Избраницата

11

В имението на Братството, през четири врати от стаята, където се беше разиграла драмата с пистолета, Тор лежеше върху леглото си, напълно облечен. Докато се взираше в балдахина над главата си, се мъчеше да убеди сам себе си, че релаксира… и не успя. Железните му бедра, потръпващите пръсти, начинът, по който очите му се въртяха на всички посоки… беше толкова отпуснат, колкото ток, течащ през жица.

Затвори клепачи и единственото, което бе в състояние да види, бе онзи пистолет, размахван напред-назад, и куршуми, летящи в имението.

Целият свят като че ли беше излязъл извън контрол…

— Донесох ти чай.

Преди да успее да се спре, Тор посегна към пистолета под мишницата си. Ала в мига, в който долови мириса на своята жена и разпозна гласа й, отпусна ръка и се съсредоточи върху нея. Обичната му шелан стоеше пред него с любимата му чаша в ръка, очите й бяха тъжни и сериозни.

— Ела. — Той се протегна, за да улови ръката й. — Ти си онова, от което имам нужда.

Придърпа я да седне до него, благодари й за чая и остави чашата настрани. А после с тръпка на облекчение я притегли върху гърдите си, обви ръце около нея и я притисна до сърцето си. — Лоша нощ — каза в уханната й коса. — Наистина лоша нощ.

— Да. Толкова се радвам, че никой не пострада, а освен това е рожденият ден на Уелси. Наистина, наистина лоша нощ.

Тор я отмести съвсем лекичко, за да се взре в лицето й. След смъртта на бременната му шелан от ръката на врага беше убеден, че никога вече няма да е способен да обича. И как би могъл след подобна трагедия? Ала тази добра, търпелива, предана жена, която сега стоеше пред него, беше отворила сърцето и душата му, давайки му живот, когато той беше мъртъв, светлина във вечния му мрак, питание в глада му.

— Как е възможно да си такава? — зачуди се, проследявайки очертанията на бузата й с върха на пръстите си.

— Каква?

Тя протегна ръка и приглади назад белия кичур, появил се в косата му, когато Уелси бе умряла.

— Никога не си изпитвала неприязън към нея, нито… — Трудно му бе да признае на глас пред Есен несекналата си привързаност към мъртвата. Никога не бе искал тя да се чувства по-маловажна. — Нито към чувствата ми към нея.

— И защо да го правя? Кормия никога не е изпитвала огорчение от това, че на хелрена й му липсва единият крайник. Нито пък Бет заради слепотата на Рот. Обичам те такъв, какъвто си, не какъвто би бил, ако никога не беше обичал друга, ако не я беше изгубил, а с нея и възможността да бъдеш баща.

— Би могла да бъдеш единствено ти — прошепна Тор, навеждайки се, за да долепи устни до нейните. — Да си единствената, с която бих могъл да бъда.

Усмивката й беше като сърцето й — открита, непресторена, приемаща.

— Колко удобно, при положение че аз изпитвам същото към теб.

Тор задълбочи целувката, но после изведнъж спря. И тя разбра защо, така както го разбираше винаги: не можеше да бъде с нея тази нощ или този ден. Не и докато не удареше полунощ. Не и докато рожденият ден на Уелси не отминеше.

— Не знам къде щях да бъда без теб. — Тор поклати глава, мислейки за настроението, в което бе, когато влизаше в пещерата, за да убие Кор. — Искам да кажа…

Докато Есен изглаждаше бръчката между веждите му, той се върна още по-назад във времето, към мига, в който Ласитър се беше появил насред гората, носещ торба, пълна с храна от „Макдоналдс“, и настояващ Тор да се върне при братята. Падналият ангел беше отказал да слуша каквито и да било доводи (което се бе оказало запазената му марка) и в крайна сметка те се бяха върнали обратно в имението.

Тор се бе намирал на косъм от смъртта, след като кой знае откога беше оцелявал сам в гората, пиейки единствено еленска кръв и нищо друго. По онова време беше имал план: опитвал се бе да умре от изтощение, защото не искаше да провери доколко е вярно суеверието, че самоубилите се не отиват в Небитието.

В размътения му ум да умре от глад бе изглеждало различно от това да си пусне куршум в черепа.

Ала това не беше неговата съдба. Така както да се върне в тази къща с падналия ангел не беше неговото спасение.

