2.

Тенака спеше и познатите сънища се върнаха да го тормозят.

Степите се ширеха във всички посоки като замръзнал зелен океан, чак до края на света. Понито му се извъртя, когато той дръпна кожената юзда, и се понесе на юг, като копитата му чаткаха по спечената глина.

Сухият вятър брулеше лицето на Тенака и той се усмихна широко.

Тук и само тук принадлежеше на себе си. Наполовина надир, наполовина дренаец, но нищо цялостно — създание на войната, символ от плът и кръв на несигурния мир. Беше приет сред племената с хладна учтивост, както се полага на човек, в чиито вени тече кръвта на Улрик. Ала другарство почти липсваше. На два пъти племената бяха отблъснати от силата на дренайците. Веднъж, много отдавна, легендарният Бронзов граф бе защитил Дрос Делнох от ордите на Улрик. Преди двадесет години пък Драконът бе изтребил армията на Джонгир.

И ето го Тенака, живото напомняне за това поражение.

Така че той яздеше сам и се справяше с всички задачи, които му поставяха. Меч, лък, копие, брадва — с всяко от тези оръжия бе по-опитен от всеки друг, защото другите прекъсваха тренировките, за да се наслаждават на детските игри, а той продължаваше да се упражнява. Слушаше мъдрите — виждаше войните и битките на различно ниво — и острият му ум осмисляше уроците.

Един ден те щяха да го приемат. Ако имаше търпение.

Ала един ден бе пристигнал у дома, в града на палатките, и видя майка си застанала редом до Джонгир. Тя плачеше.

И той разбра.

Скочи от седлото и се поклони на хана, без да обръща внимание на майка си, както беше редно.

— Време е да си отидеш у дома — каза Джонгир.

Тенака не каза нищо, само кимна.

— Има място за теб в Дракона. Полага ти се по право, като син на граф. — Ханът, изглежда, изпитваше неудобство, защото не срещна спокойния поглед на Тенака. — Е, кажи нещо — сопна се той.

— Както желаеш, господарю, така да бъде.

— Няма ли да ме молиш да ти позволя да останеш?

— Ако поискаш, ще го сторя.

— Не желая нищо от теб.

— Тогава кога потеглям?

— Утре. Ще имаш ескорт — двадесетима ездачи, както подобава на внука ми.

— Оказваш ми голяма чест, господарю.

Ханът кимна, погледна за миг към Шилат и си тръгна. Шилат отметна платнището от входа и Тенака влезе в палатката, която споделяха. Тя го последва и когато се озоваха вътре, той се обърна към нея и я прегърна.

— О, Тани — прошепна тя през сълзи. — Какво още трябва да сториш?

— Може би в Дрос Делнох наистина ще си бъда у дома — каза той.

Ала надеждата умря в него още със затихването на думите, защото не беше глупак.

* * *

Тенака се събуди и чу как бурята съска отвън и блъска прозореца. Протегна се и погледна към огъня — беше изтлял до блещукащи въглени. Момичето спеше в стола, а дишането ѝ бе дълбоко и равно. Тенака стана и отиде до огъня, за да добави още подпалки. После внимателно раздуха пламъците. Провери стареца; цветът на кожата му не беше добър. Тенака сви рамене и излезе от стаята. Коридорът беше леден и дъските скърцаха под ботушите му. Той отиде до старата кухня и закрития кладенец; беше трудно да изпомпа водата, но упражнението му достави удоволствие и накрая го възнагради със свежа струя, която напълни дървената кофа. Той съблече тъмния си жакет и сивата вълнена риза и се изми. Водата беше ледена, но разбуди затоплената му от съня кожа.

Тенака свали и останалите си дрехи и се отправи към двора за упражнения отзад. Там се завъртя и отскочи, приземявайки се леко на крака — първо дясната ръка проряза въздуха, после лявата. Претърколи се на пода, изпъна гръб и скочи на крака.

Реня го наблюдаваше от сенките на коридора. Беше запленена от гледката. Той се движеше като танцьор, ала в същото време в сцената имаше нещо варварско: някакъв примитивен елемент, който бе едновременно смъртоносен и красив. Краката и ръцете му бяха оръжия, които се стрелваха, за да погубят невидими противници, ала лицето му беше спокойно и лишено от всякаква емоция.

