Избраницата

22

И все пак не я уби.

Незнайно как, въпреки глада, Лейла почувства как Кор се откъсна от китката й тъкмо когато тя започваше да усеща ефекта от храненето му, когато кръвното й започна да пада, а главата й се замая.

Знаеше, че бе принуден да положи огромно усилие, за да се откъсне от нея. Вампирските му зъби бяха издължени и той се бореше със себе си, мускулите на врата му бяха изпъкнали под кожата, ръцете и краката му ровеха разкаляната и омекнала земя под голото му тяло.

Освен това беше невероятно мъжествен.

Когато беше въпрос на живот и смърт, беше лесно да пренебрегне голотата му. И макар че все още далеч не бяха спасени, за тази частица от секундата, изпълнена с облекчение, тя съвсем ясно си даде сметка какъв мъж бе.

Кор действително беше фиърсом.

Нямаше обаче време да мисли за внушителната му възбуда. Зад тях проблеснаха светлини, а после до ушите им достигна звукът на мощен двигател и пращене на клони. Лейла скочи на крака и застана между Кор и каквото и да…

Рейндж роувърът изскочи измежду дърветата като разярен бик, спирайки миг преди да връхлети отгоре им. Вратата откъм шофьора се отвори и сърцето на Лейла заседна в гърлото й. Беше просто Вишъс.

Е, „просто“ предполагаше, че братът е безопасен, а това едва ли можеше да бъде по-далече от истината. Вишъс изглеждаше яростен, веждите му бяха сключени, черната му коса — разрешена, сякаш беше прокарвал пръсти през нея, а татуировките на слепоочията му и козята брадичка му придаваха още по-зловещ вид.

— Готови ли сте? — попита ги.

Отказваше да я погледне, така че Лейла отвърна на висок глас, кимвайки:

— Да.

— Ще го кача в…

— Не, аз ще го направя.

— Не си достатъчно силна.

Лейла се наведе и пъхна едната си ръка под гърба на Кор, а другата — под бедрата; калта пропиваше в ръкавите и залепваше по ръцете й. Тя обаче не й обърна никакво внимание, така както не обърна внимание на начина, по който той се съпротивляваше, а от устата му се изливаха неясни протести, докато го вдигаше от земята.

— Отвори вратата — заповяда на Ви.

След първоначалния шок, братът се подчини и се отдръпна от пътя й. Не беше лесно — пантофите й затъваха в снега, клоните на дърветата като че ли се опитваха да сграбчат Кор от злоба, кал се стичаше по робата й. Никога не би се справила, ако той не беше толкова отслабнал.

В едно обаче бе напълно убедена — тя и единствено тя бе тази, която трябваше да го спаси.

Да го настани на задната седалка, беше трудно и той й помогна, като издърпа долната половина на тялото си и рухна по дължината на седалката. Искаше да седне до него, но дори така отслабнал, той беше огромен и за нея нямаше място. Нямаше обаче да го остави гол. Свали робата си и го покри с нея, подпъхвайки я под тялото му, преди да изтича до мястото до шофьора.

Останала само по клин и тънка блузка, студът бързо я надви и докато затвори вратата след себе си, вече трепереше.

— Закопчай се — измърмори Ви. — Ще друса.

Без майтап, помисли си Лейла, докато си слагаше предпазния колан.

Очакваше братът да кара бързо, но не очакваше да натисне газта до дупка и да се понесе стремглаво между дърветата. Светлината на фаровете се блъскаше в дънери и клони, миг преди те да го направят, така че джипът подскачаше и се мяташе наляво-надясно, докато хвърчеше натам, където, можеше само да се надява Лейла, се намираше пътят.

Но и спокойно можеше да бъде краят на земята.

Изви се назад, за да види как е Кор, и се опита да улови погледа му, което не беше лесно, защото подскачаше нагоре-надолу и наляво-надясно, макар и с него да се случваше същото. Той се мяташе на задната седалка, правейки всичко по силите си да се задържи, стиснал облегалката за глава с една ръка и застопорил крак о вратата, докато всичко останало подскачаше като палачинки в тиган.

