Кралят отвъд Портата

4.

Катерача стоеше сред тълпата и наблюдаваше момичето, което връзваха на ко̀ла. Тя нито се бореше, нито викаше, в очите ѝ се четеше единствено презрение. Беше висока и светлокоса — не красива, но привлекателна. Докато трупаха подпалки в краката ѝ, стражите не вдигаха погледи и Катерача усети срама им.

Той изпитваше същото.

Офицерът се качи на дървената платформа до момичето и огледа тълпата. Почувства как мрачният им гняв го залива и изпита наслада. Те бяха безпомощни.

Малиф намести аленото си наметало и свали шлема си, полагайки го удобно в свивката на лакътя. Слънцето грееше и денят обещаваше да бъде чудесен. Наистина чудесен.

Той прочисти гърло.

— Тази жена е обвинена в подклаждане на размирици, вещерство, приготвяне на отрови и кражба. По всички обвинения е справедливо призната за виновна. Ала ако тук има някой, който желае да говори в нейна защита, нека го стори сега!

Очите му се стрелнаха вляво, където сред тълпата се появи някакво движение. Един по-млад мъж се опитваше да удържи стареца до себе си. В това нямаше тръпка!

Малиф посочи вдясно към един съчетан, облечен с червените и бронзови одежди на магистъра Силиус.

— Този слуга на закона е избран да защити решението на съда. Ако някой желае да защити момичето Валтая, нека първо види своя противник.

Катерача сграбчи ръката на Белдер.

— Не бъди глупак! — изсъска той. — Ще бъдеш убит; няма да го допусна.

— По-добре да умра, отколкото да гледам това — каза старият войник, но въпреки това спря да се бори и с изморена въздишка се обърна и си проправи път сред тълпата.

Катерача вдигна очи към момичето. Сивите ѝ очи се взираха в неговите и на лицето ѝ имаше усмивка без намек за подигравка.

— Съжалявам — оформи с устни той, но тя бе отместила поглед.

— Може ли да говоря? — попита Валтая с ясен и силен глас.

Малиф се обърна към нея.

— Законът гласи, че можеш, но нека в думите ти няма нищо размирно, или ще наредя да ти запушат устата.

— Приятели — започна тя, — съжалявам, че ви виждам тук днес. Смъртта няма значение, но липсата на щастие е по-ужасна от смърт. Познавам повечето от вас. И ви обичам до един. Моля ви, идете си оттук и ме запомнете такава, каквато сте ме познавали. Помнете смеха и отхвърлете този грозен момент от умовете си.

— Няма нужда от това, господарке! — извика някой.

Тълпата се раздели и един висок мъж, облечен в черно, пристъпи в откритото пространство пред кладата.

Валтая срещна ярките сини очи на мъжа. Лицето му бе скрито от маска, направена от блестяща черна кожа, и тя се зачуди дали е възможно мъж с толкова красиви очи да бъде екзекуторът.

— Кой си ти? — попита настоятелно Малиф.

Мъжът свали коженото си наметало и безгрижно го хвърли сред тълпата.

— Ти поиска шампион, нали?

Малиф се усмихна. Новодошлият беше огромен, ала съчетаният се извисяваше много над него.

Какъв прекрасен ден наистина!

— Свали маската си, за да видим кой си — нареди той.

— Това не е нужно и не е част от закона — отвърна мъжът.

— Наистина не е. Добре. Съревнованието ще се реши в двубой без оръжия.

— Не! — извика Валтая. — Моля ви, сър, размислете — това е лудост! Ако аз трябва да умра, нека бъда сама. Примирила съм се с това, вие само правите всичко по-трудно.

Мъжът не ѝ обърна внимание и извади от широкия си черен колан чифт кожени ръкавици.

— Позволено ли ми е да ги нося? — попита той.

Малиф кимна и съчетаният пристъпи напред. Беше висок почти два метра и половина, с огромна лисича глава. Ръцете му завършваха със зловещо извити нокти. От пастта му се изтръгна ниско ръмжене и устните се разделиха, за да разкрият блестящи зъби.