Тя потрепери. Изпитваше копнеж да се оттегли в стаята му, но не можеше да помръдне. Кожата му изглеждаше с цвят на злато под слънцето, мека и топла, ала мускулите под нея се издуваха като сребърна стомана. Реня затвори очи и с препъване се запъти към спалнята, копнеейки никога да не го бе срещала.

Тенака отми потта от тялото си и бързо се облече. Беше гладен. Щом се върна в стаята си, веднага усети промяната в настроението. Реня отбягваше погледа му, докато седеше край стареца и галеше бялата му коса.

— Бурята утихва — каза Тенака.

— Да.

— Какво има?

— Нищо… но Аулин не диша добре. Дали ще се оправи, как мислиш?

Тенака отиде до нея и клекна до леглото. Стисна крехката китка на стареца, за да напипа пулса му. Беше слаб и неравен.

— Откога не е ял? — попита той.

— От два дни.

Тенака зарови в раницата си и извади малко сушено месо и чувалче с овес.

— Иска ми се да имах захар — каза той, — но и това трябва да свърши работа. Донеси вода и тенджера.

Реня излезе от стаята, без да продума. Тенака се усмихна. Ето какво било значи — беше го видяла да се упражнява и поради някаква причина това я бе разтревожило. Той поклати глава.

Момичето се върна, понесло желязна тенджера, пълна с вода.

— Излей половината — каза ѝ той.

Тя лисна вода на пода в коридора, а Тенака отнесе тенджерата до огъня и наряза в нея месото с кинжала си. После внимателно я постави над пламъците.

— Защо не каза нищо тази сутрин? — попита той, загледан в огъня.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Когато ме видя да се упражнявам?

— Не съм те видяла.

— Тогава откъде знаеше къде е тенджерата и откъде да вземеш вода? Не си минавала край мен през нощта.

— Кой си ти, че да ме разпитваш? — отвърна рязко Реня.

Тенака се обърна към нея.

— Аз съм странник. Няма нужда да ме лъжеш или да се преструваш. Само с приятели човек се нуждае от маски.

Тя седна до огъня и протегна дългите си крака към пламъците.

— Колко тъжно — каза тихо. — Нима с приятелите си не можеш да бъдеш в покой?

— По-лесно е с непознати, защото те докосват живота ти само за миг. Няма да ги разочароваш, защото не им дължиш нищо и те не очакват нищо. Можеш да нараниш приятелите, тъй като те очакват всичко.

— Странни приятели си имал — отбеляза момичето.

Тенака разбърка яхнията с острието на кинжала си. Внезапно се почувства неприятно, усещаше, че по някакъв начин е изгубил контрола над разговора.

— Откъде идвате? — попита той.

— Мислех, че не те е грижа.

— Защо не каза нищо?

Очите ѝ се присвиха и тя извърна глава.

— Не исках да развалям концентрацията ти.

Това беше лъжа и двамата го знаеха, ала напрежението отслабна и тишината отново ги събра. Отвън бурята притихна и отмря. Преди ревеше, сега само стенеше.

Когато яхнията се сгъсти, Тенака добави овес, за да я подсили, а накрая и сол от малкия си запас.

— Мирише добре — каза Реня, надвесила се над огъня. — Какво е това месо?

— Най-вече от муле — отвърна той.

Отиде да вземе няколко дървени подноса от кухнята и когато се върна, Реня бе разбудила стареца и му помагаше да се изправи.

— Как се чувстваш? — попита Тенака.

— Ти воин ли си? — попита Аулин и в очите му се четеше страх.

— Да. Но няма защо да се боиш от мен.

— Надир?

— Наемник. Приготвих малко яхния.

— Не съм гладен.

— Все пак я изяж — нареди Тенака.

Старецът се наежи от авторитетния му тон, но после извърна очи и кимна. Наложи се Реня да го храни бавно, докато Тенака стоеше до огъня. Това бе разхищение на храна, защото старецът умираше. И все пак той не съжаляваше за нея. Не можеше да разбере защо.

Когато храната свърши, Реня събра подносите и тенджерата.

— Дядо ми иска да говори с теб — каза тя и излезе от стаята.

Тенака отиде до леглото и се загледа в умиращия мъж. Очите на Аулин бяха сиви и ярки от начеващата треска.

— Аз не съм силен — каза той. — Никога не съм бил. Провалих всички, които някога са ми вярвали. Освен Реня… Нея никога не предадох. Вярваш ли ми?

— Да — отвърна Тенака. Защо слабите хора винаги имаха нужда от изповеди?