Не, него дължеше на жената пред себе си. Тя и единствено тя го беше спасила, любовта им бе онова, което го беше върнало от ада. С Есен перспективата да остане жив бе претърпяла коренна промяна и макар че все още имаше лоши нощи като тази, имаше и добри.

Тор отново се съсредоточи върху своята жена.

— Любовта ти ме преобрази.

Господи, беше почти така, сякаш Ласитър бе знаел как ще се развие всичко, бил е сигурен, че това е моментът Тор да се завърне и възкръсне за нов живот…

Той се намръщи, усетил някаква промяна в своята шелан.

— Есен? Какво не е наред?

— Извинявай. Просто се чудя какво ще се случи с Лейла.

Преди Тор да успее да отговори, някой заблъска по вратата, а подобна настойчивост можеше да означава само едно: викаха ги на оръжие. Да не би шайката копелета да бяха решили да нападнат?

Тор остави предпазливо Есен настрани, а после скочи от леглото и се хвърли към калъфа с кинжалите си.

— Какво става? — изкрещя. — Какъв е планът?

Вратата се отвори рязко — на прага стоеше Фюри, изглеждащ страховито.

— Куин е в Гробницата, сам с Кор.

Тор се вкамени за миг, докато премисляше различните възможни сценарии и стигна до заключението, че това означаваше само едно — ще му отнемат възможността да убие шибаното копеле.

— По дяволите, той е мой, не на Куин…

— Ти ще останеш тук. Нуждаем се от някой, който да е до Рот. Всички останали отиваме там.

Тор изскърца със зъби, задето го пращаха на резервната скамейка, но не беше изненадан. Пък и да пази самия крал едва ли можеше да се нарече понижение.

— Дръжте ме в течение.

— Естествено.

И като изруга, Фюри се обърна и се втурна навън заедно с останалите, чиито тежки ботуши вече думкаха по коридора със статуите.

— Върви — каза Есен. — Намери Рот. Това ще ти даде цел.

Тор погледна през рамо.

— Познаваш ме толкова добре.

Красивата му шелан поклати русата си глава.

— Имаш загадки, които все още ме пленяват.

Внезапна похот сгъсти кръвта му и от гърдите му се откъсна пърлено ръмжене.

— В полунощ. Ще си моя.

Усмивката й беше древна като расата и също толкова несломима.

— Нямам търпение.

Миг по-късно Тор вече беше в коридора и се чувстваше хванат натясно, въпреки че имението имаше… колко стаи? Ала когато стигна до отворената врата на кабинета на Рот, кралят едва не го помете.

— … как ли пък няма да остана тук. — Рот затвори двукрилата врата зад себе си и се отправи към голямото стълбище. — По дяволите, аз съм брат, имам право да бъда там…

— Господарю, не може да отидеш в Гробницата.

Докато Джордж, кучето водач на краля, скимтеше от другата страна на вратата, последният чистокръвен вампир на земята се втурна по стълбите с главоломна скорост.

— Рот. — Тор се втурна след него, без да си прави труда да понижи гласа си. — Спри. Не, наистина. Спри.

О, да, беше убедителен като тип със сигнални флагчета и две счупени ръце: не се изпречи пред него, не го сграбчи, не се опита да го принуди да остане вътре. И в крайна сметка нямаше да попречи на владетеля си да отиде в Гробницата. Където беше Куин.

Където беше Кор.

Защото, ако пазеше краля, трябваше да бъде там, където беше и той, нали? И ако по една случайност дългът го отведеше там, където се намираше онова копеле? Ееееее, вината нямаше да е негова, нали така? Освен това, като се имаше предвид в какво настроение беше Рот, всякакви доводи щяха да бъдат хвърлени на вятъра. Кралят беше изключително трезвомислещ… освен когато не беше. А когато чернокосото копеле с тъмни очила решеше да направи или пък да не направи нещо? Никой, ама никой не бе в състояние да го разубеди.

С изключение може би на Бет… и дори това невинаги беше сигурно.

Докато двамата с Рот прекосяваха фоайето с мозайката, изобразяваща разцъфнало ябълково дърво, Тор подхвърли отегчено:

— Ама сериозно. Остави другите да се погрижат. Спри.

