Градска готика

19.

Дребосъците не спряха да прииждат. Хедър беше сигурна, че ще се откажат, но дори при разстоянието, което бе оставила помежду им, кошмарите продължаваха да я преследват. Странните им, изнервящи викове отекваха в тъмното.

Тя опипа из стаята, опитвайки се да си спомни къде е изходът. Сега ѝ се искаше да не беше хвърляла фенера по ордата. Беше почти сигурна, че в стаята все още няма никой. Не чуваше ничие дишане, а и липсваше киселата издайническа смрад, която да подсказва, че тук се крие някоя твар. Но нямаше да остане така задълго. Тя пристъпи напред, стараейки се да пази колкото се може по-добре тишина, но захвърлените хартии и снимки изхрущяха под краката ѝ. Блъсна бедро в масата и простена и заради болката, и заради внезапния шум.

Прехапала устна, Хедър отчаяно заобмисля възможностите си. Къде можеше да иде оттук? Пред нея имаше чудовища, зад нея също имаше чудовища и бяха малки шансовете в тунела да влезе полиция или който и да е друг, за да спаси нея или приятелите ѝ. За момент тя се почуди дали да не се присвие тук, където си стоеше. Просто да се скатае в тъмното и да чака неизбежното.

Докато си го мислеше, забеляза светлина да се лее от тунела, който водеше към по-големия комплекс пещери и обратно към къщата. Лъчът нарастваше и се усилваше и бързо стана достатъчно ярък, че отново да може да види вътрешността на стаята.

„О, боже — помисли си Хедър, — сега ще мога да ги видя ясно, преди да ме изядат, мамка му!“

Носещите се от пукнатината шумове също се усилваха. Момичето бързо прекоси пещерата и надникна вътре. Вълната от ин витро уроди се разквича, когато я видя, и всички те запълзяха по-бързо. Хедър се гмурна отново назад в стаята. Светлината беше още по-близо и по-ярка.

Беше се озовала в капан.

Диво се озърна в търсене на нещо полезно. Бръсна останалите листове и преобърна масата в отчаяната надежда да намери друго оръжие. Трябваше да има все нещо, ако ще и да е вилица, която върви в комплект с ножа за масло, който бе открила преди това.

Първото от бебетата-чудовища тупна в стаята с влажно, скърцащо пльокване. Дори в полумрака момичето можеше да види как масивните зеници на воднистите му очи се фокусират незабавно върху нея. Изродчето нямаше крака — само две къси, дебели ръчички. Колкото и странно да беше, съществото се изправи на тях и зашляпа към плячката си, мяукайки като коте. Хедър сграбчи едно от старите одеяла и го метна върху тварта. Писъците ѝ се усилиха, щом се защура под одеялото. Момичето вдигна босия си крак и ритна с все сила. Тварта се оказа мека и поддаде под стъпалото ѝ. Хедър ритна повторно. Бебето изпищя. Тя го стъпка и продължи да го смазва, а малките костици се трошаха задоволително под тежестта ѝ. Чудовището отначало пищеше и се тръшкаше, а после се усмири.

В отговор на виковете му онзи, който идваше откъм големия тунел, се затича. Стаята се озари от ярката светлина. Още братя и сестри на тварта се изсипаха от пукнатината. Една по една влизаха в малката пещера. Всички бяха деформирани. Повечето не би трябвало изобщо да могат да оцелеят, но ето че бяха живи. На някои им липсваха крайници. Други имаха толкова изкривени и съсипани тела, че Хедър се изумяваше как оцеляват. Лицата им бяха като извадени от кошмар. На някои им липсваха очи или пък имаха твърде много. Други имаха зейнали дупки на мястото на носовете си и гнили пещери на мястото на устите. Всяко едно бе покрито с мръсотия, бяха омазани с кора засъхнала слуз като прасета, които са се въргаляли в кал и лайна. Изумяващо беше, че от телесните отвори и криволици на много от тях растяха мухъл и малки бели гъби.

Сякаш следвайки някаква беззвучна обща команда, мутантите се разделиха, опитвайки се да обградят плячката си. Ужасена и отвратена, Хедър вдигна полуизгнилата маса и я завъртя срещу тях. Масата литна, вряза се в гъстото струпване на твари и се разпадна, обсипвайки ги с трески и пръски кръв. Бебетата се разпищяха. Надолу в тунела светлината ставаше още по-ярка, а стъпките ускориха и прераснаха в трескаво тичане.

— Мамка му! Остави малките на мира, кучко!

Хедър разпозна гласа незабавно. Беше същият, който се бе сблъскал с нея и преди, в тъмното. Онзи, дето се хвалеше, че е взел колана на Брет от Ксавиър. Сякаш за да потвърди подозренията ѝ, тя чу изплющяването на колана, когато светлината се приближи.