— Ще я пазиш ли?

— Не.

— Мога да платя. — Аулин стисна ръката му. — Просто я отведи до Соуса. Градът е само на пет-шест дни път на юг.

— Ти не означаваш нищо за мен. Не ти дължа нищо. И не можеш да ми платиш достатъчно.

— Реня казва, че си бил от Дракона. Къде е чувството ти за чест?

— Погребано под пустинни пясъци. Изгубено в мъглите на времето. Не желая да говоря с теб, старче. Нямаш какво да ми кажеш.

— Моля те, слушай! — помоли Аулин. — Когато бях по-млад, служех на Съвета. Подкрепях Ческа, работих за победата му. Вярвах в него. Така че поне в някаква степен съм отговорен за неимоверния ужас, който той донесе на тази земя. Някога бях жрец на Източника. Животът ми беше в хармония. Сега умирам и вече не зная нищо. Но не мога да позволя Реня да бъде хваната от съчетаните. Не мога. Не виждаш ли? Целият ми живот е един голям провал — смъртта ми трябва да постигне нещо!

Тенака изтръгна ръка от хватката му и се изправи.

— Сега ти слушай — каза той. — Тук съм, за да убия Ческа. Не очаквам да надживея това дело, но нямам нито времето, нито желанието да поемам твоите отговорности. Искаш момичето да стигне до Соуса, нали? Тогава се възстанови. Използвай волята си.

Внезапно старецът се усмихна и напрежението и страхът изчезнаха от лицето му.

— Искаш да убиеш Ческа? — прошепна той. — Мога да ти дам нещо по-добро от това.

— По-добро? Какво би могло да бъде по-добро?

— Да го свалиш. Да унищожиш господството му.

— Убийството му ще постигне това.

— Да, наистина, но само за кратко, докато някой от генералите не му вземе властта в свои ръце. Мога да ти дам тайната, която ще унищожи империята му и ще освободи Дренай.

— Ако това ще е история за омагьосани мечове и мистични заклинания, не си губи времето. Чувал съм ги всичките.

— Не. Обещай ми да защитаваш Реня, докато стигне до Соуса.

— Ще помисля — каза Тенака.

Огънят отново умираше и той го подхрани с остатъците от подпалките, преди да излезе да потърси момичето. Тя седеше на масата в студената кухня.

— Не искам помощта ти — каза Реня, без да вдига поглед.

— Още не съм я предложил.

— Не ме е грижа, дори да ме отведат.

— Твърде млада си, за да не те е грижа — каза Тенака и коленичи пред нея. Повдигна брадичката ѝ. — Ще се погрижа да стигнеш жива и здрава в Соуса.

— Сигурен ли си, че може да ти плати достатъчно?

— Той твърди, че може.

— Не те харесвам особено, Тенака Хан.

— Добре дошла сред мнозинството! — отвърна той.

После я остави и се върна в стаята при стареца. Засмя се и отиде до прозореца. Отвори го широко и пусна зимния въздух.

Пред него гората се простираше към белия безкрай.

Зад него старецът беше мъртъв.

* * *

Реня влезе в стаята, чула смеха му. Ръката на Аулин се бе изхлузила от леглото и кокалестите му пръсти сочеха към дървения под. Очите му бяха затворени, а лицето — спокойно.

Тя отиде до него и докосна нежно бузата му.

— Край на бягството, Аулин. Край на страха. Нека Източникът те отведе у дома!

После покри лицето му с одеялото.

— Сега задължението ти към него приключи — каза Реня на смълчания Тенака.

— Още не — отвърна той и затвори прозореца. — Той ми каза, че знае начин да прекрати господството на Ческа. Знаеш ли какво е имал предвид?

— Не.

Тя му обърна гръб и взе наметалото си, изпитала внезапна празнота в сърцето си. После се спря и дрехата падна от ръцете ѝ, докато гледаше умиращия огън. Поклати глава. Реалността се оттегли. За какво ѝ оставаше да живее?

За нищо.

За какво оставаше да я е грижа?

За нищо.

Коленичи до огъня и се вгледа в него, без да мига, докато ужасна болка не изпълни празнотата отвътре. Животът на Аулин беше за нея устойчива нишка, изтъкана от доброта, нежност и загриженост. Той никога не бе проявявал умишлена жестокост или злоба; никога алчност. Ала животът му бе приключил в изоставена казарма — преследван като животно, предаден от приятелите си и изгубил своя бог.