Рот не се поколеба, нито забави крачка. Въпреки че беше незрящ, познаваше имението толкова добре, че знаеше точния брой стъпала, посоката, дори на каква височина се намираше огромната брава, към която посягаше. Продължиха по същия начин и много скоро щяха да стигнат до пещерата на северния склон на планината.

Само че… когато Рот отвори рязко вратата на вестибюла и отвън нахлу свеж въздух, Тор си пое дълбоко дъх. И начаса обзелата го лудост се изпари.

Я чакай, помисли си. Какво правеше, по дяволите?

Едно беше сам да откачи, съвсем друго да се провали в работата си на телохранител и да позволи на краля да се озове в ситуация, в която животът му може би щеше да е в опасност. Освен това, ама че идиотщина — да иска да убие Кор, задето беше прострелял Рот, като в същото време е готов да остави краля да отиде на място, където може би ги очакваше засада. Сега шайката копелета бяха дори още по-непредсказуеми. Ами ако нещо се объркаше там долу покрай изпълненията на Куин и Кор успееше да се освободи? Ако откриеше момчетата си? Нападнеше Братството?

Докато Рот се втурваше през вестибюла и изхвърчаше в нощта навън, Тор най-сетне се залови за задълженията си.

Този път скочи пред краля, сложи ръце на гърдите му и вперил поглед в непрогледните му очила, каза:

— Спри. Не мога да те оставя да отидеш в Гробницата. Колкото и да си търся повод да отида там и да се оправя с шибания задник на Кор, както аз искам, не бих могъл да живея със себе си, ако…

Чао, чао.

Без нито дума, нито миг колебание, Рот просто изчезна. Което означаваше, че Тор беше прав (кралят наистина правеше каквото си поиска) и адски глупав, задето не го беше съборил още на стълбището.

— Проклятие! — измърмори, докато вадеше двата си пистолета от кобурите им.

Собственото му дематериализиране прекъсна остатъка от ругатните, които се гонеха в мозъка му. Миг по-късно вече приемаше очертанията си в гъстата гора, на мястото, откъдето го бяха изхвърлили насила преди не повече от час.

О… господи.

Кръв. Насред поривите на вледеняващия вятър Тор усети кръвта на Кор.

Копелето беше навън? Какво, по дяволите? Защото миризмата не беше едва доловима, идваща от някоя рана, получена дълбоко в пещерата?

Не, тя беше в краката му, по изпопадалите борови иглички и пръстта. Диря.

Бягство.

Въпреки че поривът да проследи копелето беше почти неудържим, Рот беше по-важен. Обърна се рязко и изтича до краля.

— Господарю! — Очите му обхождаха мястото, мъчейки се да забележат каквото и да било движение. — Какво ти става, по дяволите! Трябва да те махнем от тук!

Без да му обръща никакво внимание, Рот се отправи към пещерата, откъдето долитаха гласовете на братята и му служеха като ориентир. Тор се поколеба дали да не го спре, но по-добре вътре с Братството, отколкото навън в гората, където бяха уязвими.

Човече, сериозно щяха да си поговорят след това обаче.

Страхотна нощ за цялото имение. По дяволите.

Миризмата на кръв беше по-наситена тук и, да, Тор усети как го жегва завист. Куин очевидно се беше бил с копелето. Ала нещо се беше объркало. Диря от боси крака и кръв излизаше от пещерата, Куин също кървеше. Тази миризма бе не по-малко силна.

Дали все още беше жив? Ами ако Кор бе успял да го надвие и да му отнеме ключа за пещерата? Но как бе възможно? Кор лежеше полумъртъв на онази носилка.

Водени от светлината на факлите, Тор и кралят навлизаха все по-дълбоко в пещерата, докато най-сетне стигнаха до останалите… и Тор се изправи пред гледка, която бе толкова неочаквана, колкото и необяснима.

От другата страна на портата Куин седеше по задник на каменния под, подпрял лакти на коленете си. Течеше му кръв от няколко места, а повърхностното му дишане подсказваше, че вероятно има няколко счупени ребра. Дрехите му бяха станали на нищо, изцапани с кръв, която трябва да беше не само негова, но и на Кор, кокалчетата му бяха разранени.

Ала не това беше странното.

Ключът на портата беше отвън. Лежеше на пода, сякаш бе оставен там нарочно.

