Избраницата

47

Докато паркираше пред дома на родителите на Блей, Куин плъзна поглед по прозорците на къщата. Доста от тях светеха и той затърси едно познато тяло да се движи зад някой от тях, едно едро, красиво…

Входната врата се отвори и майката на въпросния мъж се показа с патерици и гипс, с вид, сякаш се канеше да поеме по алеята, макар тя да бе покрита с лед и сняг.

Обзет от паника, Куин посегна към дръжката на вратата, готов да се дематериализира пред нея, за да я спре, ала бащата на Блей изтича навън и каза нещо.

За миг Куин просто гледаше лицата им, докато двамата спореха, а топлотата и обичта, които изпитваха един към друг, превръщаха конфликта в преговор между две сговорчиви страни.

Нещо, над което самият той вероятно трябваше да поработи, помисли си.

— Готови ли сте, малките? — попита, хвърляйки поглед в огледалото за обратно виждане. — Време е да погостуваме на баба и дядо.

Угаси двигателя и слезе.

— Здравейте! — извика и махна към верандата.

— Толкова се вълнувам! — възкликна Лирика.

— Готви — поклати глава бащата на Блей. — Тя готви, макар че лекарите й наредиха да лежи, а малките все още са само на мляко.

— Трябва обаче да нахраня нашия Куин! — Лирика буквално преливаше от ентусиазъм, подскачайки нагоре-надолу в собствената си кожа. — Освен това къщата ще ухае приятно за малките. Ще им хареса миризмата на канела и подправки във въздуха.

Или пък не, помисли си Куин, докато се канеше да свали от колата първо Рами. Носът на сина му като нищо не работеше.

След известна борба успя да освободи бебешката кошница и се отправи към входната врата.

— Искаш ли едно хлапе? — попита той бащата на Блей.

— И още как — отвърна другият мъж, докато поемаше кошницата.

Миг преди да се обърне, Куин зърна израженията им, докато се взираха в малкото… и едва не се просълзи. Прехласнати от обич, двамата по-възрастни вампири примигваха учестено с грейнали погледи и пламнали лица.

Това го накара да си спомни думите на Блей да не ги измъчва с деца, които не бяха техни.

Е, беше се погрижил за това.

Опитвайки се да го направи незабелязано, той се наведе на една страна и погледна към преддверието. Нито следа от Блей. Не слизаше и по стълбите. Не се задаваше от дъното на къщата. А в сегашното си положение Куин не можеше да долови присъствието му. Хмм, как точно да ги попита…

— Блей тук ли е?

При звука на сричките, излезли от устата му, родителите на Блей замръзнаха. Баща му се намръщи и погледна към своята шелан.

— На задната веранда е. Къде другаде би могъл да бъде?

Лирика, от друга страна, очевидно знаеше какво става.

— Защо не отидеш да го доведеш? — След това погледна към своя хелрен. — Миличък, ще отидеш ли да вземеш Лирика от онова гълтащо бензин чудовище?

Докато бащата на Блей се втурваше да изпълни поставената задача, на Куин му се прииска да прегърне Лирика. Така и направи и фактът, че тя прие прегръдката му на драго сърце, му вдъхна надежда.

— Хайде, върви — прошепна в ухото му. — Оправете това между вас, каквото и да е то. Ние ще се погрижим за малките.

Когато Куин се изправи, част от онова, което изпитваше, трябва да бе проличало в изражението му, защото тя протегна ръка и го помилва по лицето.

— Обичам те, дори изборът ти на автомобил да ме ужасява. Колко харчи?

— Да, ама ни докара невредими в тренировъчния център снощи — подхвърли бащата на Блей, когато се върна с малката Лирика. — Твоят приус не би успял да излезе и от алеята.

Сякаш знаеше, че е отишъл толкова далече, колкото беше безопасно да стигне, Рок намигна на Куин, усмихна се с обич на своята шелан и се отправи към къщата с двете кошници в ръце, сякаш го преследваха с навития на руло манифест на някоя природозащитна организация.

— Недей да бързаш — каза Лирика на Куин. — Ще прочета някои статии за промяната на климата на малките ти. Може да им пусна и лекцията на Бил Гейтс за въглеродните емисии.

Куин й помогна да се прибере в къщата, макар тя да се опита да се възпротиви на ръката му върху лакътя си. Оказа се права: канелата и подправките действително ухаеха прекрасно, топлината на огъня, напален във всекидневната, беше съвършена в студена нощ като тази и всичко сякаш грееше от обич.

Стегна се и подмина кухнята, на път към задната веранда. Преди да отвори вратата, поспря, за да се увери, че яката на ризата му е сгъната както трябва и че вълненото му палто също е безупречно. Освен това провери дали не е изцапан с бебешка пудра.

