Избраницата

42

Седнал зад волана на хамъра, Куин имаше чувството, че му отне цял месец, докато стигне до мястото, където волвото беше полетяло от магистралата. Макар че, помисли си, когато най-сетне видя километричния камък, който чакаше толкова отдавна, вероятно би трябвало да е благодарен, че изобщо бе успял да дойде. Вторият му нов джип наистина си го биваше, гумите с дълбоки грайфери, подсилени с гигантски вериги, и широкото междуосие бяха именно това, от което се нуждаеше в нощ като тази. В която спасяваш любовта на живота си и родителите му насред снежна буря.

Ала дори с впечатляващите качества на колата, видимостта беше ужасна и веднага щом набра достатъчно скорост, беше принуден да угаси фаровете и да кара на габаритни светлини: с острото си зрение успяваше да вижда достатъчно, а това решаваше проблема със заслепяването, когато ксеноновите лъчи срещаха снежинките.

Подмина километричния камък и отби на банкета. Присви очи (не че това помогна особено) и се опита да види къде точно бяха излезли от пътя от насрещните, отиващи на север платна.

Бързо се отказа и като изви волана наляво, мина в насрещния (и несъществуващ в момента) трафик и пое по магистралата в неправилната лента. Запали страничния прожектор и го завъртя на една страна.

Откри волвото след около триста и петдесет метра и при вида на комбито, килнато на около два-три метра под строшената мантинела, едва не повърна. Вместо това удари спирачка, мина на неутрална предавка и отвори вратата.

Волвото беше поднесло в подножието на един хълм и се беше забило челно в снега така, че вратата на шофьора не можеше да се отвори. Блей и семейството му се бяха възползвали от другата страна и двамата мъже тъкмо изнасяха Лирика от задната седалка. Лицето й беше разкривено от болка, но тя не се оплакваше. Мъчеше се да се усмихва.

— Здравей, Куин — извика в бурята, когато той се заспуска към тях.

Това бе всичко, което успя да каже — тръскането очевидно я убиваше и на Куин му се искаше да може да помогне.

Междувременно Тор стоеше наблизо, с одеяло и термос в ръце. Куин беше останал изумен, когато го видя да се появява, и определено се радваше да знае, че братът удържа фронта, докато той отиде да докара хамъра.

— Аз ще я кача — заяви бащата на Блей, както би сторил всеки обвързан мъж.

От уважение към него всички се отдръпнаха, докато той вземаше своята шелан на ръце. Блей тръгна след него, подкрепяйки родителите си нагоре по насипа към хамъра, докато Тор се оглеждаше в бурята за следи от врага, а Куин изтича напред, обърна джипа и отвори задната врата.

Господи, дано не се появят никакви човеци. Особено такива в полицейска кола.

Мина сякаш цяла вечност, преди Лирика да бъде настанена сигурно на задната седалка. Куин си пое дълбоко дъх. Все още обаче им предстоеше да се доберат до имението невредими.

Блей се качи на седалката до него, а баща му седна отзад, до Лирика. Тор се приближи и Куин свали стъклото на прозореца си.

— Благодаря ти… наистина ти благодаря.

Братът му подаде одеялото и термоса.

— Вътре има горещ шоколад. Фриц очевидно го има готов в нощи като тази.

— Ти в Колдуел ли се връщаш?

Тор зарея поглед в навяващия сняг.

— Ще отидем заедно, такава беше уговорката.

Куин му протегна ръка.

— Напълно си прав, братко.

Стиснаха си ръцете, а после Тор отстъпи назад.

— Прибирам се у дома като теб.

— Не е нужно да го правиш. Но се радвам, че е така.

Тор кимна и удари с юмрук по капака на колата.

— Карай внимателно.

Куин вдигна стъклото на прозореца и натисна газта… предпазливо. Хамърът беше пригоден за всякакъв терен, включително купища шибан сняг, но той нямаше намерение да рискува със скъпоценния си товар, да не говорим за това, че майката на Блей изохка, когато джипът се придвижи с друсане в снежните коловози.

Докато поемаха на път, родителите на Блей си говореха тихичко на задната седалка, шепотът им беше топъл и интимен.

Пълна противоположност на това, което се случваше на предната седалка.

Куин хвърли поглед към Блей, който беше приковал очи в предното стъкло с безизразно лице.

— Ще карам право в тренировъчния център — каза.

Беше глупава забележка, разбира се. Или какво — щеше да ги вкара през комина като Дядо Коледа?

— Би било чудесно. — Блей се прокашля и разкопча якето си. — Значи, братята са били на бойното поле тази нощ?

— Какво?