— Има ли правила за този двубой? — попита мъжът.

— Не, никакви — отвърна Малиф.

— Чудесно — каза другият и заби юмрук в устата на звяра. Един зъб се строши и във въздуха пръсна кръв. После мъжът скочи напред, нанасяйки удар след удар в главата на създанието.

Ала съчетаният беше силен и след първоначалния шок изрева предизвикателно и се хвърли в настъпление. Един юмрук отметна главата му назад, но ноктите му се стрелнаха напред. Мъжът отскочи и от плитките резки на гърдите му под разкъсаната туника прокапа кръв. Двамата започнаха да се въртят в кръг един срещу друг.

Съчетаният скочи и мъжът се хвърли във въздуха с краката напред. Ботушите му се забиха в лицето на звяра. Създанието падна на земята, а воинът се претърколи на крака и се затича напред, за да го изрита. Ала съчетаният стрелна едната си ръка и го събори. Звярът се изправи до пълната си височина, после залитна с оцъклени очи и изплезен език. Мъжът се хвърли напред, удряйки отново и отново главата на чудовището. Съчетаният се срина по очи в прахта на пазарния площад. Мъжът застана над него. Гърдите му се надигаха и спускаха учестено. После се обърна към вцепенения Малиф.

— Освободи момичето! — каза той. — Свърши се.

— Магия! — изрева Малиф. — Ти си заклинател. Ще изгориш с нея! Дръжте го!

Разнесе се гневен рев и тълпата се хвърли напред.

Ананаис се ухили и скочи на платформата, докато противникът му се препъваше назад в опит да извади меча си. Гигантът го удари и той падна на земята под кладата. Стражите се обърнаха и побягнаха, а Катерача се качи до ко̀ла и преряза въжетата с кинжала си.

— Хайде! — извика той и хвана Валтая за ръката. — Трябва да се измъкнем оттук. Скоро ще се върнат.

— Кой ми взе наметалото? — изрева Ананаис.

— У мен е, генерале — извика един брадат ветеран.

Гигантът наметна дрехата на раменете си, закопча я и вдигна ръце, за да накара тълпата да утихне.

— Когато попитат кой е освободил момичето, кажете им, че е била армията на Тенака Хан. Кажете им, че Драконът се завръща.

— Бързо, насам! — извика Катерача и поведе Валтая към една тясна уличка.

Ананаис скочи леко от платформата и ги последва, като спря само колкото да погледне безжизнения Малиф, чийто врат бе гротескно изкривен. Сигурно е паднал лошо, помисли си Ананаис. Но пък ако падането не го беше убило, щеше да го стори отровата. Той внимателно свали ръкавиците, натисна скрития спусък и върна капачетата на иглите на местата им над кокалчетата. После прибра ръкавиците в колана си и се затича след Катерача и момичето.

Приведоха се и влязоха в една врата встрани от павираната уличка. Ананаис ги настигна и се озова в притъмнена странноприемница със спуснати кепенци и столове, качени върху масите. Мъжът и момичето стояха при дългия тезгях.

Собственикът — нисък и оплешивяващ пълен човек — наливаше вино в глинени чаши. Той вдигна поглед, когато Ананаис пристъпи напред от сенките, и гарафата се изплъзна от треперещите му пръсти.

Катерача се извъртя рязко със страх в очите.

— О, това си ти! — каза той. — Движиш се много тихо за толкова едър мъж. Всичко е наред, Ларкас; това е човекът, който спаси Валтая.

— Радвам се да се запознаем — каза съдържателят. — Вино?

— Благодаря.

— Светът е полудял — продължи Ларкас. — Първите пет години, през които държах тази странноприемница, нямаше нито едно убийство. Всеки разполагаше с поне малко пари. Радост ми бяха онези дни. Светът е полудял! — Той наля вино на Ананаис и напълни наново собствената си чаша, която бе обърнал на един дъх. — Полудял! Мразя насилието. Дойдох тук заради спокойния живот. Фермерски град съвсем близо до Сентранската равнина — няма проблеми. А виж ни сега. Животни, които ходят като хора. Закони, които никой не разбира, а какво остава да им се подчинява. Информатори, крадци, убийци. Ако се изпърдиш по време на химна, те обявяват за предател.