Трябваше да действа бързо. Ако се забавеше още, щяха да я хванат в капан тук, в пещерата. Хедър не искаше това да се случва. Ако трябваше да умре тази нощ, нямаше намерение това да става в ръцете на тези ужасни, инфантилни изроди. По-добре да си разбие сама главата в стените на пещерата, докато загуби съзнание. Трябваше да намери как да се измъкне. За момент обмисли дали да не се върне назад и да се качи обратно в къщата, но се отказа от идеята. Къщата беше ловното поле на тези твари — или по-точно, на зрелите твари. Дори и да бе празна в момента, нямаше как да узнае колко още капани са заложени там и нямаше гаранция, че би могла да намери изход, който да не е блокиран. По-добре беше да търси изход от тунелите. Трябваше да има и други начини да се влиза и излиза, иначе тези твари са щели да умрат от глад още преди много време. Несъмнено не бяха способни да оцеляват само с плячката, която сама попадаше в къщата.

— Хей, жено, чу ли ме? Просто се предай! Ще бъда бърз. Ще те обезкървя, преди да разбереш какво става! Само влошаваш нещата така!

Гласът приближаваше. Беше по-ясен. Ехото отслабваше и вече не го изкривяваше толкова, но звучеше все тъй ужасно.

„Влошавам нещата ли? — помисли си Хедър. — Че как мога да ги влоша още повече?“

Приятелите ѝ вероятно бяха мъртви, а тя бе в капана под улиците на Филаделфия заедно с глутница отвратителни мутанти-изроди.

Децата се бяха свестили от атаката ѝ и започнаха да се прегрупират. Френетичните им, мяукащи писъци се усилиха. Коланът изпука отново, отеквайки по коридора. Хедър се стрелна напред и сграбчи счупения крак на масата, поставяйки се за момент на достъпно за удар разстояние. Няколко от посмелите твари замахнаха и плюха по нея, съскайки от ярост. Смрадта, която лъхаше от тях, беше достатъчна да насълзи очите ѝ.

Тя замахна с крака на масата и скочи напред, възпирайки напредъка на дребните си противници. Светлината продължаваше да се усилва и вече беше достатъчно близо, за да различи момичето облия лъч на фенерче и тъмния силует зад него.

Трябваше да има някакъв изход. Ето това бе от значение! Всички изроди и чудовища, и мръсотията и смъртта, и смрадта на това място да вървят по дяволите, стига тя да успееше да стигне до другия край и да избяга. Хедър продължаваше да си го повтаря, задавена от вонята и в търсене на начин да пробие кръга на противниците си. Абортите и кошмарите подскачаха, пляскаха и цвърчаха, докато се опитваха да я докопат.

Едно от тях — оживена твар с подпухнала кожа между ивиците мръсотия и глина, с изпъкнали очи и оголени, прекалено големи жълти зъби — ѝ се нахвърли, протегнало и двете си скелетоподобни ръце. С писък Хедър завъртя сопата си. Кракът от маса се удари във влажната плът, издавайки жвакащ звук, който ѝ напомни за потъването на обувка в кал. Тварта изсумтя и след това изпищя, а дългите му кокалести пръсти задраха в глезена ѝ, преди момичето да успее да отстъпи.

Студените, малки пръстчета бяха неестествено силни и преди тя да разбере какво се случва, чудовището ѝ се нахвърли. Могъщи ръце сграбчиха крака ѝ и мъртвешко-бялото лице на тварта се приближи, а огромните ѝ зъби се сключиха върху глезена на момичето и се забиха дълбоко, прорязвайки плата на панталоните ѝ и потъвайки в кожата. Зъби задраха по костта ѝ и обелиха плътта. Хедър простена, когато болката пламна в крака ѝ. Замахна със сопата и я фрасна в гърба и раменете на чудовището. Почти очакваше гнилото дърво да се разпадне в ръцете ѝ, но вместо това то устоя, вибрирайки от силата на ударите ѝ. Всеки нанесен удар оставяше грозни пурпурночервени рани по подпухналата бяла кожа на тварта, която пусна крака ѝ и отскочи назад, пищейки и удряйки въздуха. Хедър изсъска очарована, докато чудовището се гърчеше от явна болка. Останалите от групата, които се бяха приготвили да нападнат, сега се дръпнаха. Момичето виждаше в очите им пламъчетата на предпазливостта и несигурността.

Но всичко това изчезна в мига, когато човекът с фенерчето влезе в стаята.

— О, Боже мили!

Новодошлият се усмихна.

— Харесва ли ти костюма ми? Смяташ ли, че е хубав? Хайде, огледай ме добре. Така и така ще си новата ми неделна рокля!

Съществото беше надянало кожата на мъртва жена върху тялото си. Груби, черни шевове минаваха по краката и стомаха, обхващаха кръста и шията. Плоските гърди висяха празни. Кожата беше гладка и лъскава и се обтягаше до скъсване по гърдите и ръцете на маниака. Хедър виждаше как собствените му мускули шават и се издуват под втората кожа. Вероятно най-шокиращи бяха слабините на убиеца. Пенисът му стърчеше от гънките на мъртвата, тъмна вагина, напълно еректирал. Тя погледна отново към лицето му и го видя да облизва устни, докато я оглежда.

