Градска готика

22.

Не ѝ бе останало накъде повече да върви.

Кери бе претърсила всичко в опит да намери изход от безкрайната, объркваща мрежа от тунели, но в тъмното и с преследващите я на всяка крачка хищници това бе невъзможно. И така, в крайна сметка, тя реши да се насочи към единствения изход, за който беше сигурна, че съществува. Беше напълно безпочвена идея — и единствената възможна. Кери реши да се върне на горния етаж, в къщата, където бе започнало всичко, и да се надява, че може да открие как да се промъкне покрай барикадирания вход, капаните и дървените стени, които бяха изниквали от нищото. Нямаше представа какво се е случило с Хедър или Ксавиър, но се боеше, че може да са мъртви. Както прецени, ако бяха живи, все щеше да чуе писъците им отнякъде.

Краката ѝ трепереха от изтощение. Одраскванията и порязванията по тялото ѝ горяха. Тресеше я и устата ѝ бе пресъхнала. Нещастна и вцепенена, Кери се мъкнеше напред. Сърцето ѝ думкаше в гърдите, все едно беше куха отвътре, което не беше далеч от истината, в определен смисъл.

Беше видяла приятеля си и другарите си да умират в течение на последните няколко часа и в отговор беше убивала и оцеляла. Нямаше начин да успее да се върне към живота, който бе водила преди концерта. Този живот бе мъртъв. Старата Кери бе мъртва, паднала с размазан мозък редом с Тайлър и Стеф.

Вярваше, че несъмнено ще оцелее, но дали щеше да оживее след оцеляването си? Това беше въпрос, върху който Кери умуваше, докато напредваше предпазливо, вслушваше се за вдиган от преследвачи шум и за каквито и да е признаци, че приятелите ѝ може да са още живи. Вместо това в пещерите бе притеснително тихо.

Кери стигна до изхода на поредния тунел и се озърна. Разпозна мястото и изпъшка от облекчение. Намираше се отново в пещерата, свързана с мазето. Изглеждаше и звучеше празна. Останалите убийци сигурно претърсваха дълбоко в катакомбите. Сега трябваше само да се качи по стълбите и след това да намери изход за навън. И ако не успееше да стори това…

… е, ако не успееше, щеше просто да се върне в стаята на първия етаж, където първоначално се бяха скрили с Ксавиър. Там щеше да е в безопасност. Изродите не ги бяха намерили там, нали? Щеше да се върне в онази стая, да се свие в тъмното и просто да поспи малко. Когато се събудеше, всичко щеше да се оправи. Щеше да е в състояние да мисли по-ясно.

Усмихната пред тази перспектива, Кери започна тихо да си напява мелодията на песен от концерта, който бяха гледали по-рано тази вечер. Прекоси пещерата, без да си дава труда да се прикрива или прокрадва. Сега вече нищо не можеше да я нарани. Бе си наумила скривалище и всичко щеше да е наред.

Едва когато тананикането ѝ прерасна в тих кикот, Кери осъзна какво прави. Сподави кикота и тръсна глава в опит да проясни мислите си. Нова вълна ужас се плисна върху нея. Дали не беше полудяла? Да не се бе пречупила? Или това бе просто някакъв вид закъснял шок — странна реакция на напрежението на положението? Кери осъзна, че трепери, обвила е раменете си с ръце, и стиска силно. Беше увила косата си с пръсти и след това я бе загризала, както правеше като малко момиченце. Насили се да спре и се опита да отърси вцепенението, което заплашваше да я обгърне.

„Губя си ума — помисли си. — Наистина го губя. Трябва да се взема в ръце, иначе по-добре да се предам още сега и да легна направо тук!“

Тя се изправи и тръгна отново. Влачеше длан по стената, отчасти за да не губи посоката и отчасти за утеха. Сети се за една молитва и отвори уста да я изрецитира. Вместо това обаче я изтри от съзнанието си, още преди да се е оформила. Ако Господ съществуваше, значи носеше вина за много неща, поне от гледната точка на Кери. Тя никога нямаше да прости на тварите — хората, — които бяха убили приятелите ѝ, нито пък щеше да си позволи да прости на Господ. Това, че Той пишеше правилата, не идваше да каже, че има право да ги нарушава. Някои грехове бяха непростими. И начело на списъка — онова, което Той бе позволил да им се случи тази нощ.