Ананаис придърпа стол от една маса и седна с гръб към тях. Вдигна внимателно маската си и отпи от виното. Валтая дойде до него и той бързо извърна глава, за да допие виното си. После постави маската обратно. Тя пресегна ръка и докосна дланта му.

— Благодаря ти за дара на живота — каза тя.

— За мен беше удоволствие, господарке.

— Белезите лоши ли са?

— Не съм виждал по-лоши.

— Зараснали ли са?

— Повече или по-малко. Единият под дясното ми око се отваря от време на време. Оправям се и така.

— Ще го излекувам.

— Не е необходимо.

— Но е дреболия. Искам да го направя за теб. Не бой се. Виждала съм белези и преди.

— Не и като тези, господарке. Под тази маска няма лице. Ала някога бях красив.

— Все още си красив — отвърна тя.

Сините му очи пламнаха и той се приведе напред, стиснал юмрук.

— Не ме прави на глупак, жено!

— Просто исках да кажа…

— Знам какво искаше — искаше да си учтива. Е, аз не се нуждая от учтивост. Или разбиране. Някога бях красив и се наслаждавах на това. Сега съм чудовище и съм се научил да живея с истината.

— А сега ти слушай — нареди Валтая и се приведе напред, подпряна на лакти. — Онова, което щях да кажа, е, че външният вид няма никакво значение за мен. Делата рисуват по-ясни картини от кожа, висяща от кости и сухожилия. Онова, което стори днес, беше красиво.

Ананаис се облегна в стола си и скръсти ръце пред широките си гърди.

— Съжалявам — каза той. — Прости ми.

Тя се засмя, после се пресегна и стисна ръката му.

— Нямам за какво да ти прощавам. Просто сега се познаваме малко по-добре.

— Защо искаха да те изгорят? — попита той, полагайки длан върху нейната. Топлината на кожата ѝ беше приятна.

Тя сви рамене.

— Занимавам се с билки и лекарства. И винаги казвам истината.

— Това обяснява обвиненията във вещерство и подбуждане на размирици. Ами кражбата?

— Взех един кон назаем. Разкажи ми за себе си.

— Няма много за казване. Аз съм воин, който търси война.

— Затова ли си се върнал в Дренай?

— Кой знае?

— Наистина ли имаш армия?

— Състои се от двама души. Но това е някакво начало.

— Виждам, че си оптимист. И приятелят ти ли се бие толкова добре?

— По-добре. Той е Тенака Хан.

— Надирският принц? Ханът на Сенките?

— Познаваш историята си.

— Отгледана съм в Дрос Делнох — каза Валтая и отпи от виното си. — Мислех, че е умрял заедно с останалите от Дракона.

— Мъже като Тенака не умират лесно.

— Значи ти трябва да си Ананаис. Златния?

— Някога имах тази чест.

— И за двама ви се носят легенди. Разправят как сте избили двадесет вагрийски бандити на сто мили от Соуса. И как по-късно сте обкръжили и унищожили голяма група робовладелци близо до Пурдол на изток.

— Не бяха двадесет, а само седем — и един от тях имаше треска. А робовладелците превъзхождахме числено, двама към един.

— А не сте ли спасили лентрийска принцеса от надирските племена, пътувайки стотици левги на север?

— Не, но често се чудя как точно се е зародила тази история. Всичко това е станало, преди да се родиш — откъде знаеш толкова много?

— Слушам Катерача. Той разказва прекрасни истории. Защо ме спаси днес?

— Що за въпрос е това? Нима не съм човекът, пропътувал стотици левги, за да спаси лентрийска принцеса?

— Аз не съм принцеса.

— А аз не съм герой.

— Изправи се срещу съчетан.