А после…

През стъклото в горната част на вратата видя Блей да стои в студа само по пуловер, зареял поглед към замръзналото езеро. Крайчето на цигарата му присветна в оранжево, когато всмукна от нея, и над червенокосата му глава се изви облаче дим.

Имаше царствен вид в сдържаността си, изпънал рамене, присвил очи към нещо в далечината, стъпил твърдо върху празната веранда.

Нещо подтикна Куин да почука, преди да излезе при него навън.

Блей не се обърна. Просто сви едва-едва рамене.

„Просяците не могат да избират“ — помисли си Куин, докато отваряше вратата и пристъпваше в ранната зимна нощ.

А той определено беше готов да проси.

— Още една печена филийка? — предложи Кор от другата страна на масата.

Лейла поклати глава и избърса уста с една салфетка, след което се облегна назад.

— Мисля, че се нахраних, благодаря.

Превод: погълнах две препечени филийки, две яйца и чаша чай. Може ли вече да приключваме и да слезем долу, за да правим любов?

— Нека ти приготвя само още една. Още чай?

Кор стана от масата и по раменете и неодобрителното му изражение Лейла се досети, че — незнайно как — му е ясно, че го лъже за това, че се е заситила. И няма никакво намерение да се остави да бъде отклонен от намерението си да я нахрани както трябва.

— Да, моля.

Тонът й казваше по-скоро „майната му на това“, отколкото „благодаря за чая“, но така ставаше, когато една жена бе сексуално незадоволена.

— Защо не го занесем в спалнята? — предложи тя, мислейки си, че по този начин ще бъдат по-близо до леглото, което щяха да обърнат с главата надолу. — Всъщност мисля, че ще сляза там още сега.

Кор пъхна две филийки бял хляб в тостера и натисна копчето.

— Ще ти донеса всичко. Върви и си вдигни краката, остави ми чашата си.

Докато отиваше към вратата на мазето, Лейла поспря и погледна през рамо. Сиво-бялата кухня беше малка и тялото на Кор я караше да изглежда още по-малка, сякаш немска овчарка беше влязла в кукленска къща. Беше толкова несъвместимо — този воин, приведен над тостера, следящ внимателно изпичането на филийките.

Нито прекалено малко, нито прекалено много.

А после — масло. Подхождаше към намазването на хрупкавата повърхност със сладко масло със сериозността и вниманието на кардиохирург.

Точно така си беше мечтала да се отнася към нея мъжът, когото обича… и то нямаше нищо общо с това дали беше Първото хранене, или Последното, ден или нощ, зима или лято. Загрижеността на Кор показваше, че тя има значение за него. Че го е грижа за нея.

Че я вижда.

След като цял живот бе една от многото за едно божество, бе рядък дар да бъде единствената за един простосмъртен. Ала дяволите да го вземат, защо не можеха да правят секс точно сега?

Когато слезе в подземието, намали осветлението и включи телевизора, надявайки се да попадне на някой от романтичните филми, които Бет и Мариса обичаха да гледат по кабелната. Новини. Новини. Реклами. Реклами…

Защо се бавеше толкова, помисли си, хвърляйки поглед към стълбите.

Реклами. Реклами…

О, този си го биваше. „Докато ти спеше“.

Къде беше Кор обаче?

Най-сетне, сякаш след цяла вечност, го чу да слиза по стълбите.

— Включих алармата — каза той.

Лейла спря звука на Сандра Бълок, която тъкмо се опитваше да вкара коледно дръвче през отворения прозорец на апартамента си, след което се опита да придаде на себе си и на робата си подобаващо прелъстителен вид. Робата беше дразнеща. Когато бяха дошли, за да почистят къщата, догените бяха донесли няколко униформи на Избраница за нея, без да знаят, че тя вече не ги носи. Твърде жалко, че не беше бельо. С очертанията на тялото й, скрити под диплите на одеждата, едва ли изглеждаше като кралица на красотата.

Макар че нейният мъж като че ли я предпочиташе гола.

Когато не я тъпчеше с храна, разбира се.

— О! — каза тя при вида на подноса в ръцете му.

Спокойно би могъл да донесе кухненската маса в подземието. Беше изпекъл остатъка от хляба, направил бе още бъркани яйца и носеше цял чайник. Взел бе и сметаната (която Лейла не беше използвала), както и бурканчето с мед (което беше).

— Е, това е… прелестно — каза, докато Кор оставяше всичко върху ниската масичка.

Той се настани до нея, взе една филийка и се залови да я намаже с масло.

— И сама мога да го направя — промърмори тя.

— Искам да се погрижа за теб.

„В такъв случай си свали панталона“ — помисли си Лейла, поглеждайки към яките бедра, които издуваха шевовете на черния анцуг, който носеше. Да не забравяме и начина, по който ръкавите на тениската му едва успяваха да обхванат обиколката на бицепсите му. И сянката, която наболата брада хвърляше по челюстта му.

