Избраницата

46

Куин влезе в стаята с близнаците, очаквайки да бъде насаме с тях и да ги приготви за гостуването у родителите на Блей, но завари Кормия да ги слага в люлките. Добрата новина? Поне Лейла я нямаше, макар да долови миризмата й във въздуха, а обидата стана още по-голяма, когато се приближи до люлките и усети, че децата миришат на нея.

Без да обръща внимание на шелана на Фюри, той отиде право в банята, сложи двете сини ванички в двата дълбоки умивалника и пусна топлата вода.

Когато се върна, Кормия го погледна с директност, която не му хареса.

— Искаш ли да ти помогна да ги изкъпеш?

Сякаш не можеше да се справи сам.

— Не, благодаря.

Избраницата се поколеба, все така застанала до люлките.

— Слушай, знам, че ситуацията в момента е наистина трудна.

„Всъщност не знаеш“ — помисли си Куин.

— Само че — продължи тя — на Лейла толкова й хареса да бъде с тях, а както виждаш, за тях също е било чудесно.

Е, все още дишаха, ако не друго. Това поне беше вярно.

— Наистина мисля, че…

Куин вдигна ръка.

— Благодаря ти за цялата помощ и загриженост. Наистина, страхотна си. Не мога да ти кажа колко съм ти благодарен.

Внимателно, но твърдо, той я улови за лакътя и я поведе към вратата.

— Сериозно, просто страхотно.

В мига, в който тя пристъпи в коридора със статуите, Куин затвори вратата и я заключи… след което дойде ред на къпането. Увери се, че водата е точно толкова топла, колкото трябва, и изкъпа първо Рамп, защото да се оправя със сина си беше по-лесно в толкова много отношения, след което насапуниса и изплакна набързо и Лирика.

Когато ги върна, порозовели и сгрени, в люлките им, си помисли, че ще трябва да ги облече за вълнуващото им пътуване извън имението.

Влезе в дрешника, където имаше две ракли, поставени една до друга, и се зае да отваря чекмеджета, дивейки се на мъничките дрешки вътре, гащеризончета и малки ризки, панталонки и полички. За миг се зачуди колко ли време отнема да бъдат изпрани, сгънати и прибрани на правилното място, всичко розово — в едната ракла, всичко камуфлажно и тъмносиньо — в другата.

Лейла обичаше да издокарва Лирика, така че той й облече чифт миниатюрни дънки и червена ризка на брат й, след което напъха Рамп в най-мъничкия костюм с папийонка, невиждан някога на друго, освен на кукла Кен.

Погледна часовника, мислейки, че ще има време да си вземе душ, ала времето сякаш се беше изпарило. Възнамерявал бе да отиде у родителите на Блей доста преди Първото хранене да бъде сложено на масата, ала с тази скорост? Късмет щеше да има, ако успееше да заведе хлапетата там, преди да са станали достатъчно големи, че да шофират. И това бе, преди да се залови за мъничките обувчици и палтенца, а след това да ги настани в бебешките кошници.

Когато най-сетне и двете деца бяха с чисти пелени и увити в дрехи, палтенца, ръкавички и шапчици и след като ги опаса с колани така, сякаш съществуваше опасност да затанцуват брейк в подплатените кошчета, буквално погледна към леглото, мислейки си, че май има нужда да подремне.

Същият вампир, чиято работа бе да воюва с лесъри, които се опитваха да го убият. Не беше като да сравняваше това с някаква си работа зад бюро.

— Добре — заяви на двете личица, вдигнати към него. — Готови ли сте? Да го направим…

В този миг воня, която беше нещо средно между смрадлива бомба, умрял гущер и гниещ плод, достигна до ноздрите му и едва не накара синусите му да сдадат багажа.

Исусе Христе. Беше от онези миризми, от които очите ти се насълзяват, а носът ти заплашва да си вдигне чукалата и да те остави с две черни дупки насред физиономията.

— Ти майтапиш ли се?

За частица от секундата се поколеба дали да не тръгнат така. Можеше да отвори прозорците на хамъра, да надуе отоплението и с допълнителната доза кислород, би могъл да стигне някак.