Трима от братята стояха около него така, сякаш всеки момент щеше да избухне, и всички говореха един през друг. Млъкнаха в мига, в който забелязаха присъствието на Рот.

— Какво, по дяволите! — каза някой.

— Исусе, Мария и Йосиф! Какво, по дяволите? — Окей, това беше Бъч.

Още от братята се присъединиха, ала кралят нямаше намерение да си губи времето с това.

— Какво виждам? Някой да ми каже какво виждам!

В последвалата тишина Тор зачака някой от пристигналите първи да се обади и да им обясни какво става. Само че май никой не искаше да се пише доброволец.

„Много добре, по дяволите“ — помисли си Тор.

— Куин е в съзнание, кърви и е заключен в Гробницата. Ключът… — Тор поклати глава срещу портата — е от нашата страна. Куин, Кор с теб ли е, или не?

Макар че кървавата диря в гората бе достатъчен отговор.

Куин отпусна глава и разтърка тъмната си коса, описвайки кръгове там, където тя и бездруго беше сплъстена.

— Избяга.

Последва същински взрив от ругатни. Сякаш някой беше изпуснал по едно пиано върху краката на всеки от братята и те използваха ругатните като болкоуспокояващо.

Схванал необходимостта от бърза реакция, Тор не им обърна внимание. Извади телефона си, включи фенерчето и плъзна лъча наоколо. Не беше трудно да проследи следите в пясъка и пръстта и той тръгна след тях към изхода на пещерата. Кор по-скоро се беше тътрил, отколкото вървял, очевидно спъван както от месеца, прекаран на легло, така и от онова, което се беше разиграло между него и Куин.

Когато навлезе в гората, Тор приклекна и описа кръг със светлинката на фенерчето. Зад него кипеше спор между Рот и Братството, дълбоките гласове отекваха между каменните скали, но той ги остави да се разправят. Изключи светлината на телефона, прибра го в задния си джоб и пое напред. Не си беше взел палтото, когато излезе от имението, ала минусовата температура не го притесняваше. Прекалено погълнат бе от това да се прави на хрътка, душейки въздуха. Кор беше поел на запад.

Тор се затича, ала не можеше да се движи твърде бързо — вятърът непрекъснато менеше посоката си и беше трудно да следва дирята. А после тя просто изчезна.

Тор се обърна и се върна назад, докато отново я откри… и пак я загуби.

— Ти, шибано копеле — изсъска той в нощта.

Как, по дяволите, този изнемощял, ранен задник бе успял да се дематериализира, Тор никога нямаше да разбере. Фактите обаче бяха неоспорими: единственото възможно обяснение за това дирята да изчезне толкова внезапно бе, че незнайно как копелето бе намерило достатъчно сили и воля, за да се изпари.

Ако Тор не го ненавиждаше толкова яростно, вероятно почти би изпитал уважение.

Когато отново прие физическите си очертания, Кор беше гол, свлечен на купчинка сред потънали в сняг храсталаци дълбоко в гора, в която вече не растяха борове, а кленове и дъб. Пое си рязко въздух, заповядвайки на очите си да действат, и когато пейзажът дойде рязко на фокус, разбра, че се беше махнал от земите на Братството. Защитния мис, който замъгляваше всичко там, го нямаше, завърнало се бе и чувството му за ориентация.

Не че имаше представа къде е.

По време на бягството си бе успял да се дематериализира на три пъти. Първия — на около петдесетина метра от пещерата; втория — навярно на около километър надолу по планината и накрая тук, в някаква равна местност, покрита с трева и дървета тук-там, което означаваше, че бе достатъчно далече от планината, където го бяха държали в плен.

Обърна се по гръб и изпълни дробовете си с въздух, молейки се за сила.

Непосредствената заплаха за живота му беше отминала и изведнъж го завладя непреодолима немощ, толкова смъртоносна, колкото и всеки враг от плът и кръв. И разбира се, студът, който още повече влошаваше липсата на енергия, забавяйки бездруго бавните му рефлекси, както и пулса му. Нищо от това обаче не бе най-голямата му тревога.

Обърна глава и погледна на изток.

Първите лъчи на слънцето щяха да стоплят хоризонта само след час. Дори в това си състояние, вече усещаше предупредителните тръпки по голата си кожа.