Кери без проблеми стигна до мазето и влезе в него през широка пукнатина в стената. Когато се озова в задушното помещение, под пръстите ѝ жвакаше червена глина. Избърса длани в панталоните си, поглеждайки надолу, докато го правеше. Когато вдигна очи, пред нея бе застанал някой.

Кери изпищя, а непознатият се втурна към нея и притисна длан към устата ѝ. Ръката му бе покрита с прахоляк и съсирена кръв, всъщност целият бе покрит с тях. Носеше дрехи, но одеждите бяха почти невидими под мръсотията и кръвта, също и лицето му. Момичето не разпозна Ксавиър, докато той не я заговори — и дори тогава не бе напълно убедена.

— К… Кери?

Гласът му бе напрегнат и дрезгав. Кери се бореше с него и той притисна по-плътно длан към устата ѝ.

— Шшшшт, Кери, спри! Аз съм. Аз съм, Кери! Ксавиър!

Тя спря да се съпротивлява и си позволи да се отпусне. Ксавиър полека свали длан от устата ѝ и момичето се втренчи в него, зяпнало от изненада. Отстъпи една крачка назад.

— Аз съм — прошепна той отново, вдигнал ръце, за да я успокои. — Добре ли си?

— О, Боже мили… Ксавиър?

— Аха, аз съм. Наистина съм аз.

— Дявол да го вземе! Не мога да повярвам…

Тя се затича към него и обви ръце около врата му, без да обръща внимание на кръвта и мръсотията. Стисна го здраво и Ксавиър отвърна на прегръдката ѝ. И двамата не искаха да се разделят.

— Добре ли си? — попита той отново.

Кери кимна, опряла глава в гърдите му.

— Аха. Порязвания и драскотини. Почти ме… — опита се да каже „изнасилиха“, но думата заседна в гърлото ѝ. — Добре съм. А ти? Всичката тази кръв!

— Повечето не е моя.

— Ами китките ти? Исусе Христе, изглежда наистина зле, Ксавиър!

— Всичко е наред. Добре съм. Раните спряха да кървят. Веднага щом се измъкнем оттук, ще ида в болницата да ме минат с дезинфектант и да ме закърпят — и ще съм като нов.

Духът на Кери се повиши и главата ѝ се проясни.

— Намери ли изход?

— Аха. Търсех ви къде ли не, на места, където още не бях ходил, но след това ме светна идеята да се върна тук и че може някой от вас да се завърти наоколо или да се е крил тук през цялото време. Но да, намерих изход. Има един канализационен тунел. Тези твари, дето живеят тук, са си проправили път към него. Вътре има малка рекичка. Можем да следваме водата, след като намерим Хедър и Брет.

— Далече ли е?

— Бая ходене е, но съм запомнил пътя. Да си виждала останалите?

— Ами… Брет е мъртъв.

— О, мамка му. Сигурна ли си?

Кери кимна и обърса очи.

— Сигурна съм. Когато побягнахме, го спипа онази твар, Нойджъл, дето уби Стеф и Тайлър. Размаза Брет в стената точно под стълбите нагоре. Брет спря да пищи след това.

— Дявол да го вземе.

— Ами… сигурно трябваше… да му помогна, но не можех.

— Няма нищо — Ксавиър приглади косата ѝ. — Ами Хедър? Тя сигурно е добре. Виждала ли си я?

— Не. Не и откакто се разделихме.

— Тя е точно тук — обади се глас в тъмното.

Стреснати, Кери и Ксавиър се отделиха един от друг и се заоглеждаха трескаво в мрака. Гласът бе познат. Дрезгав и тътнещ.

— Скуг — каза Ксавиър. — Ти, болно копеле!

Кискайки се, Скуг излезе на по-светло, понесъл отрязаната глава на Хедър в ръка. Стъклените ѝ очи се взираха в нищото. Устата ѝ бе отворена, сякаш молеше за помощ. От разкъсаната ѝ буза висеше и се люлееше голямо парче кожа. Цялото ѝ лице имаше цвета на натъртен плод. От смазаната ѝ шия висяха ивички плът.

Ксавиър затвори очи и въздъхна. Кери прикри лицето си с ръце. Заби нокти в бузите си и се втренчи в главата на приятелката си с ужас.

— Значи я познахте и двамата? — попита Скуг. — Добре. Наистина хубаво. Беше ми дяволски трудно да измъкна главата ѝ от онез ми ти боклуци. Те я искаха за себе си, нали разбирате? Но боклуците са такива. Алчни малки копеленца. Ето защо ги държим там долу. Докато се добера до нея, само това беше останало. Срамна работа, честно. Канех се да използвам и останалите ѝ части. Нямам никаква полза само от главата ѝ, може би освен да я туря на края на хуя си и да потанцувам с нея насам-натам. Може да изчукам дупката на врата. Какво ще кажеш, любовнико? Искаш ли да я оправиш за последно?