Тенака я гледаше без следа от емоция във виолетовите си очи. Той бе свикнал със смъртта. Тихо прибра нещата си в платнената раница и помогна на момичето да се изправи. Завърза наметалото ѝ, избута я внимателно през вратата и каза:

— Чакай тук.

Върна се до леглото и отметна одеялото от трупа. Очите на стареца се бяха отворили и той сякаш се взираше в него.

— Спи спокойно — прошепна Тенака. — Аз ще се погрижа за нея.

После затвори мъртвите очи и сгъна одеялото си.

Отвън въздухът беше свеж. Вятърът бе замрял и слънцето блестеше слабо в ясното небе. Тенака вдиша дълбоко и бавно.

— Сега всичко приключи — прошепна Реня.

Тенака се огледа.

Четирима воини бяха излезли сред дърветата и вървяха към тях с извадени мечове.

— Остави ме — каза тя.

— Замълчи.

Той освободи каишите на раницата си и я остави в снега, после отметна наметалото от раменете си, разкривайки меча и ловджийския си нож. Направи десет крачки напред и зачака воините, преценявайки всеки поотделно.

Те носеха червените и бронзови нагръдници на Делнох.

— Какво търсите? — попита Тенака, когато се приближиха.

Никой от тях не проговори, което доказа, че са ветерани, но се раздалечиха леко един от друг — готови да отвърнат на атаката му.

— Говорете, или императорът ще вземе главите ви! — каза Тенака.

Това ги спря и погледите им се стрелнаха към мъж с остри черти отляво; той пристъпи напред, в сините му очи имаше студ и ненавист.

— И откога един северен дивак използва името на императора като заплаха? — изсъска той.

Тенака се усмихна. Те бяха спрели и чакаха отговора му; бяха изгубили целеустремеността си.

— Може би трябва да обясня — каза той и пристъпи към мъжа, все така усмихнат. — Положението, значи, е такова…

Ръката му се стрелна напред и нагоре с протегнати пръсти и разби носа на мъжа. Тънкият хрущял се заби в мозъка и воинът се свлече без звук. Тенака се извъртя и скочи, а ботушът му се заби в гърлото на втори войник. Още преди да се е приземил, той извади ловджийския си нож. Стъпи на пръсти, превъртя се, парира удар с меч и заби острието във врата на противника си.

Четвъртият мъж тичаше към Реня с вдигнат меч. Тя стоеше неподвижно и го гледаше с безразличие.

Тенака запрати кинжала си и дръжката му удари войника в основата на шлема. Изгубил равновесие, мъжът падна в снега и изпусна меча си. Надигна се леко, но Тенака притича до него, хвърли се на гърба му и го събори отново. Шлемът на войника отхвърча, Тенака го сграбчи за косата, издърпа главата му назад и извъртя рязко брадичката му наляво. Вратът на мъжа се прекърши като сухо дърво.

Тенака се изправи, взе ножа си, почисти го и го прибра. Огледа площада, но го посрещна единствено тишина.

— Ние, надирите — прошепна и затвори очи.

— Ще тръгваме ли? — попита Реня.

Объркан, той я хвана за ръката и се вгледа в очите ѝ.

— Какво ти става? Нима искаш да умреш?

— Не — отвърна тя разсеяно.

— Тогава защо стоеше така?

— Не зная. Ще тръгваме ли?

В черните ѝ като нощта очи се появиха сълзи и покапаха по бузите ѝ, ала бледото ѝ лице остана безизразно. Тенака протегна ръка и избърса една сълза.

— Моля те, не ме пипай — прошепна Реня.

— Слушай ме. Старецът искаше да живееш; беше го грижа за теб.

— Няма значение.

— За него имаше!

— А за теб има ли?

Въпросът го смрази, удари го почти физически. Той бързо премисли кой е верният отговор.

— Да, има.

Лъжата дойде лесно и едва когато я изговори, Тенака осъзна, че не е лъжа.

Реня се вгледа дълбоко в очите му, после кимна.

— Ще дойда с теб — каза накрая. — Но знай, че съм проклятие за всички, които ме обичат. Смъртта ме следва, защото изобщо не е трябвало да вкусвам от живота.

— Смъртта следва всеки и никога не се проваля — отвърна Тенака.

