Избраницата

69

Час по-късно Лейла отиде в имението на Братството.

Чувстваше се прекалено лека на краката си, сякаш бе изпразнена от жизнените си органи, и предполагаше, че действително е така. От нея не бе останало кой знае какво.

Интересно бе да открие себе си и да се изгуби за толкова кратко време. И все пак, докато изкачваше каменните стъпала на имението, знаеше, че това е просто скръбта. Или поне се надяваше да е.

Ами ако щеше да се чувства по този начин до края на живота си? Здравата беше загазила.

Отвори вратата, доближи лице до камерата и зачака някой да й отвори. Строго погледнато, тази нощ децата трябваше да са с Куин, ала той все още беше на легло в клиниката, така че към пет часа следобед Бет й беше казала, че може да ги вземе, ако иска.

Сякаш би отказала.

Беше научила, че Кормия бе върнала Рамп и Лирика от Светилището преди два часа, така че те бяха на горния етаж. Надявали се бяха Куин да се възстановява по-бързо, но очевидно не беше така.

Не беше попитала какви са нараняванията му. Това не я засягаше и тази мисъл я натъжаваше. Но нима имаше избор?

— Добър вечер, Избранице.

При звука на жизнерадостния поздрав на Фриц Лейла осъзна, че дори не бе забелязала, че е отворил вратата.

— Здравей, Фриц. Как си?

— Много добре. Толкова се радвам, че всички са добре.

— Да — отвърна тя сковано. — Аз също.

— Мога ли да сторя нещо за вас?

Би могъл да обърнеш самолета, който отнася любовта на живота ми, и да ми го върнеш. Да направиш така, че да остане с мен. Да…

Тя се прокашля.

— Не, благодаря ти. Просто ще се кача, за да взема малките.

Икономът се поклони ниско и Лейла се отправи бавно към голямото стълбище. Докато вдигаше крак над първото стъпало, си спомни как изкачва стъпалата на мазето в онази очарователна малка къщурка и се зачуди дали това бе новият жребий в живота й.

Да рони сълзи всеки път щом поеме по стълби. И все пак успя да продължи напред.

Няма какво друго да направиш дори когато сърцето ти се пръска. Прескъпи Съдби, нямаше представа с какво ще изпълва нощите, когато Лирика и Рамп не бяха при нея, ала щеше да се наложи да измисли нещо. Така както стояха нещата сега, бе много вероятно да бъде смазана от скръбта по Кор…

Един мъж се показа на върха на стълбището и тя спря по средата. Блей.

Вдигна отбранително ръце и заяви:

— Позволено ми е да ги взема. Бет каза така. Не съм тук без позволение.

Струваше й се, че бе минала цяла вечност, откакто го бе виждала, и ненавиждаше тази дистанция между тях, макар да беше необходима. Но как иначе да продължат? И, о, господи, ами ако откажеше да й даде малките? Ами ако Куин беше чул, че са й обещали извънредна нощ, и го беше забранил дори от болничното легло?

Тази вечер, повече откогато и да било, тя се нуждаеше от напомняне за причината да продължи напред…

Преди Блей да успее да каже каквото и да било, входният звънец оповести нечие пристигане. Лейла обаче не му обърна внимание. Защо да го прави? Нали вече не живееше тук…

Обърна се рязко. И примига срещу невъзможното.

Откъм вестибюла идваше Куин… с Кор до себе си.

Лейла примига отново и потърка очи, мозъкът й беше неспособен да осмисли онова, което виждаше. Несъмнено Куин, от всички хора, не можеше… не би…

Почакай, защо нейният мъж не беше в самолета?

Кор вдигна очи към нея и направи крачка напред… и още една. Не виждаше нищо друго освен нея, изобилието от цвят и великолепието на фоайето като че не означаваха нищо за него.

Майната му на това защо и как, помисли си Лейла и се втурна към него, решавайки, че ако беше плод на въображението й, най-добре бе да го научи още сега. А ако се проснеше по лице върху мозаечния под? Нямаше да я заболи повече, отколкото я болеше в този миг.

— Обич моя — каза Кор, докато я вземаше в прегръдките си и я вдигаше във въздуха.

Избухвайки в сълзи от недоумение и колеблива радост, Лейла погледна през рамо.

Разноцветните очи на Куин бяха приковани в тях. А после се вдигнаха към Блей на върха на стълбището и по лицето му се разля усмивка.

Лейла се освободи от прегръдката на Кор и се приближи към бащата на своите малки. Прокашля се и избърса лицето си.