Когато погледите им най-сетне се срещнаха, въпросът „Добре ли си?“ бе изречен безмълвно и от двамата и получи в отговор и от двамата едно „Нямам представа“.

Краят на разтърсващото пътуване дойде толкова бързо, колкото и началото му — рейндж роувърът изхвърча измежду дърветата, сякаш отмяташе прекалено тежко наметало, гумите му изсвистяха върху асфалт и с едно последно, надяваше се Лейла, рязко поднасяне се намести в правилната лента.

И наистина, макар сега да се понесоха още по-главоломно, всичко беше по-спокойно и цивилизовано. Което още по-ясно подчерта колко тежко дишаха всички.

Отново се обърна, мъчейки се да види нещо през задното стъкло, но то беше затъмнено. Можеше само да си представя дирята от потрошени клони, която бяха оставили след себе си, а междувременно Кор беше рухнал върху седалката, тялото му беше отпуснато, дишането му — накъсано.

Ала беше жив и вдигна палци насреща й.

Лейла погледна напред, но видя единствено асфалт, бяла линия от двете им страни и двойна жълта в средата. О, чакай, ето и знак — черен скачащ елен върху светлоотразяваща жълта повърхност с цвета на глухарче.

Никой не говореше.

Не беше и нужно.

В началото Лейла нямаше представа къде отиват и нямаше намерение да пита. А после Ви направи поредица от завои и се отправи обратно към града. Вероятно към онова ранчо.

Оказа се права.

Двайсетина минути по-късно той спря пред гаража на ранчото и те зачакаха автоматичната врата да се отвори.

Вишъс слезе пръв, а Лейла го последва светкавично, за да се погрижи за Кор. Отвори вратата до главата му и улови ръката му, за да му помогне, докато той се мъчеше да се обърне и в същото време да задържи окаляната роба около себе си. Когато се изправи на крака, Лейла улови дългите ръкави и ги завърза около кръста му, завъртайки бялата материя, така че се виждаха единствено хълбокът и част от бедрото и крака му.

— Облегни се на мен — нареди, докато премяташе ръката му през рамото си и обвиваше своята около кръста му.

Вишъс вече беше влязъл в къщата, но беше оставил вратата отворена.

— Ще те заведа на долния етаж — обясни Лейла. — Там има две спални и дневна.

Кор се облягаше тежко на нея, особено докато изкачваха трите невисоки стъпала, въвеждащи в къщата. Лейла нямаше представа как ще слязат в мазето.

— Къде сме? — попита той дрезгаво.

— В една къща, където сме в безопасност.

— На Братството ли е?

— Да.

Облегнат на плота в кухнята, Вишъс палеше цигара и дори не ги погледна, докато те минаваха покрай него. Ала и сега им беше направил път — вратата беше широко отворена, лампата — запалена, така че да могат да слязат долу без проблем.

Човече, стълбището беше толкова тясно.

Кор обаче разреши проблема, като се откъсна от нея, възползвайки се от парапета за опора. Когато стигна долу, отиде право при мекия диван срещу телевизора на стената. Лейла не беше сигурна от кого се откъсна по-силна въздишка, когато той се строполи върху възглавниците — от него или от тях.

През облегалката на близкото кресло беше преметнато червено-черно одеяло — Лейла го взе, свали мръсната роба от долната половина на тялото му и я замени с чистата завивка.

Даде си миг, за да си поеме дъх, и отново се впусна в действие.

— Ще ти донеса нещо за ядене.

Когато той не възрази, а просто потъна още по-дълбоко в дивана, тя се зачуди дали пътуването не беше направило онова, което Майката природа не беше успяла, а Ви бе отказал да стори. Но не… все още дишаше.

Изкачи стъпалата забързано, затваряйки тихичко вратата зад себе си, когато влезе в кухнята. Имаше неща, които двамата с Вишъс трябваше да си кажат. И все пак той като че ли нямаше никакво намерение да говори. Стоеше там, напълно затворен в себе си, със сключени вежди и толкова безизразно лице, сякаш беше своя анимационна версия.

