Избраницата

5

Тор се шмугна във влажния вход на Свещената пещера на Братството. Начаса мирис на пръст и огън някъде в далечината подразни синусите му. Очите му веднага привикнаха с мрака и той продължи напред с тихи стъпки. Не искаше да го чуят, въпреки че присъствието му много скоро щеше да стане очевидно.

Портата беше доста навътре, изработена от стари железни пречки, дебели като ръцете на воин и високи като дървета. Стоманената мрежа, която ги покриваше, предотвратяваше всякакво дематериализиране. Факли пращяха и потрепваха от двете й страни и отвъд портата Тор видя началото на голям коридор, потъващ още по-дълбоко в земята.

Спря пред огромната бариера и извади меден ключ. Не изпитваше и следа от угризение, задето го беше откраднал от чекмеджето на пищно резбованото бюро на Рот. Щеше да се извини за кражбата по-късно.

Както и за онова, което смяташе да направи сега.

Отключи, повдигна колосалната тежест, пристъпи вътре и заключи след себе си. Пое по естествения тунел, разширен с помощта на длето и брутална сила. По стените имаше дървени полици, покрити със стотици и стотици урни, между които играеха светлина и сенки.

Съдовете бяха с най-различни форми и цветове и идваха от най-различни времена, от древността до наши дни, ала съдържанието им беше еднакво: сърцето на лесър. От началото на войната с Обществото на лесърите, много отдавна, в Древната страна, Братството отбелязваше всеки убит враг, като прибираше урната на врага и я донасяше тук, за да я добави към колекцията си.

Отчасти трофей, отчасти среден пръст към Омега, това беше завет. Гордост. Очакване.

И може би бе стигнало до края си. По улиците на Колдуел, както и навсякъде другаде бяха останали толкова малко лесъри, че несъмнено бяха на изчезване.

Тор не изпитваше радост от това постижение. Но това вероятно бе заради ужасната годишнина днес.

Трудно му беше да изпитва каквото и да било, освен болката от загубата на своята Уелси в нощта на рождения й ден.

Сви зад един плавен завой и спря. Сцената пред него беше като от някой филм, за който не беше сигурен дали е „Индиана Джоунс“, „Анатомията на Грей“ или „Матрицата“. Между старите каменни стени, факлите с открит пламък и най-различните прашни урни цял куп пиукащо и присвяткащо медицинско оборудване се грижеше за едно тяло на носилка. А до пленника? Двама масивни вампири, облечени от глава до пети в черни кожени дрехи и препасани с черни кинжали.

Бъч и Ви бяха неразделни, някогашното човешко ченге и синът на създателката на расата, доброто католическо момче и сексуалният перверзник, пристрастеният към модните дрехи и технологичният гений, обединени от общата си страст към отбора „Ред Сокс“ и безгранично взаимно уважение и обич.

Ви пръв си даде сметка за присъствието на Тор и се завъртя толкова рязко, че от ръчно свитата цигара в устата му се разлетя пепел.

— А, мамка му, не! Още сега ще се изнесеш оттук!

Това мнение, на колкото и висок глас да беше изречено, не беше трудно да бъде пренебрегнато — цялото внимание на Тор беше погълнато от парчето месо върху носилката. Кор лежеше там, набучен с тръбички, дишането му беше равномерно… не, чакай, не беше равномерно.

Ви се приближи до Тор и се завря в лицето му. Я виж ти — беше извадил пистолета си… и дулото му беше насочено право във физиономията на Тор.

— Сериозно ти казвам, братко.

Тор погледна над масивното си рамо към пленника им. И усети как се усмихва мрачно.

— Буден е.

— Не, не е…

— Дишането му току-що се промени. — Тор посочи към голите гърди. — Погледни.

Бъч се намръщи и се приближи до пленника.

— Я виж ти кой бил буден.

Ви се обърна.

— Мамка му.

Пистолетът му обаче не се отмести, нито пък Тор. Колкото и да искаше да се докопа до Кор, при най-малкото движение щеше да налапа куршума: Ви бе най-малко сантименталният от братята и горе-долу толкова търпелив, колкото и гърмяща змия.

В този миг очите на Кор се отвориха. На треперливата светлина на факлите те изглеждаха черни, ала Тор помнеше, че са сини. Не че го беше грижа.

Ви доближи лице до неговото, диамантените му очи бяха като ками.

— Това няма да бъде подаръкът за рождения ден, който ще направиш на мъртвата си шелан.

Тор оголи вампирските си зъби.

— Да ти го начукам.

— Няма да го бъде. Наричай ме както си искаш, обаче не. Знаеш как ще се развият нещата и все още не е дошъл твоят ред.

