Градска готика

17.

Хедър стискаше подострения нож за масло в едната си ръка и цвърчащата лампа в другата. И двата предмета се клатеха от неовладяемото ѝ треперене. Макар че много ѝ се искаше да спре, треперенето продължаваше. По-лошо, макар че можеше да види дъха си да се появява като бели облачета всеки път, когато издишаше, Хедър се къпеше в пот. И двете състояния нямаха връзка с бягството ѝ. Не беше сигурна дали са породени от шок или от страх или от температурата, или от комбинация от трите, но беше и влудяващо, и неприятно. Беше достатъчно трудно да се вслушва за отгласи от преследване зад гърба си и без да се налага да слуша как тракат собствените ѝ зъби. Единствената част от нея, която не се тресеше, бяха краката. Те бяха напълно вкочанени. Беше се опитала да се щипе по петите, но усети само лек гъдел. Все още можеше да ходи, но не чувстваше нищо.

Откакто бе напуснала странната пещера, нивото под Хедър се издигаше равномерно, докато тя напредваше по малкия тунел. Бе изгубила усет за време и нямаше представа от кога пълзи. Мракът и собствената ѝ умора я смазваха и ѝ беше все по-трудно да се съсредоточи. Умът ѝ продължаваше да се връща към странната колекция снимки и рисунки, опитваше се да изкопае някакъв смисъл от тях — някакво обяснение за ужасяващите случки тази нощ. Тя все повече се разочароваше от опитите да ги разгадае. Нищо в настоящата ситуация нямаше смисъл. Всичко изглеждаше ужасно случайно. Как е възможно такава раса същества да си живее незабелязана под град с размера на Филаделфия, и то толкова време? И какво точно бяха те? Мутанти, очевидно, но откъде? И от какво? Те като че ли нямаха никакви расови характеристики или генетична основа. От колко време бяха тук долу? Колко души бяха убили?

Нямаше начин да разбере. Всъщност всичко, което знаеше със сигурност беше, че краката я болят, гърбът я боли и очите ѝ са като издрани от пот и мръсотия. На дланите и коленете си имаше пришки, порязаният ѝ крак отново кървеше. Димът от фенера лениво лъхаше в лицето ѝ, пречеше ѝ да вижда и засядаше в дробовете ѝ. Всеки път, когато я обземеше нов пристъп на треперене, зъбите ѝ хлопваха. Беше си прехапала езика и вътрешността на бузите няколко пъти. Бавното, но постоянно вкусване на кръв караше стомаха ѝ да се преобръща.

Хедър се чудеше колко ли още ще се наложи да се катери, преди да успее да избяга от този кошмар. Според всички показатели вече би трябвало да се намира над земята. Но ето ти я, все тъй заседнала в проклетия тунел, с тежестта на цял град върху главата. Щеше ѝ се просто градът да се стовари върху нея, смазвайки всичко под себе си. Дори това би било за предпочитане пред ужасното, мъчително драпане в тъмното. Хедър потисна смеха си. Брат ѝ щеше да умре от кеф. Вечно играеше онлайн някакви игри за подземни тъмници. Щеше да се чувства като у дома си тук.

Дълбок, тътнещ екот отекна някъде зад нея, напомняйки на момичето за надвисналата опасност. Тя избута встрани самосъжалението и запълзя нататък, прегърнала надеждата, че ще стигне до някъде, ако просто продължи да се движи в същата посока, в която се бе насочила. Не че всъщност имаше особен избор. В тунела липсваха разклонения. Възможностите ѝ бяха да се движи напред по склона или да се върне назад, откъдето бе дошла — и знаеше какво я очаква там. Всички пътища в крайна сметка водеха нанякъде. Поне така казваше обикновено баща ѝ. Зачуди се дали родителите ѝ вече се притесняват за нея. Дали родителите на Кери и на Стеф ще започнат да ги търсят? Дали се бяха обадили на полицията вече? Или майката на Ксавиър може би? Не, тя работеше нощна смяна, а малкият не бе виждал баща си, откакто бе навършил три годинки.

Хедър усети лек полъх на свеж въздух да пролазва по лицето ѝ като погалване на светли пръсти. Усещането беше изумително след като че ли цяла вечност задавена влага в пещерите. Фенерът потрепна и засъска, а пламъчето затанцува, сякаш също се радваше на ветреца. Хедър нямаше представа откъде идва полъхът, но ако пред нея лъхаше свеж въздух, тогава несъмнено това означаваше, че има път навън!

Настроението ѝ се подобри. Тя забрави всичко за семейството си, за Ксавиър и Кери, и за Брет, и се съсредоточи изцяло върху оцеляването и бягството. Запълзя по-бързо. След това обаче ветрецът отново полъхна и донесе нова миризма — плътна, тежка смрад на гнилоч и мръсотия, по-силна от всичко, което момичето бе подушвало тази нощ. Въпреки всичките си усилия да пренебрегне миризмата, Хедър се задави в напън за повръщане. Въжета от лиги увиснаха от отворената ѝ уста. Стомахът ѝ се преобърна. Ако в него имаше нещо, щеше да си избълва вътрешностите. Вместо това мускулите на корема ѝ се свиха, гърчейки се мъчително. Хедър обърса устни с опакото на ръката си и зина, мъчейки се да не се задави отново. Трепкащата светлина на фенера се отразяваше върху наострения нож за масло. Тя се съсредоточи върху него. Когато се успокои, отново запълзя напред, дишайки през устата си. Това не ѝ помогна много; можеше да вкуси отвратителната воня върху езика си. Скоро онова, което се намираше пред нея, ѝ дойде в повече. Очите ѝ се просълзиха, замъглявайки зрението ѝ, а инстинктът за повръщане отказваше да спре да работи. Тя затвори очи и се пребори с надигналото се гадене.