Лейла се приближи и сложи ръка върху неговата.

— Вишъс, благодаря…

— Не ме докосвай! — Той се дръпна рязко. — Да не си ме докоснала! — Очите му горяха от гняв, когато размаха цигарата си срещу нея. — И не се залъгвай. Не сме в това заедно. Не сме съучастници в това с Кор. Не вярвам на тази романтична фантазия, която си си измислила. Онова, което ще направя, е да те оставя тук с убиец и телефон. Ако по-късно все още си жива, за да приемеш обаждането за шибаните си деца, значи, си ударила джакпота. Ако той реши да те убие, а после повика приятелчетата си, за да се позабавляват с трупа ти, няма да се тръшна. Така или иначе, не ми пука. Искаш го? Ето че го имаш.

Отиде до масата и взе телефона, който беше оставил там по-рано. А после си тръгна — излезе през плъзгащата се врата и изчезна в нощта.

След миг Лейла се приближи до вратата и я заключи. А после се обърна и се залови да прерови шкафовете в търсене на консерви със супа.

Първото, което Трез направи, когато се върна в ресторанта, бе да отиде в кабинета на Ай Ем и да се залови с бъркотията на бюрото му. Не беше трудно да открие онова, което търсеше. Автобиографията на жената беше най-отгоре и той я погледна.

Смееше ли да го направи?

Този въпрос намери отговора си, когато миг по-късно върна листа върху купчината сметки и поръчки и се измъкна през задния вход на „Сал“ като крадец. Дематериализира се в една доста запусната част на града, срещу пансион, от който му се прииска да закрещи. Проклетото нещо беше на три етажа, заемаше голяма отсечка от улицата и имаше поне половин дузина заковани прозорци. Боята му трябва да е била бяла някъде през седемдесетте, ала сега имаше жълтия цвят на пикня, а двамата, които тъкмо излизаха през двукрилата врата, спокойно можеха да са бездомници с мръсните си дрехи и немитите си коси.

Да не би да беше объркал адреса?

Мамка му. Не беше.

Тя не би трябвало да е тук, в това свърталище на съмнителни човеци. За бога, да не би да живееше на повърхността, предпазвана от слънцето през деня единствено от пердета?

Какво си мислеше?

Докато пресичаше улицата, Трез се боеше, че тук не ставаше дума за избор.

Когато стигна до входа, надникна през стъклената врата, подсилена с тънка метална мрежа. Трудно беше да види ясно, защото проклетото нещо не беше почиствано поне от едно-две десетилетия, ала от другата страна като че ли имаше нещо като „лоби“, с лампи на тавана, килим, който спокойно можеше да бъде плочки, толкова беше изтъркан, и стена с пощенски кутии, вратичките на половината от които бяха изкъртени и висяха като изплезените езици на мъртви животни.

Беше жилищният еквивалент на черво — усойно, без прозорци и със стени, по които имаше кафява слуз.

— Искаш да влезеш ли?

Човешки мъж, лъхащ на застоял алкохол и цигари, мина покрай него, отваряйки вратата с карта ключ, без да спира.

Докато обмисляше дали да влезе, на Трез му мина през ума, че и за него, и за Терез би било по-добре, ако се откаже. Ако се откаже от нея.

И все пак влезе.

В далечния ъгъл имаше двама наркомани, чиито глави се полюшваха така, сякаш току-що се бяха надрусали; кървясалите им очи се плъзнаха по него с подчертаната липса на ентусиазъм, типична за пристрастените към хероина. Никакво блаженство за тях повече. То беше само в началото на връзката ти с опиатите.

Асансьорът беше повреден, както ставаше ясно от една жалка предупредителна лента, залепена на няколко места върху затворената му врата; на стената, прикачено накриво с лепенка, имаше ръчно написано съобщение. Видът му напомни на Трез за сериала „Теория за Големия взрив“ и беше готов да се обзаложи, че този тук беше повреден от по-отдавна.