— Да ти го начукам! — гласът на Ксавиър бе натежал от мъка и едва-едва се чу.

Скуг се засмя:

— Не си толкоз корав без малкото си коланче, а? Предизвика много проблеми тази нощ. Не знам как си успял да се измъкнеш. Очаквах отдавна да си одран и изкормен.

— Случват се гадости — Ксавиър пристъпи между Кери и Скуг, поставяйки момичето зад гърба си. — Винаги ми е била такава философията. Обаче ти и твоите гнусни дружки наистина подложихте девиза ми на изпитание тая вечер. Както и да е, да, избягах. Съжалявам, че те разочаровах, преди да се измъкна обаче убих двете ти гаднярки-приятелки. И да ти кажа, умряха бавно!

Скуг сви рамене:

— Там, откъдето идват, има предостатъчно. Може дори да се доредя до малката госпожичка, дето се крие зад гърба ти.

— Не и тази нощ, няма да стане. Ще трябва да минеш през мен.

— Че аз и бездруго ще мина през теб, хлапе! Ще ти цепна корема и ще ти извадя червата, и ще ти ги покажа. След това ще изцедя лайната отвътре и ще те намажа целия с тях, преди да умреш.

— Кери — каза Ксавиър със спокоен и равен глас, — тичай към стълбите. Не се спирай!

— Но ти каза, че реката…

— Никога няма да я намериш сама. Сега тръгвай. Аз ще се оправям тук.

— Ксавиър, не мога!

— Виждаш ли какво държи той? — изрева Ксавиър. — Хайде де, махай се, чумата да те тръшне!

Кери се обърна и побягна. Когато погледна през рамо, Скуг и приятеля ѝ все още се премерваха един друг. Тя се втурна напред и когато отново се обърна, и двамата бяха изчезнали в мрака. Потърси стълбите и ги откри. В паниката си не забеляза трупа на Брет, докато не се препъна в него. Просна се върху каменния под и си одра до кръв коленете и лактите. Разплакана погледна към останките на младежа. Черепът му беше разцепен на две и изглеждаше така, сякаш нещо голямо и обло е пробило дупка в остатъците от мозъка му.

И двете му очи липсваха, а кървавите им орбити бяха разцепени и разширени, сякаш вътре е било забивано онова, което бе направило вдлъбнатината в мозъка му.

Кери се изправи на крака и хукна към стълбите, разтърсвана от хлипове и пориви за повръщане. Когато отвори уста да вдиша, от гърлото ѝ се изтръгна писък, който отекваше из помещението дълго след като го бе напуснала.

— Няма да стигне далеч — заяви Скуг.

— Ще видим какво ще стане. Може и да те изненада.

— Съмнявам се. Горе е Нойджъл, разправя се с още неколцина гости. Той обича дамите, такъв си е Нойджъл. Разбира се, обича също и момчетата. Мамка му, че той обича всичко, в което може да си пъхне чепа, стига първо да е усмъртено.

— Ти си извратено копеле, нали? — поклати глава Ксавиър, отвратен.

— Ето, пробвай и ти — Скуг хвърли главата на Хедър по него.

Когато зловещата реликва се удари в гърдите му, младежът се дръпна от ужас и изумление. Главата тупна на пода и се изтърколи встрани, оставяйки мокра следа. Ксавиър потръпна от отвращение и незабавно се засрами от реакцията си. Колко пъти бяха правили любов в колата му или в дома на родителите му, или пък в нейната къща, когато майка ѝ отсъстваше? Или онзи път след училищната пиеса, зад кулисите? Хедър беше толкова топла. Ухаеше толкова приятно. Бе толкова мека на допир. А сега момичето, с което се бе любил, бе сведено до това… Ксавиър се извърна встрани и измери Скуг с поглед. Сви юмруци. Усещаше устните си подпухнали и имаше чувството, че ушите и бузите му горят.

— Добре — подигра му се Скуг, — това е добре. Сега се вбеси едно хубавичко. Мислиш ли, че можеш да ме свалиш?

— Сега сме само двамата, болно копеле такова! Няма ги малките ти мутантки да ти помагат.

