Градска готика

7.

Лео се наведе напред в креслото и надникна през завесите.

— Колко пъти ще поглеждаш през проклетия прозорец? — попита го Пери. — Да не смяташ, че полицията ще пристигне по-бързо, ако гледаш?

Младежът сви рамене, остави завесата да се спусне на мястото си и се прегърби в стола.

— Зяпането през този прозорец — продължи Пери, — няма да доведе до друго, освен да привлече нежелано внимание!

— Я остави момчето на мира! — скара се Лауанда на съпруга си. — Та ти правеше същото допреди малко!

Крис, Дуки, Маркъс и Джамал се изкикотиха в ъгъла.

Пери си гаврътна отново от бирата и стрелна жена си с мръсен поглед над ръба на кутийката. Бяха минали петнайсет минути от обаждането на 911, и поне засега никой не бе реагирал на повикването. Той беше предложил на момчетата да почакат ченгетата отвън, но Лауанда набързо отхвърли идеята, като ги покани в дневната. Така че сега му се налагаше да ги забавлява, а би трябвало да се приготвя да си ляга. Публиката в студиото по телевизора се разсмя, когато Тайлър Пери се втурна да обикаля наоколо в женски дрехи. Домакинът простена, чудейки се защо му е затрябвало на човека във всичките си шоута и филми да се преоблича като дебела дама. Мразеше ситуационните комедии на Тайлър Пери, но ги гледаше, понеже обикновено Лауанда контролираше дистанционното. Всяка вечер с ужас се посвещаваше на епизодите на „Танцувайки със звездите“ и смотаните комедийки.

— Ченгетата няма да дойдат — заяви Маркъс. — Губиме си времето, йо!

— Може — съгласи се Лео, — а може би ще. Но поне направихме нещо.

— Това е хубав девиз — похвали ги Лауанда, поднасяйки им чиния с бисквити. — Ще стигнеш далеч в живота, ако се придържаш към него!

Лео се усмихна, но Пери можеше да познае, че младежът просто угажда на жена му.

— Къде да стигне? — попита Джамал. — До съседната улица? Мамка му, г-жо Уоткинс! Няма къде да се бяга от тоя квартал, освен ако човек не го бива в рапа или в баскетбола. Или му се продават дроги.

— Правилно си сфанал лайната! — съгласи се Дуки.

— Бих била благодарна, момчета, ако не псувате в къщата ми! — Лауанда остави бисквитите. — На г-н Уоткинс му е разрешено, но само защото е стар и с установени навици!

— Извинявайте! — Дуки се прегърби.

— Няма нищо. И ме чуй. Хич да не казваш, че няма накъде да се бяга от този квартал. Не мисли по този начин. Винаги има възможности. Просто трябва да почакаш да се отвори правилната врата. Можеш да станеш какъвто си пожелаеш. Хората казваха, че никога няма да има черен президент, но грешаха, нали така?

— Той не е черен — възрази Джамал. — Майка му е бяла.

Лауанда се намръщи.

— Я покажи малко уважение! Човекът ти е президент. Знаеш ли колко се е борил, докато се окаже там, където е днес? Трябва да взимаш пример от него, не от някакви си рапъри!

— Може — съгласи се Джамал — но това не променя факта, че майка му е бяла!

— И какво от това? — попита Лауанда. — Няма значение. Той е черен също като теб и мен.

— Мамка му, определено е по-черен от Крис — отбеляза закачливо Маркъс. — На тая улица няма друг по-жълт7 от него!

— Я се шибай, копеле! — отвърна Крис, повишавайки тон. — Престани. Казах ти и преди същото!

— Йо! — ревна Лео. — Тя ви помоли да си следите приказките, тъпи лайна такива! Стига с мръсните приказки!

Пери си дръпна голям гълток от бирата и наум наруга жена си за чувството за благотворителност и обществена отговорност. Погледна отново към телевизора, след това добави към списъка с неща за проклетисване и представата ѝ за качествен избор на развлекателни програми.

По стената затанцуваха фарове, изкървиха през завесите, втурнаха се по снимките в рамки и по часовника, който Пери и Лауанда бяха получили като сватбен подарък. Лео дръпна завесите и отново надникна навън.

— Синьодрешковците ли са? — полюбопитства Маркъс. — Да не се показаха най-сетне?