Не можеше обаче да връчи нещо такова на майката на Блей. Тя вече имаше счупен глезен. Едно вдишване от този смъртоносен облак като нищо щеше да я издуха през стената.

Наведе се и веднага установи, че Рамп бе този, който бе пуснал бомбата. И докато разкопчаваше кошницата и вадеше хлапето, трябваше да признае, че уважаваше усилието му, като мъж към мъж.

Да, когато акаше, синът му не си поплюваше като някой женчо.

Отнесе го до масата за повиване, разкопча копчето и свали ципа на миниатюрните панталонки, от което ръцете му направо се схванаха. А после…

— Леле… — измърмори и трябваше да извърне глава, за да си поеме малко свеж въздух.

Кой да предположи, че можеш да видиш Бог, без да напускаш планетата?

За това почистване щеше да му е нужен багер и противогаз. А Рамп просто си лежеше там и го гледаше, вдигнал малките си юмручета, сякаш очакваше поздравления.

Ако се съдеше по това, че изобщо не му пукаше, можеше да се заключи, че макар малките вампири да съзряваха много по-бързо от човешките деца в началните стадии на живота си, обонянието им очевидно се развиваше доста по-късно. В противен случай хлапето нямаше да се усмихва.

Докато се заемаше с пелените, Куин поклати глава.

— Истински дрисльо си, знаеш ли това…

Почукването, долетяло откъм вратата, му даде претекст отново да извърне глава и да си поеме дълбоко дъх.

— Да?

Сакстън, адвокатът на краля и братовчед на Куин, подаде съвършената си руса глава в стаята.

— Донесох документите, които поиска…

Сепването му би било комично, ако Куин не беше затънал до лактите в бебешко ако.

Сакстън се закашля. Или пък се задави.

— Прескъпа Скрайб Върджин, с какво ги храниш?

— Адаптирано мляко.

— И това е законно?

— Общо взето, да. Макар че, в зависимост от храносмилателната система, в която влиза, очевидно има и военни приложения.

— Действително. — Адвокатът поклати глава, сякаш за да накара мозъка си да поеме и останалите си задължения, освен да се мъчи да принуди дробовете му да дишат. — Нося това, което поиска.

— Страхотно. Благодаря ти. Ще го оставиш ли в кошницата на Рамп? Не, почакай… по-добре в торбата с пелени. Както виждаш, в момента съм малко зает.

— Да, мисля, че никой в къщата не би искал вниманието ти да бъде отвлечено. Цялото Източно крайбрежие всъщност.

Докато издърпваше мръсната пелена изпод дупето на сина си и вадеше кърпички от уреда за затопляне на кърпички, сякаш се канеше да направи парашут от тях, се зачуди какво щеше да стори с нея. Може би да я изгори в задния двор?

Пламъкът вероятно щеше да е зелен. Хей, може би трябваше да загаси лампите и да види дали свети в мрака.

— Куин.

— Да?

Когато не получи отговор, Куин погледна през рамо към издокарания в костюм и папийонка адвокат.

— Какво?

— Сигурен ли си за това?

— Да, напълно съм сигурен, че тази пелена трябва да бъде сменена. И ти благодаря за помощта. Искам да кажа, страхотно. Наистина страхотно.

Май това се превръщаше в новия му начин да се сбогува. Похвала, която наистина мислеше, но която целеше да сложи край на разговора и да накара събеседника му да си тръгне.

И отново подейства.

Сакстън не се задържа дълго и много скоро Куин вече закопчаваше сина си в кошницата. След това преметна сака и вдигна двете кошници.

И начаса ги остави. Отвори вратата, която Сакстън беше затворил след себе си. И отново опита с изнасянето от стаята. Защото не е много лесно да завъртиш дръжката на вратата, когато нямаш свободна ръка.

Докато вървеше покрай мраморните статуи, усети дълбоко изтощение и предположи, че би могло да се дължи на ред причини. Цял ден не беше мигнал, умът му беше погълнат от мисли за Блей, гняв към Лейла и тревога за това какво ли правеха Рамп и Лирика. Плюс цялата история с Кор. И накрая олимпийските усилия по приготвянето на децата за гостуването.