Скуг помаха с показалец във въздуха и след това подсвирна. Мракът оживя от шумолящи сенки. Един по един още неколцина изрода се изтърколиха, изкуцаха и доподскачаха по-наблизо, обкръжавайки полека Ксавиър. Някои от тях носеха фенерчета и лампи. Неколцина имаха оръжия — като се започне от груби каменни сопи и се стигне до сложни съоръжения. Обкръжиха младежа, ръмжейки като настървени кучета.

Скуг се ухили.

— Какво ще кажеш сега?

— Пъзльо — Ксавиър се постара да говори спокойно.

— Страх те е сам да си водиш битките, а?

— Ако се канех да те изям самичък, тогава да, ти щеше да си ми плячка. Но мисля, че и останалите от семейството ми биха искали да си ръфнат от теб. Освен това не обичам да си цапам дрехите!

Ухилен, Скуг прокара ръце по загорялата човешка кожа, която носеше, сякаш да приглади гънките.

Ксавиър зае бойна стойка и огледа набързо противниците си. Тези бяха по-различни от срещнатите досега. Личеше им отдалеч. И те бяха деформирани, но изглеждаха по-симетрични, по-балансирани. По-нормални. Един пристъпи по-близо до него. Беше гъвкав и мускулест, с широка челюст и широка уста, изпълнена с едри зъби. Очите му бяха прекомерно раздалечени и въобще нямаха белтъци, представляваха само огромни тъмни зеници.

— Дръж го, момче! — нареди Скуг. — А някои от вас да вземат да се качат горе и да помогнат на Нойджъл. Кажете му, че ми трябва кожата ѝ, така че да не се ебава с нея. Беше дълга нощ и взех да се уморявам!

Тварта с тъмните очи скъси разстоянието. Не ръмжеше, докато се приближаваше. Чак когато нападна, изрева и гласът му се разнесе из подземието. Останалите чудовища закрещяха в отговор.

Ксавиър реагира чисто инстинктивно и този прост рефлекс му спаси живота. Отстъпи леко назад и ритна засилващата се твар в стомаха. Противникът му се блъсна в стената, но се отърси и се приготви да нападне отново. Преди Ксавиър да успее да реагира, върху него се нахвърли втори канибал. В бедрото му се забиха остри зъби, които прорязаха с притеснителна лекота дебелия плат на джинсите му и кожата и мускулите отдолу. Ксавиър заби лакътя си надолу и удари чудовищната глава в тила. Все едно удряше камък. Лакътят му запулсира от сблъсъка.

Трета твар го нападна, още докато втората дъвчеше крака му като куче, докопало суров кокал. Ксавиър вдигна ръце да го блокира, но в рамото му се забиха дебели нокти. Нападението се случи толкова бързо, че за момент той помисли, че чудовището го е пропуснало. След това дълбоките разрези започнаха да кървят. Болката последва след още миг — гореща и мъчителна.

Ксавиър отърси гризящата крака му твар, с което си докара още по-зверска болка. За да си освободи място, отстъпи назад и незабавно осъзна грешката си. Като се отдръпваше от нападателите си, се приближаваше до останалите твари.

Те го нападнаха незабавно. Силни зъби се сключиха върху рамото на младежа. Нокти издраха лицето му, прокараха огнени линии над устните и носа му, разцепиха му устата и се врязаха във венците, като същевременно надробиха зъбите му с един мощен удар. Той трескаво посегна със закривени пръсти и ги заби в хлътналите надълбоко очи на звяра. Оголи съсипаните си зъби в гримаса, а челюстите на рамото му задълбаха по-яростно, сключиха се дълбоко в плътта на ръката му и му пуснаха дебела струя кръв. Още зъби се вкопчиха в бедрото, китката и гърдите му. Нещо студено, назъбено и остро прониза задните му части. Ксавиър се опита да изпищи, но гърлото му отказа да издаде и звук. Кръв плисна в очите му и го заслепи. Той разтърси глава в опит да види какво става.

Прочисти зрението си тъкмо навреме да мерне как към него се втурва твар с широка, отворена под невъзможен ъгъл паст. Никога в живота си не бе виждал толкова зъби на едно място — в няколко редици, всички назъбени и остри. Чудовището сключи масивните си челюсти около лицето му. Ксавиър се мяташе и се гърчеше, а мутантът строши костите на скулите му и смаза челюстта и челото, пробивайки огромна дупка от предната страна на черепа му.

Преди да умре, Ксавиър имаше време само за една последна мисъл:

„Чакай ме, Хедър! Идвам! Ид…“