— Не — отвърна Лео, взирайки се по-внимателно. — Някаква стара баничарка. Обикаля наистина бавно, сякаш търсят нещо или някого.

— Отрядът за борба с организираната престъпност! — предположи Пери. — Или може би екип под прикритие?

— Не мисля — Лео поклати глава. — Изглежда доста скапано. Обаче я кара бял пич. Не го виждам съвсем добре, тъй че не съм сигурен, но не съм го мяркал наоколо досега. Също и бусчето.

— И накъде е тръгнал? — попита Пери.

— О, мамка му! — Лео се обърна и се втренчи в групата си. Беше се ококорил. — Към къщата!

Пери остави бирата си.

— Е, тогава трябва да са ченгетата!

— Да излезем навън да позяпаме! — предложи Джамал. — Може да видим някоя гнусотия!

Момчетата се надигнаха, но Лауанда вдигна ръка и им даде знак да седнат отново.

— Задръжте малко — каза тя. — Не знаем какво ще се случи. Ако има стрелба или нещо такова, тук сте в по-голяма безопасност!

Пери скочи на крака:

— Хубаво де, нека ходят да гледат! Няма какво да им стане, поне докато не идат чак до къщата!

„Освен това — помисли си той, — така ще ги махна от дома си по-бързо!“

Лауанда му се озъби. Пери отвърна на гримасата ѝ. Взираха се един в друг за момент, после той се предаде. Обърна се встрани с въздишка.

— Хайде, момчета! — подкани Лео и тръгна към вратата. — Вече отнехме твърде много от времето ви, г-жо Уоткинс! Време е да тръгваме. Благодаря, че ни позволихте да ползваме телефона!

— Момчета! — притеснена, Лауанда скочи от мястото си. — Наистина предпочитам да останете вътре!

Лео плъзна поглед от Пери към приятелите си и към Лауанда, а след това поклати глава.

— Няма нищо. Ще се оправим. Както каза г-н Уоткинс, няма кво да ни стане, ако се придържаме към тая част на улицата.

— Мамка му — промърмори Маркъс. — В този квартал може да ти стане нещо, все едно къде си. Копелетата се гърмят двайсчетри часа в денонощието!

Лауанда сложи ръце на кръста си, стисна устни и кимна на Пери.

— Върви с тях да чакаш навън!

Домакинът отвори уста да възрази, след това размисли. Беше виждал и преди това изражение на лицето на жена си. Ако ѝ се възпротивеше, щеше пак да спи на кушетката. Мразеше кушетката. Ебаваше се с бедрото му и с артрита му. Беше победен и си го знаеше. По-лошо — Лауанда също го знаеше. Той тръгна с увиснали рамене към вратата и последва тийнейджърите отвън на стълбището. Странният микробус тъкмо минаваше покрай къщата в края на улицата. Проследиха как светват светлините на стоповете, когато намали ход. След това шофьорът изключи фаровете. Миг по-късно возилото изчезна в тъмното. Луната бе закрита от облаци и в края на улицата се сгъсти мрак.

— Странна работа — промърмори Лео. — Какво, на майната си, е намислил?

Улицата бе притихнала. Пери не се чувстваше добре. Улицата никога не притихваше. Погледна към Лео и приятелите му и по стойките им позна, че покоят притеснява и тях.

От няколко пресечки разстояние отекнаха изстрели и всички се отпуснаха.

— Мислиш ли, че обикаля наоколо? — попита Маркъс. — Изучава обстановката, преди да отиде до вратата?

Пери сви рамене. Бусчето все още не се виждаше.

— Каквото и да прави — промърмори Лео — най-добре да се поразбърза. Те са вътре вече доста време!

Другите момчета замърмориха в съгласие. Пери кимна, но не отвърна. Личното му мнение беше, че за хлапетата вътре в къщата отдавна е твърде късно.

