Градска готика

4.

Светът на Кери се разпадаше пред очите ѝ. Тайлър беше мъртъв. Стефани беше мъртва.

Случват се гадости…

Стефани бе играла ролята на най-добрата ѝ приятелка още от детската градина. От първи до седми клас посещаваха едни и същи часове в католическото училище „Сейнт Мери“, след това и двете бяха преминали в държавното училище. Бяха се събирали да учат заедно. Бяха израсли заедно.

Дъхът на Кери заседна в гърлото ѝ, а Ксавиър я подканваше да бърза през мрака. Макар че зрението им се бе приспособило, единственият им източник на светлина беше мобилният телефон на Ксавиър, който той държеше отворен. Ръцете на Кери трепереха твърде силно, за да крепи запалката си. Чуваше носът на приятеля си да свирка при вдишване. Опита се да заговори, да му каже да забави ход, да го пита дали се е обадил на 911, но не успя да изкара и звук. Кери се потътри още няколко крачки напред и спря. Внезапно ѝ се зави свят. Зад очите ѝ се трупаше напрежение.

Затвори ги с надеждата болката да намалее.

Може би Стеф не беше мъртва. Може би беше все още жива. В крайна сметка, нали те с Ксавиър бяха избягали. Може би онова, което смяташе, че е видяла, в крайна сметка не се бе случило наистина.

Кери чу звука отново. Този ужасен звук, който чукът издава, когато…

Тайлър и Стеф…

Стеф и Тайлър…

Те и двамата със сигурност бяха мъртви. А тя не бе сторила нищо да им помогне. Вместо това беше избягала. Как беше възможно?

Тайлър беше отнел девствеността на Кери. Стеф беше онази, която изслуша подробностите след това, точно както и Кери бе предложила рамо няколко години по-рано, когато приятелката ѝ загуби своята девственост при далеч по-малко приятни обстоятелства. Стеф ѝ беше сестра във всички възможни отношения и сега беше мъртва.

Тайлър не ѝ беше просто интимен приятел. Беше целия ѝ свят. Вярно, напоследък отношенията им се бяха влошили. Доста се караха. Беше ѝ писнало от незрелостта му, започна да си мисли да го зареже. Но всички тези спорове и раздразнението — те бяха просто доказателство колко много се обичат всъщност. Човек не се кара с някой, за когото не му пука. А сега Тайлър го нямаше. Беше мъртъв. Лежеше на пода в предната част на къщата, изстиваше и се съсирваше, а кръвта му се смесваше с тази на Стеф.

Напрежението в главата ѝ достигна точката на кипене. Кери отвори очи и изпищя. Писъкът ѝ бе дълбок, суров и раздиращ гърлото, и сякаш продължаваше цяла вечност…

… докато Ксавиър не лепна длан върху устата ѝ и не я притисна силно.

— Спри! — прошепна. — Просто спри!

Кери се загърчи в хватката му и той я стисна по-силно. Тя усети сопола си да се стича между пръстите му. Опита се да заговори, да му каже, че трябва да се върнат за Тайлър и за Стеф, но той се взираше в очите ѝ и поклати глава, без да мигне нито веднъж.

— Знам. Знам. И аз го чувствам. Но трябва да продължим напред. Трябва да намерим Хедър и Брет, и след това да се махнем оттук. Ако продължиш да пищиш, онази шибана твар ще ни намери първи. Сега спри. Ясно?

Дългопръстата, почти женствена длан на Ксавиър остана върху устата на момичето, но натискът намаля. Очите му блестяха на бледата светлина на отворения мобилен телефон.

Кери примигна.

Ксавиър си дръпна дланта и тя изхлипа. Той притисна пръст към устните ѝ, смълчавайки я отново.

— Не. Не тук. Не сега. Трябва да се махнем оттук!