Заповяда си да вдигне глава от земята и да се огледа за някакъв подслон — пещера може би или пък купчина скали… паднал, гниещ дънер, в чиято хралупа да може да се скрие. Единственото, което виждаше, бяха дървета, чиито голи клони образуваха балдахин, който нямаше да е достатъчна защита от лъчите на утрото.

Щеше да бъде изпепелен в мига, в който слънцето изгрееше напълно.

Поне тогава щеше да се стопли. И поне тогава всичко щеше да свърши.

Колкото и ужасно да бе да изгориш до смърт, то не можеше да се сравнява с мъченията, на които братята несъмнено щяха да го подложат. Мъчения, които щяха да бъдат напразни, ако целта им бе да се доберат до информация за шайката му копелета.

Като за начало войниците му със сигурност бяха спазили протокола и след неговото изчезване бяха преместили лагера си на друго място. Смърт или плен бяха единствените обяснения за отсъствието му, а нямаше логична причина да се мъчат да отгатнат кое е по-вероятно. Освен това не би предал бойците си дори ако го изкормваха. Щом Блъдлетър не беше успял да го прекърши, никой друг нямаше да успее.

Но разбира се, сега всичко това се обезсмисляше.

Кор се обърна на една страна, сви крака до гърдите си, обви ръце около себе си и потрепери. Листата под него едва ли можеха да се нарекат меко ложе, острите им замръзнали краища се впиваха в кожата му. И докато блуждаеше наоколо като инквизитор в търсене на нови жертви, вятърът като че ли му обръщаше особено внимание, замеряше го с пръст и късчета кора, крадеше още повече от отслабващата топлина на тялото му.

Кор затвори очи и част от миналото се завърна…

Беше декември на деветата му година и той стоеше пред порутената колиба със сламен покрив, където живееше с бавачката си. Всъщност всяка вечер, след като мръкнеше, той бе изхвърлян навън, прикован на място за врата, допускан вътре само когато слънцето се покажеше и хората скоро щяха да излязат. През по-голямата част от самотните студени часове, особено през зимата, той се сгушваше до външната стена на дома си, движейки се, доколкото му позволяваше веригата, само за да се скрие от вятъра.

Стомахът му беше празен и щеше да си остане така. Никой от вампирите, живеещи в малкото им селце, нямаше да се приближи, за да му предложи храна в глада му, а бавачката му определено нямаше да го нахрани, преди да е принудена. И дори тогава щяха да бъдат просто остатъци от онова, което беше яла тя.

Кор докосна уста с мръсната си ръка, прокарвайки пръсти по разкривения белег, който минаваше между горната му устна и основата на носа. Дефектът беше там от раждането му и именно заради него майка му го беше прокудила от бебе, захвърляйки го в ръцете на бавачката му. Без никой друг, който да се грижи за него, той се бе мъчил да я направи щастлива, ала с нищо не можеше да й угоди. А тя като чели черпеше наслада от това да му повтаря отново и отново как рождената му майка го бе пропъдила далече от очите си, как той бе проклятие, стоварило се върху една достойна жена с благородно потекло.

Най-разумно би било да се махне от очите на бавачката си, от дома й. И все пак тя не му позволяваше да избяга. Беше се опитал преди време, но не бе успял да стигне по-далече от началото на полята, които ограждаха селцето им. В мига, в който отсъствието му беше забелязано, тя го бе намерила и го беше пребила толкова жестоко, че той се беше свил разтреперан и плачещ пред нея, молейки я да му прости, без и сам да знае за какво.

Ето защо бяха започнали да го оковават.

Металната верига тръгваше от грубия нашийник около гърлото му и стигаше до железния кол, забит до ъгъла на колибата. Никакво скитосване повече и никаква промяна в позата, освен ако не трябваше да се облекчи или да се предпази от стихиите. Грапавата кожена лента около врата му беше прежулила рани върху кожата му и тъй като никога не я сваляха, нямаше как да зараснат. Ала той отдавна се бе научил да търпи.

Животът му, откакто се помнеше, се свеждаше до това да оцелява.

Сви колене до мършавите си гърди и обви ръце около краката си, потрепервайки. Цялото му облекло се състоеше от една от изтърканите вълнени наметки на бавачката му и чифт мъжки панталони, толкова големи, че ги завързваше с въже под мишниците си. Стъпалата му бяха боси, но ако ги държеше под наметката, нямаше да замръзнат.