— Рот ви е изпратил навън в буря като тази? — Когато обърканото изражение не слезе от лицето на Куин, Блей добави: — Двамата с Тор говорехте за това, че сте били на бойното поле.

— А, да. Не. Всички имат почивен ден.

— Тогава какво правехте в града?

— А, нищо.

Блей отново впери поглед през прозореца.

— Тайни задачи на Братството, а? Е, миришеш на барут.

Когато хамърът пристигна в тренировъчния център и спря пред укрепената врата в дъното на гаража, Блей слезе пръв. Пътуването до имението беше осеяно с поредица от неловки паузи и нови опити за разговор между него и Куин дотам, че беше трудно да прецени дали изпълненото с напрежение мълчание бе за предпочитане пред това да се прокашлят час по час. А междувременно на задната седалка родителите му чуваха всичко, макар да се преструваха, че си бъбрят.

Кой не би искал майка му и баща му да станат свидетели на най-лошия момент във връзката му? Беше почти толкова забавно, колкото счупен глезен.

Докато Блей отваряше вратата на майка си, д-р Манело се появи с носилка на колелца. Усмихваше се любезно, но имаше преценяващия поглед на всички лекари и хирурзи, когато срещнеха пациент.

— Как сме? — попита, докато Лирика се мъчеше да слезе от задната седалка. — Радвам се, че успяхте да пристигнете невредими.

Майката на Блей наклони глава на една страна и му се усмихна, облягайки се на своя хелрен.

— Толкова глупаво от моя страна.

— Не си си обула ботуша.

— Да. — Тя извъртя очи. — Просто се опитвах да приготвя Първото хранене. И така.

Д-р Манело се здрависа с бащата на Блей, а после сложи ръка върху рамото на Лирика.

— Няма страшно, ще се погрижим за теб.

По някаква причина това простичко изявление, съчетано с пълната увереност, която се излъчваше от него като аура, в която го беше обгърнал лично Господ, накара Блей да извърне очи и да примига учестено.

— Добре ли си? — попита Куин тихичко.

Блей се стегна, без да му отговори, докато прехвърляха внимателно майка му върху носилката, а д-р Манело я прегледа набързо.

— Кога ще си дойдеш? — прошепна Куин и когато Блей не отговори, настоя: — Моля те, ела си у дома.

Блей се приближи до носилката.

— Мамо, искаш ли да те завия? Не? Добре, аз ще се погрижа за вратата.

И той я задържа отворена, докато останалите влизаха един подир друг. След като се увери, че е затворил както трябва, пое след тях по дългия бетонен коридор, подминавайки класни стаи и стаята за почивка, която новият клас ученици използваха.

Както навсякъде в Колдуел, всичко беше затворено, нямаше ученици, всички се бяха покрили.

И по-добре, защото писъците… пресвета Скрайб-изпарила-се-Върджин, писъците.

— Какво е това? — попита майката на Блей. — Да не умира някой?

Д-р Манело просто поклати глава. Въпреки че във вампирското здравеопазване нямаше закони за поверителност на информацията, той никога не говореше за пациентите си, дори когато информацията беше от един брат за друг, и Блей открай време му се възхищаваше за това. Както и на доктор Джейн. По дяволите, в имението всички знаеха всичко за всички. Когато нещата вървяха добре? Нямаше проблем. Ала когато не беше така?

Загрижените, изпълнени с топли чувства, ругаещи зяпачи понякога можеха да ти дойдат повечко.

— Е, кога ще видим малките? — попита бащата на Блей, поглеждайки към Куин през рамо. — От десет нощи не съм държал внучетата си на ръце. Това е твърде дълго. А знам, че на баба им определено ще й се отрази добре да ги види.

Блей преглътна ругатнята, напираща на езика му, заповядвайки си да не поглежда към Куин. Но поне знаеше, че може да разчита на него да ги измъкне от…

— Абсолютно. Може ли обаче да изчакаме до утре вечер? Защото страшно бих искал да ги доведа у вас и да ви погостуваме както трябва.

„Какво? — помисли си Блей. — Ти поднасяш ли ме?“

Докато той хвърляше гневен поглед на Куин, майка му заахка от щастие.

— Наистина ли? — попита, обръщайки се в носилката, за да погледне към Куин.

Братът пренебрегна най-нехайно Блей, докато те всички влизаха в една от стаите за преглед.

— Аха. Знам, че искахте да дойдем да ви видим, и мисля, че сега е чудесен момент да го направим.

Не вярваше на ушите си. Блей просто не вярваше на ушите си.