Бъч се ухили на пленника им.

— Чакахме те да се присъединиш към партито. Да ти предложа нещо за пиене? Може би малко ядки, преди да те накараме да изправиш седалката и да излетим? Няма смисъл да ти показваме аварийния изход. Няма да ти се наложи да се притесняваш за това.

— Да вървим, Тор — нареди Ви. — Веднага.

Тормент отново оголи зъби, ала не срещу брат си.

— Ти, копеле, ще те уб…

— Не, няма да го бъде. — Ви го сграбчи за бицепса и го задърпа към изхода. — Навън…

— Не си Бог…

— Нито пък ти, поради което ще си отидеш.

Някъде дълбоко в ума си Тор си даваше сметка, че шибанякът има право. Изобщо не мислеше трезво… а, и майната ти, Ви, задето помнеше коя вечер е.

Обичната му шелан, първата му любов щеше да навърши двеста двайсет и шест години. И щеше да има двегодишно малко в прегръдките си.

Ала съдбата бе решила другояче.

— Не ме карай да ти пусна куршум — грубо каза Ви. — Хайде, братко. Моля те.

Направи го това, че думите „моля те“ излязоха от устата на Вишъс. То си беше направо шокиращо и отне на Тор оръжията на гнева и безумието му.

— Хайде, Тор.

Този път се остави да го отведат. Грандиозният му план се беше провалил и осъзнаването на последствията, ако го беше осъществил, го караше да трепери в кожата си. Какво, по дяволите, правеше? Какво, по дяволите?

Да, беше получил кралско разрешение да убие Кор, ала едва след като Рот кажеше, че е настъпил моментът да го направи. А това определено не беше станало.

Замалко да забърка каша с предателски измерения.

Ама че размяна на места щеше да бъде. Един мъртъв предател за друг, жив.

Когато стигнаха до портата, която Тор беше отключил, за да влезе, Ви протегна облечената си в ръкавица ръка.

— Ключът.

Без да поглежда брата, Тор го извади от джоба на коженото си яке и му го подаде. Разнесе се дрънчене и изскърцване и ето че портата се отвори. Тор пристъпи напред, без да го подканват, с ръце на хълбоците, навел глава, а тежките му ботуши стържеха в пръстта.

Когато зад гърба му се разнесе ново дрънчене на метал, той предположи, че го заключват сам навън, ала ето че Ви също беше тук.

— Обещавам ти — каза братът. — Ти и само ти ще го убиеш.

Щеше ли това да бъде достатъчно, зачуди се Тор. Щеше ли каквото и да е да бъде достатъчно някога?

Преди да стигнат до изхода на пещерата, той спря.

— Понякога… животът просто не е справедлив.

— Така е.

— Мразя това. Толкова го мразя. Има периоди, не само няколко нощи, а седмици, дори месец или два… когато забравям за всичко. Ала гадостите винаги се завръщат и след известно време повече не можеш да го таиш в себе си. Не си в състояние. — Той удари с юмрук слепоочието си. — Като някакъв червей е вътре в мен и знам, че да убия Кор няма да помогне за повече от десет минути. Ала в нощ като тази дори това е нещо.

Ви запали една от ръчно свитите си цигари.

— Не знам какво да ти кажа, братко. Бих те посъветвал да се молиш, но не е като там горе да има някой, който да те чуе.

— Не съм сигурен, че майка ти някога е слушала. Не се засягай.

— Изобщо не се засягам. — Ви изпусна струя дим. — Вярвай ми.

Тор прикова поглед в изхода на пещерата, опитвайки да си поеме дъх. Чувстваше се странно изтощен.

— Уморих се да водя все една и съща битка. Откакто Уелси беше… убита… се чувствам така, сякаш един от крайниците ми не е заздравял и не съм в състояние да понеса болката нито миг повече. Нито един проклет миг повече. Дори ако тя просто се преместеше някъде другаде, пак би било по-добре.

Между тях се възцари дълъг миг мълчание, в който се чуваше единствено воят на зимния вятър.

Най-сетне Ви изруга.

— Ще ми се да знаех какво би помогнало, братко. Искам да кажа, ако се нуждаеш от прегръдка… вероятно бих могъл да платя на някой да го направи.

Горната устна на Тор потръпна в усмивка и той поклати глава.

— Това беше почти смешно.

— Аха, опитвам се да поразведря обстановката. — Ви изпусна нова струйка дим. — Или това, или ще се наложи да те застрелям, а страшно мразя да попълвам бумагите на Сакстън.

— Не те виня. — Тор разтърка лице. — Ни най-малко…

Диамантените очи на Ви се спряха върху него.