— Повече от дреха е — прошепна той. — Това съм аз. Това е моята кожа. Моята втора кожа.

— Скуг — отвърна Хедър, припомняйки си името му от предишната им среща.

— Самият аз — съгласи се убиецът. — Това е името ми. Не го износвай!

Той се изсмя, а момичето пристъпи встрани, щадейки ранения си крак. Останалите мутанти веднага започнаха да вият. Тя застина.

— Ще си чудесно допълнение към гардероба ми — заяви Скуг. — Но стига помотване. Най-добре да се хващаме за работа, нали така? Да приключваме още сега. Имам много работа тази нощ и вие с приятелчетата ти ме отклонихте от графика!

Говореше спокойно, суровият му глас бе почти отегчен. Погледът му се стрелна към крака от маса в ръката на Хедър и той се засмя. След това пристъпи леко и замахна към нея с колана. Изплющя. Момичето усети полъха от прелитането на токата, която на косъм пропусна бузата ѝ. Успя да се изплъзне под удара, отскачайки встрани, но се спъна и изгуби опора. Падна на колене и изстена от болка, когато неравният каменен под се вряза в плътта ѝ. Скуг ѝ се нахвърли, все още кикотейки се. Без да мисли, Хедър посегна, сграбчи едно от малките деца за ръката и се изправи на крака. Замахна с пищящото бебе и удари Скуг по слепоочието с ръкомахащото дете. И възрастният, и то паднаха на пода. Скуг се размърда. Бебето — не.

Хедър се втурна към изхода. Стисна зъби и се постара да не обръща внимание на болката, горяща в глезена ѝ.

Зад нея Скуг и останалите мутанти побесняха. Пищяха от гняв, виеха и замахваха диво, удряйки юмруци, перки и чуканчета по стените на пещерата и олюлявайки се от ярост.

— Ще си платиш за това! — виеше Скуг. — О, много ще те боли заради това!

Една от тварите се плъзна пред Хедър, блокирайки пътя ѝ. Вместо крака имаше грубовати, кокалести перки, а ръцете приличаха повече на пипала, отколкото на полезни крайници. Момичето се завъртя встрани, търсейки откъде да мине. Виейки от ярост, Скуг запрати фенерчето си по нея.

То се удари в стената и отново потопи стаята в мрак. Когато мракът се завърна, Хедър беше обърната с лице към пукнатината. Преглъщайки с усилие, тя се втурна право напред, лудо и сляпо, изпънала ръце пред себе си.

— Кучко! — врещеше Скуг. — Ти, мръсна кучко! Ще те изчукам с нож! Ще ти извадя вътрешностите и ще пъхна хуя си в тях! Ще ти извадя очите и ще чукам дупките!

Босият крак на Хедър се стовари с все сила върху едно от бебетата. Тя се подхлъзна, но запази равновесие. Нещо топло и влажно изжвака между пръстите ѝ. Бебето изпищя, тръшкайки се под крака ѝ. Тя го прекрачи и закуцука нататък.

— Спри! — извика Скуг. — Остави ги намира! Кълна се в Об, когато ми паднеш в шибаните ръчички, ще те дам на Нойджъл и ще го оставя да прави онова, което умее най-добре!

Хедър нямаше представа кой е Об или каква е специалността на Нойджъл, а и не ѝ пукаше. Не възнамеряваше да се навърта наоколо толкова време, че да научи. Пръстите ѝ докоснаха стената. Тя заопипва, намери цепнатината и се мушна в нея. Зад Гърба ѝ яростната шумотевица достигна ново, оглушително ниво.

Хедър се закатери нагоре по склона, пренебрегвайки острите камъчета под ръцете и краката си. Вървеше приведена, за да не си удари главата в ниския таван. Когато коляното ѝ се стовари върху парче счупено стъкло от фенера, тя дори не простена. Паниката и адреналинът я тласкаха напред.

Преди да спре да се ослуша за преследвачи прецени, че е стигнала до точката, където за първи път се сблъска с децата. Естествено, че я преследваха. Ако се съди по звуците, потерята водеше Скуг. Хедър забърза нататък, пълзейки през мрака, без да знае какво я очаква напред и без да се мъчи да предвиди.

Смрадта се усилваше. В каквото и да пълзяха онези бебета-изроди, източникът се намираше пред нея. Хедър дишаше през устата си и отказа да спре. Цялото ѝ тяло трепереше, а сега и болката започна да се обажда. Тя я пренебрегна и стисна зъби.