Положил една ръка на волана, Пол Синурия насочи бусчето към тротоара. В другата си ръка стискаше стиропорена чашка с вече хладко кафе, което беше купил от магазинче на отбивка по Пенсилвания Търнпайк. Беше го гарнирал с капка уиски „Джони Уокър Блек Лейбъл“, празната наполовина бутилка от което бе натикана под седалката му. С изключени фарове нямаше особено добра видимост — в близост до изоставената къща нямаше работещи улични лампи или други домове, а покривало дебели, пъплещи облаци скриваше почти пълната луна. Предната гума от страната на шофьора се удари в тротоара. Бусът се разтърси и завибрира, и след това отново се върна на пътя с подскок. Кафето плисна по слабините на Пол. Той с ругатня нагласи автоматичната скорост на „паркинг“. След това остави чашата в държача на таблото и порови из колата, докато намери торбичка от сандвичи със салфетка в нея. Избърса петносаните си панталони. Изглеждаше така, все едно се е напикал. Е, поне кафето не беше горещо.

По стереото на бусчето „Ню Аборшън“ на „Слипнот“ отстъпи на Джими Бъфет. Пол обичаше да казва на хората, че еклектичният му музикален вкус показва, че е човек на противоречията. Казваше, че е единственият червеев папагаляк8 в района. Но истината беше, че допреди няколко месеца не беше и чувал за „Слипнот“. Тогава в строителен обект, по който душеше, откри пълно с компактдискове куфарче. Всички бяха с хеви метъл — или с онова, което в днешно време минаваше за хеви метъл. Без дълги коси. Просто вокали, които звучаха все едно фронтмен на групата е Бисквитеното чудовище9. Беше продал повечето в една заложна къща, но си задържа дисковете на „Слипнот“. Харесваха му мелодиите им, а визията им му напомняше за KISS от едно време. Музиката им го зареждаше, преди да ограби някой парцел.

Като сега например.

Пол изключи двигателя, за да не привлече нежелано внимание ръмженето му на празен ход. След това отново попи кафето със салфетката и поклати глава, чудейки се — не за първи път — как е стигнал до тоя хал. Навремето беше базов координатор в дом за хора с умствени заболявания. Обичаше работата си. Да, вярно, понякога беше стресираща, но това напрежение изчезваше всеки ден, когато се прибираше при семейството си — съпругата му Лиса и двете им деца, Ивет и Себастиан. След това обаче домът бе закупен от по-голяма корпорация и те доведоха собствени хора за голяма част от работните места. След четиринайсет години и половина на тази си длъжност, Пол се оказа безработен.

Когато обезщетението му свърши, все още не си беше намерил работа. В неговия район нямаше други подобни домове, а когато търсеше извън района, откри, че много от тези институции също търпят съкращения. Отчаян, той се хвана на работа във фирма за преработка на метални отпадъци.

Което го доведе дотук.

В началото Пол беше изумен. Нямал си беше представа, че рециклирането на метален скрап е толкова голям бизнес. Представляваше процъфтяваща индустрия с оборот над шейсет и пет милиарда долара, въртящи се благодарение на нарастващата глобална икономика и разрастващия се обществен уклон към природосъобразен живот. Вторичните суровини от метал бяха най-големият внос на Америка в Китай — след електронните компоненти. Преди да се хване на работа във фирмата за скрап, Пол винаги си бе представял центровете за рециклиране като епизод от повторение на „Санфърд и син“10. Истината се оказа малко по-различна. В боклука имаше много пари.

Особено на черния пазар.

Беше започнал съвсем елементарно. И легално. Работеше във фирмата от седмица. В първия си почивен ден Пол проучи мазето и ъглите в гаража и бараката си за инструменти. Разнообразният, забравен боклук от семейния живот бе зарязан на тези места, нахвърлян в картонени кашони, пластмасови щайги за мляко, торби за боклук и кутии за обувки. Пол остана приятно изненадан от количеството рециклируеми материали, които откри — смачкани алуминиеви кутийки от безалкохолни (запазени за някакво отдавна забравено благотворително събитие, което не се беше случило), бронзови пръстени от стар електрожен, който вече не притежаваше, намотки медна жица, които бе спестил от разнообразни ремонтни дейности в дома, медни и бронзови фитинги за тръби и други разнообразни боклуци. Следващия понеделник ги беше замъкнал всичките до фирмата за скрап и бе изкарал достатъчно кеш да покрие едно от плащанията по заема на семейната кола.