Трябваше обаче да му отдаде заслуженото — беше наистина добре изиграна карта. Лирика от доста време копнееше за възможност да се посуети около децата, да им опече сладкиши и да ги снима в собствената си къща, макар че не беше казала нищо направо, защото не искаше да се натрапва. Стратегията й бе много по-деликатна, нищо повече от намеци, подхвърлени тук-там за възможността за гостувания с преспиване, когато малките поотраснеха, посещения за фестивалите, когато малките поотраснеха, филмови вечери, когато малките поотраснеха.

Ала копнежът в гласа й не можеше да бъде сбъркан.

Майка му се протегна, за да стисне ръката на Куин, и Асейл избра точно този момент, за да се разпищи отново… също като Блей в главата си.

— Окей, да видим с какво си имаме работа.

За какво говореше д-р Манело, зачуди се Блей… а после си спомни, а, да, намираха се в кабинет за прегледи. След като бяха изхвърчали от магистралата. В разгара на най-тежката раннодекемврийска снежна буря в историята.

За бога, искаше му се да фрасне Куин с нещо. С шкафа с медицински консумативи или пък с онова бюро ей там.

— Ще трябва да направим рентгенова снимка. А после ще…

Лекарят се впусна в обяснения и бащата на Блей се съсредоточи. Блей искаше да стори същото, но вместо това чакаше Куин да погледне към него.

И тогава оформи едно беззвучно: В коридора отвън. Веднага.

След това погледна към родителите си.

— Ние ще излезем за малко, за да си поговорим, веднага се връщам.

Никак не му хареса одобрителният начин, по който майка му го погледна, сякаш очакваше каквото и да не беше наред между тях двамата да се оправи навреме за задушевното семейно събиране утре вечер.

Това беше един подарък, който нямаше да може да й направи за Коледа.

В мига, в който Куин се присъедини към него в коридора, Блей се протегна и затвори вратата. Увери се, че наоколо няма никой, и се хвърли в атака.

— Ти майтапиш ли се с мен? — изсъска. — Няма да дойдеш у нас утре вечер.

Куин просто сви рамене.

— Родителите ти искат да видят…

— Да, двете бебета, които ти се погрижи да не оставиш никакво съмнение у мен, че не са мои деца. Така че, не, няма да доведеш сина и дъщеря си в къщата на родителите ми просто като повод да ме видиш. Няма да ти позволя да го направиш.

— Блей, не пресилвай…

— Намерил кой да го каже! Задникът, който искаше да пусне куршум в главата на майката на децата си. Докато тя стоеше над люлките им. — Блей разпери ръце. — Куин, не може да си чак такъв егоист.

Куин се приведе напред.

— Не знам колко пъти трябва да кажа, че съжалявам.

— Нито пък аз, ала извиненията не оправят нищо.

Възцари се мълчание, а после Куин се изпъна, а по лицето му се разля дистанцирано изражение.

— Значи, така. Захвърляш връзката ни на боклука само заради една забележка.

— Не беше просто забележка. Беше същинско откровение.

Което го беше убило на място. По дяволите, би имал по-големи шансове да оцелее, ако Куин беше стрелял по него.

Куин скръсти ръце на гърдите си по начин, от който бицепсите му се издуха така, че изпълниха дори ръкавите на широкото му яке.

— Спомняш ли си… — Той се прокашля. — Спомняш ли си как преди милион години дойде у нас, след като баща ми… нали се сещаш, ми се нахвърли?

Блей сведе очи към циментовия под между тях.

— Имаше много такива нощи. Коя по-точно?

— Прав си. Ала ти винаги беше до мен. Идваше тайничко и двамата играехме видео игри и разпускахме. Ти беше моето спасение. Ти си единствената причина да съм жив сега. Единствената причина тези деца да съществуват изобщо.

Блей поклати глава.

— Не го прави. Недей да използваш миналото, за да ме накараш да се почувствам виновен.

— Винаги си ми казвал, че баща ми не е прав да ме мрази. Казваше, че не можеш да разбереш защо…

— Виж, вече не ти дължа нищо — сопна се Блей. — Нищичко. Целувах ти задника, служех ти като лепенка за раните, бях ти спасителен пояс. И искаш ли да знаеш защо? Не беше, защото си толкова специален. А защото ти спеше с всичко живо, а аз не можех да те имам и приемах безразборните ти сексуални връзки като доказателство, че не съм ти достатъчен… и това ме караше да искам да ти се доказвам отново и отново. Но вече няма да го правя. Ти ме отблъскваше през всичкото онова време, докато чукаше други, но затова ще ти простя, защото тогава нямах смелостта да ти призная какво изпитвам. Ала когато ме отблъсна в спалнята на децата ти, знаеше колко много те обичам. Това не съм в състояние да надмогна…

— Онова, което се канех да кажа — сопна се Куин, — бе, че ти все ми повтаряше, че съжаляваш, задето той не може да ми проста за нещо, което не съм в състояние да променя…

— Така е… не си отговорен за деенкато си. Какво общо, по дяволите, има то със ставащото между нас? Да не искаш да кажеш, че не си отговорен за онова, което излиза от устата ти? — Блей поклати глава и закрачи напред-назад. — Или още по-добре, че не си ти виновен, задето ме изхвърли от живота на децата?