— Просто знай, че съжалявам. Не заслужаваш нищо от това. — Сложи ръка върху рамото му и го стисна. — Ако можех да поема болката ти върху себе си, бих го направил.

Докато мигаше учестено, Тор си помисли, че беше хубаво, дето Ви не си падаше по прегръдките, иначе като нищо щеше да получи някой срив.

Такъв, от който един мъж не се връща невредим.

Но пък да не би и сега да беше цял?

Нощен клуб „сЕнКи“, Колдуел

Трез Латимър се чувстваше малко като бог, докато се взираше през стъклената стена на кабинета си на втория етаж в клуба. На долното ниво, в просторното някогашно складово помещение, тълпа разгонени човеци оформяше картина на привличане и отблъскване в разбушуваното море от тъмнолилави лазерни лъчи и думкащия бас.

По-голямата част от клиентите му бяха милениали, онова поколение, родено между 1980 и 2000 година, формирано от интернет, айфона и икономически възможности. Поне според човешките медии това бе поколение на изгубени моралисти, отдадени на това да се спасяват един друг, да опазват правата на всички и да бранят една фалшива утопия на задължително либерално мислене, в сравнение с което дори маккартизмът изглеждаше умерен.

Ала освен това, като всички млади, те бяха пълни с непочиваща на нищо надежда.

И как само им завиждаше той за това.

Докато те се блъскаха един с друг, Трез виждаше екстаза по лицата им, необуздания оптимизъм, че именно тази вечер ще открият истинската любов и щастието… въпреки всички предишни нощи, в които бяха идвали в клуба и утрото не им бе донесло нищо друго, освен изтощение, ново венерическо заболяване и цял куп изпълнени със срам съмнения в себе си, докато се чудеха какво точно бяха правили и с кого.

Подозираше обаче, че за повечето от тях лекът за това бяха два часа сън, лате от „Старбъкс“ и инжекция пеницилин.

Когато си толкова млад, когато все още не си принуден да се изправиш срещу предизвикателства, които не си в състояние дори да разбереш, издръжливостта ти не знае граници.

И именно заради това му се искаше да може да се размени с тях.

Странно бе да поставяш човеците на какъвто и да било пиедестал. Като сянка на повече от двеста години, Трез отдавна смяташе двукраките плъхове за нисши, дразнещи вредители, които само цапаха планетата, като мравки в кухнята или мишки в мазето. Само дето не беше позволено да ги изтребиш. Прекалено много неприятности би създало. По-добре бе да ги търпиш, отколкото да рискуваш да издадеш съществуването на расата, като ги убиеш, просто за да си освободиш място за паркиране, на опашката в супермаркета или новините си във фейсбук.

И все пак ето че до болка му се искаше да може да се смени с когото и да било от тях дори само за час-два.

Нечувано.

Но разбира се, не те се бяха променили. А той.

Кралице моя, време ли е да си вървиш? Кажи ми, ако е така.

Докато спомените нахлуваха като вражеска армия в ума му, той запуши уши и си помисли, о, господи, не отново. Не искаше отново да се пренесе в клиниката на Братството, до леглото на възлюбената си Селена, към мига, когато всичко в него бе умряло, докато тя бе издъхнала наистина.

В действителност никога не си беше тръгвал от там, макар календарът да казваше друго. Минал беше повече от месец, а той все още си спомняше всяка подробност от сцената — измъченото дишане на Селена, паниката в погледа й, сълзите, които се стичаха по нейното и по неговото лице.

Неговата Селена беше покосена от заболяване, което понякога сполетяваше членките на свещената й класа. През вековете някои от Избраниците се бяха разболявали от Вцепенението, ужасен начин да умреш, в който умът ти оставаше жив в скованата обвивка на тялото си, без да можеш да избягаш, без никакво лечение, без никой да е в състояние да те спаси.

Нито дори мъжът, който те обича повече от собствения си живот.

Докато сърцето се свиваше в гърдите на Трез, той отпусна ръце и тръсна глава, опитвайки да се върне към реалността. Напоследък тези натрапчиви епизоди го измъчваха все по-често, вместо да намаляват… нещо, което го караше да се тревожи за разсъдъка си. Чувал бе израза „времето лекува всички рани“ и мамка му, с някои може и да беше така, ала с него? От ослепителната болка в началото, агония толкова изпепеляваща, че можеше да си съперничи с пламъците на погребалната й клада, скръбта му се беше превърнала в тази постоянна писта на спомените, които се въртяха с все по-главозамайваща скорост около оста на загубата му.

Собственият му глас отекна в главата му. Правилно ли те разбрах? Искаш ли това… да свърши?