Вятърът виеше между оголелите дървета и очите на Кор се разшириха, докато оглеждаха мрака, в случай че наистина беше чул вълк. Боеше се до смърт от тях. Ако един или цяла глутница го нападнеха, щеше да бъде изяден, сигурен беше в това, защото веригата би му попречила да се покатери на някое дърво или да стигне до вратата на колибата.

А не смяташе, че бавачката му ще го спаси. Понякога наистина вярваше, че тя го бе оковала с надеждата да бъде изяден — смъртта му от природни стихии или от диви зверове щеше да я освободи, като в същото време вината нямаше да е нейна.

Пред кого отговаряше обаче, Кор нямаше представа. Ако майка му се бе отказала от него, кой плащаше за издръжката му? Баща му? Кор нямаше представа кой е той и никога не го беше виждал.

Зловещ вой разцепи нощта и той потръпна.

Беше вятърът. Трябва да бе просто вятърът.

Опитвайки се да намери нещо, с което да успокои ума си, Кор се загледа в топлата жълта светлина, която струеше от единствения прозорец на колибата. Тя потрепваше и огряваше оплетените пипала на изсъхналите малинови храсти, които растяха около колибата, карайки трънливите храсталаци да се движат, сякаш бяха живи… и той се помъчи да не вижда нищо зловещо в постоянното им помръдваме. Не, вместо това прикова очи в светлината и се опита да си представи, че е пред огнището вътре, грее ръцете и краката си на огъня и слабите му мускули се отпускат от вкочанената си защита срещу студа.

В напразните си бленувания той си представи как бавачката му се усмихва и протяга ръце, подканяйки го да се сгуши на сигурно до нея. Представи си как го милва по косата, без да я е грижа, че е мръсна, и му предлага храна, която беше прясна и приготвена специално за него. След това щеше да се изкъпе, да изчисти кожата си и да свали нашийника от врата си. Целебно мазило щеше да облекчи болката му, а после тя щеше да му каже, че не я е грижа, дето не е съвършен.

Щеше да му прости за съществуването му и да му прошепне, че неговата мамен всъщност го обича и много скоро ще дойде за него.

И тогава той за първи път щеше да заспи дълбоко, страданието му щеше да е свършило най-сетне…

Нов вой прекъсна мечтанията му и той се върна рязко към действителността, обхождайки отново с поглед храсталаците и оголелите дървета.

Открай време беше така, това махало между нуждата да си дава сметка какво се случва около него в случай на нападение… и това да търси подслон в ума си, за да избегне онова, от което не бе в състояние да се спаси.

Сгуши глава и отново стисна очи.

Имаше и друга фантазия, на която се отдаваше, макар и не толкова често. Преструваше се, че баща му, когото бавачката му никога не споменаваше, но когото Кор си представяше като свиреп защитник на расата, пристига, възседнал боен жребец, и го отнася далече от тук. Представяше си как великият воин го повиква, качва го на седлото, нарича го с гордост „синко“. А после двамата се понасят в буен галоп, а гривата на жребеца брули лицето на Кор, докато двамата се впускат да дирят приключения и слава.

В действителност това бе точно толкова невероятно, колкото и да го приемат радушно в колибата…

Тропот на конски копита в далечината оповести нечие приближаване и за миг сърцето му подскочи. Да не би да беше призовал своята мамен? Баща си? Нима невъзможното най-сетне се беше случило…

Не, не беше ездач. А великолепна карета, позлатена и теглена от два бели жребеца. Имаше дори униформен кочияш и лакеи отзад.

Беше член на глимерата, аристократ.

Един от лакеите скочи и отвори вратата на облечена в пищна рокля и хермелинови кожи жена — Кор никога не беше виждал някой толкова красив, нито бе вдъхвал нещо и наполовина толкова ароматно.

Промени позата си, така че да може да погледне иззад ъгъла на колибата, потръпвайки, когато грубата кожа на нашийника се впи в ключицата му.

Величествената жена не си направи труда да почака, просто накара лакея да отвори широко скърцащата врата.

— Харм се обвърза с нея при раждането на момчето. Свършено е. Свободна си, повече няма да иска това от теб.

Бавачката му се намръщи.

— Какво говориш?

