Избраницата

52

В средата на нощта, застанала в стаята за служителите в „При Салваторе“, Терез беше уморена, но доволна. Минаваше един часът, тя бе подредила масите си, събрала бе бакшишите и държеше резервната униформа, която щеше да отнесе вкъщи. Изпитваше удовлетворение от това как беше минало всичко. Беше объркала три поръчки, но не много сериозно: една грешна гарнитура, един ростбиф, който не беше опечен точно толкова, колкото трябваше, и беше поднесла тирамису вместо семифредо.

Имала бе осем поръчки от четирима гости, една от шестима и три двойки. Което бе страхотно заради бакшишите. Ако продължаваше по същия начин, щеше да е в състояние да се изнесе от сегашната си квартира до средата на януари. Единственото, което трябваше да направи, бе да спести достатъчно пари за депозит и едномесечен наем за някое що-годе свястно място и готово. Нямаше да има разходи по преместването — не е като да притежаваше кой знае какво.

— Е, това беше.

Емил се приближи и тя му се усмихна.

— Да, и още се държа на крака.

— Справи се добре. — Той също й се усмихна. — Отиваме на заведение. Искаш ли да дойдеш с нас?

— О, благодаря, но съм изтощена. Може би следващия път?

Той извади нещата от шкафчето си, вълненото палто и шалът му бяха семпли, но с добро качество.

— Значи, се разбрахме.

Терез кимна с облекчение.

— Чудесно.

— До утре, Терез.

Изрече го с френски акцент и от неговата уста името й прозвуча екзотично и изискано. Терез отново забеляза цвета на очите му. Толкова сини.

— Готов ли си, Ем?

Човешката жена, повикала го от прага, наближаваше трийсетте; имаше нещо остро в гласа, в погледа, в стойката на тялото й. Лиза? Нещо такова. Имаше тъмна коса, изсветлена в краищата, тъмни очи със завидно естествени ресници и крака, от които дънките, с които беше сменила униформата, се превръщаха в произведение на изкуството.

Не беше проявила особен интерес към Терез, но беше ясно, че си брани територията.

— Е?

Емил кимна.

— Готов съм. Чао, Терез.

Лиза или както там й беше името просто се обърна.

— Чао, Емил.

Терез затвори шкафчето и преметна резервната униформа през ръката си. Все още носеше онази, с която бе работила днес — беше прибрала в раницата си дрехите, с които бе дошла, защото беше прекалено уморена, за да се преоблече. Единственото, което искаше, бе да се добере до леглото си и да затвори очи, защото, ако знаеше нещо за келнерството, то бе, че следващата смяна щеше да дойде по-бързо, отколкото краката щяха да престанат да я болят, ако не си починеше.

Не можеше да не се възхити на човешките си колеги, които бяха излезли, за да се позабавляват. Обърна се, за да си върви…

И се закова на място.

— Ти? — прошепна, вдигайки очи високо, високо нагоре, към лицето на мъжа, за когото мислеше непрекъснато от предишната нощ насам.

Трез, сянката, братът на собственика… убийствено красивата фантазия от плът и кръв, която бе обсебила ума й, стоеше на прага по начин, по който никой човек не би могъл, широките му рамене заемаха цялото свободно пространство, главата му почти докосваше касата на вратата. Носеше тъмносив костюм, който подчертаваше тъмната му кожа, и ослепително бяла риза, която сякаш грееше в синкаво като лунна светлина върху сняг.

Лицето му бе по-красиво, отколкото го помнеше.

И това я накара да се зачуди дали долната му устна бе още по-мека, отколкото си я спомняше.

— Опитах се да стоя далече от теб — каза той тихо. — Издържах повече от двайсет и четири часа.

Терез отпусна бавно раницата на пейката.

— Ами… здравей.

Трез пристъпи от крак на крак и напъха ръце в джобовете си.

— Яла ли си?