Поне неконтролируемото ѝ треперене спря.

Обърна се, вдигна лампата и се взря назад в тунела и в мрака. Ако зад гърба ѝ имаше преследвачите, значи бяха много тихи. Намираше се толкова близо до повърхността! Непременно беше близо! Но не мислеше, че може да продължи напред, борейки се с вонящата миазма. Обмисляше дали да не смени посоката и да се върне в малката стаичка.

Хедър все още умуваше над вариантите, когато чу зад гърба си звънлив смях, разнесъл се от същата посока като смрадта. Звукът бе с висок тембър и трепкаше от възбуда. Момичето отново се обърна, вдигна фенера високо и изпружи ножа за масло пред себе си. Към нея бързаха силуети, които се уголемяваха с всяка изминала секунда. Миг по-късно тварите се озоваха в осветения участък. Хедър изпищя със свито от ужас гърло. Тварите, които се устремяваха да я нападнат, бяха отвратителни извращения, едва-едва можеха да бъдат наречени хуманоидни. Представляваха не просто мутации като срещнатите досега, бяха си истински богохулства спрямо живота.

Чудовището, което предвождаше ордата, беше достатъчно ужасяващо да зашемети Хедър и само с вида си, дори и частично излязло в мътните лъчи на фенера. Нямаше тяло, поне доколкото можеше да види тя — или поне не в традиционния смисъл на думата. Вместо това се състоеше от гигантска глава, три пъти по-голяма от нормална човешка, с дебела, цилиндрична маса розова и сива плът под нея. Имаше нещо, което би могло да мине за големи пръсти или за мънички крачета, или може би бяха пипала, които се гънеха и трополяха. Тварта се приплъзна по-наблизо. Хедър видя, че бузите ѝ се надигат и спадат, докато мускулите вътре се напъват и стягат. Въпреки странните си уродства, тварта беше бърза. Крайниците под тумороподобното ѝ тяло помагаха да се изтласква напред, да се държи за пода на тунела и да се придърпва със страховита ефикасност. Девойката зяпна, неспособна да помръдне. Тварта беше почти очароваща с уродствата си. Взираше се в нея с огромни, влажни очи с размер на чаени чинийки. Бръщолевещата ѝ, лигавеща се уста бе разтегната в яростна гримаса. От крушообразния ѝ, изкривен нос капеха сгъстъци зеленикавожълти сополи.

Хедър едва имаше време да преглътне шока от първия звяр, преди в полезрението ѝ да навлезе втория. Нямаше нищо общо с другарчето си. В ума ѝ се появи първата година в гимназията, в класа по биология на г-жа Аткинс. Един ден, докато обсъждаха вродени уродства, г-жа Аткинс им показа диапозитиви на няколко различни ембриона, които не бяха успели да се развият. Втората твар, която се тътреше по тунела към нея приличаше именно на някой от тези ембриони, върнат към живота. Очите в главата му бяха гигантски. Клепачите му бяха толкова тънки, че тя ясно виждаше как очните ябълки се въртят под тях. Носът и устните на мутанта бяха прозрачни и, също като очите, изглеждаха твърде големи за ужасното му лице. Самата глава беше подпухнала и изкривена, по-скоро като приплеснат отстрани овал, отколкото обла като форма. Чудовището пълзеше напред на малки, изкривени крачета и ръчички. Хедър изплака от отвращение и ужас. Очевидно това нещо би трябвало да умре още в утробата, но не бе изпълнило предначертаната му съдба. Бе тук, обида в лицето на природата и еволюцията, бързаше зад приятеля си, оголило тъпите, масивни зъби, които изпълваха устата му. Те проблеснаха на светлината на фенера, когато то облиза тънките си устни и изписука.

Трето същество имаше вълча устна, която разцепваше горната му устна чак до трепкащите му ноздри. На практика нямаше нос — само две зейнали дупки там, където би трябвало да се намира хрущялът. През разтворената вълча устна се виждаха неравни зъби и венци. Тялото му беше изкривено и сбръчкано.

Зад първите три идеха и още по-ужасни твари. Хедър ги чу да пъшкат и съскат, да писукат с високи гласчета. Тежкото им дишане отекваше в стените на тунела. Ноктите на ръцете им дращеха по камъните. Те се носеха към нея — мутантна вълна от пълзящи, подскачащи и, в някои случаи, плъзгащи се извращения, мяукащи като гладни бебета — което, всъщност, бяха.

