Избраницата

30

Докато се върне в имението заедно с Краля, на Ви тотално му беше писнало от всички. Включително и от него самия.

Ала докато двамата се материализираха един до друг пред фонтана, беше наясно, че работата му като лична охрана ще приключи едва когато вкара Големия лош шеф през вестибюла и във фоайето. Тогава и само тогава щеше да е свободен да напусне кораба и да се отреже.

С малко повече късмет онези две бутилки „Грей Гуус“, които Фриц беше донесъл, все още бяха там, където ги бяха оставили — под плота в кухнята на Дупката.

След нощ като тази дори нямаше да има нужда от лед.

Или чаша.

— Поздравления — каза Рот.

Ви стисна ръката, която беше почти толкова дебела, колкото неговото бедро, и пое напред.

— За какво?

— Тази вечер имаше още една възможност да проявиш благоразумие.

— Аз винаги съм благоразумен.

— В собствените ти очи, сигурен съм, че наистина е така.

— Стъпало — измърмори Ви, когато стигнаха до каменното стълбище. — И какви са плановете сега? Надявам се да ги бива, между другото. Защото имам среща с една бутилка водка.

Кралят пое по стъпалата, без да отговори, и на Ви му се прииска да оголи зъби и да изсъска.

— Кажи ми — настоя вместо това.

Когато стигнаха до вратата, Рот спря и го погледна.

— Готов съм да говоря с Куин. Възможността, която ти се открива, е да стрелят по теб, защото ще ме придружиш, за да говоря с него.

— Това не е възможност да проявя благоразумие. На това му се казва да се превърнеш в мишена.

— Все същото.

— Честна дума, с теб е, все едно непрекъснато печеля от тотото. — Ви отвори вратата на вестибюла. — Всяка шибана нощ.

Рот намери камерата с ръка и сложи лице пред нея.

— Късметлийско копеле си, в това няма съмнение.

Фриц отвори широко вратата и светлината на великолепното фоайе бе достатъчна, за да накара Ви да запримигва.

— Господарю! — възкликна догенът. — Повелителю! О, толкова се радвам, че се прибрахте преди бурята! Да ви донеса ли нещо за пийване?

Усмивката на Фриц беше като на басет, изтъкана сякаш от бръчки и възторг, а и възприятието му за времето бе като на куче, радостта му — такава, сякаш двамата бяха отсъствали пет години, а не само час.

— Какво ще кажеш за две бронежилетки? — измърмори Ви под носа си.

— Но разбира се! Коя предпочитате: „Алфа Елите“ или става дума за детониране на бомби, за което ще са нужни тактическите жилетки на „Параклийт“?

Сякаш ставаше дума да избереш бяла вратовръзка и фрак вместо обикновен смокинг.

Просто не можеше да не го обичаш, принуден бе да признае Ви.

— Само шегичка, мой човек. — Пъхна ръчно свита цигара между устните си и продължи да говори с нея в уста, докато вадеше запалката си. — Или поне така се надявам.

— Всичко, което поискате! О, и, господарю, позволих си волността да оставя Джордж да се облекчи преди петнайсет минути.

— Благодаря ти, Фриц. А…

— Освен това го нахраних. Дадох му остатъка от филето от снощи, но го стоплих и му го поднесох с пресни моркови, пюре от тиква и зелен фасул. Всичко беше органично, разбира се.

— Обичаш това куче, а?

Догенът се поклони толкова ниско, че бе истинско чудо как гъстите му сиви вежди не ометоха мозаечния под.

— О, да. О, да.

— Добър мъж си ти.

Рот като че ли искаше да потупа иконома по рамото или да вдигне ръка, за да плесне длан в неговата, но не го стори. Макар да беше крал, имаше неща, които просто не правиш, и едно от тях бе да осъществяваш физически контакт с прислужник от старата школа като Фриц.

Икономът като нищо щеше да се взриви от смущение.

Вместо това Рот пое самоуверено напред и Ви го последва.

— Три крачки — каза Ви, когато дойде време.

