Избраницата

36

Кор изчака, докато не почувства, че Лейла се е дематериализирала напълно, след което се залови да претърси неголямата къща, преглеждайки бързо дрешници и чекмеджета и всяко възможно скривалище в спалните. Предполагаше, че ако братята изобщо отсядаха тук, щяха да държат оръжия там, където спяха, но в крайна сметка не откри нищо.

Неприятно.

За сметка на това си намери задоволително облекло. По пътя към външната врата имаше дрешник за палта и там откри дебело яке и зимен панталон, достатъчно големи, за да му станат, както и чифт скиорски ръкавици и шапка. За съжаление, те всички бяха черни и на снега щяха да го карат да изпъква като бенгалски огън в непрогледен мрак, но не че имаше някакъв избор.

Откри обаче още нещо, което напълно компенсира потенциално издайническото облекло — рейндж роувъра, с който го бяха евакуирали от гората предишната нощ. Джипът изглеждаше така, сякаш беше преминал през солна баня, покрит с големи бели ивици по предната решетка и капака. Нямаше ключове, което не го учуди. Вишъс със сигурност ги беше взел със себе си.

Само че автомобилът беше отключен и в багажника Кор намери това, на което се надяваше: от кутията за спешни случаи извади три червени сигнални ракети и ги пъхна в якето си, закрепяйки ги на място, като вдигна ципа на дебелата дреха.

След това се върна вътре, задейства алармената система и излезе през плъзгащата се врата на кухнята. Не очакваше Лейла да се върне през нощта, но ако все пак го направеше, му се щеше да завари кухнята поне донякъде обезопасена. Нямаше как да заключи след себе си, при положение че искаше да се върне и да прекара деня тук.

В което не беше напълно сигурен.

Когато излезе на задната тераса, дори времето сякаш беше против него: снегът се сипеше като пелена, навяван от яростните пориви на вятъра, сякаш имаше бури в бурята. Видимостта беше лоша и бе готов да се обзаложи, че навън няма да има почти никакви човеци. Толкова по-добре за него.

Затвори очи и се дематериализира, приемайки физическите си очертания на около петнайсет мили на югозапад от там.

Намираше се в една задънена улица с двуетажни колониални къщи, по-скъпи от ранчото, от което идваше, но далеч не луксозни. Навсякъде бяха запалени лампи — в дневни и спални, пред гаражи и по дървета, но гъсто сипещият се сняг не позволяваше на светлината да стигне надалече.

Борейки се с насрещния вятър, който понякога, в зависимост от посоката си, го оглушаваше, той измина останалата част от разстоянието, разпръсквайки снега с тежките си ботуши. Къщата, която му трябваше, бе в края на улицата и също като останалите, в нея имаше светлина. Кор поспря отвън и загледа през прозореца как слабовато човешко момче на около петнайсет-шестнайсет години влиза в дневната и казва нещо на човешката жена на средна възраст, която седеше пред запалено огнище и говореше по мобилен телефон.

Кор прекоси пътеката, изгубила се под снега, който валеше толкова неуморно, че никой не си правеше труда да се опитвала го изрине, преди бурята да е свършила. Когато стигна до входната врата, върху която беше окачен вечнозелен венец, посегна и опита месинговата брава. Не беше заключено, така че отвори вратата и прекрачи прага.

Всичко в дневната сякаш тръгна на забавен ход. Младото момче погледна през рамо и се дръпна уплашено назад. По-възрастната жена скочи на крака и топлата напитка в чашата, от която беше отпивала, се разля.

Кор затвори вратата, докато синът се скриваше зад майка си.

Страхливец.

И все пак почувства как го жегва чувство, което не искаше да изпитва, докато майката буташе момчето още по-назад, макар то да беше по-високо и вероятно малко по-силно.

— К-какво… какво искаш? — попита тя.

Кичур кестенява коса падна пред лицето й и тя го издуха настрани — ръцете й бяха заети с това да задържат сина й назад, в относителна безопасност.

— Има… — Гласът й изневери. — Чантата ми е на плота в кухнята. Вземи каквото искаш. Има… имам бижута на горния етаж. Моля те… само не ни наранявай.

Кор виждаше пламналите бузи и разтрепераното й тяло сякаш от огромно разстояние. А после се огледа наоколо. Мебелите бяха различни от времето, когато той и копелетата му бяха живели тук: секционния диван го нямаше, както и постоянните купчини с кутии от пица, пътническите сакове с оръжия и амуниции, тежки обувки и ножове.

— Не съм дошъл за парите ви — заяви той ниско.

Жената затвори очи за миг и лицето й рязко пребледня.

— Нито пък за теб. — Вдигна длан, защото знаеше, че и двамата ще приковат очи в нея. — Не съм осквернител на жени или деца.

Когато очите на човеците се впиха във вдигнатата му ръка, той проникна в умовете им и замрази всичко в тях, така че единственото, на което бяха способни, бе да мигат и да дишат. Междувременно от мобилния телефон, който майката беше изпуснала на пода, се носеше обзет от паника глас, настояващ някой да му отговори.

Логично бе да се предположи, че разговорът с вампир нямаше да успокои страховете на който и да бе от другата страна.

Оставяйки го да се паникьосва, Кор тропна с крака върху постелката, за да отърси снега от обувките си, след което пое по стълбището, вземайки по две стъпала наведнъж. Когато стигна горе, влезе в главната спалня, която бе преобзаведена приятно в елегантна бяло-синя цветова гама.

