата на Ческа, ала съчетаните нямаше да имат проблем да ги изкачат. Лепое бе направил чудо, издигайки ги на височина петнадесет стъпки, ала това нямаше да бъде достатъчно. Оръжията на Лейк щяха да нанесат жестоки поражения на около тридесет крачки от стената, но на по-близко разстояние щяха да са безполезни.

Ананаис прати Торн да прекоси с кон двете мили път до Тарск. После накара двама мъже да пробягат същото разстояние. Пътуването отне на Торн по-малко от пет минути, а на бегачите им бяха нужни почти дванадесет.

Проблемът на генерала беше сериозен. Ческа най-вероятно щеше да удари двете долини едновременно и ако едната бъдеше преодоляна, втората беше обречена. Съответно някъде между двете трябваше да има трети отряд, готов да потегли на мига, ако някоя от стените е подложена на твърде голям риск. Ала стените можеха да се превземат за секунди, а те нямаха много време. Сигналните огньове бяха безполезни, защото между двата входа на долините се издигаше един от върховете на Скода.

Лепое обаче разреши проблема, като предложи триъгълна система за комуникация. През деня можеха да се използват огледала или фенери, които да пращат послания обратно в долината, където група мъже постоянно щеше да бди за тях. Веднъж получили съобщението, те щяха да го предадат на втората долина по същия начин. Между долините щеше да лагерува отряд от петстотин мъже и при сигнал те щяха да яздят като вихър. Изпробваха системата много пъти както през деня, така и в мрака на нощта, докато Ананаис не бе удовлетворен, че са достигнали предела на ефикасността си. Отрядът можеше да се отзове на зов за помощ за четири минути. На генерала му се искаше да има начин да намали времето наполовина, ала и това му стигаше.

Валтая се бе преместила с Райван в планините, за да поеме контрола над лекарствата. На Ананаис тя му липсваше ужасно; имаше странно усещане за зла прокоба, което не можеше да прогони напълно. Никога не се бе замислял твърде много за смъртта; сега обаче мисълта го тормозеше постоянно. Когато Валтая се сбогува с него предната нощ, той се чувстваше по-нещастен откогато и да било. Прегърна я и се помъчи да изкаже онова, което чувстваше, отчаяно копнеещ да ѝ разкрие дълбините на любовта, която изпитваше към нея.

— Ще… ще ми липсваш.

— Няма да е за дълго — каза тя и го целуна по белязаната буза, отмествайки очи от унищожената му уста.

— Ъм… грижи се за себе си.

— Ти също.

Когато ѝ помогна да се качи на коня, видя, че няколко пътници минават край колибата му, и побърза да си сложи обратно маската. А после гледа след нея, докато нощта не я погълна.

— Обичам те — каза най-накрая, твърде късно. Изтръгна маската от лицето си и изрева с цяло гърло: — ОБИЧАМ ТЕ! — Думите проехтяха сред върховете и Ананаис падна на колене и заудря земята с юмрук. — Проклятие, проклятие, проклятие! Обичам те!