Слепия крал се качи на първото стъпало на голямото стълбище с координацията на танцьор на степ, знаеше и когато стигнаха до върха. Първата им спирка беше кабинетът му, където в мига, в който отвори двукрилата врата, беше нападнат от Джордж, който явно не бе очаквал някога отново да види стопанина си.

— Хайде, момче, връщай се на работа. Води.

Джордж изприпка до бюрото и се върна с повода си, който Рот му сложи толкова бързо, че би могъл да се закълнеш, че вижда какво прави. И ето че куче и стопанин, отново заедно, се отправиха към коридора със статуите. Следвани от Ви. Който несъмнено изглеждаше като злодей от филм на „Дисни“.

По дяволите, дори той не искаше да бъде в това ужасно настроение, в което се намираше. Но разбира се, от себе си няма как да избягаш, дрън, дрън, дрън.

Когато стигнаха до стаята с бебетата, Рот почука веднъж и отвори. На светлината на нощната лампа с формата на луна и звезди не бе трудно да различат Куин на леглото, гушнал дълбоко заспалите деца от двете си страни.

Той обаче не спеше.

— Здрасти — каза тихо.

— Трябва да поговорим — заяви кралят, докато Джордж сядаше до него.

— Нещо против да излезем в коридора?

— Не.

Куин кимна и се изправи бавно. След това замести поглед между двете спящи бебета, сякаш не можеше да реши кое първо да отнесе в люлката му.

— Ви, малко помощ?

За миг Ви нямаше представа на кого говори, макар да беше чул името си. После обаче Рот обърна глава към него, сякаш той също чакаше отговор.

Окей, защо не можеше просто да си пие на спокойствие сега? Макар че да транспортира една от тези машини за акане до люлката трябва да бе за предпочитане пред това да избягва куршуми. Нали така?

Хвърли поглед към двамата млечни наркомани. Е, добре де, може би не беше чак толкова сигурно кое е за предпочитане.

— Ви? — подкани го Куин.

— Аха. Разбира се. — О, да, страааааааааааашно бих искал да разнасям деенкато ти. А след това може да се редуваме да си правим прически един на друг. — Какво да направя?

Веждите на Куин подскочиха, докато Ви се приближаваше до леглото.

— Вземи Рамп и го отнеси ей там.

Главата. Подкрепяй главата…

— Трябва да подкрепяш главата — добави Куин.

Видя ли, каза си Ви. Всичко ще е наред. Само дето тогава осъзна, че държи запалена цигара в ръката си.

— Дай ми цигарата — обади се Рот отегчено. — По дяволите, Ви, не може да пушиш край малките.

Докато Куин се изправяше на крака с Лирика, Ви се прости с цигарата си, сякаш беше последният удар на сърцето му. След това протегна ръце към сина на брата. Човече… освен ако не ставаше дума за медицински случай, му се струваше толкова нередно да докосва с проклятието си каквото и да било по-ценно от торба с кучешка храна, макар да знаеше, че с детето няма да се случи нищо лошо.

Така де, източникът на топлина едва ли щеше да изпържи малкия Рамп или нещо такова. Нали?

Мамка му…

Малък. Топъл. Силен.

Такова беше усещането. А най-странното бе, осъзна изведнъж, че за първи път държеше дете извън болнична обстановка. Не че ги беше избягвал, просто никога не беше проявявал интерес към малките вонящи, хленчещи копеленца. Ни най-малко…

Без предупреждение Рамп отвори очички, тъкмо когато Ви го поставяше в люлката до тази на сестра му.

Ви се сепна. Леле, ама тези очи наистина бяха адски пронизващи, страшно директни и мъничко враждебни, сякаш хлапето знаеше, че да го разнася насам-натам изобщо не влизаше в квалификациите на Ви и не беше нещо, което който и да било уважаващ себе си родител би допуснал.

— Спокойно, мой човек — измърмори Ви, докато хвърляше поглед встрани, за да види какво прави таткото край другата люлка, и последва примера му, придърпвайки одеялото, досущ като Куин. — Всичко е наред. Добре си, нали?

Куин погледна към тях.

— Боец ми е той. Отсега му личи.

Ви се отпусна на пети, скръстил ръце на гърдите си, без да откъсва очи от малкия вампир. Който му отвърна със същия свиреп поглед.