Сборната смрад на ордата, която се носеше към нея, стана непоносима. Това извади Хедър от вцепенението ѝ. Тя метна фенера по бебетата и се завъртя пъргаво на колене, обръщайки се в противоположната посока. Чу стъклото да се чупи и металът издрънча, щом лампата се удари камъните зад гърба ѝ. За момент блесна ярък пламък и тварите изпищяха. Хедър също изпищя. Удари се в стената на тунела с достатъчно сила да се насини и запълзя трескаво назад, откъдето бе дошла. Бързаше, без да обръща внимание на раните, които причинява на ръцете и коленете ѝ дивото драпане по каменния под. Светлината намаля и после изгасна със съскане. Мракът отново обгърна тунела. На Хедър не ѝ пукаше. Знаеше пътя назад към стаята. Нямаше разклонения по тунела, по които да се изгуби. И, което беше още по-важно, в тъмното не виждаше преследващите я кошмари.

Можеше да ги чуе обаче. След като огънят изгасна, те се разврещяха трескаво. Отново се хвърлиха да я преследват и, макар че деформациите и уродствата им ги забавяха, в писъците им се долавяха нетърпение и раздразнение. Хедър увеличи скоростта си, оголила зъби и ококорила очи, опитвайки се отчаяно да различи нещо в мрака. Сърцето ѝ тупкаше в гърдите и дробовете ѝ работеха като ковашки мехове. Пъшкането ѝ отекваше като ехо и звукът се връщаше към нея. Тя пренебрегваше болката всеки път, когато някое камъче се врязваше в дланите ѝ или одираше раменете ѝ. Пришпорвана от адреналин и страх, и неспособна да се ръководи от друго, освен осезание и звук, Хедър си удари главата на надвиснал ниско ръб. Силата на удара я събори по корем. Изплака и тварите се развикаха възторжено. Топла кръв бликна в лявото ѝ око. Опипа чело с връхчетата на пръстите си. Над лявата си вежда имаше разрез. Простена, когато го докосна. Избърса кръвта и се опита да седне.

Дебели, лепкави пръсти се сключиха върху глезена ѝ. С писък Хедър ритна назад и пръстите се изплъзнаха. Набараха я отново след секунда, драпайки по-настоятелно този път. Други крайници се присъединиха към усилието — пипала, пръсти, зъби и неща, които я бе страх да идентифицира. Хедър се обърна и размаха бясно ножа си. Няколко от тварите нададоха вой и я пуснаха. Кракът ѝ задра по нещо, на допир като гръден кош. Тя бодна с ножа надолу, разрязвайки малката длан, която стискаше бедрото ѝ. Тунелът се изпълни с писъци — нейни и техни. Нещо топло и мокро — кръв или лиги — плисна по бузата ѝ. Хедър се дръпна заднешком, риташе и размахваше острието, и тварите отстъпиха малко. Тя запълзя трескаво заднешком, но нещо скочи на гърдите ѝ и посегна към лицето ѝ. Въпреки миниатюрните размери на мутанта, ударът беше силен. Бузата я засмъдя, а ушите ѝ писнаха. В окото ѝ плисна още кръв от порязването на челото.

Друго чудовище я загриза за ръката. Съдейки по усещането, беше беззъбо. Хедър замахна и усети люспеста кожа. Тя завъртя ръка, събаряйки звяра от гърдите си назад, и резна люспестото нещо с наостреното си ножче. Успя да откопчи от себе си и двете. Завъртя се на колене и трескаво запълзя отново. Ножът се изплъзна от хватката ѝ.

— Не. Не, ненененене…

Хълцайки, момичето заопипва по земята. Ръката ѝ се сключи върху студената, метална дръжка и тя я сграбчи. След това застина, мускулите ѝ се сковаха и устата ѝ се отвори в беззвучен вик. Опита се да изплаче, но от устата ѝ излезе само беше треперлива въздишка.

Хедър не бе чужда на болката. Когато беше на седем годинки, падна от дърво и си извади рамото. От болката ѝ беше призляло. Няколко години по-късно, когато си набоде крака на пръчка, докато играеха на криеница с брат си и няколко съседски деца, болката беше непоносима. Прекара няколко ужасни седмици, през които бе напълно убедена, че никога няма да може да ходи отново. Но тези изживявания изобщо не се доближаваха до онова, което изпитваше в момента. Дузини остри зъби се забиха в прасеца ѝ, само на два инча под коляното. Болката разцъфна като цвете и полека се разрасна в ярка и живописна звезда.

Към глезена ѝ замахнаха нокти и зъбите потънаха по-дълбоко в прасеца ѝ. Горещ, подобен на шкурка език заблиза кръвта, рукнала от раната ѝ. Хедър подритна със свободния си крак, забивайки пета в лицето на тварта зад нея. Чудовището се откачи, отнасяйки парче месо със себе си. Момичето се завъртя и замахна сляпо в мрака с ножа си. Нещо горещо плисна по ръката и рамото ѝ. Нападателят ѝ издаде ужасен, бълбукащ писък и изскубна ножа от хватката ѝ. Тя го чу да се мята и да вие, вместо да се опитва да я нападне отново. Но на фона на виковете му се разнесоха и крясъците на останалите от глутницата, която приближаваше стремително.

Надявайки се, че тялото на ранения им събрат ще забави останалите твари, Хедър се обърна и закуцука отново към изхода на тунела. Когато стигна до пещерата, с опипване излезе от пукнатината. За разлика от предния път, странната стая беше тъмна като рог. Някои от падналите листове изхрущяха под нея, когато се втурна напред.

Зад нея продължаваха да се разнасят отгласи от преследването.