Лейла впи нокти в бедрата си и погледна към устата му.

— Кор.

— Хмм? — попита той, докато мажеше слой масло върху филийката с математическа прецизност.

— Достатъчно с храната.

— Почти приключих.

„А аз приключих напълно“ — помисли си Лейла.

Приведе се напред, опитвайки се да отвлече мислите си, като си наля чаша чай, но това беше изгубена битка. За сметка на това забеляза начина, по който реверите на робата й се разтвориха.

Използвай го.

Вдигна ръце към колана на кръста си, развърза го и разтвори двете половини на дрехата, разкривайки прозрачния впит комбинезон, който бе официалното бельо на Избраниците. Окей, трябваше да се отърве от него… и виж ти, когато се зае да разкопчае миниатюрните перлени копченца, те се подчиниха с готовност, сякаш изгаряха от желание да й помогнат.

Свали всичко, което покриваше тялото й, и се излегна в постелята на робата си.

Кор все така продължаваше да маже филийката.

Докато той се облягаше назад, загледан преценяващо в това, което беше направил с маслото, Лейла си помисли, че обвързването на мъжките вампири може и да имаше своите еволюционни преимущества, но това беше нелепо.

Какво щеше да направи сега? Да извади линийка и да я измери?

— Знаеш ли какво ще е вкусно върху препечена филийка? — попита той, докато отново поднасяше ножа към нея.

Да, защото в левия ъгъл беше останал около милиметър, който не беше намазан.

— Какво?

— Мед. Мисля, че ще бъде наистина вкусно.

Лейла погледна към бурканчето с мед.

— Мисля, че си прав. — Протегна се да го вземе и изви гръб в дъга. — Медът е хубав върху много неща.

Пъхна бъркалката вътре и като я извади, я задържа над гърдите си. Зърното й улови сладостта, капнала от върха, и гъделичкането я накара да прехапе устни, а после върху кожата й покапа още от кехлибарената течност и оформи ручейче надолу по корема й.

— Кор…?

— Да…

Погледна я и се сепна… а после пусна филийката върху подноса. Което беше истинско облекчение, защото, честно, ако не можеше да спечели битката за вниманието му срещу някакви си въглехидрати, имаше сериозен проблем.

Тъмносините му очи начаса пламнаха, приковани в начина, по който медът капеше възбуждащо бавно по гърдите й и се стичаше надолу, надолу… надолу.

— Чудя се — каза Лейла дрезгаво — дали медът е по-сладък от мен?

С тези думи сви единия си крак в коляното, разкривайки сърцевината си пред него.

Нейният мъж блъсна подноса настрани толкова рязко, сякаш съдът беше казал нещо лошо за бойците му.

Вибриращото ръмжене, изтръгнало се от него, бе точно каквото Лейла искаше, също като вида на вампирските му зъби, източили се светкавично. А после той се надвеси над нея, мощните му ръце се озоваха от двете страни на тялото й, огромната му сила едва се удържаше, докато езикът му се протягаше към зърното й, за да улови една от капките.

Със стон, топлите му влажни устни уловиха и засмукаха, ближеха и целуваха. Лейла отметна глава назад, но я извърна настрани, за да гледа своя огромен мъж. Усещанията бяха толкова еротични, че тя почувства приближаването на оргазма, но не искаше това да свърши. След нетърпението й отпреди малко, сега искаше да се наслади на всяка секунда, в която бяха заедно.

— Кор… погледни ме.

Очите му се обърнаха към нейните и тя задържа бъркалката над устата си и остави последните капки мед да капнат върху езика й. А после беше неин ред да завърти език, преди да засмуче връхчето на бъркалката и да я извади, да я засмуче и да я извади…

— Убиваш ме — простена Кор и с едно ловко движение й отне бъркалката и я върна в бурканчето в същия миг, в който тялото й сякаш се превърна в онова, което беше изляла отгоре му, костите й сякаш се разтопиха, мускулите й се отпуснаха омекнали. Докато краката й се разтваряха още по-широко, той превзе грубо устата й, устните им лепнеха от меда, а възбудата му се притискаше в сърцевината й през панталона.

Това не трая дълго.

С груби ръце той освободи мъжествеността си и ето че беше в нея, без да престава да я целува, докато телата им намериха ритъм, който бе толкова яростен, че дори диванът подскачаше и се блъскаше в стената.

По-силно, по-бързо, по-дълбоко, докато устите им вече не можеха да останат заедно. Лейла вдигна ръце и се вкопчи в бушуващите му рамене, мускулите под гладката кожа бяха като бушуващ океан…

Насладата й изригна като мълния и едновременно с това я направи цяла, а после той също откри своето освобождаване, изливайки се в нея.

Ала не спря.

Нито забави темпото.