— Ъ, не. Искам да кажа, опитах ястията в началото на смяната, но… не.

— Искаш ли да хапнеш набързо с мен?

— Да.

Това, че изобщо не се поколеба, вероятно я правеше да изглежда отчаяна. Не че я беше грижа: когато нарочно потискаш мисълта за това какво е добро за теб, не искаш да си оставиш прекалено много време за размисъл.

— Ела. — Той кимна над рамото си. — С колата съм.

Докато прекосяваха кухнята, Терез беше навела глава. Имаше чувството, че на брат му, собственика на „При Салваторе“, това няма да му хареса, а той стоеше до една от печките и готвеше. Разбира се, независимо дали беше свела очи, или не, едва ли щяха да останат незабелязани.

Когато стигнаха до служебния изход, Трез задържа вратата отворена и Терез изобщо не се изненада да види съвсем същото беемве — различен беше единствено цветът. Не се изненада и когато Трез заобиколи колата, за да й отвори вратата, и й помогна да се настани на седалката до шофьора.

Когато и той се качи, вътрешността на автомобила сякаш се смали, но тя нямаше нищо против, защото, господи, това тяло… И господи, миришеше толкова хубаво — одеколонът му, а може би неговото собствено ухание възбуждаха сетивата й.

— Къде искаш да отидем? — попита я, докато палеше двигателя и минаваше на задна предавка.

Радиото беше настроено на Сириус Екс Ем и тя се усмихна.

— Харесваме една и съща музика.

— Така ли? — попита той, докато подкарваше през паркинга.

— О, да. Обожавам Кент Джоунс.

— И аз. — Пред главния път, по който бяха опитали да поемат предишната нощ, поспря за миг. — Хей, знам една страхотна денонощна закусвалня. Не е нещо лъскаво…

— Аз не съм от лъскавите жени. Нещо обикновено е съвсем окей.

— Ти не си обикновена.

Интересно как думи като тези, излезли от устата на мъж, облечен като него, изглеждащ като него, справящ се с подобен автомобил като него, бяха, все едно й бяха връчили короната на Мис Америка, Нобелова награда за мир и ключовете за Бъкингамския дворец едновременно.

Е, добре де, може и да преувеличаваше, но гърдите й изведнъж запяха, а главата й олекна, сякаш бе пълна с мехурчета като чаша шампанско.

— Е, как мина първата ти работна нощ? — попита я, сякаш искаше да запълни тишината.

Терез се прокашля и понечи да отговори неангажиращо, започвайки с трите си грешки, но с него бе толкова лесно да се говори, че много скоро вече разказваше с подробности.

— Толкова се притеснявах, че няма да съм достатъчно добра. Работата наистина ми трябва, а на другите две, които си бях набелязала, не плащат толкова добре.

— Нуждаеш ли се от аванс или нещо такова? Бих могъл да ти заема…

— Не — отвърна тя рязко. — Но ти благодаря. Дойдох на този свят сама и сама ще се справя с проблемите си.

Главата му се обърна рязко към нея и тя поуспокои топката.

— Искам да кажа, не желая да бъда в тежест на никого.

Пълни глупости. Истината бе, че повече нямаше да допусне да бъде уязвима пред когото и да било, по каквато и да било причина. Но това би прозвучало прекалено отбранително и странно в този контекст.

— Какво ще кажеш за мача на „Сиракюз“? — подхвърли. — Непрекъснато си проверявахме телефоните в кухнята, докато чакахме поръчките.

— Господи, и аз бях залепен за телефона. Онази зонова защита беше щура…

Значи, и той си падаше по колежанския баскетбол, помисли си Терез с удивление. Ама сериозно, този мъж беше като еднорог.

Закусвалнята се оказа страхотна — предната й част беше преустроен вагон, а задната — истински ресторант с маси. Имаше адски нюйоркско излъчване, а сервитьорките бяха като излезли от сериала „Зайнфелд“, облечени в еднакви жизнерадостни униформи и с отношение, сякаш си влязъл с взлом в къщата им й си се изходил върху дивана им.