Преследвачите ѝ бяха затихнали, но тя все още ги чуваше зад гърба си неуморно да напредват към целта. Пълзяха и се хързулваха, без да говорят. Сега долавяше само дращене на нокти и пръсти по камъка. Усети полъх върху лицето си и когато потупа стените на тунела, остана с впечатлението, че той отново се разширява. Опита се да се изправи. Макар да не можеше да застане в пълен ръст, все пак успя да се надигне приведена. Раменете и гърбът ѝ опряха в тавана. Привеждайки се отново, момичето продължи напред, докато тунелът не се разшири още повече. Тогава се изправи и се протегна.

Хедър спря. Смрадта бе станала още по-силна. Вече не чуваше отгласи от потерята зад себе си, но не се съмняваше, че Скуг и дребосъците му са още в тунела и пълзят крадешком към нея в мрака, с намерението да се промъкнат тайно и да я спипат. Единственият ѝ шанс бе да продължи напред. Въпреки това се поколеба, изплашена от онова, което би могло да я очаква. Ами ако мракът се сгъстеше още и станеше толкова плътен, че да я задуши? Ами ако просто престанеше да съществува?

„Полудявам. Мракът не е живо същество. Продължавай, Хедър! Дължиш го на Ксавиър и на останалите! Хайде, давай! Просто давай!“

Тя се приплъзна напред, тялото я болеше от всяка колеблива стъпка. Краката ѝ се спуснаха върху нещо меко. Намръщена, Хедър коленичи на пода на пещерата и го докосна колебливо. На допир представляваше нещо като смес от ивици вестник, парчета плат и изолация от фибростъкло. Когато Хедър бе по-малка, имаше два хамстера на име Глупи-Глуп и Тъпчо-Тъп. Постелката на дъното на клетката им се състоеше от ивици вестник и борови трици. Сместа тук ѝ напомни за хамстерите.

Смрадта беше много силна, а се долавяше и допълнителен полъх отнякъде. И двете я заляха и сякаш залепнаха за нея. Хедър се закашля, неспособна да се сдържа вече. Застина, вслушана във всеки звук, който би могъл да издаде положението ѝ, но тунелът зад гърба ѝ остана тих. Тя започна да се чуди дали случайно не греши. Дали пък Скуг и другите не се бяха отказали? Или пък изчакваха? Може би се намираше в зала без изход и те знаеха, че ѝ се налага да се върне назад?

Хедър се закашля отново и се задави. Хрумна ѝ, че ако се приведе по-ниско, вероятно замайващата смрад няма да е толкова ужасна. В крайна сметка, нали това пожарникарите препоръчваха да се прави при пожар? Ако се наведеш до земята, димът няма да те стигне, понеже се издига нагоре. Може би същото се отнасяше и за сегашното ѝ положение. Всичко щеше да е по-добре от това да коленичи тук и да диша гадостта. Усещаше вкуса на смрадта в дъното на гърлото си — мазен и кисел.

Тя се приведе напред и запълзя на четири крака. Сместа по пода шумолеше под нея, но Хедър драпаше през нея, твърдо решена, че е късно да променя курса си. Очите ѝ все още сълзяха и пареха, а гърлото си усещаше като обложено, но смрадта ѝ се струваше по-поносима на наземно ниво. Не беше сигурна дали не е плод на въображението ѝ. След това дланта ѝ влезе в съприкосновение с нещо твърдо и цилиндрично. Студен метал. Фенерче!

„О, моля те, нека вътре има батерии! О, моля те моля те моля те…“

Замисли дали не си струва да го пробва. Ако преследвачите ѝ все още бяха тук, фенерчето без съмнение щеше да ги отведе право при нея. От друга страна, ако не бяха, то наличието на известна видимост щеше да ѝ помогне да избяга много по-бързо.

„Ако изобщо проработи. Няма да разбера, докато не го включа.“

Затаила дъх, Хедър намери копчето на фенерчето и го натисна. Почти припадна, когато светлината се включи. Беше слаба, но в сравнение с пълния мрак, в който тя се намираше миг преди това, лъчът заливаше помещението със заслепяваща яркост. Пред Хедър заплуваха цветни петна. Тя замижа за момент и след това отново погледна, присвила очи с надежда да се приспособят. Когато отново бе способна да вижда, се огледа.

Намираше се в голямо, обло помещение, със зеещи в двата края отвори на тунели. Подът наистина бе затрупан с дебел пласт подложка — накъсани вестници и списания, ивици от стари одеяла, чаршафи и дрехи, рула изолация и други меки вещества. Хедър усети странен прилив на гордост, че е успяла да идентифицира асортимента просто чрез допир. Разпилени сред боклука стояха стари, счупени играчки — самосвал с липсващо колело, кукла с щръкнал през шевовете пълнеж, дървени блокчета, покрити с мухъл.

Обладана от ужас, Хедър осъзна, че се намира в някаква отвратителна детска стая. Тя се изправи на крака и забърза напред, препъвайки се към изхода. Миризмата беше като стена, но вече не ѝ пукаше. Приведе глава, дишаше през устата и се мъчеше да върви напред.