Тъй че Пол тръгна да търси още. Преди това никога не бе нарушавал закона. Да, имаше някоя и друга неплатена глоба за паркинг, както и един случай на пиянство на обществено място, докато ходеше в колежа, но това беше всичко. Обаче се зае с черноборсаджийските кражби на метал така, все едно цял живот бе възнамерявал да върши точно това. Погледнато в ретроспекция, може би се бе чувствал зле от начина, по който се разви животът му — повечето от зрелите му години отдадени на компания, която го бе захвърлила като използван отпадък. Казваше си, че го прави за Лиса и за децата — парите, които носеше бяха повече, отколкото изобщо бе изкарвал през живота си, и макар че те не знаеха как ги изкарва, бяха много доволни от наличието им. Но истината беше, че се наслаждава на всичко това. След прекаран зад бюро живот, посветен на събрания на борда на директорите и паметни бележки, вечно под стрес, да си крадец на метали беше възбуждащо. Освобождаващо.

Той нахлуваше в строителни обекти, във все още ненаселени нови домове, в складове, в заводи за метални конструкции, в халета, в изоставени сгради и дори в други рециклиращи предприятия. Грабеше електрически кабели, алуминиеви релси и части, тръби, капаци за шахти, железопътни стрелки и винтове, електрически трансформатори, болтове и гайки — всичко, което можеше да препродаде. Успя дори да отмъкне сто и двайсет фута стомана и мед от стара изоставена радиокула в отдалечена част на Адамс Каунти.

Пол беше хитрец. Не крадеше близо до дома си, като вместо това предпочиташе да ровичка из целия щат и отскачаше дори до Охайо и Западна Вирджиния. Използваше баничарката, която не беше регистрирана на негово име и всеки път по време на акция сменяше номерата. Караше в рамките на ограниченията на скоростта и спазваше всички закони за движението, така че да не го спират. Тъй като повечето преработващи скрап институции изискваха шофьорска книжка за всяка трансакция, Пол се беше сдобил с две фалшиви. Когато продаваше суровините, правеше го от името на Майк Хеймбах или Джеф Ломбардо. Упражнявал се беше да разписва имената им на парчета хартия, докато подписите започнаха да изглеждат различни един от друг — и нямаха нищо общо с истинския му подпис.

Откакто икономиката бе тръгнала по нанадолнището, на Пол му се налагаше да краде повече метал от всякога. Цените на медта, оловото и цинка се бяха гмурнали към нива, по-ниски и от тези по времето на Голямата депресия. Пол бе принуден да дойде във Филаделфия, понеже беше чул, че тук има добра плячка и се надяваше да успее да компенсира по-ниските цени с по-голям добив. Досега не бе идвал в този край, така че просто си караше безцелно, докато не попадна на място, което му се стори обещаващо. Колкото по-дълбоко в града навлизаше, толкова по-зле изглеждаха кварталите. Пол заключи вратите и се взираше право напред, без да има желание да привлича внимание.

Сега, докато се вглеждаше в разпадащата се стара викторианска къща пред себе си, той се запита дали би трябвало да се поогледа наоколо за друг обект. Това място несъмнено вече бе изгребано до дъно. Изглеждаше определено древно — по-старо и по-голямо от всяка друга от къщите-близнаци, намиращи се по протежение на улицата. Той я позяпа още малко и прецени, че поне трябва да я проучи по-отблизо.

Пол излезе от буса и тихо затвори вратата зад гърба си. Погледна насам-натам по улицата, за да се убеди, че никой не го следи. По-нагоре по тротоара забеляза група хора, скупчени на една веранда, но не можа да познае дали гледат в неговата посока или не. Близо до тях, от другата страна на улицата, самотна проститутка се облягаше на тухлена стена, нагласяйки полата си. Като изключим тях, улицата беше пуста. Нямаше нито коли, нито пешеходци. Пол насочи погледа си към небето. Облаците все още покриваха луната. Беше почти сигурен, че дори ако групата на верандата на къщата гледа към него, нямаше да могат да го видят. Беше тъмно.

Отиде в задната част на баничарката, отвори вратата и придърпа към себе си голяма кутия с инструменти. Вътре имаше разнообразни предмети, които ползваше от време на време — фенерчета, резачки, ножици за метал, за болтове, крикове, колан с инструменти, отвертки, ключове, чукове, длета, кожени ръкавици и малка, ръчна ацетиленова горелка. Той нахлузи ръкавиците и размърда пръсти. След това грабна едно фенерче и плоска отвертка. Възнамеряваше набързо да проучи къщата. Ако му се стореше обещаваща, щеше да се върне при колата и да си вземе нужните инструменти за работа.

