Избраницата

10

Докато чакаше Рот да изрече присъдата й, Лейла не бе в състояние да преглътне страха и срама, и разкаянието си. Но разбира се, устата й беше толкова пресъхнала, че нямаше какво да преглъща.

Неспособна да стои на едно място, но и неспособна да се надигне от леглото, тя извърна очи от суровата фигура на краля само за да зърне дупките от куршуми високо в стената в далечния ъгъл. Усети как й се повдига, отвратителна, изгаряща вълна от жлъчка. Сега, когато гневът й си беше отишъл, не бе в състояние да обхване с разума си предишната си ярост, ала нямаше никакво съмнение къде бе попаднала емоционално. Къде се беше намирал Куин.

Прескъпа Скрайб Върджин, щеше да повърне.

— Няма да те накажа със смърт — оповести Рот.

Лейла изпусна дъха си и се отпусна безсилно.

— О, благодаря ти, господарю…

— Не може обаче да останеш тук.

Лейла се изпъна, сърцето й задумка в гърдите.

— Ами малките?

— Ще измислим някакъв график на посещения или…

Лейла скочи на крака и вдигна ръце към гърлото си, обзета от чувството, че я душат.

— Не можеш да ме разделиш от тях!

Върху лицето на краля, така аристократично и властно, се четеше съчувствие, ала той нямаше да прояви милост.

— Повече не може да останеш тук. Кор няма да преживее онова, което ще сторим с него, но Троу също е пил от теб и макар да е минало време, не е безопасно. Мислехме, че защитният мис е достатъчно силен, за да ни скрие, но очевидно това е било заблуда… и риск с катастрофални размери.

Лейла прекоси стаята с препъване и се свлече на колене в краката на Рот, стиснала ръце за молитва.

— Кълна ти се, че никога не съм искала това да се случи. Моля те, умолявам те, не ми отнемай малките. Всичко друго мога да понеса, кълна се!

Знаеше, че отвън в коридора, братята отново се бяха приближили и слушаха от дискретно разстояние, ала изобщо не я беше грижа, че я виждат как рухва. Същото обаче не можеше да се каже за Рот. Той хвърли яростен поглед през рамо.

— Дръпнете се… тук всичко е наред — нареди рязко.

„Не, не е — помисли си Лейла. — Нищо не е наред.“

Откъм коридора се разнесе шум и ето че тя не виждаше никого отвън, а Рот отново насочи вниманието си към нея, поемайки си дъх така, че ноздрите му се разшириха.

— Мога да помириша емоциите ти. Знам, че не лъжеш за онова, което казваш и в което вярваш. Ала има моменти, в които намеренията нямат значение, и това е един от тях. Трябва да си вървиш още сега…

— Малките ми!

— … или ще наредя да те изхвърлят.

Сълзи рукнаха от очите й, искаше й се да завие с глас, ала нямаше какво да възрази. Рот беше прав. Кор я беше открил и я беше проследил дотук, а откъде да са сигурни, че Троу не можеше да стори същото? Дори ако му беше дала да пие само веднъж, кръвта й беше толкова чиста, че проследяващият й ефект можеше да трае години, десетилетия, дори по-дълго. Защо никога не се бе замислила за това? Нито пък те.

— Лишаваш ме от родителските ми права? — попита тя дрезгаво.

Ужасът да изгуби малките си беше толкова всепоглъщащ, че едва бе в състояние да изрази страха си с думи. И в най-страшните си кошмари никога не си бе представяла, че може да се стигне дотук. Нито за миг не си бе помисляла, че последиците биха могли да бъдат толкова смазващи.

Но разбира се, когато попаднеш в челен сблъсък, е невъзможно да изброиш предстоящите си наранявания, особено ако си прекалено зает с маневри, опитващи се да избегнат въпросния удар.

Съдбата я беше довела дотук.

Също както и собствените й решения.

Не можеше да се пазари нито с едното, нито с другото.

— Не — рязко каза Рот. — Няма да прекъсна връзката ти с децата. На Куин това няма да му хареса, но проблемът не е мой.

Лейла стисна очи, сълзи се процедиха изпод клепачите й и навлажниха ресниците й.

— Милостта ти не познава граници.

— Глупости. А сега трябва да вървиш. Знам места, които са сигурни, и ще ти осигуря транспорт. Събери си нещата.

— Но кой ще остане с тях? — Лейла се обърна рязко към люлките. — Малките ми… ох, прескъпа Скрайб Върджин…

— Куин. А после ще уредим да ги вземаш при себе си. — Кралят се прокашля. — Това е… редно. Трябва да мисля и за другите малки под този покрив. По дяволите, точно сега се чудя дали не се налага да евакуирам и последния обитател на тази къща. Исусе, защо не са ни нападнали все още, нямам представа.

Когато си представи, че няма да спи до Лирика и Рамп, че не тя ще ги храни през деня, че не тя е тази, която ще ги преповива, която ще ги утешава и къпе, усети, че се задушава.

— Но само аз знам от какво се нуждаят и аз…

— Сбогувай се, а после Фриц ще…

— Какво, по дяволите, е станало тук?

Рот се обърна, а Лейла подсмръкна и вдигна очи. Примейлът стоеше на прага на изкъртената врата, веждите му бяха сключени ниско над жълтите очи, тялото му беше препасано с оръжия и носещо мириса на нощта отвън.

— Добре ли си, Лейла? — попита той притеснено. — Прескъпа Скрайб Върджин, какво… Това да не са дупки от куршуми? Кой, по дяволите, е стрелял тук?! Децата добре ли са?