Ксавиър се опита да преглътне, но устата му бе суха. Главата му се люлееше, докато го мъкнеха напред. Клепачите му пърхаха. Умора го бе обгърнала като грубо, тежко одеяло. Всяка тътреща се крачка му се струваше като невероятно физическо усилие, а когато забавяше ход, Белязаното лице и косматото момиче го бутаха напред. Точно в момента повече от всичко, даже повече от бягството, му се искаше да легне и да подремне. Бореше се с този копнеж, все още успяваше да се задържи достатъчно нащрек, че да знае, че ако го стори сега, със сигурност ще умре.

Истината беше, че вероятно щеше да умре и бездруго, освен ако не измислеше нещо — и то скоро. Похитителите му бяха безмилостни и не показваха слабост. Бяха му прерязали китките със същата практична ефикасност и безогледност, каквато някой, режещ салата, би могъл да прояви към зеленчуците. Не беше сигурен колко е кървял, но когато го бяха сметнали за достатъчно отслабен, Скуг бе прекратил процедурата и стегнаха раните му с парчета влажен, леко мухлясал плат. След това ги бяха притиснали добре, преди да го отправят отново напред. Китките още го боляха, но кървенето беше спряло. Той беше сигурен, че ще започне отново — и от още места, не само от китките, — когато достигнеха крайната си цел.

— Къде ме водите? — попита със завален глас.

Похитителите му не отговориха.

— Хей — пробва се отново Ксавиър — къде ме…

Скуг го удари с опакото на дланта си, разцепвайки устната му. Юношата простена и плю кръв, преди да успее да я преглътне.

— Никакви приказки повече — предупреди Скуг, изплясквайки отново с колана. — Пробвай и ще те изкормя на място. Ще оставя вътрешностите ти да се изсулят и ще ти покажа как изглеждат, влажни и лъскавки. Някога да си удушвал човек със собствените му черва? Аз съм. Доста пъти. Винаги е забавна гледка, да ги гледаш как се мятат и се задушават с изхвръкнали от орбитите очи, лицата им стават пурпурни, също като увитите около гърлата им черва. Ще го сторя и с теб, ако не продължаваш да се движиш!

Решил да рискува, Ксавиър просто сви рамене и положи всички усилия да се усмихне. Устата го заболя, но пък привлече вниманието на мъжа. От цепнатата му устна потече кръв.

— За какво се хилиш? — попита Скуг. — Прекалено много се усмихваш.

— Просто си мисля, че и бездруго няма значение. Прави каквото искаш. Полицията скоро ще дойде. Обадихме им се, преди да влезем вътре.

— Не, няма да дойдат. Полицията никога не се отзовава. А и дори ако дойдат, да не мислиш, че ни пука? Това е нашият дом. Нашето място. Тук не могат да ни наранят. Никой човек не може да ни посегне тук.

— Откога си живеете тук?

— Винаги сме били тук. Нашите хора са били тук преди града, преди постройките и колите и всичко останало, а ние ще сме на същото място и след като всичко изчезне. Ние, хлебарките и плъховете.

— Вашите хора, а? И какво точно сте вие?

Скуг не отговори. Ксавиър повтори въпроса и похитителят отново отказа да му отговори, тъй че младежът реши да попита нещо друго:

— Защо носиш женска кожа върху твоята собствена?

Устните на Скуг се разтеглиха в презрителна гримаса. На ъгълчетата на устата му забълбука лига. Втурна се напред, вдигнал юмрук над главата си, готов да удари отново Ксавиър.

— Това е моята кожа. Шибаната ми кожа. Разбра ли? А сега — без повече разговори. Мърдай!

Белязаното лице и косматото момиче го насилиха да увеличи скоростта си и Ксавиър бе принуден да се мъчи да не изостава. Опита се да следи всеки криволичещ тунел и завоите, по които минаваха, но скоро напълно изгуби представа за маршрута. Слабият лъч на фенерчето не помагаше да разсее объркването му. Единственото, в което беше сигурен, бе че подът стои относително равен, вместо да се вдига нагоре или да ги спуска по-дълбоко към земята. Мислите му отново се отплеснаха, а болката в китките и устната му се притъпи. Краката му пристъпваха автоматично, следвайки тези на похитителите му. Не се свести отново, докато джуджето не изскочи от стената.

Първоначално бяха само четиримата в тунела. В следващата секунда едно джудже се нареди до Скуг, дърдорейки възбудено на гърлен, грозен език, който Ксавиър не разпозна. Някои от думите звучаха като английски. Други — просто като сбор от ръмжене, сумтене и отделни срички. Младежът вдигна глава и забеляза малък коридор от дясната им страна. Джуджето беше напълно плешиво и голото му тяло бе покрито с дебели черни белези. Юношата се заслуша в разговора му със Скуг и се опита да отгатне за какво става дума.

— Никой ли не я е хванал засега?

Джуджето поклати глава.

— Е, ще се погрижа за това лично. Моя грешка е, че допуснах да ми избяга. Не бива да ѝ позволим да наранява бебетата!

Джуджето заговори отново. Звучеше възбудено.

— Когато завали, пада порой… — Скуг поклати глава. — Колцина са пък тези?

Джуджето вдигна шест криви пръста.