Тръгнаха заедно на юг, спирайки пред каменния дракон. Леденият дъжд жилеше хълбоците му и им придаваше вид на диамант. Дъхът на Тенака секна в гърлото му, когато се загледа в лицето — водата бе стигнала до разбитите зъби на горната устна, оформяйки нови зъби от блестящ лед, подновявайки величието му, възвръщайки силата му.

Той кимна, сякаш чул тихо послание.

— Красив е — каза Реня.

— Нещо повече — отвърна тихо Тенака. — Той е жив.

— Жив?

— Тук — каза той и докосна сърцето си. — И ме приветства у дома.

* * *

Продължиха да вървят на юг през целия ден. Тенака не говореше много, защото бе съсредоточен в откриването на пътеките в снега и бдеше за патрули. Нямаше как да знае дали четиримата войници са били единствените преследвачи, нито дали няма повече от една група, преследваща момичето.

По някакъв странен начин всъщност не го беше грижа. Налагаше бърз ход и рядко поглеждаше назад, за да види дали това затруднява Реня. Когато спираше, за да погледне хребетите или откритите пространства пред тях, тя винаги бе точно зад него.

Реня вървеше тихо, впила очи във високия воин, и бързо забеляза сигурността на движенията му и предпазливостта, с която избираше маршрута им. Отново и отново две сцени се появяваха в ума ѝ: голият танц в изоставената зала за тренировки и танцът на смъртта с войниците в снега. Едната сцена покриваше другата… сливаха се, размиваха се. Един и същи танц. Движенията бяха толкова гладки, почти като течност, докато той скачаше и се въртеше. Войниците бяха тромави и небалансирани в сравнение с него, като лентрийски кукли с оплетени конци.

А сега бяха мъртви. Дали имаха семейства? Вероятно. Дали бяха обичали децата си? Вероятно. Бяха излезли на площада изпълнени с увереност. Ала само за няколко ледени мига бяха умрели.

Защо?

Защото бяха избрали да танцуват с Тенака Хан.

Реня потрепери. Светлината отслабваше и дълги сенки се прокрадваха откъм дърветата.

Тенака избра място за огъня си до щръкнала скала, която щеше да ги пази от вятъра. Намираше се в долчинка, обградена от престарели дъбове, и огънят не се виждаше. Реня се присъедини към него, събра сухи съчки и ги натрупа внимателно. Обзе я усещане за нереалност.

„Целият свят трябва да е такъв — помисли си тя, — заледен и прочистен: всички растения спят в очакване на златното съвършенство на пролетта; злото умира под пречистващия лед.“

Ческа и неговите легиони от демони щяха да избледнеят като кошмарите от детството и радостта отново щеше да се върне при дренайците като дар на зората.

Тенака извади тенджерка от торбата си и я постави върху огъня. Гребеше шепи сняг и си сипваше вътре, докато тенджерата не се изпълни наполовина с топла вода. После изсипа щедро количество овес от малкото чувалче и добави сол. Реня го гледаше смълчана, впила поглед в скосените му виолетови очи. И отново, седнала край него до огъня, почувства покой.

— Защо си тук? — попита тя.

— За да убия Ческа — отвърна Тенака и разбърка кашата с дървена лъжица.

Защо си тук? — повтори момичето.

Изминаха няколко мига, ала тя знаеше, че той не я е пренебрегнал, и зачака, наслаждавайки се на топлината и близостта.

— Нямам къде другаде да ида. Приятелите ми са мъртви. Жена ми… Нямам нищо. Истината е, че никога не съм имал… нищо.

— Имал си приятели… жена.

— Да. Не е лесно за обяснение. Някога във Вентрия, близо до мястото, където живеех, имаше един мъдрец. Често говорех с него за живота, любовта и приятелството. Той се шегуваше с мен и ме ядосваше. Говореше за глинени диаманти.

Тенака поклати глава и отново се умълча.

— Глинени диаманти? — попита тя.

— Няма значение. Разкажи ми за Аулин.

— Не зная какво е планирал да ти каже.

— Съгласен съм с това — отвърна той. — Просто ми разкажи за него.

Използвайки две клечки, Тенака вдигна тенджерата от пламъците и я постави на земята, за да изстине. Реня се наведе и добави свежи подпалки в огъня.

— Той беше мирен човек, жрец на Източника. Но също така беше и арканист и обожаваше да броди по земята в търсене на реликви на Предшествениците. Беше се прославил с уменията си. Каза ми, че когато Ческа се възкачил на власт, той го подкрепил, вярвайки на обещанията за по-добро бъдеще. Ала после започнал ужасът. И съчетаните…

— Ческа винаги си е падал по магията — отвърна Тенака.