— Току-що се самопоканих с тях в къщата на родителите ти, забрави ли? Очевидно не те изхвърлям от живота им. — Куин вирна брадичка. — А това, което се опитвах да кажа, бе, че не разбирам как онзи, който проповядваше за важността на прошката, отказва да приеме извинението ми.

Без да се замисли, Блей бръкна в палтото си и извади пакета „Дънхил“. И докато палеше цигара, измърмори:

— Да, пак започнах да пуша. Не, това няма нищо общо с теб. И когато говорех за баща ти, ставаше дума за цвета на очите ти, за бога. Не исках от теб да се отдръпнеш от онези, които смяташ за свои деца. Това беше моят живот, Куин. Тези деца… те бяха бъдещето ми, онова, което щеше да остане от мен, след като умра. Щяха да бъдат… — Гласът му се прекърши и той всмукна от цигарата. — Те щяха да продължат традициите на моите родители. Има важни моменти на щастие и цялост, които дори ти не си в състояние да ми дадеш. Това е нищо в сравнение с генетичната случайност, заради която си се родил с едно синьо и едно зелено око.

— Все тая, Блей — заяви Куин мрачно и описа кръг с ръка около лицето си. — Този дефект беляза целия ми живот и ти го знаеш. Дефектът ми определяше целия ми шибан живот в дома на родителите ми. Бях отрязан от всичко…

— Е, добре, значи, знаеш какво е усещането.

Погледите им се сблъскаха и Куин поклати глава.

— Ти си също толкова лош, колкото беше и баща ми, знаеш ли това? Наистина си такъв.

Блей замахна със запалената цигара към него.

— Да ти го начукам. Заради това. Сериозно.

За миг Куин се взираше в него през изпълнения с напрежение въздух, а после каза:

— Какво става тук? Ама наистина, действително ли искаш да сложиш край на всичко? Искаш да се върнеш при Сакстън или пък искаш да чукаш някой друг? Искаш да бъдеш такъв, какъвто бях аз някога? Затова ли го правиш?

— Затова ли го правя… я чакай, сякаш заемам тази позиция, за да сложа край? Мислиш си, че просто ми е щукнало да ти държа лекции по някакъв случаен въпрос? Наистина ли смяташ, че играя някаква игра? — Поклати глава от неверие толкова голямо, че му се зави свят. — И не, не искам да бъда като теб. Двамата с теб не сме еднакви и никога не сме били.

— Поради което нещата между нас се получават. — Гласът на Куин изведнъж изтъня. — Ти си моят дом, Блей. Винаги си бил. Дори с Лирика и Рамп в живота ми, без теб съм изгубен и, да, случва се да се ядосам насред разговор като този, но въпреки това съм достатъчно мъж, за да си призная, че съм нищо без теб. — Той се прокашля. — И за твое сведение смятам да се боря за теб, за нас, така че ще те попитам отново. Какво ще е нужно? Кръв? Защото каквото и да трябва да сторя, за да си те върна, ще го направя.

Асейл нададе нов писък и Блей затвори очи, когато изтощение го обгърна като мъртвешки саван.

— Да, добре — промърмори. — Кръв. Ще е нужна кръв. А сега, ако ме извиниш, трябва да отида да се погрижа за майка си.

— Утре ще дойда в къщата на родителите ти с малките.

— Аз няма да съм там.

— Решението си е твое. И аз ще го уважа. Но наистина мислех онова, което казах. Каквото и да е нужно, ще ти докажа, че те обичам, имам нужда от теб и те желая… и че децата са и твои.

С тези думи братът се извърна и се отдалечи по циментовия коридор с твърда стъпка, вдигнал високо глава, изпънал рамене…

— Синко?

Блей подскочи и се обърна към баща си.

— Как е тя? Направиха ли й рентгеновата снимка?

— Пита за теб. Според доктор Манело може да се наложи да я оперират.

Мамка му.

— Разбира се. — Той обви ръка около раменете на баща си. — Хайде, да идем да се оправим с това заедно…

— Между теб и Куин всичко наред ли е?

— Абсолютно. Тип-топ — заяви Блей, докато отваряше вратата на стаята за прегледи. — Няма защо да се тревожиш. Да се съсредоточим върху мама, става ли?