Напусна детската стая и продължи напред. Коридорът се оказа къс — по-скоро ниша, отколкото тунел. Отваряше се към още по-голямо помещение. Тя спря и посвети с фенерчето. Вътре беше по-чисто, но не по-малко притеснително. Пред нея имаше купчини отпадъци, острови от мръсотия и натрошени мебели, както и късове плавеи, ръждиви тенекиени кутии, стъклени бутилки, парчета плат и нещо, което напомняше кожа. Нямаше нищо ново. Повечето отпадъци бяха съсипани от годините и изгнили до точка на пълна неразпознаваемост. Всички бяха потопени във вода, достатъчно дълбока да скрие пода отдолу. Хедър сбръчка нос. Водата беше най-ужасна. Тя посвети с фенерчето в нея и видя бледи обезцветени дъги от разложени отпадъци и буци изпражнения. След това забеляза и нещо друго.

Кости.

Водата беше пълна с човешки останки — оглозгани до кости скелети, нито един от които не беше цял. Разбит фемур тук. Счупен гръден кош там. Разцепена половинка от череп, ухилена към нея изход тинята.

Хедър потисна писъка си и насочи лъча на фенерчето към купчините смрадлив боклук. За своя изненада забеляза, че те са проядени от дупки — нацвъкани с прокопани пещери. Бяха подобни на иглута постройки, създадени от боклук и мръсотия, застлани със стари вестници и парчета отпадъци. Дълбоко в тези черни скривалища започнаха да се размърдват силуети, явно обезпокоени от внезапното ѝ нашествие.

В даден момент от живота си Хедър бе възнамерявала да стане ветеринарка. Тази мечта бе избледняла след бърза последователност други, по време на които реши да става сестра, фризьорка, а след това адвокат, преди в крайна сметка да признае, че си няма и понятие каква иска да бъде, когато завърши — не че това беше спряло родителите ѝ и училищния съветник. Но по време на краткия период, когато бе обмисляла кариера на ветеринарен лекар, Хедър изгледа всякакви възможни телевизионни предавания за природата и поглъщаше всички подробности. Оказа се, че в света на животните има определени правила и докато съзерцаваше гнусната ужасия пред себе си, тя осъзна, че правилата на природата тук не са били просто нарушени, а направо изцяло зарязани.

Природата се грижеше за определени неща. В природата, ако сред вълците или мечките се родеше деформирано малко, то най-вероятно незабавно щеше да бъде милостиво умъртвено, понеже животът не е благороден и определено не щади слабите. А докато тварите изникваха от дупките си, Хедър най-сетне разбра на какво се е натъкнала. Чудовищата, които беше видяла преди и онези, които бяха убили приятелите ѝ и ги бяха преследвали през къщата и през пещерите, и дори мутиралите бебета от предишния тунел — всички те бяха здрави. Деформирани, очевидно, но здрави. Тварите, които живееха тук, сред тази гниеща яма, бяха такива, които природата би убила в реалността. Те бяха деца, неспособни да се хранят сами, отхвърленичета и слаботелесни. Мутантите на мутантите. Но по неизвестна причина, се държаха със зъби и нокти за живота.

Хедър се взираше в помията около себе и, долови миризма на гниеща плът и разложение, огледа костите и усети как по тялото ѝ пробягва студена тръпка.

Гадините не бяха мъртви. Вместо това бяха изхвърлени.

Изхвърлени като боклук, а не като живи същества.

Оставени да се оправят сами. Може би от време на време им хвърляха по някое парче храна — или може би скелетите принадлежаха на хора като нея, имали лошия късмет невредими да избягат от къщата и пещерите, а след това да се натъкнат на този участък.

Предишната зала бе представлявала детска ясла. Тази тук беше сиропиталище — или бунище. Или и двете.

Някъде от дясната ѝ страна едно от изгнаничетата измяука и цопна във водата с шумен плясък. Хедър пропусна гмуркането му, но забеляза вълничките, които се вдигнаха.

— По-добре стойте далеч от мен, да не ви пребия всичките!

Треперливият ѝ глас отекна в залата. Тварите, които живееха в купчините и се пързаляха из тинята, издадоха разни звуци в отговор. Хедър остави погледа си да се рее из залата в търсене на нещо полезно в боклука, но не видя нищо, което можеше да използва. Вече от няколко места във водата се вдигаха вълнички и под повърхността напредваха малки, тъмни форми. Краката ѝ бяха на самия ръб на гнусната каша и Хедър отстъпи притеснена назад.

— Сериозно говоря! — извика. — Стойте далеч от мен, мътните ви взели!