— Да. Но още след първия ми удар той умираше. В ръкавиците ми има отровни игли.

— При все това не са мнозина онези, които биха застанали срещу тези чудовища.

— Тенака щеше да го убие без ръкавиците. Той е вторият най-бърз воин, когото познавам.

— Вторият?

— Нима никога не си чувала за Декадо?

Тенака разпали огъня и коленичи до спящата Реня. Тя дишаше равномерно. Той докосна нежно лицето ѝ и я погали по бузата. После я остави и отиде до върха на близкия хребет. Загледа се над вълнистите хълмове и равнини на юг, докато изгревът пламтеше над Скейнските планини.

Гори, реки и дълги поляни се размиваха в далечната синя мараня, сякаш небето се бе разтопило, за да се слее със земята. На югозапад упоритата планина Скода пронизваше облаците с върхове като кинжали, червени като кръв и блестящи гордо.

Тенака потрепери и се уви в наметалото си. Лишена от човешки живот, земята бе красива.

Мислите му се отнесоха безцелно, но лицето на Реня постоянно се връщаше в тях.

Обичаше ли я? Можеше ли любовта да се роди с такава скорост, или това бе само страстта на един самотен мъж към дете на страданието?

Тя се нуждаеше от него.

Но дали той се нуждаеше от нея?

Особено сега, когато му предстоеше всичко това?

Глупак такъв, каза си той, представяйки си живот с Реня в своя вентрийски дворец. Твърде късно е за това! Ти си човекът, слязъл от планината.

Тенака седна на един плосък камък и разтърка очи.

Какъв е смисълът на тази безнадеждна мисия, запита се той и изпита горчивина. Можеше да убие Ческа — не се съмняваше в това. Но какъв беше смисълът? Щеше ли да се промени светът от смъртта на един деспот?

Вероятно не. Но той вече бе поел по пътя.

— За какво мислиш? — попита Реня и се изкачи, за да седне до него. Уви ръка около кръста му и той разтвори наметалото си и го спусна над раменете ѝ.

— Просто сутрешни размисли — каза Тенака. — И се наслаждавах на гледката.

— Тук е красиво.

— Да. А сега е идеално.

— Кога ще се върне приятелят ти?

— Скоро.

— Безпокоиш ли се за него?

— Как разбра?

— По начина, по който му каза да не си навлича неприятности.

— Винаги се безпокоя за Ананаис. Той обича драматизма и вярва непоколебимо във физическите си умения. Би се изправил срещу цяла армия, убеден, че може да победи. И сигурно наистина може — ако армията е малка.

— Ти го харесваш много, нали?

— Обичам го.

— Не са много мъжете, които биха казали това — отвърна Реня. — Повечето биха добавили „като брат“. Приятно е. Отдавна ли го познаваш?

— От седемнадесетгодишен. Присъединих се към Дракона като кадет и скоро се сприятелихме.

— Защо искаше да се бие с теб?

— Всъщност не искаше. Ала животът е бил суров с него и той ме обвиняваше за това — поне отчасти. Преди много време той искаше да свали Ческа. И можеше да го направи. Но аз помогнах да го спрем.

— Не е лесно да се прости това — каза Реня.

— В ретроспекция не мога да не се съглася.

— Все още ли възнамеряваш да убиеш Ческа?

— Да.

— Дори и това да означава смъртта ти?

— Дори и тогава.

— Тогава накъде ще тръгнем сега? Към Дренан?

Тенака се обърна към нея и повдигна брадичката ѝ с ръка.

— Все още ли искаш да дойдеш с мен?

— Разбира се.

— Егоистично е, но се радвам — каза ѝ той.

Нечий писък наруши сутрешната тишина и ята птици се разлетяха от дърветата с писъци на паника. Тенака скочи на крака.

— Дойде оттам — извика Реня и посочи на североизток. Мечът на Тенака проблесна на светлината на слънцето и той се затича, следван от нея.

Зверски вой се смеси с писъците и Тенака забави ход.

— Това е съчетан — каза той, когато Реня го настигна.

