Избраницата

3

Куин беше мъжко момче. И не само защото бе воин и бе обвързан с мъж.

Е, да, преди да се събере със своя Блей, му беше харесвало да чука жени. Но пък тогава стандартите му за сексуални партньори бяха толкова ниски, че дори прахосмукачки и някой случаен ауспух бяха потенциални кандидати.

Не и овце обаче. Имаше си стандарти.

Не би могъл да каже обаче, че жените някога го бяха пленявали или дори интригували особено. Не че им имаше нещо или че не ги уважаваше така, както всички живи същества. Просто не бяха по неговата част, така да се каже.

В нощ като тази обаче съжаляваше за липсата си на опит. Само защото беше прекарал през леглото си някой и друг член на противоположния пол, не означаваше, че има и най-малка представа как да се справи с онова, пред което беше изправен.

Когато стигнаха до подножието на стълбището, спря и погледна своя партньор. Откъм билярдната в другия край на фоайето долитаха дълбоки мъжки гласове, думкаща музика и потракване на ледени кубчета в кристални чаши — билярдният турнир беше в разгара си.

Куин се усмихна, надявайки се, че го прави нехайно.

— После ще се видим там, става ли? Трябва да сляза при доктор Джейн, за да поговорим за рамото ми. Няма да се бавя.

— Разбира се. Искаш ли да дойда с теб?

За миг Куин се изгуби в това да съзерцава мъжа си. Блейлок, син на Рок, беше всичко, което той не беше: безупречен, с тяло, сякаш изваяно от Микеланджело, зашеметяващо красиво лице, червена коса, гъста и лъскава като конска опашка; беше умен и трезвомислещ, което беше особено важно, и освен това беше стабилен като гранитна скала, мъж, който никога не се поклащаше.

Във всяко едно отношение в сравнение с Блей, Куин беше като пластмасов леген в сравнение с порцеланова вана, непълен комплект в сравнение със съвършена дузина, пукнатина, спускаща се през средата, в сравнение с онова, което никога не беше чупено.

Ала по някаква причина Блей беше избрал него. Напук на всичко, отритнатият от родителите син на едно от Първите семейства, сексуалният демон с разноцветните очи, избухливият, враждебен, вечно озъбен бездомник незнайно как се беше озовал с принца от приказките и мамка му, това беше почти достатъчно, за да те направи религиозен.

Блей беше причината да диша, домът, който никога не беше имал, слънчевата светлина, която вдъхваше живот на неговата земя.

— Куин? — Искрящите сини очи се смръщиха. — Добре ли си?

— Извинявай. — Наведе се и долепи устни до югуларната вена на своя мъж. — Мислите ми са другаде. Но ти имаш такъв ефект върху мен.

Когато Куин се дръпна назад, Блей беше изчервен… и възбуден. И тази миризма определено беше нещо, което отвличаше мислите му.

Само че имаше истински проблем, с който трябваше да се справи.

— Кажи на братята, че няма да се бавя. — Куин кимна към билярдната. — И ще ги смеля от бой.

— Винаги ги биеш. Дори Бъч.

Думите бяха нежни, пропити с обожание, от което Куин едва не падна на колене, за да благодари на съдбата за всичко, с което беше благословен.

Подчинявайки се на инстинкта, Куин се наведе към Блей и прошепна в ухото му:

— Гледай добре да се заредиш с енергия на Последното хранене. Възнамерявам да не те оставя да мигнеш цял ден.

И като близна бързо шията, на която възнамеряваше да обърне много по-сериозно внимание по-късно, той се отдалечи, преди да му беше станало невъзможно да се откъсне от своя партньор.

Заобиколи основата на стълбището и мина през скритата врата, отвеждаща в системата от тунели, която свързваше отделните части на имението. Подземният тренировъчен център на Братството се намираше на около четвърт миля от имението, свързан с него чрез широк бетонен коридор, осветяван от флуоресцентни лампи на тавана.