След малко Кери кимна. Ксавиър дръпна пръста си. Тя почти веднага съжали за това. Докосването му — колкото и мъничка частица човешки контакт да беше — бе успокоително. Сега паниката и мъката заплашваха да я обладаят отново. Когато заговори, гласът ѝ бе едва доловим шепот:

— Обади ли се за помощ?

— Не успях да хвана чертички тук. В стара къща като тази? Сигурно има азбест в стените или някаква друга гадост.

Кери се намръщи. Азбестът можеше ли да блокира покритието на мобилните услуги? Нямаше представа.

— Сега какво? — попита тя.

— Ще постоим минутка да се ослушаме. Мисля, че то тръгна след Брет и Стефани.

— Стеф… спипа я.

— Откъде знаеш?

— Видях го, докато бягахме. То… онази твар ѝ смаза главата с чука.

— Ами Брет?

— Не знам.

— Мамка му — Ксавиър си пое дълбоко дъх и спря за момент.

— Трябва да намерим Хедър. И да намерим изход оттук.

— Ами Брет? И не можем просто да изоставим тук телата на Тайлър и Стефани!

— Няма да сме им от особена полза, ако умрем!

Ксавиър даде на Кери знак да го последва и изпълзя зад стар диван, който бе покрит с прашен, мухлясал брезент. Кери изпълзя вътре зад него. Седяха си, сгушени в мрака, и чакаха. Не чуваха нито звук, като изключим собственото си дишане. Момичето огледа стаята, опитвайки се да определи къде се намират. Не видя нищо съществено. Мракът бе твърде плътен. Може би едно време помещението бе служило за дневна, но сега беше същинско сметище. Самата атмосфера сякаш бе изпълнена със същото отчаяние, което бе усетила на влизане. По мръсния дървен под лежеше разпилян боклук — празни кутии, счупени бутилки, строшени шишенца от лекарства, спихнат кондом. Кери се зачуди какво ли е станало с хората, оставили боклука тук. Дали са били пречукани като Тайлър и Стеф? В допълнение към дивана, зад който се криеха, в стаята имаше и още няколко потрошени предмета от обзавеждането. Тя различаваше формите им, клекнали под брезенти в сумрака. Над нея накриво висеше пукнато, петносано огледало. Гвоздеят, на който беше окачено, полека-лека се измъкваше от мазилката. Кери прецени, че са имали късмет, че преминаването им през стаята не го е съборило на пода, съобщавайки на преследвача им тяхното местонахождение.

Тя извади запалката си и я щракна. Малкото пламъче не помогна особено за разсейването на мрака, но я накара да се почувства по-добре.

На пода имаше няколко кървави следи, но количеството им вече намаляваше. Кери предположи, че раната на Хедър най-сетне е започнала да се съсирва.

Ксавиър вдигна телефона към лицето си и присви очи срещу екрана. Кери се взираше в него с надеждата да види някакъв положителен знак. Вместо това приятелят ѝ просто се намръщи и поклати глава.

Кери отново вдигна глава и мерна отражението си в пукнатото огледало. Сините ѝ очи бяха почти идеално кръгли и луничките по лицето ѝ изпъкваха на бледото сияние на телефона и на пламъчето на запалката като черни пръски боя. Под очите ѝ имаше тъмни кръгове, каквито не бяха съществували само преди час.

Ксавиър свали телефона. След това сграбчи Кери за лакътя и я насили да се раздвижи, насочвайки се към другата врата на отсрещната страна на стаята. Тя прибра отново запалката в джоба си. Пълзяха на четири крака и Кери простена, когато дълга дървена треска се забоде в дланта ѝ. Извади я със зъби и я изплю встрани. От раничката потече малка капка кръв. Момичето сведе поглед към пода и видя там друга капка от кръвта си. Както я зяпаше, тя изчезна, все едно че дъските на дюшемето я бяха изпили.

