Градска готика

12.

Лео внезапно се изправи, вдигна провисналите си панталони и се обърна към останалите:

— Майната му на лайнарщината! Писна ми просто да чакам нещо да се случи. Влизам вътре!

Приятелите му го зяпнаха. Г-н Уоткинс лекичко се ухили. Той издиша дим и се взря в юношата, сякаш недостатъчно убеден в искреността му и в очакване да види какво ще направи момчето сега.

— Наистина — допълни Лео. — Не се шегувам. Всичкото туй е пълна простотия. Самата истина си е, дето го разправя г-н Уоткинс. Хората тук в квартала не им пука вече, а това е голяма част от проблема. А и на ченгетата не им пука. Това си е нашият квартал. Ние трябва да се оправяме с гадостите. Ако не сме ние, то кой?

— Хайде, давай! — каза Маркъс. — Моят задник си остава точно тук и ще чака синьодрешките!

Лео поклати с отвращение глава:

— Я нека те питам нещо. Как щеше да се чувстваш, ако бяхме ние вътре в къщата? Какво ще кажеш да се повозим до селото на омишите или някаква такава простотия и когато колата ни се счупи, ние да се затрием в пропадащ стар хамбар? Няма ли да искаме някой да ни помогне?

— Аха — съгласи се Джамал. — Но те ни нарекоха негра, брато. Казвам да ги пратим по дяволите. Ако щат да си гният, не ми пука. Е те тъй викам аз!

— Така си е — обади се и Крис. — А ние само се опитвахме да им помогнем!

Дуки и Маркъс закимаха.

Лео нетърпеливо махна с ръка.

— Човече, те бяха уплашени. А и само единия от тях ни викна така — онова копеле, дето мязаше на зубър. Другите просто избягаха. Като се замисля, не мога да ги обвинявам. Бая се поизнервихме, след като оня ни обиди.

— Е тогава защо да им помагаме? — попита Дуки.

— Понеже това е правилната постъпка в случая. Не ти ли е писнало от хора, които автоматично приемат, че продаваме наркотици — просто заради мястото, на което живеем или заради външния ни вид и дрехите? Не ви ли писва да не правите нищо, за да промените положението? Това е нашият шанс да постигнем промяна — истинска промяна, не онази простотия, дето само бръщолевят политиците за нея!

Дуки и останалите като че ли се позамислиха върху аргументите на Лео, но Маркъс остана непоклатим:

— Аз няма да вляза в прокълнатата къща. Няма начин. Майната ѝ и толкоз!

— А откъде знаеш, че е прокълната? — предизвика го Лео. — Да си виждал случайно демон да наднича от прозорците? Да си чувал дрънчене на вериги и такива простотии? Не? И аз не съм. Нито някой друг от познатите ни. Точно както каза г-н Уоткинс — никой всъщност не знае какво става там вътре. Знаем само, че ни се казва да стоим далеч оттам, понеже хората, които влизат вътре, не излизат повече. И обикновено това са наркомани или дилъри и бездомници, а на кой му пука, ако изчезнат, нали? Само дето този път не са от тоя сой. Сега са деца, които ще липсват на някого. И най-малкото, когато се разнесе слухът и тези бели хлапета бъдат обявени за изчезнали, и се окаже, че сме последните хора, които са ги виждали, какво според теб ще стане? Ще бъдем основните заподозрени за убийството им, ето това.

Маркъс се втренчи в напукания тротоар, мръщейки се съсредоточено. Лео беше готов да се обзаложи, че е предизвикал мисловните процеси в главата на приятеля си.

— Може и да си прав — призна Крис, — но това не променя факта, че все пак нямаме представа какво става там вътре. Да, може и да не са призраци, но какво правим, ако има някакво копеле сериен убиец, също като онзи лудия тип, дето убивал хора на Междущатска 83? Видя ли го по новините?

— Не може да е той — възрази Джамал — Междущатска 83 е много далеч оттук. Чак в Мериленд, да му се не види.

Маркъс вдигна глава и се намръщи неуверено:

— Мислех си, че 83 е това шосе, дето минава през Стейт Колидж?

— Не — поправи го Джамал, — това е 81. Междущатска 83 върви от Балтимор до Харисбърг.

— Няма ли да спрете да се дърляте? — стрелна го с поглед Лео. — Отклоняваме се от темата. Въпросът е, че си прав, Крис. Нямаме представа какво има вътре. А би трябвало. Все пак живеем тук. Наша отговорност е да научим какво става. Кой знае? Може да е нещо просто като гнил под и хората да падат през дупката от години. Или може и да е сериен убиец. Фактът е, че никога няма да разберем, ако не идем да погледнем. Но първо ни трябват оръжия.

Г-н Уоткинс се ококори. Зяпна и цигарата му падна на тротоара.

— Оръжия! — изсумтя той. — За какъв дявол са ви притрябвали пък оръжия?

— Ако ще влизам там — отвърна Лео със същия тон, какъвто използваше при разговор с малкия си брат, — тогава възнамерявам да нося пистолет. Не съм идиот. Ако ченгетата изобщо вземат да дойдат, да не смяташ, че ще влязат в онази къща без пистолетите си?

Г-н Уоткинс с въздишка извади смачкания си пакет с цигари, изтръска отвътре нова, пъхна я в устата си и след това щракна запалката. Миг по-късно я изплю.