Фантастично.

— Специалитетите им са пайовете, кафето и запечените картофи — каза Трез, докато се настаняваха точно до един знак ИЗХОД. — И пържените картофи. Хамбургерите им също си ги бива. О, чилито също е страхотно. — Отвори менюто и плъзна поглед по него. — А, забравих, правят и страхотен сандвич „Рубен“. И ростбиф.

Терез притисна менюто до гърдите си и се усмихна.

— Случайно да си пропуснал Първото хранене?

Черните му очи се вдигнаха към нейните.

— Какво? А, да, тази нощ аз трябваше да отворя.

— Ресторант ли имаш?

— Не, клуб. Всъщност два.

Терез наклони глава на една страна и кимна.

— О, да, подхожда ти. Изглеждаш лъскав и изискан.

Сервитьорката им дойде до масата и само дето не им хвърли чашите с вода в лицата.

— Какво ще ядете.

Трез посочи към нея.

— Терез?

— Сандвич „Рубен“. Определено сандвич „Рубен“. Няма защо да гледам менюто.

— Пържени картофи или чипс — долетя сопнатият въпрос.

— Пържени картофи, ако обичате. Благодаря.

Сервитьорката погледна към Трез.

— Вие.

Не задаваше въпроси. Звучеше по-скоро така, както би звучал един обирджия, когато допре пистолет до челото ти и ти поиска портфейла.

Трез остави менюто настрани.

— Чийзбургер. Американско сирене. Средно опечен. Пържени картофи. Два ябълкови пая, две кока-коли и допълване на колите преди десерта. Сметката, моля, кеш, задръжте рестото.

Сервитьорката го погледна и кимна така, сякаш го фрасваше с юмрук в главата.

— Само така.

Тя се отдалечи, а Терез се засмя.

— Очевидно те бива с жените.

— Най-малкото с човешките жени, които сервират в два през нощта и на които им остават още четири часа, преди да могат да се приберат у дома.

Бъбриха си, докато жената не се върна с двете кока-коли, и продължиха по същия начин, когато отново останаха сами.

— О, да, открай време обичам баскетбола. Само „Мичиган Стейт“. Страшен фен съм на Изо. — Терез отпи малка глътка от кока-колата и се облегна назад с въздишка на удоволствие. О, ледената студенина, сладостта, мехурчетата. — Това определено е най-страхотната кока-кола, която някога съм опитвала.

— Дълга нощ, вероятно си жадна. — Той се усмихна. — Всичко е в сравнението.

Вярно беше. Да не забравяме и това, че този невероятен мъж седеше срещу нея.

— Как така не си обвързан? — избъбри.

Очите му се отвориха широко и тя изруга наум. Да не би да го беше изрекла на глас?

Тъмният му поглед се отмести рязко, плъзна се по празните маси и столове наоколо. В заведението имаше само още две двойки, и двете бяха на бара в предната част, и Терез беше почти сигурна, че ако не можеха да ги видят, той сигурно щеше да стане и да закрачи напред-назад.

— Извинявай — промълви. — Не е моя работа.

— Ъ, няма нищо. Ами да, предполагам би могло да се каже, че нещата с любовта просто не се получиха при мен.

— Не мога да си представя, че която и да било жена би зарязала някой като теб. — Терез потръпна и като затвори очи, поклати глава. — Окей, май ще е най-добре да млъкна.

Той се облегна назад и усмивката му се върна за миг.

— Намирам откровеността ти за освежаваща, как ти се струва това?

— Хей, имам идея. Защо не отдадем всичко, случило се през това излизане, на факта, че съм изтощена? Нали се сещаш, предварително оправдание за всичко, което ще излезе от устата ми? Мисля, че така и двамата ще се чувстваме по-добре накрая.

— Няма за какво да ти е неудобно.