— Ще проверя в яслата — каза му мъжът с женска кожа. — Ще се погрижа за кучката веднъж завинаги. Ти иди намери Нойджъл. Сигурно още изчуква мозъка на онова хлапе отзад до стълбите на мазето. Кажи му, че горе имаме нови посетители.

Джуджето изписука в отговор.

— Прави каквото ти казвам, прекъсни го — отвърна Скуг. — Няма да те нарани, ако му кажеш, че аз те пращам. И бездруго в тиквата на хлапето няма как да е останало много мозък. Може да се погрижи да си пръска семето после. Сега ни трябва в лова!

Джуджето отдаде почти комично чест с една ръка, след което се обърна и се втурна в страничния тунел.

— И му кажи да не изчуква тия шестимата в главите, след като ги убие — додаде Скуг след бягащия си събеседник. След това се извърна към жените и посочи Ксавиър. — Едно от другарчетата на този — предполагам, че е момичето, което преследвах преди това — е близо до детската ясла. Бебетата са се включили. Възнамерявам да се погрижа за това, понеже явно вие останалите, мамка ви, не можете да се справите с положението. Вие го настанете. Кажете на Съсирек, че идват и още. Появили са се група новодошли. Сега са при вратата. Предайте на колача, че Нойджъл ще ги свали долу. И му помогнете с разфасоването, ако се налага.

Жените кимнаха, приемайки задачата си. Скуг мрачно се отдалечи и изчезна в мрака, отстъпвайки назад по коридора, откъдето бяха дошли. Ксавиър се опита да извлече някакъв смисъл от чутото току-що. Новодошли? Кои ли можеха да са? Полицията? Гангстерчетата, които ги бяха натикали първоначално в тази къща с преследването си? Може би родителите им, които ги търсеха, след като бяха намерили колата? И кой беше при яслата — каквото и да представлява това? Скуг беше споменал, че е жена, една от спътничките на Ксавиър. Което означаваше, че г или Хедър, или Кери. Младежът изпита желание да им извика, без значение дали всъщност ще го чуят, и да им каже да се скрият, понеже Скуг отива към тях, но подобно усилие щеше да е загуба на енергия. Той щеше да допринесе повече да им помогне, ако беше свободен. След това му хрумна друга мисъл. Скуг два пъти беше споменал Нойджъл и нещо в смисъл, че чука череп на някого. Първия път Ксавиър не обърна внимание, но втория път Скуг бе отбелязал, че тази гадост се случва близо до стълбите на мазето. Беше ли жертвата някой от приятелите му? Дали не беше Хедър?

Сърцето на Ксавиър се разтупка. Заля го вълна от припряна необходимост. Трябваше да се измъкне — и то сега, веднага, както заради двете си приятелки, така и заради себе си. След напускането на Скуг шансовете що-годе се бяха изравнили. Усещаше, че това може да е последната му възможност да избяга. Съсредоточи се върху дишането си и се постара едновременно да се успокои и да се свести. Позволи на жените да го водят напред, докато не се увери, че Скуг вече не може да ги чуе. След това си пое дълбоко дъх и се зае да осъществи набелязания си предварително план.

Килна се напред, премествайки центъра на тежестта си. В същото време се загърчи, опитвайки се отчаяно да освободи ръцете си от хватката на похитителките си. Планът му проработи, но не без последствия. Фенерчето на момичетата издрънча на пода. Ксавиър с лекота измъкна лявата си ръка от хватката на Белязаното лице, но косматото момиче още по-здраво стисна десницата му. Ноктите ѝ се забиха в раната му и кръвта бликна отново. Ксавиър с писък изкопчи ръката си и се препъна напред, блъскайки се в стената на тунела.

Отърси глава, опитвайки се и да се върне в свяст, и да намери опора. Косматата му се нахвърли. Ксавиър се обърна с лице към противничката си, която го сграбчи за лявата ръка и го дръпна към себе си. Едновременно с това му изви ръката, тъй че ранената му китка и длан бяха обърнати нагоре, а пръстите огънати назад. Мълниеносно наведе глава. Очите и зъбите ѝ блеснаха в тъмното. Щом устата ѝ спусна към дланта му му, Ксавиър сграбчи горната ѝ устна с пръсти и дръпна. Момичето изпищя задавено и го пусна. Той яростно и с все сили задърпа устната към себе си. Плътта се разтегна като топла дъвка, оставена на тротоар в летен ден. Ксавиър усети как кожата започва да се къса. След това Белязаното лице свали хватката му с удар на рамото. И Ксавиър, и косматото момиче залитнаха назад.

Той се приземи по опашка и зъбите му болезнено щракнаха. Опита се да стане, но преди да успее, Белязаното лице скочи върху него и го тресна обратно в пода. Зад нея косматото момиче стенеше и квичеше, притиснала устните си с длан. Устата ѝ кървеше и Ксавиър усети прилив на дивашка радост, който изчезна след секунда, когато ноктите на Белязаното лице отвориха четири неравни, кървави резки на бузата му. Устата ѝ зейна и зъбите ѝ се впиха в ранената му китка, още докато се дърпаше, за да я удари отново.