— Куин…

— Съжалявам — каза той дрезгаво. — Наистина съжалявам.

Единственото, на което Лейла беше способна, бе да се взира изумено в него.

Куин хвърли още един бърз поглед към Блей и си пое дълбоко дъх.

— Виж, сторила си най-доброто, което си могла, а ситуацията беше трудна за всички. Съжалявам, че реагирах по този начин, беше недопустимо. Просто обичам децата ни и мисълта, че може да са били в опасност, ме ужаси до умопомрачение. Знам, че прошката ти не може да дойде веднага, и…

Лейла се хвърли към бащата на своите малки и обви ръце около врата му, прегръщайки го толкова силно, че не бе в състояние да диша, а подозираше, че и той също.

— И аз съжалявам, господи, Куин, толкова съжалявам…

Несвързаните, облени в сълзи извинения са най-хубавите, особено когато са приети с отворени сърца и от двете страни.

Когато двамата най-сетне се пуснаха, Лейла се пъхна под ръката на Кор, а Куин му протегна десница.

— Както ти казах и в колата на път за насам, не че ви трябва или я искате, но имате моята благословия. Безусловно.

Кор се усмихна и стисна десницата му.

— Подкрепата ти е чест за мен, а тази нощ повече от всяка друга.

— Страхотно. Това е наистина страхотно. — Куин се приведе към Лейла. — Оказва се, че не бил толкова лош. Кой да предположи?

Лейла се разсмя, а той потупа нейния мъж по рамото.

— Хайде, време е да се запознаеш с децата. И да видим къде ще те настаним.

Светът отново се завъртя около Лейла.

— Почакай, какво… — попита, местейки поглед между двамата.

— Ако ще се обвързвате, както си му е редът — братът вдигна показалец, — а нека ти кажа, че аз съм старомоден мъж и искам майката на децата ми да бъде обвързана както трябва, той ще трябва да живее тук.

В този миг входният звънец се обади отново и Фриц, който попиваше очите си с бяла кърпичка, забърза към вратата.

Оказа се Тор (което не бе особена изненада)… а после всички копелета пристъпиха във фоайето. До последното.

Лейла погледна смаяно към Кор и Куин.

— И те ли ще живеят тук?

— Ами те вървят заедно — отвърна Куин с усмивка. — Освен това чувам, че никакви ги нямало в билярда, което си е бонус. Донесете си нещата, момчета. Това е Фриц. Ще го обикнете, особено когато започне да ви глади чорапите.

Напълно замаяна, Лейла гледаше как бойците надомъкнаха най-различни сакове. А после тя бе съпроводена по стълбите от двама, от тримата най-важни мъже в живота й.

Третият, Блей, й се усмихна и я прегърна силно, след което всички заедно поеха покрай кабинета на Рот към коридора със статуите. Което я накара да попита:

— И Рот е съгласен с това?

Куин кимна, докато Блей отговаряше:

— Повече бойци никога не са излишни. А място определено не ни липсва. А и Фриц ще е на седмото небе, ще има повече гърла, за които да готви, повече хора, след които да чисти.

— И дяволите да го вземат, тях наистина си ги бива в битка. — Куин я погледна. — Без твоя мъж вчерашната нощ щеше да се превърне в трагедия, достойна за учебниците по история.

Кор не реагира на похвалата. Ако не се броеше леката червенина, опарила бузите му.

— Е, същото може да се каже и за братята.

Когато стигнаха до спалнята, където бяха малките, Куин бе този, който пристъпи напред и отвори вратата.

Блей влезе пръв, а Кор се поколеба за миг, преди да направи предпазлива крачка над прага. И още една. Сякаш се боеше, че под леглото се крие чудовище или нещо такова.

Лейла погледна към Куин. И улови ръката му.

— Благодаря ти! Благодаря ти за това!

Куин се поклони толкова ниско, че едва не докосна пода. Когато отново се изправи, сложи целувка върху челото й и промълви:

— Аз също ти благодаря. За децата ни.

Лейла стисна ръката му и пристъпи в стаята.

Кор беше спрял в средата и се взираше в люлките така, сякаш беше ужасен.

— Всичко е наред — каза тя, подканяйки го да се приближи. — Не хапят.

Първо го заведе при Рамп и когато сведе изпълнен със страхопочитание поглед към малкото дете, Кор получи в отговор смръщена гримаса.

Той се разсмя.

— Прескъпи съдби, това е истински воин.