— О, само почакай. Храната ни дори още не е пристигнала.

— Обичам откровеността.

— Така ли? Е, значи, извади късмет с мен. Родителите ми все казваха…

Гласът й заглъхна и той попита тихо:

— Какво?

Тя сви рамене.

— Е, нали се сещаш. Че нямам филтър на устата.

— Те в Мичиган ли са?

— Не.

— Да не са починали? — намръщи се Трез.

Как да отговори на този въпрос?

— Да. Майка ми и баща ми са мъртви.

— О, господи, толкова съжалявам. — Изглеждаше така откровен, устните му изтъняха, челото му се сбърчи. — Сигурно ти е много трудно.

— Затова дойдох в Колдуел.

— Ново начало? — Когато Терез кимна, ръката му помръдна, сякаш се канеше да улови нейната. После обаче се спря. — Не е лесно, когато си онзи, останал тук долу.

— Да говорим за нещо весело. — Терез разкърши врата си и се усмихна решително. — Нали се сещаш, всичко друго, освен семейства и несполучливи любови.

Той отвърна на усмивката й.

— Това ни оставя цял куп възможности.

— Нали?

— Хей, слушай, искаш ли да ми направиш услуга?

— Разбира се.

— Ще ми позволиш ли да ти намеря друго жилище? — Той вдигна ръце. — Знам, знам, не ми влиза в работата, но онзи квартал е наистина съмнителен и не казвам, че не можеш да се грижиш за себе си. Ясно е, че си интелигентна, способна жена, която може да ръководи живота си. Обаче сериозно. Толкова е опасно.

— Много си мил.

— Не съм сигурен, че повечето хора биха ме описали по този начин.

— Какво биха казали тогава?

Да, опитваше се да смени темата, но не защото предложението му я беше уплашило. По-скоро защото страшно й се искаше да приеме.

— Добро отклоняване.

— Моля?

— Много умел начин да ми кажеш да си гледам работата.

В този миг се появи сервитьорката и тръсна чиниите им на масата. Леле, помисли си Терез при вида на сандвича си. Ръжените филии бяха с размерите на дюшеци, а между тях трябва да имаше половин осолена крава.

— Това е най-красивото нещо, което някога съм виждала — заяви тя.

— Нали ти казах — съгласи се Трез.

Сервитьорката само изсумтя, но Терез предположи, че би трябвало да са благодарни, че не им изсипа гарнитурата от пържени картофи върху главите.

— Кажи ми — попита Трез, когато тя се отдалечи, — какво е отношението ти към кетчупа?

— Обожавам го.

Отвъртя капачката на шишето с кетчуп и й го подаде. Когато Терез приключи, той удави чийзбургера си с него.

— Относно предложението ми да ти помогна…

Терез вдигна внимателно половината от сандвича си.

— Не знам, мисля, че ако се задържа на работа в „Салваторе“, ще мога да се изнеса в средата на януари. Не е кой знае колко време дотогава.

— Знаеш ли, имам приятели, които притежават цял куп имоти в града. От расата са, нали се сещаш. Къщите са в добри квартали и се охраняват от… е, всичко е по последни технологии. Имат добри алармени системи и като бонус няма никакви наркомани във фоайето.

— Колко обаче би струвало нещо такова? — Терез поклати глава. — Все още не съм спестила за депозит и няма да мога да си позволя…

Той махна с ръка.

— Не се тревожи за това.

— Извинявай, но се налага. Забрави ли, сама се грижа за себе си.

И като стана дума за това, тя отвори широко уста и отхапа залък. О, дааааааа, на това му се казваше рай. Ръженият хляб беше мек като памук, но по ароматност не отстъпваше на дресинга.

Простена и Трез кимна.

— Бива си го, нали? Радвам се.

Зае се с хамбургера си и Терез беше впечатлена от маниерите му на хранене. Не мляскаше, нито се цапаше и час по час попиваше устата си със салфетката. Освен това успя да не покапе сакото си, което беше наистина впечатляващо.