Гласът ѝ отекна и отново тварите отвърнаха със скимтене и чуруликане. Нещо зашумоля над нея. Хедър погледна нагоре, святкайки с фенерчето. Не можа да види нищо, таванът беше твърде високо, а слабият лъч не успя да разсее мрака. Шумоленето се повтори. Изотгоре се посипа мръсотия, кацна в окото на момичето и поръси бузата ѝ. Тя трепна от неочакваната болка. Окото ѝ пареше и се насълзи и ѝ се наложи да устои на желанието да остави фенерчето и да го разтрие.

Миг по-късно по-голямо количество мръсотия се посипа по главата ѝ. Хедър примигвайки вдигна поглед и…

… точно тогава нещо се пусна от сенките и кацна върху вирнатото ѝ лице.

Беше с размера на борсук и имаше люспеста кожа и остри зъби и нокти, но не ѝ остана време да го разгледа, преди то да я връхлети. Малки нокти се забиха в бузите и шията ѝ и стиснаха здраво. Малки, подобни на иглички зъби се сключиха върху носа ѝ. Ударът и болката я свалиха на колене. Фенерчето се изплъзна от ръката ѝ и се търколи към мътната вода. Хедър сграбчи малкото същество и се опита да го издърпа от лицето си, но зъбите и ноктите му се забиха по-дълбоко. Заслепена, тя се изправи на крака и заблъска по стисналото я, задушаващо я зверче. Твърде късно осъзна, че се върти на ръба на водата. Единият ѝ крак увисна над празното пространство и след това тя падна.

Локвата се оказа по-дълбока, отколкото очакваше. Главата ѝ потъна под повърхността. Щом мазната супа се затвори над нея, нападателят на Хедър се пусна от лицето ѝ и отплува встрани. Тя отвори очи и видя само мрак. След това се сети от какво се състои той — изпражнения, слуз и други гадости. Отново стисна здраво очи. Вкусът на суров канал изпълни устата на Хедър и синусите ѝ, когато тя се опита инстинктивно да вдиша. Дробовете ѝ горяха. Усещаше пулсиращата си глава така, сякаш ей сега ще избухне. В тъмното остри, не видими отпадъци се блъскаха в кожата и дрехите ѝ.

Хедър зарита, за да изплува, приела, че надали е потънала много дълбоко. Преди да стигне до повърхността обаче нова, малка ръка я натисна по тила и я бутна по-надолу в дълбините. Отчаяна горещина избухна в гърдите на момичето, кислородът ѝ намаляваше и нуждата да вдиша прерасна в отчаяние. Тя заразмахва ръце, опитвайки се да избута тварта, но не успяваше. Чудовището се движеше над нея и сведе лице към скалпа ѝ. Хедър усети допира на люспеста кожа и остри зъби. Отвори очи. Тварта дръпна косата ѝ и плъзна устни още по-ниско, премервайки се във врата ѝ, сякаш се опитваше да реши къде иска да я целуне. Момичето отново заблъска с ръце и този път успя поне да измести нападателя си. Туловището му се килна, но гадинката все още я стискаше за косата.

Друга твар във водата болезнено издра ребрата на Хедър и една от гърдите ѝ. Момичето се затърчи отново и изви ръка зад врата си, опитвайки се да удари нещото с лакът, но ъгълът бе неудобен. Всичко, което постигна, бе да разтегне мускулите на рамото и гърба си. Съпротивата ѝ обаче сигурно бе изплашила тварта, понеже внезапно я освободи и отплува, като разплиска водата. След това някаква нова гад захапа другото ѝ рамо, чак до кръв.

Хедър отвори уста да изпищи, изгубвайки и малкото останал в дробовете ѝ въздух. Порция гнила супа нахлу в гърлото ѝ при опита да вдиша. Разтърсиха я яростни тръпки. Главата ѝ пулсираше и ушите ѝ кънтяха, а гнусната вода пълнеше устата ѝ.

Хедър заблъска по-трескаво, използвайки последните си сили. Зъбите, които се бяха забили в рамото ѝ, се откопчиха, когато тя се обърна и зарита лудо, отчаяна да живее, независимо от агонията или щетите, които гърчовете ѝ предизвикваха.

Тварта изчезна и главата на Хедър се подаде над повърхността. В началото не можа да види нищо. Зинала за въздух, тя избърса каналната смес от очите си и зрението ѝ се възвърна. Фенерчето ѝ още лежеше на ръба. Тя зарита към него. Наблизо малък силует се плъзна през водата с определено зловеща грация.

— Не! — гласът ѝ прозвуча като шепот.

Давейки се в опити за повръщане, тя прокара ръце през сместа, усещайки я как минава между пръстите ѝ, докато търсеше нещо, с което да се защити. Този път извади късмет. Лявата ѝ ръка се натъкна на твърд предмет — покрит с мръсотия, но тежък. Зловеща усмивка изгря на лицето на Хедър.

Звукът на собствения ѝ смях я шокира. Тя издърпа предмета от водата и зачака противника си, без да обръща внимание на смрадта на канал, която пронизваше въздуха. Огледа се. Звукът на плискаща вода бе единственото ѝ предупреждение.