Куин и Блей се приближиха, уловени за ръка.

— Нали? — съгласи се Куин. — И аз така мисля. Корав тип ми е той, нали, Рамп? А акането му е направо токсично. Много скоро ще го научиш.

Веждите на Кор подскочиха.

— Токсично…

— Метафора. Но само почакай да го помиришеш. Ще ти пораснат косми на гърдите, нищо че вампирите нямат такива.

— А това е Лирика — каза Лейла.

Кор се приближи до другата люлка с объркано изражение, а после всичко в него се промени. Очите му се наляха със сълзи и този път те се стекоха по бузите му. Погледна към Лейла и промълви:

— Изглежда досущ като теб.

Докато Кор се мъчеше да се овладее, Блей и Куин се приближиха зад него.

— Толкова е красива, нали? — каза Куин дрезгаво. — Също като нашата Лейла.

Лейла загледа как тримата огромни воини се навеждат над мъничкото момиченце и бе завладяна от огромна любов и усещането за завършеност. Изминали бяха дълъг, труден път, по който неведнъж можеше да изгубят всичко. Ала ето че бяха тук като семейство, свързано от кръв и по собствен избор.

В този миг осъзна, че Ласитър стои на прага на спалнята. Той допря показалец до устните си в едно демонстративно шшшшт, а после й намигна и изчезна.

Лейла се усмихна на искрите, които се посипаха по пода след него.

— Този ангел май ще се окаже по-подходящ за работата, отколкото предполага.

— Какво? — попита Кор.

— Нищо — промълви тя и като се приведе към него, го целуна.

А може би беше всичко. Кой би могъл да каже.

— Искаш ли да я подържиш? — предложи Куин.

Кор се сепна, сякаш го бяха попитали дали иска да вземе нагорещен ръжен. После обаче се съвзе, поклащайки глава, докато изтриваше мъжествено сълзите си, сякаш бузите му бяха изцапани с маркер или нещо такова.

— Не мисля, че съм готов за това. Тя изглежда… толкова крехка.

— Само че е силна. Във вените й тече кръвта на нейната мамен. — Куин погледна към Блей. — И има добри родители. И двамата. Ще го направим заедно, трима бащи и една майка, две деца. Бам!

Гласът на Кор стана дрезгав.

— Баща…? — Засмя се тихо. — Нямах си никого, а ето че имам шелан, брат, а сега и…

Куин кимна.

— Син и дъщеря. Като хелрен на Лейла, ти си техен баща.

Усмивката на Кор беше преобразяваща, толкова широка, че разтегли лицето му в нещо, което Лейла не беше виждала никога.

— Син и дъщеря.

— Точно така — прошепна тя с радост.

А после изражението му се смени, устните му изтъняха, а веждите му се сключиха, сякаш се готвеше за атака.

— Тя никога няма да излиза с мъж. Не ме интересува кой е той…

— Точно така! — Куин вдигна длан, за да я плесне в неговата. — И аз това казвам.

— Задръжте малко — намеси се Блей, докато другите двама пляскаха ръце. — Тя има пълното право да живее живота си, както поиска.

— Ами да — добави Лейла. — Тези двойни стандарти са абсурдни. Ще й бъде позволено…

Докато подхващаха спор, тя и Блей застанаха един до друг срещу Куин и Кор, които бяха рамо до рамо, скръстили яките си ръце пред гърдите.

— Бива ме с пистолетите — заяви Кор, сякаш това слагаше край на въпроса.

— А аз знам как да се оправям с лопатата — добави Куин. — Никога няма да намерят тялото.

Двамата чукнаха кокалчетата си и изглеждаха толкова сериозни, че Лейла извъртя очи. Но после се усмихна.

— Знаете ли какво? — каза тя на тримата. — Наистина вярвам, че всичко ще бъде наред. Ще се справим заедно, защото това правят семействата.

Повдигна се на пръсти, за да целуне своя мъж, и заяви:

— Любовта притежава способността да оправя всичко, дори това дъщеря ти да започне да ходи по срещи.

— Което няма да го бъде — отсече Кор. — Никога.

— Мой човек — подкрепи го Куин. — Знаех си, че те харесвам…

— О, за бога — измърмори Лейла, когато дебатът започна отново, а Блей се засмя, докато Куин и Кор продължаваха да се сближават.

Оказа се права.

Всичко се нареди така, както трябва, а любовта надделя над най-различни предизвикателства. А след много години… Лирика тръгна с някого.

Ала това е друга история, за друго време.