Ксавиър се претърколи настрани и направи всичко възможно да я свали от себе си, но жената се държеше за краката му със стъпала. Твърде късно той осъзна защо. Пръстите ѝ с двойни стави го стискаха като ръце. Усещаше ги така, както си въобразяваше, че се усещат маймунски лапи, способни да се вкопчат не просто в плата на джинсите му, но и в кожата под тях. Тя го стискаше и се търкаляше заедно с него. Зъбите ѝ щракнаха, когато се опита да пробие защитата му. Ксавиър отново блокира и се загърчи да се измъкне. Зад тях косматото момиче продължаваше да стене.

— Слез от мен, мръсна кучко!

Белязаното лице изръмжа, прекрачила отвъд границата на всякаква смислена реч. Зъбите ѝ проблеснаха. Пръстите ѝ се увиха около китката му и дръпнаха неравните краища на раната. Ксавиър изпищя. Ноктите ѝ отвориха нови рани под първия разрез. Бликна прясна кръв. Съскайки, юношата завъртя ръка, откопчвайки хватката ѝ достатъчно, че да завре пръсти и длан нагоре под брадичката на Белязаната. Тя не би могла да го ухапе, ако не можеше да отвори челюсти.

Белязаното лице извъртя глава и се опита да се измъкне, но той не ѝ позволи. Не смееше. Колкото ѝ остри да бяха ноктите ѝ, зъбите ѝ бяха много по-опасни. Ксавиър се сети за нападението върху Брет по-рано през нощта. Не можеше да рискува да изгуби пръст. Приглушен вик на разочарование се измъкна между стиснатите устни на противничката му и той се ухили в отговор.

— Точно така. Какво ще правиш сега, луда гадино?

Белязаното лице продължаваше да се бори. Над рамото ѝ Ксавиър забеляза, че спътничката ѝ се отърсва от вцепенението си и се готви да се присъедини отново към битката. Трябваше да приключва по-бързичко. Пресегна се с другата си ръка и сграбчи Белязаната за ухото, което стисна между пръстите си. Забеляза, че от вътрешната страна на мишницата му тече прясна кръв, но тя само капеше, а не бликаше. Стисна здраво ухото, дърпайки и въртейки с все сили. И чу, и усети как плътта се къса. Белязаното лице изпищя в агония и той дръпна яростно, влагайки всичките си сили в опита да откъсне ухото ѝ напълно. Тя бе прекалено заета от болката си, за да го напада, а косматото момиче се прислони към стената на тунела, явно стреснато от развоя на събитията. Ксавиър дръпна трети път. Уродката се гърчеше върху него, докато той въртеше ухото ѝ. Запищя в един глас с нея, вече без да му пука дали някоя от другите твари може да ги чуе. Беше съсредоточен само върху това да отдели ухото от черепа ѝ. Търкулнаха се в лъча на фенерчето и юношата чу раздирането на кожа. След секунда беше свободен — откъснатото ухо на Белязаното лице остана стиснато в ръката му.

Противничката му наддаде вой в мрака. Ксавиър се изправи на крака, захвърли ухото и я ритна в лицето. Носът ѝ избухна под подметката на обувката му. Ритна отново и я улучи в гърдите. Третият ритник я цапардоса по темето. Безпомощната му противничка омекна. На Ксавиър не му пукаше. Беше прицелил четвърти ритник, когато спътницата на Белязаното лице му скочи на гърба. Кървавите ѝ, подути устни се долепиха до опакото на врата му, но той не усети зъби. Ксавиър осъзна, че тя е или твърде паникьосана да го ухапе, или е увредил устата ѝ повече, отколкото първоначално бе предположил. Едната ѝ ръка се уви около гърлото му. Другата задраска по лицето му. Пръстите ѝ търсеха очните му ябълки. Ксавиър трескаво отстъпи заднешком, олюля се и блъсна ездачката си в каменната стена. Направи крачка напред, приведе се и повтори удара. След няколко сблъсъка косматото момиче се изплъзна от гърба му, изгубило съзнание.

Зинал за въздух, той огледа и двете си противнички. Гърдите им се повдигаха леко, но очите им бяха затворени. Не мислеше, че се преструват, но имаше само един начин да се увери в това. Наклони глава и се вслуша. Тунелът бе тих. Ако отгласите от битката им бяха забелязани, тогава който и да се криеше в тъмното, пазеше тишина. Ксавиър не смяташе обаче, че има шанс да се появят други противници. Беше сигурен, че са сами — поне за момента.

Коленичи до косматото момиче, стегна кървавите си пръсти около топлата ѝ шия и стисна здраво. Очите ѝ се отвориха рязко, изхвръквайки от орбитите.

— Ауууугх!

Звукът не бе дума, макар вероятно да бе предназначен за такава. Ксавиър не знаеше и не му пукаше. Пръстите му притиснаха каротидната ѝ артерия и дебелата вена от другата страна на деликатната ѝ, мръсна шия. И двете вени пулсираха под пръстите му. Почти усещаше притока на кръв под тях.

Косматката за последен път се опита да се измъкне и заби конвулсивно нокти в бедрата му, когато я стисна още по-силно. Пренебрегнал болката, Ксавиър я гледаше и се наслаждаваше на изражението ѝ при осъзнаването на факта, че не може да диша. Подутите ѝ устни се разтвориха, и той увеличи натиска. Всеки мускул на ръцете и краката му изпъна. Разтрепери се от усилието. Потта и кръвта от раните му протекоха по лицето и гърдите на противничката му. Ксавиър смътно осъзна, че се е задъхал.