Докато го прекосяваше, стъпките му отекваха наоколо, сякаш тежките му обувки аплодираха инициативата му.

Той обаче не беше толкова сигурен, че е прав. Представа нямаше какво изобщо прави тук.

Вратата в дъното на склада се отвори безшумно, след като въведе правилния код, и ето че минаваше покрай рафтове с бележници, хартия за принтер, химикалки и други канцеларски материали. В офиса от другата страна имаше стандартно бюро със стол и компютър и старомоден канцеларски шкаф, ала той почти не ги забеляза, докато отиваше към стъклената врата, извеждаща в коридора от другата страна. С дълги, нетърпеливи крачки мина покрай най-различни свръхмодерни помещения — пълен с всички възможни фитнес уреди салон и стая за вдигане на тежести, съблекални, първата от класните стаи.

Клиничната част включваше няколко помещения за прегледи, операционна и стаи с болнични легла. Доктор Джейн, шелан на Ви, и доктор Мани Манело, партньорът на Пейн, лекуваха всякакви рани, получени във войната, както и наранявания в къщата и дори водеха бременности и раждания — на Малкия Рот, Нала, Лирика и Рампейдж.

Почука на първата врата и не се наложи да чака дори миг.

— Влез! — извика доктор Джейн от другата страна.

Облечена в хирургични дрехи и медицински чехли, добрата лекарка седеше зад компютъра в другия край на богато оборудваното клинично помещение, а пръстите й летяха по клавиатурата, докато попълваше нечий болничен картон. Беше навела глава, а косата й стърчеше, сякаш от часове прокарваше пръсти през нея.

— Един момент… — Тя натисна ентър и се обърна към него. — О, здравей, татко. Как си?

— Опивам се от обичта край мен.

— Онези твои бебчета са невероятни. А аз дори не харесвам деца.

Усмивката й беше нехайна, ала горскозелените й очи бяха остри като лазер.

— Благодарение на теб се справят страхотно.

Иииииииии… тишина. Разговорът замря и Куин закрачи напред-назад, защото не бе в състояние да стои на едно място — разгледа лъскавите стерилни инструменти в шкафовете от неръждаема стомана, поспря пред празното легло под операционната лампа, повдигна кожения си панталон.

Доктор Джейн просто седеше върху малкото си столче и спокойно и безмълвно го изчакваше да подреди мислите си. А когато телефонът й зазвъня, остави да се включи гласовата поща, без дори да погледне кой е.

— Вероятно греша — каза Куин най-сетне. — Така де, какво знам аз.

Доктор Джейн се усмихна.

— Аз пък мисля, че си наистина интелигентен.

— Не и за такива неща. — Прокашля се и си заповяда просто да го каже, въпреки че доктор Джейн не изглеждаше така, сякаш бърза, сам се дразнеше на себе си. — Виж… аз обичам Лейла.

— Естествено, че я обичаш.

— И искам най-доброто за нея. Тя е майката на децата ми. Искам да кажа, след Блей тя е моята партньорка заради децата.

— Абсолютно.

Куин скръсти ръце на гърдите си и спря пред добрата лекарка.

— Не казвам, че разбирам особено от жени. Така де, не знам нищо за настроенията им и всичко останало. Обаче… Лейла много плаче. Искам да кажа, че се опитва да го скрие от нас с Блей, но… всеки път когато отидем да я видим, откривам носни кърпички в кошчето, очите й блестят, а бузите й са зачервени. Усмихва се, но усмивката никога не стига до очите й. Те са… трагични. И аз не знам какво да сторя. Просто знам, че така не може да продължава.

Доктор Джейн кимна.

— Как е, когато е с децата?

— Страхотно, доколкото мога да видя. Напълно им е отдадена и те разцъфтяват под грижите й. Всъщност виждам я поне мъничко щастлива единствено когато ги държи в прегръдките си. — Отново се прокашля. — Така че, предполагам, онова, което се чудя, възможно ли е бременните жени, след като вече не са бременни, да, ами…

Исусе, биеше всички рекорди по изразяване. А и термините, които ръсеше? Още малко и можеха да го пишат доктор като нея.