По дяволите, възможно бе да е предварителна депресия заради перспективата да намести проклетите кошници в гнездата, които беше пригодил на задната седалка на хамъра. След падането на нощта беше направил тренировка на сухо и едва не си беше изгубил ума, мъчейки се да намести пластмасовите боклуци в жлебовете… и това бе, когато бяха празни.

Защо човеците идиоти, които бяха изработили проклетите неща, не можеха да ги направят така, че да си пасват, бе загадка, достойна за Шерлок Холмс. Логично бе да предположи, че ако можеха да качат човек на Луната, двукраките плъхове биха могли да направят така, че родителите да не трябва да се борят със седалки за коли.

Не беше толкова сложно.

Докато слизаше по голямото стълбище, остави ума си да се възмущава от това и какво ли още не, давайки му свободата да се ядосва за най-различни бебешки пособия.

Беше по-добре от това да се тревожи дали Блей ще бъде в къщата на родителите си, или не. За това дали връзката им ще издържи. Или не.

Безкрайно по-добре.

Когато прие физическите си очертания на задната веранда на ранчото, Лейла задейства сензорите за движение и лампите лумнаха, обливайки я в светлина. Нямаше проблем обаче. Никой от човеците не можеше да я е видял как се появява от нищото, защото се беше материализирала в гъстите сенки край оградата.

Отправи се към плъзгащата се стъклена врата, а снегът хрущеше под краката й, докато тъгата от раздялата с малките и тревогата, че Куин би могъл да направи нещо лудо, като да ги отвлече, отстъпваха място на притеснението дали Кор ще я чака. Умът й беше толкова превъзбуден, че едва бе успяла да се дематериализира и като че ли не усещаше присъствието му наоколо.

Въведе кода на охранителната система, чу изщракването и отвори вратата.

Посрещнаха я топлина и тишина.

Беше оставила лампата над печката запалена, както и тази до вратата във всекидневната. Нищо като че ли не беше докоснато… не, чакай, боклукът беше изхвърлен.

— Кор?

Затвори стъклената врата и се заслуша. Пое дълбока глътка въздух.

Разочарование прониза гърдите й, когато не получи отговор и не долови миризмата му. Любопитна да разбере кой бе изпразнил кошчето в кухнята, тя се приближи до хладилника и го отвори. Беше зареден с храна и бе готова да се обзаложи, че спалнята на долния етаж е разтребена, а чаршафите са сменени.

Очевидно след като Кор си беше тръгнал за през нощта, бяха дошли догени, за да почистят. Очевидно бе също така, че той не беше прекарал деня тук.

Лейла приседна до кръглата маса, сложи ръце върху полираната повърхност и разпери пръсти. След това ги събра. И отново ги разпери.

Очаквала бе да го открие тук, когато си дойде. Не беше ли това планът? Може би само си мислеше така. Не можеше да си спомни.

Господи, ами ако са го убили? Но не, това беше гласът на параноята, нали? А може би беше открил бойците си? Може би се бяха врекли във вярност на Рот и си бяха тръгнали, без дори да се сбогува с нея?

Докато се вслушваше в тишината на къщата, нарушавана единствено от свистенето, с което топлият въздух излизаше от климатиците, и тихото бръмчене на хладилника от време на време, сърцето й се блъскаше в гърдите от тъга и страх.

А после, докато времето течеше, бе споходена от потискащата мисъл, че също като ранчото, животът й бе толкова празен. Без малки, за които да се грижи, без Кор, на когото да се наслаждава. Какво й беше останало?

Като се имаше предвид, че Кор щеше да си замине много скоро (ако вече не го беше направил), както и това, че бе много малко вероятно да се върне да живее в имението, време бе да намери нещо за себе си, нещо, което да не е свързано с това да бъде майка или нечия жена. Докато беше Избраница, имаше цял куп неща, с които да запълва ума и времето си, най-различни задължения, които да изпълнява. Тук, в света навън? В епохата след Скрайб Върджин?

Свободата изискваше себепознание.

В крайна сметка как би могъл да упражняваш правото си на избор, ако нямаш представа кой си? Етикетите не бяха достатъчни, титли като „мамен“ и „шелан“ нямаше да ти помогнат. Трябваше да потърсиш дълбоко в себе си и да откриеш съдържателни занимания, които имат смисъл за теб като индивид, с които да запълваш времето си.