Имаше само едно стълбище и то беше тясно и вонеше на урина. Звуците, които достигаха до ушите му, докато се качваше на третия етаж, не бяха по-обнадеждаващи от останалата част от тази дупка: крясъци, кашляне, силна музика от калпави тонколони, думкане, сякаш някой си блъскаше главата в стената.

Исусе Христе.

Когато стигна на последния етаж, се огледа наоколо. Естествено, нямаше знак, указващ номерацията на апартаментите. А, да, разбира се. Точно пред него, на нивото на очите му, върху напуканата стена имаше голо петно, там, където навремето беше висяла табелка. Защото нещо такова може да ти влезе в употреба. Като чиния например. Или подложка, върху която да смъркаш дрогата.

Тя обитаваше номер триста и девет, който се оказа вляво.

По дяволите, мразеше номера на апартамента й. Не харесваше тройки и деветки една след друга. Четиристотин и две беше добър номер. Осемстотин и четири. Двеста двайсет и четири.

Обичаше числата, които се деляха на две. Не обичаше тройки, петици и деветки.

Седем беше окей, помисли си, докато се приближаваше до вратата й, но само защото две седмици заедно правеха четиринайсет.

Тринайсет беше проклятието на неговото съществуване.

— Онова момиче ли търсиш?

Трез се обърна рязко. Срещу него, облегнат на касата на една от вратите, сякаш сградата му принадлежеше, стоеше някакъв тип с впит потник и цял куп татуировки, същински крал на задниците. Имаше тънки мустачки, подобни на дисаги торбички под очите и лъхаше на крека, който беше пушил.

— Да не си сводникът й или нещо такова? — Човекът изпъна врат и се почеса по него. — Каква й е цената? Бива си я…

Трез прекоси разстоянието между тях, сграбчи го за лицето и го блъсна в бърлогата му на самоунищожение.

Когато затвори вратата зад себе си с ритник, типът-когото-нямаше-да-го-огрее размаха ръце, сякаш се мъчеше да полети… и виж ти, на дивана имаше съквартирант.

Трез извади пистолета си със свободната си ръка и го насочи към другия тип.

— Млъквай.

Наркоманът насреща му просто вдигна ръце и сви рамене, сякаш да гледа как малтретират някого и вадят пистолети беше част от ежедневието му и нямаше намерение да се забърква в чуждите неприятности.

Трез блъсна мераклията в стената, без да сваля ръка от лицето му.

— Да не си я доближил. Направиш ли го, ще взема всичките ти наркотици и ще ги изхвърля в тоалетната пред очите ти. След което ще те замъкна в болницата, където ще те задържат против волята ти, докато съдът реши в кой център за детоксикация да те изпрати. Ясен ли съм? Опитай нещо с нея и ще хвърля жалкия ти задник в социалната система и следващия път, когато ще видиш някаква дрога, ще бъде след деветдесет мъчителни дни.

Така де, не сплашваш такива като него с пистолет. Та те вече бяха мъртви.

Не, измъчваш ги с мисълта за принудително въздържание.

И не, Трез не се чувстваше длъжен да помогне на някой от двамата двукраки плъхове. Да се убиваш с помощта на химикали, си беше право и на двете раси и той нямаше никакво намерение да се бърка в ничия пристрастеност към наркотиците. За сметка това нямаше нищо против да се възползва от чуждите слабости.

Хвърли поглед към типа на дивана, за да се увери, че и той го чува.

— Поставил съм подслушвателни устройства в апартамента й. Знам къде се намира всяка секунда от денонощието. — Усмихна се със свити устни, така че да не разкрие вампирските си зъби. — Ако вие или който и да било припари до нея, аз ще науча.

След това отново се обърна към онзи пред себе си и стисна лицето му толкова силно, че мустаците му се сляха с веждите, като кукла, чийто кукловод беше получил спазъм на ръката.

Когато най-сетне го пусна, лицето на типа беше като маска за Хелоуин, подуто и разкривено, мустакът — накривен на една страна, като счупени очила.

Трез отново погледна към дивана.

— Аха. Ясно — потвърди другият тип. — Имаш го. Никой да не припарва до нея.