Избраницата

38

Следващото място, на което Кор се дематериализира, беше необитавано. Малката къщурка и по-голямата фермерска къща малко по-назад се намираха извън границите на Колдуел и докато приемаше физическите си очертания в сипещия се сняг, Кор изобщо не се изненада, че в нито един от прозорците на двете постройки не видя запалени лампи, огън или движещи се фигури.

Пое през снега покрай къщурката и навлезе между дърветата, което, слава богу, предлагаха известна защита срещу силния вятър. Беше купил двете постройки и прилежащата им земя за Лейла и себе си. Таил бе фантазия (макар никога да не я бе изричал на глас, нито да я беше признавал наистина пред себе си), че двамата биха могли да се приютят в къщурката, с нейното очарование и уют, докато мъжете му се разполагат в голямата фермерска къща насреща.

Тя дори бе идвала тук няколко пъти, отдавна, когато все още беше бременна и толкова сияйно красива, че му бе почти невъзможно да не каже неща, които нямаше никакво право да изпитва, още по-малко пък да изрича на глас. А после тя го бе предизвикала за чувствата му, давайки му съкрушително точна картина на слабостта, която изпитваше към нея.

Именно тогава я беше отпратил. Наговорил й бе жестоки неща, които не мислеше, защото това бе единственият начин да я накара да го остави. Ама че воин. Страхливец, когато ставаше дума за нея. Само че не беше виждал никакво бъдеще за тях двамата, пък и бе започнал да се тревожи за безопасността й с напредването на бременността. Но най-вече беше ужасен от това колко добре успяваше да го разчете тя.

Ужасен от властта, която имаше над него.

Така че тя си бе тръгнала. А после го бяха пленили.

И ето че сега двамата имаха този момент в окото на бурята, кратък период на покой, който щеше да свърши в мига, в който той откриеше онова, което търси.

Прозорците на първия етаж на голямата къща бяха заковани, стъклата — покрити с шперплат от копелетата. Входната врата обаче не беше заключена и когато Кор я бутна, тя изскърца толкова силно, че заглуши дори неумолимия рев на бурята.

Нарочно не бяха смазали пантите — най-евтината алармена инсталация на света.

Очите му привикнаха към мрака. Стаите бяха празни, единствено дъски на пода и паяжини, но бойците му никога не се бяха интересували от удобствата на цивилизацията. Ако преживееш военния лагер на Блъдлетър, нямаш нужда дори от покрив над главата си. Стига ти това, че до гърлото ти не е опряна кама.

Кор извади една от сигналните ракети от якето си и я задейства, при което съскащата червена светлина описа голям кръг около него.

Обиколи всички стаи на долния етаж, а стъпките му отекваха в празната студена къща. Държеше сигналната ракета пред себе си и оглеждаше стените, касите на вратите, подовете.

Нужни му бяха три обиколки на гостната, трапезарията, кухнята от четиресетте години и банята, преди да го види. Не можа да сдържи усмивката си, когато приклекна в ъгъла на гостната.

Онова, което най-сетне беше привлякло вниманието му, беше драскотина върху дъските на пода, нещо, което лесно можеше да ти убегне… което самият той едва бе забелязал. Ала когато се вгледа отблизо, видя, че драскотината сочи към източния ъгъл и неголяма купчинка от прах, клечки и листа.

Толкова невзрачна купчинка боклуци, сякаш някой беше взел метла и се беше опитал да поразтреби, но бе изгубил интерес, преди да стигне до лопатката.

Навеждайки светлината към пода, той бутна боклуците настрани и погледна съобщението, което му бяха оставили.

— Достоен мъж — промърмори, докато се взираше в драскотините върху дървото.

За непосветеното око това бяха просто нищо неозначаващи резки и точки. За него това бе карта на Колдуел, създадена на основата на предварително уговорена компасна ориентация, която не се водеше по севера, както и символи, които можеше да бъдат разбрани единствено от шайката копелета.

Кор никога не се беше научил да чете. Не беше умение, от което бе имал нужда в Древната страна, нито във войната, и не мислеше, че е нещо, което му липсва. За сметка на това беше забележително добър с посоките и имаше фотографска памет, умение, което се дължеше на необходимостта да може да си спомни колкото се може повече подробности, когато му покажеха или опишеха нещо.

Не си направи труда да търси оръжия. Не беше скрил нищо тук, а мъжете му несъмнено бяха взели своите със себе си.

Излезе през скърцащата врата, угаси сигналната ракета, хвърляйки я в снега, и като затвори очи, се дематериализира…

… приемайки очертанията си в тунел от вятър.

Поривите бяха толкова мощни, че трябваше да се обърне, и дори с гръб към него, вятърът беше прекалено силен, за да му устои. Ала така ставаше, когато се намираш на около сто етажа над земята, на покрива на Колдуелската застрахователна компания.

Побърза да се скрие зад няколко климатични инсталации с размерите на линейка и от там успя да се ориентира, използвайки изток, за да разчете правилно упътванията.

Бързо установи, че имаше проблем. Заради обилния снеговалеж не можеше да различи улиците достатъчно ясно, за да открие това, което търсеше: макар да имаше някои осветени ориентири, които даваха идея за разположението на града, не можеше със сигурност да намери търсеното от тук.

Единственият му шанс бе да слезе на улицата и да опита от там. Добрата новина? В нощ като тази, воините му щяха да си останат вкъщи.

Също като човеците, дори лесърите нямаше да излязат в нощ като тази. А копелетата му открай време не обичаха студа.

Ако все още се намираха в Колдуел, тази вечер щеше да ги намери.