— Дявол да го вземе. Запалих филтъра! Виж сега каква я свърших заради теб, с всичките тези глупости за огнестрелно оръжие!

Лео и останалите не коментираха. Те просто го гледаха и чакаха.

Пери поклати глава.

— Гледайте сега. Нека се обадя още веднъж на 911. Този път ще докладвам, че има пожар. Това би трябвало да ги докара тук по-бързичко.

Лео го огледа със съмнение. Сега, когато беше взел решение какво трябва да се направи, изгаряше от нетърпение да изпълни плана си.

— Колко време ще отнеме това?

Преди г-н Уоткинс да отговори, Дуки ги прекъсна:

— Йо, сетих се! Чуйте сега. Знам как ще ги докараме тука! Ще запалим шибаната къща! Те ще дойдат яко бързо, ако го направим!

Лео, Крис, Джамал и г-н Уоткинс се втренчиха в него, изгубили дар слово. Маркъс посегна и го прасна здравата по тила.

— Оууу… — нацупен, Дуки разтри главата си и се втренчи злобно в приятеля си. — За какъв дявол го направи?

Маркъс отново го прасна, този път по-леко.

— Не можем да запалим къщата, тъпо копеле такова! Вътре има изгубени хора! Как се очаква да ги спасим, ако шибаното нещо вземе та изгори?

— Еми такова… Не се сетих, да ти кажа.

— Няма майтап!

— Момчета, вие просто почакайте тук за минута — Пери се изправи с мъчително стенание и си отърси панталоните.

Влезе в къщата. Младежите търпеливо чакаха. Лео го чу да говори с г-жа Уоткинс, но не успя да разбере какво точно си казват. Съдейки по тона им, спореха за нещо. След това се възцари тишина. Покрай групата тийнейджъри бавно мина черен нисан със затъмнени прозорци и пурпурни стопове. Субуферът в багажника на колата раздрънча прозорците на съседните къщи. Полека зави на ъгъла. Момчетата го гледаха как изчезва в далечината.

— Знаете ли какво? — попита Дуки тихичко. Говореше с копнеж и гледаше към небето. — Не искам да умра тук!

— Няма да умираме никъде — заяви Джамал. — Просто ще огледаме. Ще помогнем на онези бели хлапета.

— Не, нямах предвид в къщата. Имах предвид тук, в този квартал. Не искам да остарея и да се сбръчкам, а да не съм ходил по-далеч от Северно Фили. Г-н Уоткинс спомена за предградия и прочие щуротии. Искам да ги видя. Може да не е по-различно от тук, но искам сам да го открия!

Никое от момчетата не отвърна. Лео тайно хранеше същите копнежи. Беше сигурен, че и с останалите му приятели е така. Най-далеч от дома бе излизал преди шест години, когато беше на десет. Майка му ги записа с брат му в лятна програма, в която децата от сърцето на града отиваха да живеят за две седмици със семейства в провинцията. Тяхното приемно семейство, Грако, бяха свестни. Г-н Грако си изкарваше хляба с писане на комикси, а съпругата му Мара беше застрахователен агент. Имаха две деца — Дейн, на възрастта на Лео, и Дъг, който беше на възрастта на големия му брат. Семейство Грако живееха в яка фермерска къща с огромен двор и много дървета и полета наоколо. В началото Лео се беше стреснал. Чувстваше се неудобно там, и макар че си прекара хубаво онова лято, с благодарност се завърна у дома. Но понякога, късно нощем, лежеше в спалнята си, слушаше отзвуците на града и си мислеше за онази ферма в провинцията и колко тихо беше там. Чудеше се какво ли е да живееш на такова място през цялото време, да не пътуваш през живота с ужас, да не си постоянно нащрек какво се случва около теб и да не се притесняваш за близките си. Разбира се, дори хора като семейство Грако сигурно имаше от какво да се плашат. Навсякъде се срещаха чудовища. Достатъчно е само да им обърнеш камъка, за да ги намериш отдолу, където се крият в мрака.

Няколко минути по-късно г-н Уоткинс излезе от къщата си. Носеше найлонова торба.

— Е? — попита Лео. — Обади ли им се пак?

Той кимна:

— Да, обадих се, естествено.

— Какво казаха?

— Ами съвсем нищо не казаха. Не можах да се свържа. Всичко, до което се добрах, беше проклето съобщение, което ме осведоми, че операторите са заети и трябва да пробвам да им се обадя по-късно.

— Това е пълна простотия — заяви Джамал.

— Да — съгласи се г-н Уоткинс — така е.

Лео се извърна настрани и погледна към къщата в края на улицата.

— Е, всички сте свободни да правите каквото си щете. Аз влизам вътре.

— Първо трябва да се снабдим с пистолети — напомни му Крис.

— Щете ли да пробваме Чийто или Тайван? Те сигурно ще могат да ни уредят. Или може би Теръл?

— Ще идем при Теръл — реши Лео.

— Момчета, нищо такова няма да правите — г-н Уоткинс слезе на тротоара. Пластмасовата торба изшумоля, когато бръкна в нея. Ухилен, той извади оттам револвер. След това връчи торбата на Лео, който надникна вътре и видя няколко фенерчета.

— Възнамерявам да вляза вътре с вас — каза Пери, — и ще вървя пръв, защото имам пистолет. Вие може да носите фенерчетата.

— Е, мамка му — ухили се Лео, — защо не казахте от самото начало?