— Вярно е. Татко помогна със значителната зестра, която той искаше. Сега нашата братовчедка е неговата шелан, а ти си свободна.

— Не, това не може да бъде…

Двете жени влязоха в колибата, оставяйки лакея навън и затваряйки вратата зад себе си, а Кор се изправи с усилие на крака и надникна през прозореца. През дебелото, пълно с мехурчета стъкло видя как бавачката му продължава да реагира с изумление и неверие. Другата жена обаче очевидно успя да уталожи възраженията й, защото се възцари пауза, последвана от невероятно преобразяване.

Такава радост се разля по лицето на бавачката му, като запалено наново студено огнище; вече не беше изхабеният призрак на грозота, който беше някога, а нещо съвсем различно. Цялата грейна, дори и в окъсаните си дрехи.

Устните й се раздвижиха и въпреки че не можеше да я чуе, Кор знаеше точно какво казва: Свободна съм… свободна съм!

През вълнообразното стъкло той я видя да се оглежда наоколо за вещите си.

Щеше да го остави, помисли си с паника.

Сякаш прочела мислите му, бавачката поспря и погледна към него през прозореца, а светлината на огъня играеше по зачервеното й развълнувано лице. Когато очите им се срещнаха, той допря умоляващо длан до мръсното стъкло.

— Вземи ме със себе си — прошепна. — Не ме изоставяй…

Другата жена погледна към него и начинът, по който потръпна, издаваше, че от вида му й се повдига. Каза нещо на бавачката и жената, която се беше грижила за него през целия му живот, не отговори веднага. А после лицето й се вкамени и тя се изпъна, сякаш се подготвяше да посрещне студен вятър.

Кор заблъска по прозореца.

— Не ме оставяй! Моля те!

Двете жени се извърнаха от него и излязоха забързано навън. Кор изтича след тях, мъчейки се да стигне при тях, преди да са се качили в каретата.

— Вземете ме със себе си!

Втурна се толкова рязко, че когато стигна до края на веригата, дръпването около врата му беше толкова силно, че го събори; приземи се тежко на земята, а сблъсъкът изкара въздуха от дробовете му.

Без да му обръща никакво внимание, жената в изисканите дрехи повдигна полите си и наведе глава, за да се качи в каретата. Бавачката му побърза да влезе след нея, вдигнала ръка до слепоочието си, за да закрие очите си от него.

— Помогни ми! — Кор задращи по въжето, разранявайки плътта си. — Какво ще стане с мен?!

Един от лакеите затвори позлатената врата. И се поколеба, преди да се върне на мястото си отзад.

— Недалече от тук има сиропиталище — каза той дрезгаво. — Освободи се и тръгни на север. На петдесет левги от тук ще намериш други.

— Помогнете ми! — изкрещя Кор, когато кочияшът изплющя с юздите и конете се втурнаха напред, понасяйки каретата по черния път.

Кор продължи да крещи, докато го изоставяха, докато звуците на отдалечаващата се карета заглъхваха в далечината… докато не затихнаха съвсем.

Сълзите се вледеняваха върху лицето му от вятъра, сърцето думкаше в ушите му, така че беше невъзможно да чуе каквото и да било. От възбудата и ужаса му стана толкова горещо, че запрати наметката настрани и кръвта, течаща по врата му, покапа по голите му гърди и огромните панталони.

Петдесет левги? Сиропиталище? Да се освободи?

Толкова простички думи, дошли от гузна съвест. И напълно безполезни за него.

Не, помисли си Кор. Сега нямаше никой, на когото да разчита, освен на себе си.

Макар да му се искаше да се свие на кълбо и да заплаче от страх и мъка, знаеше, че трябва да се стегне, защото отчаяно се нуждаеше от подслон. С тази мисъл, потисна чувствата си и сграбчи веригата с две ръце. Задърпа я с всички сили, мъчейки се да я отскубне от нашийника, а металните халаки издрънчаха.

Докато се напрягаше, си повтаряше, че каретата не може да е стигнала прекалено далече. Навярно все още би могъл да я настигне, ако се освободеше и побегнеше…

Каза си също така, че не неговата мамен си беше тръгнала току-що, след като го беше лъгала през всичкото това време. Не, това бе просто обикновена бавачка.

Нетърпимо бе да мисли за нея другояче.