Нямаше ги отвратителните плисета и дантели. Нямаше ги и розовите пъпки, осеяли розовата баня.

Колкото и отвратително за очите да бе мястото някога, Кор нямаше време да оценява подобренията в интериора. Отиде право до високия тесен шкаф до душа, където биха държали хавлиите, ако той имаше такива, когато живееха тук…

Е, много ясно — сега върху полиците имаше грижливо сгънати снежнобели хавлиени купчинки.

Отпусна се на колене и извади препаратите за почистване, разкривайки плочките на пода, които собствениците на къщата, слава богу, не бяха пипнали. Скривалището, което бе направил, трийсет на трийсет сантиметра, беше в самото дъно и Кор трябваше да свали ръкавиците си, за да намери капака и да го повдигне. След това протегна ръка и бръкна вътре.

Двата полуавтоматични четиресетмилиметрови пистолета бяха точно там, където ги беше оставил. Както и кутията с патрони.

Кор върна капака на скривалището на мястото му само защото това намаляваше мъничко нещата, които трябваше да изтрие от главите на човеците на долния етаж.

Излезе от банята, мина покрай леглото и поспря на прага. Хвърли поглед назад и се замисли за времето, което той и мъжете му бяха прекарали в тази къща.

Изненада се колко много искаше отново да ги види.

Слезе по стълбите и се върна на първия етаж. Двамата човеци все още се притискаха един до друг, майката закриваше онзи, когото обичаше, с тялото, дало му живот.

Кор отново проникна в умовете им.

— Чухте шум. Излязохте навън, за да проверите. Нямаше нищо. Когато се прибрахте, мокрите ви обувки надонесоха вода върху постелката. Странна нощ. Вероятно просто вятърът. Добре, че нямаше нищо.

Кор се дематериализира навън и остана за миг пред прозореца, гледайки ги как идват на себе си, споглеждайки се така, сякаш нямат представа защо бяха стиснали ръце. А после майката вдигна ръка и разтри слепоочието си, сякаш главата я болеше, а момчето се огледа наоколо и разкърши врата си.

И двамата погледнаха към вратата.

Жената се наведе, за да вдигне телефона, а Кор продължи по пътя си.

Светилището действително беше свято място на мир и покой и докато седеше край фонтана на Скрайб Върджин заедно с двете си малки, Лейла си пое дълбоко дъх. Бяха се разположили върху пухкаво, дебело одеяло, въздухът беше мек и топъл като вода за вана. Над главите им Млечният път бе ярък, но не ослепителен, а белият мрамор на двора сияеше със светлина, която струеше сякаш от вътрешността му.

Лирика и Рамп бяха понесли пътуването без никакъв проблем, а Кормия, сякаш усетила, че Лейла би искала да остане насаме с тях, си беше тръгнала веднага щом настаниха близнаците до блещукащата вода и цъфтящото дърво, пълно с нови пойни птички.

Подвила крака под себе си, Лейла разлюля жълто лале над едното дете, а после над другото… и отново над първото.

— Не е ли красиво? Лале… това е лале.

И наистина, листенцата на цветето бяха като зелената трева и синята вода: искрящи и мистериозни, прилични на скъпоценни камъни в багрите си. Имаше нещо в светлината тук, в начина, по който сякаш не идваше отникъде и не падаше под никакъв специален ъгъл… или пък беше някаква свещена магия.

Интересно. Усещаше, че малките й съкровища черпят сили от енергията тук, бузките им порозовяха, очичките им грееха особено ярко, движенията им бяха по-координирани.

Да, помисли си. Във вените им определено течеше нейната кръв. Дори Рамп, който толкова приличаше на Куин, че беше направо стряскащо, очевидно бе неин син. Това място безспорно имаше по-голям ефект върху потомците на Избраниците, когато те дойдеха тук, за да презаредят.

Така че може би това бе нещо хубаво…

Странно усещане, сякаш я наблюдават, я накара да се обърне. Под колоните нямаше никой, нямаше никой и под свода, отвеждащ в някогашните покои на Скрайб Върджин. Никъде нямаше никой.

Лейла си спомни времето, когато всичко беше толкова различно, когато Избраниците раждаха и отглеждаха следващите поколения Избраници и братя тук и служеха на Скрайб Върджин, придържайки се към установения от нея порядък на поклонение, отдих и добруване… макар че имаше и много пожертвани неща.

И никакъв цвят. Където и да било.

Лейла се протегна и помилва меката бузка на Лирика. Макар все още да тачеше Скрайб Върджин и традициите, които бяха толкова ценени и уважавани, се радваше, че дъщеря й няма да бъде принудена да води живот, от който не може да си тръгне, отдаден изцяло в служба на другите.

Да, колкото и да й липсваха отминалите дни и обичаи и колкото и тъжно да бе, че това прекрасно място бе така празно и безжизнено, не съжаляваше за нищо.

Тя бе от поколението, което бе познало и служба, и свобода, и макар свободата да имаше своите трудности и трагедии, сега тя знаеше коя е като личност, имаше свои желания, над които никой нямаше власт. Освен това имаше две малки, които щяха да бъдат свободни да изберат кои искат да бъдат и какво искат да постигнат в живота си.

Винаги бе по-добре да следваш свой собствен път, макар и неравен, отколкото гладкия, но неизменен път, начертан от някой друг.

Първото бе по-трудно, но изпълнено с живот. Второто бе смърт приживе… без дори да имаш представа, че умираш, защото си в кома.