— Познаваш ли го?

— Да. Продължавай.

— Аулин бил един от първите, които изследвали Гробището. Открил тайна врата под гората и машините, скрити там. Каза ми, че според изследванията му тези машини са били създадени, за да лекуват определени болести, от които са страдали Древните. Ала вместо да ги използват с тази цел, слугите на Ческа създали съчетаните. В началото били използвани само на арените, за да се разкъсват и да радват тълпите; но скоро започнали да се появяват и по улиците на Дренан, облечени в брони със символите на стражата на Ческа.

— Аулин винеше себе си за това и отпътува за Делнох, уж за да проучи Залата на Светлината под крепостта. Там обаче подкупи страж и се опита да избяга през Сатулските земи. Но после започна преследването и се видяхме принудени да бягаме на юг.

— Как се появяваш ти в историята? — попита той.

— Не попита за мен, а за Аулин.

— Сега питам.

— Може ли малко от кашата?

Той кимна, провери внимателно дали тенджерата е достатъчно изстинала и ѝ я подаде. Тя яде в мълчание и върна остатъка на Тенака. Воинът довърши яденето и се облегна на студената скала.

— Обгърната си в мистерия, жено. Но няма да я разбулвам. Светът би бил тъжно място без мистерии.

— Светът е тъжно място — отвърна Реня. — Пълно със смърт и ужас. Защо злото е толкова по-силно от любовта?

— Кой казва, че е така? — попита той.

— Ти не си живял сред дренайците. Мъже като Аулин са преследвани като престъпници; фермери биват избивани, защото не са успели да достигнат абсурдно висока реколта; арените са претъпкани с виещи тълпи, които се смеят, докато животни разкъсват жени и деца. Това е отвратително! Всичко е отвратително.

— Но ще отмине — каза Тенака нежно. — А сега е време за сън. — Той ѝ подаде ръка, но тя се отдръпна и тъмните ѝ очи внезапно се изпълниха със страх. — Няма да те нараня, но трябва да оставим огъня да изгасне. Ще споделяме топлина, нищо повече. Повярвай ми.

— Мога да спя и сама — каза тя.

— Добре.

Той извади одеялото и ѝ го подаде, после се уви в наметалото си, облегна глава на камъка и затвори очи. Реня се просна на студената земя и положи глава върху ръката си.

Когато огънят угасна, нощта стана още по-студена и започна да сковава крайниците ѝ. Тя се събуди, разтърсвана от тръпки, и се надигна, опитвайки се да втрие топлина в безчувствените си крака.

Тенака отвори очи и протегна ръка.

— Ела — каза той.

Реня отиде до него и той разтвори наметалото си, за да я увие. Придърпа я към гърдите си, после се покри с одеялото. Тя се сви в прегръдката му, все така разтреперана.

— К-к-кажи ми з-з-за г-глинените д-д-диаманти — каза Реня.

Тенака се усмихна.

— Мъдрецът се казваше Киас. Той твърдеше, че твърде много хора минават през живота си, без да спрат да се насладят на онова, което имат, и разказа за мъж, получил глинена делва от приятел. Приятелят казал: „Разгледай я, когато имаш време.“ Но това била най-обикновена глинена делва и мъжът я оставил настрана, за да продължи с живота си, използвайки времето си, за да трупа богатства. Един ден, когато остарял, той взел делвата и я отворил. Вътре имало огромен диамант.

— Не разбирам.

— Киас твърдеше, че животът е като тази глинена делва. Ако не го разгледаме внимателно и не го разберем, не можем да му се насладим.

— Понякога разбирането открадва радостта — прошепна Реня.

Той не отговори, а насочи поглед към нощното небе и далечните звезди. Момичето потъна в сън без сънища и главата ѝ се килна напред, размествайки вълнената качулка, която покриваше късо подстриганата ѝ коса. Тенака се пресегна, за да я вдигне отново, но се спря, когато дланта му докосна главата ѝ. Косата не беше късо подстригана — тя бе пораснала до предела си. Защото това не бе коса, а тъмна козина, мека и деликатна. Той внимателно придърпа качулката и затвори очи.

Момичето беше съчетана, наполовина човек, наполовина животно.

Нищо чудно, че не я беше грижа за живота.

Дали в глината имаше диаманти за такива като нея? Той не знаеше отговора.

Загрузка...