Хедър стискаше здраво оръжието си и плъзна другата си ръка по неравния му ствол, без да обръща внимание на странните хлъзгави петна, докато навеждаше сопата назад.

Три удара на сърцето и плискането се приближи.

Два и тя можеше да усети движението на водата около себе си, когато изродът я приближи.

Едно — и тя вложи цялата си тежест в удара, вслушана в звука на свистящия въздух и после в задоволителния трясък, с който оръжието ѝ се стовари върху плът и кост. Сблъсъкът се предаде по ръцете ѝ и след това по китките и лактите, преди да затихне в раменете. Гърдите ѝ се люлееха и мърдаха от усилието.

Мутантът изпищя с висок и писклив глас. Тя стовари отново сопата си върху него с къса, яростна дъга. Ударът ѝ вцепени ръцете и остави пръстите ѝ да пулсират от силата му. Около лицето ѝ се разплискаха канални води и слуз. След това я изпръска и нещо друго. Хедър се дръпна и усети как с оръжието ѝ се вдига и топла струя, която заля лицето ѝ в кръщене от кръв и лайна. Изпищя гнева си в мрака и се вслуша в ехото на гласа си, треперейки от адреналин и гняв.

Следващото чудовище, което я нападна, плуваше дълбоко и я удари в бедрото. Хедър потъна за момент под повърхността, преди да изплува отново. Стовари сопата надолу с яростен удар, но гъстата супа се оказа сериозно препятствие и я възпря. Тварта уви дълга, тънка ръка около задника ѝ и момичето усети паешки пръсти да драпат по джинсите ѝ под водата. Изпищя отново и заръчка отвратителния крайник с оръжието си, докато той не се отдръпна. Хедър пак замахна към мястото, където предполагаше да е остатъка от съществото, но го пропусна напълно. Това обаче прекъсна нападението му и девойката го чу да отплува.

Тя отново се обърна и се насочи към брега като кашляше и се насилваше да диша дълбоко, нетърпелива да вкара кислород в гърдите си и да изплюе гнусния вкус на мръсотия. Имаше чувството, че дробовете ѝ са напълнени с киселина, а мускулите си усещаше така, сякаш бяха заменени с живи жици, които трепереха и дрънчаха, но отказваха да работят както трябва. Лицето ѝ се подаваше едва на инч над повърхността и Хедър продължаваше да кашля и да се мъчи да се добере до брега. Сграбчи твърдата каменна повърхност. За един трескав момент не беше сигурна ще ѝ стигнат ли силите да се издърпа от ямата, но след това чу мяукащи писъци и плисъци. Разнасяха се от цял куп места из помещението. Пришпорвана от страх, девойката се надигна на ръце и се измъкна напълно от тинята. След това падна, извърна глава настрани и повърна. Мокра слуз капеше и се стичаше от тялото ѝ, образувайки локви. Смрадта беше невероятна.

Във водата зад нея се вдигаше все повече шум. Хедър повърна отново и след това седна, обърсвайки уста и посягайки към фенерчето. Светна над ямата и видя водата да се плиска. Намръщи се, осъзнала какво се случва. Мутантчетата вече не се интересуваха от нея. Те поглъщаха братята и сестрите си — онези, които бе убила или наранила. Ухили се мрачно.

„Добре — каза си, — нека се изядат едно друго, вместо да ядат мен!“

Гледаше ги как се хранят и повърна още няколко пъти. След това, доволна, че ще живее поне за момента, Хедър се обърна в търсене на изход оттук.

Сблъска се със Скуг, който стоеше мълчаливо зад гърба ѝ.

— Кучка — плю той и я удари с опакото на дланта си. — Трябваше да знам, че ще те намеря тук с останалия боклук!

Хедър не издаде нито звук, когато замахна с фенерчето и го стовари върху слепоочието му. Скуг изсумтя и залитна назад, олюлявайки се.

— Стига толкова, мършляк! — каза му тя с нисък и хищен глас. — Стига толкова гадости. Мой ред е! Мой ред!

Тя го удари отново и пак го уцели по главата. Въздухът изскочи от дробовете му. Скуг се залюля по-силно. За секунда Хедър си помисли, че ще падне, но противникът ѝ запази равновесие. Тя посегна за трети удар, но изродът се изправи, потри слепоочието си и се втренчи ухилен в нея. Тя се стресна и спря насред замаха.

— Така ли мислиш? — попита той.

Хедър усети как гневът ѝ гасне. Съмнението се завърна. Страхът ѝ разцъфтя отново.

Усмивката на Скуг се разшири.

— Наистина ли мислиш така?

— С-сериозна съм — заекна Хедър. — Стой далеч от мен, мамка ти, болно копеле!

— Хайде де, маце! Вложи всичко от себе си!