По устните му се разля усмивка. По-силно беше от него. Не можеше да не се възхитиш на подобна сила и тя очевидно идваше от потеклото му. Как иначе да обясниш, че създание, което едва имаше и месец, бе готово да се изправи срещу пораснал вампир, въоръжен до зъби и в отровно настроение.

— Мой човек. — Ви протегна ръката без ръкавицата. — Дай пет.

Рамп нямаше представа какво е да плеснеш длан в нечия друга, но за сметка на това сграбчи ръката пред личицето си и стисна с всичка сила.

Ви се разсмя гърлено.

— Да, може да се биеш до мен, когато пораснеш. А веднага щом си достатъчно голям, за да държиш кинжал, ще ти направя един. Сам ще го изкова. Ще бъдеш досущ като баща си, страхотен воин. Също като него…

Докато Ви като че ли намираше партньор в престъпленията, Куин усети, че се взира в него. По цял куп причини.

Първо, това, че Ви сякаш започваше да се поддава на очарованието на Рамп, беше… е, по-вероятно бе да видиш Господ с очите си, отколкото някой като Ви да вземе да се размеква заради едно хлапе. Второ, Рамп като че ли също започваше да го харесва, обичайно враждебната първа реакция на малкия си отиваше, напрежението се отцеждаше от телцето му, а в изражението и късогледите му бебешки очи се появяваше нещо доста подобно на топлота.

Беше малко като тигър да срещне друг в джунглата и двамата да решат да тръгнат заедно, вместо да се мъчат да се изядат един друг. Ала основната причина Куин да не бе в състояние да извърне поглед?

Обърна леко глава и погледна към далечния ъгъл. Към дупките от куршум на тавана.

Ще бъдеш досущ като баща си. Също като него.

Куин потръпна и разтърка слепоочията си.

— Готови ли сме?

Рот и Джордж се завъртяха.

— Вратата.

Докато излизаха, Куин се зачуди дали Ви ще остане в стаята при децата. Кой знае, може би щеше да им прочете приказка за лека нощ или нещо такова.

Само че той ги последва и сега тримата стояха в коридора заедно с кучето на краля. Преди някой да успее да каже каквото и да било, Зейдист се показа от стаята си в дъното на коридора. Хвърли им един поглед, поклати глава и се прибра обратно.

О, да, всички знаеха за какво беше това.

— Ето как ще бъде — започна Рот без предисловие. — Поравно. Когато са при нея, ще бъдат в Светилището. Започва от утре след залез-слънце, когато отидеш на бойното поле. Не подлежи на обсъждане, нито ми е нужно твоето одобрение. Това е кралско нареждане и очаквам да се държиш като мъж, а не като пациент в лудницата.

Куин допря длани от двете страни на главата си. Сякаш това щеше да помогне на мозъка му да заработи.

— Светилището? — повтори.

— Тя може да пътува като Избраница и те също. — Рот върна цигарата на Ви. — Скрайб Върджин вече не използва покоите си, така че има къде да спят.

— Занесох още пойни птички там горе — намеси се Ви, докато дръпваше от цигарата си. — Бас държа, че на хлапетата ще им харесат. Малките гадинки са пъстри и пеят хубаво. Нали знаеш, доказано е, че сетивното стимулиране помага за…

Братът се сепна и придоби подразнен вид, когато видя Куин и Рот да го зяпат така, сякаш беше сменил кожените дрехи с розова рокля и пантофи.

— Какво? Просто казвам. — Той направи физиономия. — Изобщо не ме е грижа. Ама хич.

— Да се върнем на въпроса с посещенията — продължи Рот. — Предполагам, че най-голямото ти притеснение за това Лейла да ги отведе от тук, е безопасността им, а няма по-добро място, на което да отидат, защото не може да бъде тук.

Куин скръсти ръце на гърдите си, приковал очи в килима. След това закрачи напред-назад покрай мраморните статуи, изваяни от човеци, известни като римляни и древни гърци. Мъжките фигури бяха силни и заемаха най-различни пози, а празните им ръце стискаха копия, изгубени през вековете. Оръжията не бяха единственото, което липсваше: крайниците на няколко от тях свършваха до лакътя или коляното. Една от статуите нямаше глава.