— Това коприна ли е? — попита тя, кимвайки към тялото му.

— Сакото или ризата?

— Ъм… и двете.

— Да.

— Красиви са.

И бас държа, че онова, което се крие под тях, е още по-хубаво…

Клепачите му изведнъж натежаха.

— Не съм сигурен какво да отговоря на това.

Терез остави сандвича и се свлече на пейката.

— Господи.

— Няма нищо. — Очите му се спряха върху устата й. — Не се притеснявай.

Терез лапна последния залък от първата половина на сандвича си и избърса пръсти в салфетката.

— Знаеш ли какво, мисля, че ще е най-добре да си вървя.

— Не говори глупости.

— Очевидно само това правя тази вечер.

— Слушай какво ще ти кажа — рече той. — Реванширай ми се, като се настаниш в една от къщите на приятелите ми, за да не се чувствам виновен, ако ти се случи нещо.

— Защо да се чувстваш виновен? Аз не съм твоя грижа.

— Всеки мъж, всеки човек, който не се намеси, когато някой се нуждае от помощ, постъпва грешно.

— Ами депозитът и наемът за първия и последния месец…

— Ще измислим нещо. Нали се сещаш, разсрочени плащания. — Той сви рамене. — Виж, става дума за членове на расата, които се грижат един за друг. Трябва да се държим заедно в този свят. С човеците и лесърите ние сме малцинство.

Сервитьорката отново се появи, носейки новите кока-коли и две чинии с гигантски парчета ябълков пай. Със сладолед. След това извади кочана с листа на поръчката, откъсна сметката, сякаш бе обидила майка ти, и я плесна върху масата.

— Паят е за сметка на заведението. — Тя кимна към униформата на Терез. — В „При Салваторе“ ли работиш?

Веждите на Терез подскочиха.

— Да.

— Професионална учтивост. Лека нощ.

И тя се отдалечи, сякаш имаше мисия да затвори кухнята.

— Леле — каза Терез. — Това беше мило от нейна страна.

— Нямам нищо против хора, които са троснати, защото си изкарват почтено прехраната, работейки през нощта.

— Нито пък аз. И бих й благодарила…

— Но се притесняваше, че ще опре пистолет в главата ти? Добро решение.

Умълчаха се и Терез си представи как се връща в онзи бордей.

— Кога мога да се преместя? — избъбри.

Трез я погледна през масата и бавно се усмихна.

— Нека да направя едно-две обаждания и ще ти кажа.

Терез сведе поглед.

— Благодаря ти. — И веднага го погледна отново. — Но сама ще плащам за всичко. Не искам никакви намаления или нещо такова. Ще бъда просто обикновен наемател, става ли? Бих предпочела да остана където съм и да ме оберат, отколкото…

Трез вдигна ръка.

— Разбирам. Разбирам напълно. Просто ще се преместиш на място, където няма да е нужно да доказваш независимостта си, като те намушкат.

— Точно така. — Тя се пресегна и взе сметката. — И като стана дума, аз ще платя за тази вечеря, а ти любезно ще ми позволиш.

Трез отвори уста и тя сложи престорено ръка върху сърцето си.

— О, няма защо. Наистина, за мен е удоволствие и прекрасен начин да ти се отблагодаря за добротата. Освен това страшно харесвам мъже, които са достатъчно уверени в себе си, за да оставят една жена да им бъде равна. Страшно е секси.

Той затвори уста. Облегна се назад. Отново се приведе напред.

— Леле — каза най-сетне.

— Какво?

Той се прокашля и оправи разкопчаната яка на ризата си. Която беше съвършено права.

— Това е страхотен чийзбургер. О, да. И картофките си ги биваше.

Върху лицето на Терез се разля усмивка.

— Само почакай, докато стигнеш до пая. Мисля, че и на двамата страшно ще ни хареса.