Твърде жалко, че това, което би трябвало да бъде приключение на опознаване и просвещение, й се струваше като товар.

Стомахът й изкъркори и тя погледна към хладилника. Вътре имаше какво ли не, ала нищо, което да предизвика у нея достатъчно интерес, за да я накара дори да прекоси пода, още по-малко пък да вади тенджери и тигани. Доставка до дома? Чувала бе за това, но нямаше нито пари в брой, нито кредитни карти, нито каквото и да било желание да се разправя с човеци…

Чук, чук, чук…

Лейла подскочи и се обърна към плъзгащата се врата. И по лицето й се разля усмивка. Широка усмивка.

Огромна.

Скочи от стола, отвори вратата и вдигна очи, високо, високо, към лицето, изпълвало мислите й през последните двайсет и четири часа.

— Ти се върна — прошепна, докато Кор пристъпваше вътре и затваряше зад себе си.

Очите му се присвиха, приковани в устните й.

— Къде другаде бих отишъл?

Изкушаваше се да го накара да й обещае, че няма да си тръгне за Древната страна, без да се сбогува, ала сега, когато той стоеше насреща й, не искаше да помрачи дори секунда от времето им заедно с мисли за предстоящата раздяла.

Повдигна се на пръсти и се приведе напред, докато не изгуби равновесие, сигурна, че Кор ще я улови… и той го стори, ръцете му, силни и корави, се обвиха около нея.

— Кажи ми — рече, преди да я целуне, — с малките всичко наред ли е? Добре ли са? Ами ти?

Лейла затвори очи за миг. Да попита за децата на мъж, който не го бе зачел по никакъв начин, й се стори толкова мила и великодушна постъпка.

— Лейла? — Кор се дръпна назад. — Всичко наред ли е?

Тя примига учестено.

— Да, да, съвсем добре са. Прекарахме си прекрасно. Те са възхитителни. Истинска благословия.

За миг си позволи да си помечтае как той се среща с Лирика и Рамп, как ги държи на ръце и ги опознава. Ала това никога нямаше да се случи, и то не само защото Кор щеше да се върне в Древната страна.

— Ами ти? — попита го. — Ти добре ли си?

— Сега вече, да.

Устните му откриха нейните, ръцете му отново се обвиха около нея и той я повдигна от пода, притискайки я плътно до могъщото си тяло. Сливайки устите им в едно, той я прикова към стената.

Лейла простена и обви крака около кръста му, накланяйки глава на една страна, след което го целуна неудържимо. Цялата й тревога, загрижеността и притеснението й за него, за малките, за Куин, стресът й… всичко се изпари, вкусът и мирисът му бяха единственото, което тя усещаше.

Твърде скоро Кор се отдръпна назад и пламналите му очи се плъзнаха по косата и раменете й. Представяше си я гола, помисли си Лейла. Спомняше си я точно как изглежда, обгърната единствено от страстта си…

— Кога яде за последен път? — попита я.

Окееееей, май не беше познала за какво си мисли.

— Не знам. — Лейла премести ръце от раменете върху тила му. — Целуни ме отново… о, целуни ме…

— Сега ще те нахраним.

С тези думи той я настани на един стол, сякаш тежеше не повече от перце. И тъкмо когато Лейла се канеше да изтъкне, че след като правят любов, ще имат предостатъчно време да мислят за калории, той разкопча черното си яке.

Което беше стъпка в правилната посока.

— Това бронирана жилетка ли е? — попита тя.

Той сведе поглед към гърдите си.

— Да.

Лейла затвори очи за миг и не бе само от облекчение. Беше и защото й се искаше войната да не съществува. Никой от неговия лагер да не се беше опитвал да простреля Рот. Да нямаше причина той да се притеснява за пистолети, ножове и каквито и да било оръжия, вдигнати срещу него.

— Какво ти се хапва? — попита я, докато оставяше якето настрани и се заемаше с каишките на бронираната жилетка. — Имай предвид, че не съм кой знае какъв готвач. Ще ми се обаче да можех да ти приготвя най-изискано пиршество.

Принцепс или просяк, готвач или не, помисли си тя, изобщо не ме е грижа.