Тя нападна с писък. Вместо да се приведе или да се опита да избегне атаката ѝ, Скуг я пресрещна челно, пристъпвайки към нея. Хвана я с една ръка насред замаха. С другата сграбчи гърдата ѝ и стисна. Вбесеният вик на Хедър се превърна в болезнен писък. Все още усуквайки гърдата ѝ, Скуг дръпна ръката ѝ надолу и я изви едновременно с това. Фенерчето се изплъзна от хватката на момичето и издрънча на пода. Стъклото му се счупи, а желязната дръжка се търкулна и цопна във водата.

Скуг изсъска. Гнилият му дъх бе горещ и овлажи лицето на Хедър. Ноктите му се забиха в китката ѝ и през ризата — в плътта на гърдата ѝ, когато я усука по-силно, насилвайки жертвата си да падне на колене, докато не се оказа с лице пред ужасния пенис, щръкнал от сбръчканата вагина, която изродът носеше на кръста си.

— Не си достатъчно добра за нов чифт дрехи — плю той. — Не ставаш за нищо. Ти си просто поредният боклук, изсипан върху нас изотгоре. Ти си боклук!

— Моля те — изквича Хедър — моля те молятемоляте моляте…

Скуг се засмя с потънало в мрака лице.

— Ще ме молиш ли сега? Ще предложиш ли да ми смучкаш хуя или нещо друго, ако ти обещая да не те убивам?

Хедър преглътна хлипа си, неспособна да отговори. Пенисът на Скуг трепна и се съживи.

— Това ли ще направиш? Ще ме молиш ли да го направиш?

Зад гърба си момичето чу как се разгаря схватка във водата — плискане и хор от мънички, гладни гласчета. Мислите ѝ се насочиха към Ксавиър и приятелите ѝ. Зачуди се къде ли са сега и дали някой от тях е още жив.

— Е, знаеш ли какво? — Скуг пусна гърдата ѝ и сграбчи косата ѝ. Дръпна я силно и Хедър изпищя отново. — Не бих допуснал да ме докоснеш с устни. Какво мислиш по въпроса, а? Не ставаш и за това. Не ставаш да те изядем. Не ставаш даже да те нося. Както казах, ти си просто поредното парче боклук изотгоре. А ние изхвърляме боклука си тук долу!

— Не!

— Да. Обзалагам се, че и бездруго приятелят ти е по-приятен на вкус. Той е боец. Ще изям сърцето му и ще добия силата му.

Той със смях я извлачи до ръба на ямата. Хедър се гърчеше, бореше се и дращеше, но Скуг не пусна нито косата, нито ръката ѝ. Полза не донесоха и хаотичните ѝ ритници. Противникът ѝ се напрегна, изпъшка и Хедър усети, че полита във въздуха, след което отново цопна в смрадливия басейн. Имаше достатъчно здрав разум да си поеме голяма глътка въздух, преди да потъне под повърхността, но това беше всичко.

„Не — каза си тя. — Няма да умра по този начин! Не и след всичко, през което минах! Мамка му! Няма начин!“

Водата направо кипеше. Хедър усещаше тварите да плуват навсякъде около нея, докато риташе отново към повърхността. Кракът ѝ улучи нещо твърдо, което се въртеше и гърчеше под нея. За секунда си помисли, че може да е фенерчето, но след това осъзна, че е твърде голямо.

Фенерчетата нямат опашки.

Опашката беше дебела и дълга и ѝ напомни за пипало. Замахна бързо и я удари по бедрото с достатъчна сила да счупи костта. Болката беше по-ужасна от всичко, което Хедър бе усещала през живота си. Откъснаха се месо и кост. Опашката преряза артериите и нервите ѝ.

Момичето потъна бързо и надълбоко. Взираше се надолу с надеждата да види светлина, но зърна само мрак. Под повърхността тъмнината бе твърде гъста, за да успее да различи нападателя си. Виждаше ясно само малък силует с голяма опашка, който се стрелна към нея. Зад него плуваха и други мутанти-бебета.

Хедър инстинктивно вдигна ръка да отблъсне атаката и опашката я преряза, цепвайки я на две между китката и лакътя. Момичето се втренчи в чуканчето. Кръв плисна бавно от раната, оцветявайки водата като мастило. Опашката се стовари отново и разцепи корема ѝ, врязвайки се под диафрагмата. Едната от гърдите ѝ се заиздига нагоре, придържана на място само от ивици мазнина и плът. След това дузини гладни малки ръчички я откъснаха от тялото ѝ.

„Няма да умра така, отказвам, мътните го взели! Не се предполага да умра така! Не е честно! Имам живот пред себе си! Това просто е лишено от смисъл…“

Хедър погледна отново към повърхността с надежда да види светлина за последно, с надежда да види как Ксавиър идва да я спаси. Или пък да зърне родителите си. Роднините си. Приятелите си. Господ.

Вместо това сързя опашката да замахва към лицето ѝ.

След това мракът я обгърна и Хедър не видя нищо друго.