Естествено, мисълта на Куин се насочи към онази жизненоважна част от него самия, която бе изгубил наскоро. Неговия Блей.

А сега и малките?

Когато Куин се обърна и бавно тръгна към тях, Ви угаси цигарата в подметката на тежката си обувка и прибра недопушения остатък в задния джоб на кожения си панталон. След това сложи скришом ръката без ръкавицата върху дръжката на пистолета в раменния му кобур.

Добър ход, помисли си Куин, защото той започваше да се ядосва. Всъщност само при мисълта онази Избраница да отведе неговите деца където и да било тилът му затуптяваше от изпепеляваща ярост.

А после гласът на Ви отекна в главата му.

Ще бъдеш досущ като баща си.

Докато думите кънтяха във вътрешността на черепа му, Куин имаше чувството, че е уловен като в капан между онова, което изпитваше, и необходимостта да се държи така, както би трябвало.

В крайна сметка натежа споменът за дупките от куршуми.

Погледна към Вишъс и каза дрезгаво:

— Не е нужно да вадиш оръжие.

— Отваряме нова страница? — провлачи Ви, без да сваля ръка. — И то толкова бързо? Значи, или си изтощен, или чакаш да ти се отвори по-добра възможност.

Приковал очи в затворената врата, зад която бяха малките му, Куин сякаш можеше да надзърне през дървото, да види нощната лампа с формата на луна и звезди, люлките с панделките и буквите Р и Л, красиво изписани над легълцата им.

— Нито едното, нито другото — чу се да казва след малко.

Макар действително да беше мъртвешки уморен.

— Значи, приемаш условията ми? — попита Рот.

— Не искам да се налага да виждам Лейла. — Куин поклати глава. — Никога повече. Приключихме, тя и аз. И искам лично да говоря с диретрикс Амалия. Искам да съм абсолютно сигурен, че ще могат да ходят и да се връщат от там без проблем. Освен това, ако Лейла се опита да ги задържи…

— Няма да го направи.

— Откъде знаеш? — попита Куин жлъчно.

— Тя ми каза колко е важно да ги виждаш.

— И ти й повярва?

Рот докосна носа си.

— Мислиш, че не бих разбрал, ако ме лъже? Я стига. Тя не е източникът на всичкото зло на света.

— Това е Омега — подхвърли Ви сухо. — В случай че си забравил.

— Значи, е решено. — Куин не си направи труда да изрази несъгласието си по отношение на Избраницата. — Трябва ли да подписваме нещо?

Кралят поклати глава.

— Освен ако не настояваш. Всички знаем как ще бъде.

— Да. Предполагам, че е така.

След като Рот, Джордж и Ви си тръгнаха, Куин остана на мястото си, загледан в статуите. Поколеба се дали да не почука на вратата на Зи и да му каже, че хоризонтът е чист. В крайна сметка просто се прибра в спалнята.

Погледна към часовника — след около час трябваше да нахрани малките. За Фриц и останалите догени беше въпрос на чест да доставят млякото на минутата и със съвършената температура. Да нахрани и двете малки едновременно нямаше да е лесно, но щеше да се справи.

Господи, Блей обожаваше да храни малките. Обожаваше да сменя пелени, дори онези, от които ти избиват сълзи.

Куин се приближи до люлките и си помисли как Лейла отвежда малките. Буквално не бе в състояние да си го представи и всяка частица от тялото му, всеки бащински инстинкт му крещеше да сложи край на тази лудост. Не го беше грижа, че тя ги бе родила. Не го беше грижа какво беше казал кралят. И тотално не беше съгласен с всеобщото мнение, че онази предателка в бели одежди има право дори да се намира в един и същи щат с неговите малки.

Да не говорим пък да ги отведе от него.

Сведе поглед към Лирика и се намръщи. В малкото момиченце имаше толкова много от Лейла — от овала на лицето до ръцете…

Ръцете бяха направо плашещи. Същинско миниатюрно копие на нейните.

В гърдите му закипяха емоции и той се извърна от нея. И спря поглед върху Рамп.