Особено ако продължиш да си сваляш…

— Почакай, да не си ранен? — попита и се надигна от стола.

— Какво?

— Ранен си.

Докато Кор сваляше жилетката, Лейла посочи петното засъхнала кръв над кръста му. И преди да е успял да го омаловажи, се озова до него и вдигна тениската, ахвайки при вида на раната.

— Простреляли са те. — Какво друго би могло да остави подобна ивица? Със сигурност не и нож. — Какво се случи?

Той сви рамене.

— Не го усетих.

Лейла натисна ръцете му надолу, когато той опита да се закрие.

— В банята. Веднага. Хайде.

Не изглеждаше склонен да й се подчини, така че тя го улови за ръката и го затегли след себе си, принуждавайки го да слезе в мазето и да влезе в спалнята, която бяха споделили предишната нощ. Когато отидоха в банята, Лейла пусна топлата вода в мивката, взе сапун и кърпа и се залови да съблече тениската му.

— Лейла…

— Кор — промърмори тя, имитирайки отегчения му глас. — И, да, знам, че няма смисъл да те моля да отидеш при Хавърс или да ми позволиш да повикам доктор Джейн. Така че, като отплата за сговорчивостта ми, ще ми позволиш да почистя раната ти.

— Вече е зараснала.

— Така ли?

Лейла навлажни кърпата и капна малко сапун.

— Затова ли отново започна да върви, след като си свали жилетката? А сега събличай тази тениска или ще извадя ножицата.

Кор взе да мърмори, но все пак се подчини… и изохка, когато тя се залови да избърше внимателно ивицата възпалена и разкъсана плът. Когато изчисти кръвта, установи, че куршумът само го беше одраскал, улучвайки го отстрани на жилетката, където тя не беше подплатена, може би защото беше скачал или тичал, когато това бе станало. След това жилетката се беше върнала на място и бе запечатала раната, притискайки я затворена, докато не беше съблечена.

Или поне това бе нейното съвсем не експертно заключение.

— Е, какво се случи? — Лейла изплакна кърпата и се залови да отмие сапуна. — Е?

Когато вдигна поглед от работата си, видя, че беше стиснал желязната си челюст и бе скръстил ръце на гърдите си, същинско въплъщение на неодобрението.

— Намери ли бойците си? — попита го.

— Не — отвърна той отсечено. — Не ги намерих.

Е, поне не го беше направил един от тях, разгневен заради обета му към краля.

— Лесъри ли бяха?

След един дълъг миг, в който Лейла започна да се чуди дали няма да се наложи да изтегли обяснението от него с кука, той кимна неохотно.

Тя затвори очи.

— Ненавиждам тази война. Наистина.

Прескъпа… хм, прескъпи определено-не-девствен-Ласитър, не искаше дори да мисли за това какво би могло да се случи в буря като тази, ако го бяха простреляли някъде другаде, като например в главата…

— Добре съм — каза Кор меко.

Лейла отново се съсредоточи върху него и видя, че беше отпуснал ръце и я гледаше с нежност.

— Не плачи, обич моя.

— Плача ли? — прошепна тя.

— Да. — Той избърса нежно сълзите й с палци. — Никога недей да плачеш заради мен.

Накара я да се изправи и я прегърна.

— Пък и съм добре. Виж.

С тези думи я целуна, бавно и продължително, устните му дразнеха и вземаха, езикът му ближеше и милваше и не след дълго тя се разтопи и всяка мисъл да се погрижи за раната му се изпари от главата й. Какъвто несъмнено беше планът му… и все пак Лейла беше безсилна пред него.

— Ти си големият изтривач на мисли — промълви тя до устата му.

— Моля?

Лейла поклати глава и се притисна още по-плътно до него… а после изруга, когато той се отдръпна.

— Храна — заяви той. — Веднага.

Когато Лейла понечи да възрази, Кор повдигна вежди.

— Оставих те да се погрижиш за мен. Сега аз ще се погрижа за теб.

С тези думи я улови за ръката и я поведе обратно към стълбището. Докато минаваха покрай леглото, Лейла измърмори:

— Даваш си сметка, че тук има дюшек. Еееей тук.

— И ще си бъде тук и след като те нахраним, обич моя.