Силният пулс под пръстите му забави и запрескача, а после секна. И все пак косматата се опитваше да вдиша. Той продължи да я стиска здраво. Краката ѝ подритваха в гърч. Тя удряше и дращеше по пода. Ксавиър задържа упорито хватката си и стисна с всички останали му сили. Ухили се още по-широко.

Малко по-късно противничката му спря да се бори.

Ксавиър я подържа още малко, след което най-сетне я пусна. Косматото момиче не помръдна. Недоволен, той хвана главата ѝ с две ръце и я завъртя настрани, докато шията не изпука. Това бе един от най-приятните звуци, които бе чувал в живота си.

Отдъхна си малко с трупа ѝ в скута си и си пое дъх. Огледа раните на китките си. И двете кървяха, но не толкова зле, че да изгуби съзнание. Макар че се бяха отворили по време на схватката, и двете се съсирваха задоволително. Щеше да се наложи да се почистят и зашият по-късно, но нямаше нужда да се притеснява за тях в момента. Главната му грижа бе умората. Скоро щеше да се наложи да си почине, пък дори и само за няколко минути. Вслуша се отново, но тунелът си оставаше тих. Единственият звук бе плиткото, слабо дишане на изпадналата в безсъзнание Белязано лице. Ксавиър избута косматото момиче от скута си. Трупът ѝ се просна на пода на тунела. Той се втренчи в нея и плю в лицето ѝ.

След това насочи вниманието си към другата.

Рита и блъска Белязаното лице, смазвайки я на кайма. Наслаждаваше се на всяка счупена кост, на всяко разбито ребро и на всеки разкъсан орган. Разсмя се, когато едното ѝ око изскочи от гнездото си и когато парчетата от счупени кости щръкнаха през плътта ѝ. След това, все още недоволен, той няколко пъти подскочи върху трупа ѝ. Плът, кръв и коса залепваха по грайферите на подметките му. Накрая потопи показалец в останките ѝ и използва кръвта да добави още две чертички по сметката на рамото си.

Когато приключи, Ксавиър взе фенерчето. Целият трепереше и бе разкъсван от болка. Зъбите му тракаха. През живота си не се бе чувствал по-жив, отколкото в този момент.

— Готови или не — подвикна — ето ме, идвам!

Изтича назад по пътя, откъдето бяха дошли, зовейки Скуг да излезе да си поиграят.

Кери сграбчи ръцете, които я обгръщаха в тъмното и се напъна да ги махне, но беше все едно се опитва да избута камък. Макар че плътта на нападателя ѝ беше мека и хлъзгава от пот, под кожата се изпъваха солидни, масивни мускули. Те се нагънаха, когато тварта я стисна по-силно. Кери се опита да изпищи, но едва успя да си поеме дъх, докато хватката изтласкваше въздуха от гърдите ѝ.

Тварта се засмя отново. Хватката ѝ се отпусна достатъчно, за да успее този път момичето да вдиша смрадливия въздух, който чудовището току-що бе издишало и след това то я смаза отново, сплесквайки гърдите и стомаха ѝ срещу тялото си. Ръцете ѝ останаха приковани до хълбоците. Тя безпомощно запляска с длани.

— Прегръдки — изхъхри чудовището със странно детински глас. — Аз те прегръщам!

— Махни… се… ОТ МЕН! — тя се помъчи да изпищи настояването си, макар че едва го изпъшка — и това сякаш само развесели звяра. Смехът му отекна в тъмното, и сякаш се разнасяше едновременно от всички посоки. Нямаше и намек за зложелателство в тона му. Звучеше по-скоро като радост и задоволство.

— Хубаво. Готино.

Кери се гърчеше в подобната на менгеме хватка на гиганта, тръскайки яростно глава напред-назад, но не успяваше да се освободи.

— Целувки — продължи звярът. — Ще те нацелувам!

— О, Боже…

По лицето я докосна нещо дълго и мокро, миришещо на сяра и гнило месо, облиза очите ѝ, след това носа и накрая се пъхна между устните ѝ. Кери се сети за преживяването си преди сякаш цяла вечност, когато бе ухапала езика на нападателя си и се стегна да повтори същия номер, но „целувката“ свърши внезапно. Смрадлива, гореща слюнка покапа от лицето на момичето.

— Мушки — изпъшка звярът. — Сега ще те мушна. Ще те мушна в мокрото място!

Кери затвори очи, очаквайки ръгването на острие или друго оръжие в тялото ѝ. Вместо това усети нещо топло и твърдо да се притиска към тъканта върху слабините ѝ. Потрепери, когато осъзна какво е това.

— Не!

— Мушвам те — повтори чудовището. — Мушвам те в мокрото!

Дишането му стана по-неравно и по-ускорено. Притиснатата към слабините на Кери плът набъбна още повече и сякаш пулсираше в тъмното.

— Пусни ме! — изпищя момичето. — Мамка ти мръсна, пусни ме! Не го прави! Спри!

Тварта застина с вкочанени мускули. Простена тихо ѝ след това джинсите на Кери се навлажниха. В началото тя не беше сигурна какво се е случило, но след това надуши нещо подобно на амоняк. Рибешки мирис. Напомни ѝ за начина, по който дъхтят горещите тротоари след дъжд. Знаеше какво долавя. При нормални обстоятелства миризмата би могла да ѝ донесе топли спомени за всички онези пъти, когато с Тайлър бяха правили любов. Сега обаче просто я отврати.