Мамка му.

Доктор Джейн обаче явно осъзна, че трябва да му се притече на помощ.

— Мисля, че ме питаш за следродилната депресия. — Куин кимна и тя продължи. — И мога да ти отговоря, че не е нещо рядко срещано сред вампирите и може да бъде много сериозна. И преди съм говорила с Хавърс за това и се радвам, че повдигна въпроса. Понякога родилката дори не си дава сметка, че има проблем.

— Има ли тест за… или пък… и аз не знам.

— Съществуват няколко различни начина да се прецени какво става и поведението й е един от тях. Бих могла да говоря с нея и да направя няколко изследвания, за да проверя хормоните й. И, да, има много неща, които бихме могли да сторим, за да й помогнем.

— Не искам Лейла да си мисли, че правя нещо зад гърба й.

— Напълно разбираемо. И хей, аз, така или иначе, се канех да намина и да видя как са тя и малките. Мога да го представя като рутинен преглед. Няма да е нужно да те намесвам в разговора.

— Страхотна си.

След като беше свършил онова, заради което беше дошъл, навярно бе време да се върне при Блей и турнира по билярд. Само че не си тръгна. По някаква причина не беше в състояние.

— Вината не е твоя — каза доктор Джейн.

— Забременя от мен. Ами ако моята… — Е, добре де, тя може и да беше лекарка, но въпреки това не му се искаше да изрече думата сперма пред нея. Което беше напълно откачено. — Ами ако моята течност е причината…

Вратата се отвори широко и Мани подаде глава в стаята.

— Хей, готова ли… о, извинявайте.

— Почти приключихме. — Доктор Джейн се усмихна. — И не си ни видял заедно.

— Дадено. — Мани потропа по касата на вратата. — Ако има нещо, с което мога да помогна, само ми кажи.

С тези думи изчезна, сякаш изобщо не се беше появявал.

Доктор Джейн стана и се приближи. Беше по-ниска от Куин и не тежеше над сто и трийсет килограма, ала въпреки това сякаш се извисяваше над него; авторитетът в гласа и очите й бяха точно това, от което той се нуждаеше, за да успокои ирационалната си страна.

Тя сложи длан върху ръката му и го погледна с нетрепващи очи.

— Ти нямаш вина. При някои бременности понякога става така.

— Аз съм този, от когото забременя.

— Да, но ако приемем, че това е резултат от опита на хормоните й да се регулират след раждането, никой не е виновен. Постъпи правилно, идвайки тук, освен това можеш да й помогнеш много просто като говориш с нея и й дадеш времето и свободата да споделя с теб, когато тя реши. Честно казано, вече бях забелязала, че не идва на храненията. Мисля, че е добре да я насърчим да не ни отбягва, за да й напомним колко много може да разчита на нас.

— Окей. Добре.

Доктор Джейн се намръщи.

— Може ли да ти дам един съвет?

— Абсолютно.

Тя стисна ръката му.

— Недей да се чувстваш отговорен за нещо, над което нямаш никакъв контрол. Това е рецепта за стрес, който ще те направи невероятно нещастен. Знам, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, но се опитай да не го забравяш. Видях как беше до нея през всеки момент от бременността. Няма нищо, което не си направил или не би направил за нея, и си фантастичен баща. Предстоят ви само хубави неща, уверявам те.

Куин си пое дълбоко дъх.

— Аха.

Тревогата отказваше да го напусне и той си напомни, че през бременността на Лейла бе научил, че може да има доверие на доктор Джейн. Лечителката му беше помогнала да извърви онзи път между живота и смъртта и нито веднъж не го беше повела в погрешна посока, нито веднъж не го беше излъгала, нито му беше дал лош съвет.

— Всичко ще бъде наред — увери го тя.

За съжаление, както се оказа, добрата лекарка грешеше.

Ала тя нямаше контрол над съдбата.

Нито пък той.