В последните си мигове Селена не бе в състояние да говори. Принудени бяха да разчитат на предварително уговорена система за общуване, която се основаваше на това Селена да има контрол над клепачите си до самия край: едно мигване за „не“, две за „да“.

Искаш ли това да свърши…?

Знаел бе какъв ще бъде отговорът й. Прочел го бе в изтощения й, далечен, помръкващ поглед. Ала това бе един от онези мигове в живота, когато искаш да си абсолютно, напълно сигурен.

Тя беше мигнала веднъж. И още веднъж.

Трез бе до нея, когато лекарствата, които спряха сърцето й и й дадоха облекчението, от което се нуждаеше, му я отнеха.

През всичките тези години никога не би могъл да си представи подобно страдание. Страданието и на двамата. Нямаше кошмар, който би могъл да измисли по-ужасна смърт, и никога не би могъл да си представи, че един ден ще бъде принуден да кимне на Мани да постави онази инжекция, че ще крещи в главата си, докато възлюбената му гасне бавно, за да го остави сам до края на нощите му.

Единствената му утеха бе, че страданието й бе свършило.

Единствената реалност — че неговото едва сега започваше.

Непосредствено след смъртта й Трез се утешаваше с мисълта, че би предпочел той да е този, който се измъчва от загубата й, а не обратното. Ала с течение на времето беше прекалил с употребата на тази панацея, тъй като нямаше друга, и тя бе престанала да действа.

И сега нямаше нищо, което можеше да му донесе облекчение. Опитал бе да пие, ала алкохолът само отприщваше едва сдържаните му сълзи. Храната не го интересуваше. Сексът беше напълно немислим. А никой нямаше да му позволи да се бие — и братята, и Ай Ем прекрасно си даваха сметка, че е неуравновесен.

Така че какво му оставаше? Нищо друго, освен да се влачи през дните и нощите си, молейки се за най-дребното облекчение: незадавена глътка въздух, няколко мига умствено спокойствие, час необезпокояван сън.

Протегна ръка и докосна стъклото, което бе прозорец към онова, което за него беше другият свят, свят извън ада, в който беше пленен той. Интересно, онова, което сега смяташе за „другия“ свят, някога бе „истинският“… Но дори и да не ги деляха различната възраст, раса и стъклената стена на кабинета му над данданията, пак би се чувствал напълно откъснат от тях.

Имаше чувството, че винаги ще бъде откъснат от всички.

И честно казано, просто не можеше да продължава така.

Тази скръб го беше прекършила и ако не беше фактът, че самоубийците не можеха да отидат в Небитието, не по-късно от четиресет и осем часа след смъртта й да си беше пуснал куршум в черепа.

„Не мога да продължавам така дори само още една нощ“ — помисли си.

— Моля те… помогни ми…

Нямаше представа на кого говори. От вампирската страна Скрайб Върджин вече я нямаше… А в състоянието, в което беше в момента, напълно разбираше защо би искала да си вдигне чукалата и да си тръгне от своите създания. Като сянка, беше възпитан да боготвори своята кралица… единственият проблем бе, че тя се бе обвързала с брат му, а да се моли на снаха си, му се струваше доста странно.

Недвусмислено доказателство, че всички тези духовни работи бяха пълни глупости.

Въпреки това страданието му беше толкова голямо, че то беше по-силно от него — отметна глава назад, впери поглед в ниския черен таван и изля разбитото си сърце в думи.

— Просто искам да си я върна. Просто… искам Селена да си дойде. Моля те… ако има някой там горе, помогни ми. Върни ми я. Не ме е грижа в каква форма… Просто повече не мога да продължавам по този начин. Не мога да живея така дори още една нощ.

Нямаше отговор, естествено. А той се почувства като истински задник.

Хайде де, сякаш безбрежната пустота на Космоса би могла да му изпрати нещо друго, освен някой метеор?

Освен това съществуваше ли изобщо Небитието? Ами ако по време на възнасянето си беше халюцинирал и само си беше въобразил, че вижда своята Селена? Ами ако тя просто беше умряла? Престанала бе да съществува и нищо повече? Ами ако всички онези глупости за място на небето, където онези, които обичаме, отиват и ни чакат търпеливо, бе просто начин живите да се справят с агонията, в която се измъчваше той сега?

Заблуда, с която да превържеш емоционална рана.

Трез отпусна вдигнатата си нагоре глава и се загледа в човешката тълпа под себе си…

Отражението на едра мъжка фигура, застанала зад него, го накара да се обърне рязко и да посегне към пистолета, който беше втъкнат на гърба му. После обаче разпозна кой беше.

— Какво правиш тук?