— Ъъъъх — простена похитителя ѝ. — Когато мърдаш, гръмвам!

„Поне вече не може да ме изнасили — помисли си Кери. — Нали си изхвърли резервоара!“

След това обаче пенисът се притисна отново към нея, търсейки път да проникне в джинсите ѝ и девойката осъзна, че, друго да не е, ерекцията на съществото е станала дори по-голяма.

— Мушкам те — обеща то. — Тоз път няма да мърдаш толкоз. Ще си добра. Не ща да гръмвам рано като преди. Ясно?

Говореше нежно. Почти любящо. С писък Кери отскубна едната си ръка и замахна в мрака, удряйки лицето на потенциалния си изнасилвач. Изненадан, той я пусна на земята и тя трескаво заотстъпва пълзешком. Не беше обаче достатъчно пъргава. Масивна ръка я сграбчи за глезена и я дръпна назад по пода. Миг по-късно момичето отново се озова във въздуха. Груби и мазолести пръсти я стиснаха за челюстта и разпънаха устните ѝ почти до точката на разкъсване, приглушавайки поредния ѝ писък.

— Казах ти спри да мърдаш. Ще гръмна пак. Не му е време вече. Не е забавно за теб. Искам да се забавляваш. Искам да ме харесваш. След това ще останеш и няма да те изядем!

Кери се опита да се измъкне, но не беше равен съперник на изумителната сила на съществото. То я положи на твърдия каменен под и се притисна плътно към нея. Целуна я пак, олигавяйки цялото ѝ лице. Езикът му се стрелна по бузите и шията ѝ, сякаш чудовището полека я вкусваше. Кери простена от отвращение. Тварта явно погрешно изтълкува съпротивата ѝ като възбуда. С въздишка задърпа джинсите ѝ. Момичето се стегна, когато пръстите му пролазиха по ципа. Не се сещаше какво друго може да направи, освен да посегне и да стисне втвърдения пенис на гадината. Едновременно с това се надигна и сключи зъби върху онова, което поне предполагаше, че беше носът на съществото.

Пенисът на тварта беше мокър и лепкав и се изплъзна от хватката ѝ, когато се опита да го дръпне. Нападението от горния край обаче се оказа успешно. Кери стисна здраво челюсти и сключи зъби, захапвайки с все сили. Усети как носът се пръска в устата ѝ като покрита с шоколад ягода.

Захапа още по-здраво и заразтръсква глава като куче. Нападателят ѝ с писъци се опита да се отдръпне. Седна, но Кери продължаваше да се държи, стиснала челюсти с цялата останала ѝ сила, твърдо решена да не пуска. В гърлото ѝ бликна нова струя кръв. Изнасилвачът ѝ скочи на крака. Внезапно зъбите на момичето се срещнаха и носът на чудовището се откъсна от лицето му.

Кери се препъна и изплю възлестото парче плът на земята. Тварта виеше, напълно забравила за нея.

— Хнохът ми! — пищеше. — Хрихна ми хноха!

Девойката се препъна странешком и притисна гръб към стената. Отпусна се на колене, като се стараеше да не обръща внимание на ужасните врясъци. Чудовището крещя и пищя, както ѝ се стори, цяла вечност. Кери бавничко отпълзя встрани.

За известно време се възцари тишина. След това писъците се разнесоха от друга точка в пещерата.

— Хде хиде, хучко? Хде хиде?

„Отива в обратната посока — каза си Кери. — Просто бъди тиха и то ще си иде!“

Чудовището изпищя от дори още по-далеч.

Тя изчака то да изчезне. След това настъпи тишина, накъсвана само от звука на дишането ѝ. Кери се сви в тъмното и по лицето ѝ потекоха сълзи, но този път не от паника. Не точно. Сълзите бяха предизвикани от загуба. Тя бе ужасена от стореното току-що — от всичко, което бе направила, за да оцелее. Чувстваше се така, сякаш през прекараното в прокълнатата къща време бе изгубила част от себе си — важна част, която никога повече нямаше да намери. Всички трагедии, сполитали я през последните осемнадесет години бяха маловажна в сравнение с ужасиите от тази вечер.

Тя потрепери, усетила лепкавото семе на нападателя си да засъхва по джинсите ѝ. Смрадта му бе полепнала по тялото ѝ. Преди къщата ухаеше на лавандулов парфюм и на „Акс“ — любимият на Тайлър спрей за тяло. Сега смърдеше на мъртво животно. И макар че гадният изрод не бе успял да я изнасили, все пак имаше усещането, че я е наранил. Кери реши да се измъкне от тази тъмна пещера, без значение какво ще ѝ струва това. Дори ако се върнеше право в ръцете на други някакви изроди, просто трябваше да се махне от тази невидяна зала. Тази елементарна, отчаяна нужда надмогваше всичко останало в момента. Ръцете ѝ трепереха от овладян гняв. Цялото тяло я болеше се тресеше като наелектризирано. В устата си усети кисел вкус и плю отново и отново с надежда да се отърве от него.

Кери седя в тъмното дълго време, скърбейки не само за интимния си приятел и останалите от групата, но и за самата себе си.