— Куин реши да се развихри със спусъка. — Рот скръсти ръце на гърдите си и поклати глава. — Малките са добре, но тя трябва да си върви. Навярно би могъл да й помогнеш да си тръгне от тук?

Фюри обърна рязко глава към краля и пъстроцветната му коса се люшна около широките му рамене.

— За какво говориш?

Рот разказа накратко историята с Кор, без да използва думи като предателство, измяна или наказуемо със смърт, но не се и налагаше. Всичко това и много повече се четеше между редовете. Но Рот така и не можа да довърши разказа си.

— Значи, затова е дошъл — прекъсна го Фюри.

— Кор я е използвал, да…

— Не! Куин! По дяволите! — Фюри пъхна пръсти в устата си и свирна толкова силно, че Лейла запуши ушите си с ръце. А после заговори забързано: — Куин се появи в Гробницата! Каза ми, че е поел смяната на Ласитър и… мамка му, каза, че някой щял да се присъедини към него. Изглеждаше особено, така че реших, преди да отида в хижата, да намина оттук и да се уверя, че когото и Блей да е намерил да го замести, ще отиде незабавно.

— Не! — извика Лейла. — Той не може да остане сам с…

— Ще убие Кор — изплющя гласът на Рот. — Проклятие…

Зейдист, еднояйчният близнак на Фюри, прекрачи прага, закопчавайки кобура на гърдите си.

— Какво?

Рот изруга.

— Ще го убие. Вие двамата вървете още сега! Аз ще доведа Вишъс!

Братята и кралят изхвръкнаха навън и Лейла побърза да излезе в коридора след тях, въпреки че нямаше какво да стори.

Тя бе обгърната в кошмар, както всички тях.

Пред голямата порта на пещерата Кор обърна гръб на приближаващия се с куцукане кървящ Куин и задърпа железните пречки, влагайки целия си инстинкт за оцеляване. Без никакъв резултат.

— Ще те убия — каза Куин дрезгаво. — С голи ръце. А после ще изям сърцето ти, докато е все още топло…

Кор понечи да се обърне и да подготви някаква защита срещу нападателя си, когато нещо проблесна на светлината на факлите и го накара да замръзне на мястото си. В първия миг не повярва на очите си. Беше толкова неочаквано, че дори надвисналата над него сигурна смърт не можеше да отклони вниманието му.

Стисна очи, тръсна глава и ги отвори широко, сякаш така щеше да види по-ясно.

От другата страна на пантите на портата имаше ключалка. И също толкова сигурно, колкото това, че слънцето залязва на запад, от механизма стърчеше ключ.

Докато тътрузещият звук от приближаването на Куин се усилваше, Кор пъхна разтреперана ръка и дръпна тежкото парче стар метал първо на едната, а после и на другата страна…

Механизмът се раздвижи и изведнъж онова, което допреди миг беше непоклатимо като скала, поддаде. Кор отвори портата и прекрачи навън.

Осъзнал за какъв колосален пропуск в сигурността става дума, Куин изруга и се хвърли напред, притиснал ръка към стомаха си. Ала Кор грабна ключа, затвори портата и откри — да, да! — че механизмът беше с двустранна ключалка.

Докато братът се хвърляше върху железните пречки с цялото си тяло, Кор пъхна ключа в ключалката, завъртя го в правилната посока и…

Заключи Куин в пещерата.

След това се дръпна назад, а братът беснееше зад железните пречки и стоманената мрежа, озъбен, ругаещ кошмар, Мрачен жътвар, чиято плячка се бе измъкнала.

Кор се приземи на голия си задник, треперещ толкова силно, че зъбите му тракаха.

— … те убия! — крещеше Куин, дращейки по стоманената мрежа, докато ръцете му не се обляха в кръв. — Ще те убия!

Кор погледна през рамо. Оттам долиташе свеж въздух и той знаеше, че не разполага с никакво време. Куин несъмнено щеше да повика подкрепление в мига, в който престанеше да се бори с железния си противник.

Изправи се с усилие и се олюля толкова силно, че трябваше да се подпре на стената на пещерата.

— Ще оставя ключа тук. — Слабият му треперлив глас се вряза в тирадата на противника му, карайки го да замълчи за миг. — Не искам нищо от теб или Братството. — Наведе се и остави ключа на земята. — Не ви желая нищо лошо, не храня вражда. Вече не се домогвам до престола, нито жадувам война. Оставям ключа тук като доказателство за намеренията ми… И се заклевам в жената, която обичам с цялата си душа, че никога вече няма да проникна в дома ви, тук или където и да било.

Отправи се към изхода, влачейки крака си, но после спря и погледна назад. Срещна обезумелия разноцветен поглед на Куин и заяви ясно:

— Обичам Лейла. И никога, нито веднъж не съм притежавал тялото й… нито ще го сторя. Никога няма да я потърся, нито ще я видя отново. Искаш да умра? Е, аз вече съм мъртъв. Всяка нощ, в която тя живее с теб и твоите малки, аз умирам, защото не съм с нея. Така че целта ти е изпълнена.

С тези думи отново се отправи към изхода, молейки се незнайно как да успее да се дематериализира. Ала зрението му мъждееше и той не хранеше особена надежда, че това ще стане.

Силата го напускаше сега, когато обвързаният вампир в него вече не беше предизвикван от съперник. Нямаше особена причина да се опитва да избяга, тъй като просто щеше да попадне в същите ръце, от които се опитваше да се измъкне, но нямаше какво да стори. Ако извадеше късмет, може би щяха да го заловят в гората и да го застрелят като див глиган.

Ала кога ли късметът е бил на негова страна.