— Какво ще правим?

— Проклятие! Чакай тук.

Той се затича напред и нагоре по нисък хълм и стигна до тясна поляна, обградена от покрити със сняг дъбове. В центъра ѝ, край основата на едно дърво, бе коленичил мъж с туника, покрита с кръв, и жестоко раздран крак. Пред него стоеше огромен съчетан.

Тенака извика, когато създанието скочи към мъжа, и звярът се извъртя, насочвайки кървавочервените си очи към него. Тенака знаеше, че се взира в очите на Смъртта, защото никой не можеше да застане срещу това чудовище и да оцелее. Реня дотича до него, стиснала кинжала пред себе си.

— Върни се обратно! — нареди ѝ Тенака.

Тя не му обърна внимание, а попита спокойно:

— И сега какво?

Звярът се издигна до пълния си ръст от над три метра и разпери ноктестите си лапи. Очевидно беше наполовина мечка.

— Бягайте! — извика раненият мъж. — Моля ви, оставете ме!

— Добър съвет — каза Реня.

Тенака не продума и звярът атакува, надавайки смразяващ кръвта рев, който проехтя сред дърветата. Тенака приклекна, впил виолетовите си очи в зашеметяващото създание, което се спускаше върху него.

Когато сянката го достигна, той скочи напред, надавайки надирски боен вик.

И съчетаният изчезна.

Тенака падна на снега и изпусна меча си. Претърколи се на крака и веднага се обърна към ранения мъж, който се бе изправил и се усмихваше. По синята му туника и тялото му нямаше и следа от нараняване.

— Какво става тук, по дяволите? — попита гневно Тенака.

Мъжът се разми и изчезна. Тенака се завъртя бързо към Реня, която стоеше ококорена до дървото.

— Някой ни направи на глупаци — каза Тенака и избърса снега от туниката си.

— Но защо? — попита момичето.

— Не зная. Да се махаме — гората изгуби магията си.

— Бяха толкова реални — каза Реня. — Мислех, че с нас е свършено. Дали бяха духове?

— Кой знае? Каквото и да са били, не оставиха следи, а аз нямам време за подобни мистерии.

— Но трябва да има причина — настоя тя. — Специално заради нас ли се разигра тази сцена?

Тенака сви рамене, после ѝ помогна да се изкачи по стръмния склон към лагера им.

На около четиридесет мили от тях четирима мъже седяха мълчаливо в малка стая със затворени очи и отворени умове. После един по един отвориха очи и се облегнаха на столовете си с протягане, сякаш се събуждаха от дълбок сън.

Водачът им, мъжът, който се бе престорил на жертва в поляната, се изправи и отиде до тесния каменен прозорец. Погледът му се насочи към поляната долу.

— Какво мислите? — попита той, без да се оглежда.

Другите трима се спогледаха, после единият — набит нисък мъж с гъста руса брада — каза:

— Най-малкото е достоен. Не се поколеба да ти помогне.

— Това важно ли е? — попита водачът, все така загледан през прозореца.

— Смятам, че е.

— Кажи ми защо, Акуас.

— Той е мъж с мисия, но въпреки това е човечен. Беше готов да рискува живота си — не, да го захвърли, — вместо да остави друг човек да страда сам. Светлината го е докоснала.

— Ти какво мислиш, Балан?

— Твърде рано е за отсъждане. Може просто да е безразсъден — отвърна по-висок и по-слаб мъж с рошави тъмни къдрици.

— Катан?

Последният от четиримата бе много слаб, с дълго и аскетично лице, от което гледаха големи тъжни очи. Той се усмихна.

— Ако изборът беше оставен на мен, щях да кажа „да“. Той е достоен. Човек на Източника, макар и да не го знае.

— Значи сме — повече или по-малко — на едно мнение — каза водачът. — Мисля, че е време да говорим с Декадо.

— Но не трябва ли да сме по-сигурни, Ваше Преподобие? — попита Балан.

— Нищо в живота не е сигурно, синко. Освен обещанието за смърт.