„Може би затова не виждаме толкова следи от Хедър — помисли си тя. — Къщата ги поглъща една след друга!“

Стигнаха до отворената врата и Ксавиър се наведе напред и надникна зад ъгъла. След това кимна, давайки знак, че всичко е чисто. Пропълзяха през прага и в друг коридор. Високо над тях от тавана висеше орнаментирана лампа, покрита с паяжини. Подът беше покрит с износен, петносан килим с цвета на боб лима6. Тесният коридор бе обрамчен от няколко затворени врати. Кери поклати глава, опитвайки се да се ориентира в плана на къщата.

Ксавиър сигурно беше не по-малко озадачен от нея. Каза:

— Тук сме досущ като в смахнат лабиринт. Не мога да си представя разпределението на стаите.

— Е, знаем поне какво има назад през тази стая — посочи Кери.

— Аха, но не знаем какво има пред нас. Или къде е Хедър.

— Тя ще се оправи. Ще я намерим.

— Надявам се — каза Ксавиър. — Не знам какво…

Гласът му заглъхна, задавен от емоциите. Кери го усети как потреперва до нея. Докосна рамото му.

— Всичко ще е наред — прошепна.

Той погледна нагоре към тавана и се намръщи. Момичето проследи погледа му. Отгоре висеше груб наниз електрически жици и голи крушки. Не изглеждаха като да са част от къщата. Според Кери имаха такъв вид, все едно са били добавени на по-късен етап.

— Странно — промърмори Ксавиър.

Тя кимна.

Той се изправи и ѝ помогна да си стъпи на краката. Пристъпвайки предпазливо, опитаха първата врата. Тя се отвори с лекота, разкривайки намиращата се отвъд тухлена стена.

Ксавиър изсумтя.

— Какво, по дяволите, е туй чудо?

Кери го потупа по рамото.

— Смяташ ли, че Хедър е минала оттук?

— През стената ли?

— Не. По този коридори.

Ксавиър сви рамене.

— Ами сигурно. Не виждам други стъпки обаче.

— Може би кракът ѝ е спрял да кърви.

Той се обърна отново към тухлите и положи длан на тях. Кери също ги проучи. Мазилката беше напукана и покрита с мъх и мухъл, но стената все още стоеше здрава.

— Не можем просто да останем тук — каза тя. — Тази твар може да дойде след нас във всеки момент.

Кимайки в съгласие, Ксавиър тръгна напред. Дъските на пода изпукаха леко под крачките им. Двамата спряха, изчаквайки да видят дали звукът е привлякъл внимание. Къщата си остана тиха. Кери извади запалката си и отново я щракна. Около пламъчето се завихри прах. По пътя си нататък двамата спряха пред следващата врата, на отсрещната страна на коридора, и се вслушаха. Не чуха нито звук отвътре и я отвориха.

Кери притисна длан към устата си и я захапа, опитвайки се да не изпищи.

Отвъд вратата имаше малка стая, лишена от всякакви мебели, като изключим стар, ръждив радиатор, облегнат на едната стена…

… и обсипалите пода разнообразни кости.

Нямаше съмнение, че са човешки останки. Издаваха ги лесно двата и половина човешки черепа. Другите кости бяха твърде големи да принадлежат на животно — поне на животно, което би могло да бъде намерено в гетото на Филаделфия. На пръста на една от ръцете все още имаше сватбена халка. Пламъчето от запалката се отрази в нея.

— Исусе! — Ксавиър се обърна към Кери. Очите му бяха ококорени и влажни. — Исусе Христе, Кери! На какво, да му се не види, се натъкнахме тук? Какво е това?

Писъкът, който тя потискаше, прерасна в кикот. Звукът я стресна, но не можеше да се сдържи.

— Точно както ти каза, Ксавиър. Случват се гадости!

След това смехът избликна. Ксавиър ѝ изсъска да си затваря устата и Кери позна по изражението му, че го е уплашила. Е, тя плашеше и самата себе си. Но въпреки това смехът ѝ се изплъзна и рикошира в стените.

Не спря, докато друга врата на отсрещната страна на коридора не се отвори с трясък и върху тях не скочи някой.