Пол се приближи предпазливо до къщата, нащрек за всякакъв знак, че я обитават скитници и други нежелани елементи. Постройката бе тиха. Той се промъкна по продънената веранда. Дъските простенаха под краката му. Посегна и изпробва вратата. Беше заключена. Разтърси бронзовата дръжка, учуден от устойчивостта ѝ, и си отбеляза, че трябва да я изкърти после. Макар че не се търсеше като медта, бронзът все пак докарваше прилична цена на пазара.

Пол заобиколи към страничната стена на къщата, надничайки през рамо, за да се увери, че брегът все още е чист. Когато излезе от полезрението на улицата, се приближи до един от прозорците на първия етаж и надникна вътре. Беше тъмно като в рог. Той включи фенерчето и посвети с него през прозореца. Светлината се отрази обратно към него. На Пол му отне секунда да осъзнае, че стъклото е боядисано в черно. Бърза проверка удостовери, че и останалите прозорци от тази страна на къщата също са боядисани. Поклащайки глава, той се вслуша отново. В къщата все още цареше тишина. Пол извади отвертката и почука по ъгъла на една от рамките. Стъклото се напука, но не се счупи — точно както той се надяваше, че ще се случи. Използвайки отвертката, откърти от прозореца триъгълно парче стъкло, след това светна с фенерчето вътре, надничайки в дупката.

Видя само тухли.

Някой е построил стена върху прозореца?

Сега вече го глождеше интерес. Ако някой си бе дал труда да предотврати по такъв начин нахлуванията, значи имаше вероятност сградата да е останала извън обхвата на крадци и бездомници. Нямаше начин да се отгатне какво ли ще намери вътре.

Пристъпи към втори прозорец и повтори процеса. Зад него откри друга тухлена стена, но зидарията беше с различна текстура и цвят. Пол предположи, че тази е била построена по друго време.

Няма начин, ще вляза вътре!

Той заобиколи къщата и намери задна врата. Тя също се оказа заключена и здрава като предната. Пол нямаше съмнения, че може да разбие и двете врати, но ако го стореше, щеше да вдигне доста шум и да привлече нежелано внимание.

Вместо това реши да провери дали къщата има мазе и, ако имаше, дали в него може да се влезе отвън — през някой предпазен панел или ако ще и просто стълбище. Претърсването му отне няколко минути и макар да определи, че сградата наистина е снабдена с мазе, то към него нямаше достъп отвън. Имаше обаче шахта на канализацията съвсем наблизо. Пол се зачуди дали тунелът води по някакъв начин към подземията. Понякога се случваше в старите къщи.

Върна се в баничарката и взе тънък, но здрав кабел. След това се насочи към шахтата. Прокара кабела през капака, стегна се и напъна здраво, сумтейки от усилието. През кръста му пробяга болка и сухожилията на врата му изпъкнаха, но капакът помръдна. На инч. После на два. Най-сетне успя да го махне от пътя си, разкривайки шахтата. Остави капака да падне на земята с приглушено издрънчаване.

По челото на Пол се стичаше пот. Избърса я с опакото на ръката си. Капаците на шахтите винаги го озорваха — но също така струваха добри пари. Трябваше да натовари този в баничарката, преди да си тръгне.

Пол взе фенерчето си и светна с лъча надолу в шахтата. В стената беше вградена ръждива желязна стълба. На дъното беше тъмно. Чуваше се звук от капеща вода. От тунела лъхна извънредно неприятна миризма. Пол се намръщи и извърна глава. Надушваше канал, очевидно, но имаше нещо друго. Нещо, което не можа да идентифицира.

— Мамка му — промърмори. — Стигнах чак дотук. Защо пък да не проверя?

Върна се при баничарката и извади работния колан. Пристегна го около изпъкналото си шкембе. Оборудва се с разнообразни инструменти — ръчната ацетиленова горелка, резачка за болтове, лост, отвертки и други пособия на занаята. Нямаше как да се отгатне какво ще му потрябва там вътре и нямаше особено желание да търчи напред-назад до буса. Доволен, Пол се върна при дупката. Пъхна фенерчето си под мишница, спусна се надолу по стълбата и изчезна от поглед.