Градска готика

11.

Кери, Хедър, Ксавиър и Брет пълзяха през криволичещ хоризонтален тунел. Ксавиър водеше. Беше увил колана на приятеля си около свития си юмрук и държеше токата под пръстите си, така че да не дрънчи. Плътно го следваше Хедър. Кери пълзеше зад нея. Брет се движеше отзад, като се мъчеше да не изостава много. Останалите постоянно спираха, за да може да ги догони, но той тихо и настоятелно ги подканваше да вървят напред. Кери предполагаше, че Брет е наясно точно колко тежко е състоянието му. Опитваше се да си придава смелост, но страхът в гласа му се долавяше ясно. Зад него оставаше кървава следа.

Тунелът, през който напредваха, беше тесен, а стените се опираха в раменете и бедрата им, докато пълзяха напред. Въздухът миришеше на застояло и беше натежал от смрад на изпражнения. Не беше неприятната миризма на плъши тор — тя сама по себе си беше гадна, но тази беше много по-лоша. Беше задавяща, предизвикваща гадене воня. Кери се опитваше да прецени за какво ли е използвано тунелчето им, но не можа да измисли разумно обяснение. Беше изработено от дърво, а не от метал, следователно не можеше да служи за въздуховод за отопление или климатик. Шахтата изглеждаше по-нова от заобикалящите я стени. Момичето се чудеше дали не е построена доста време след самата къща и ако е така, от кого. А и — отново — с каква цел? Дали джуджетата я бяха конструирали — просто за да могат да скачат върху нищо неподозиращи жертви, след като са ги приклещили в коридора отдолу? Кери потрепери. Ако беше така, то колцина други нещастници се бяха оказвали в същото положение? Колко души бяха загинали на това място?

Кери беше загубила представа откога пълзят. В един момент долови лек намек за повръщано във въздуха и прие, че вероятно минават над мястото, където си беше изпразнила стомаха, след като ухапа езика на чудовището. Напредваха бавно и мълчаливо, говореха си само когато спираха заради Брет, но и тогава комуникираха със сподавен, приглушен шепот и трескаво жестикулиране.

Когато долу под тях тресна врата, Кери за малко да изпищи. И четиримата застинаха. Държаха отворени мобилните си, така че да виждат и бяха настроили опциите на екраните да не се заключат внезапно. Без това скромно осветление тунелът щеше да тъне в пълен мрак. Кери се почуди обаче дали не е по-добре да изключат телефоните си. Ами ако светлината се процеждаше надолу през таваните или някой от тях внезапно хванеше сигнал и дръннеше, докато се криеха? По-належащите страхове изместиха въпросите ѝ с приближаването на тежките, тътнещи стъпки, минаващи под групата. Момичето затаи дъх. Ужасяваше се, че може да изпищи без да иска. Косъмчетата по ръцете ѝ и по врата настръхнаха, докато размишляваше дали е права в предположението си чии са стъпките. Беше почти сигурна, че звучаха точно като на мъжа — на чудовището!, — убило Тайлър и Стефани. Брет им беше съобщил, че името му е Нойджъл. На Кери ѝ звучеше много странно, но, все едно, беше сигурна, че в момента под тях е именно той. И когато Хедър се обърна и я погледна с ококорени очи, разтреперана в зловещото сияние на телефона, Кери осъзна, че и приятелката ѝ храни същите подозрения. Потрепери, припомняйки си облеклото му от чували за боклук и подутия му, инфектиран пенис, от който непрекъснато капеше гной.

Стъпките спряха почти право под тях. След това Нойджъл, ако наистина беше той, простена дълбоко и жалостиво, изключително тъжно. Стенанието нарасна по сила и октави, превръщайки се в бесен писък. Когато Нойджъл даде воля на гнева си, тунелът се разтресе. Брет се пресегна и хвана глезена на Кери със здравата си ръка. Хедър стисна здраво очи и задъвка косата си. Ксавиър остана неподвижен. Кери долови миризма — същото вкиснало мляко, смесено с изпражнения и смрад на пот, която беше надушила и когато Нойджъл ги нападна във фоайето. Вонята не ѝ остави и грам съмнение, че убиецът на Тайлър е право под тях, вбесен и с намерение да си довърши работата. Това означаваше, че всъщност не бяха изпълзяли кой знае колко надалеч по тунела.

Времето сякаш беше спряло. Печалните, гневни викове продължиха цяла безкрайност. Нещо се тресна здравата в стената, след това ударът се повтори. Кери осъзна, че Нойджъл размахва чука си. Съдейки по звука, пробиваше дупки в стените. Чу да се рони мазилка и да се сипят прахоляк и боклук. След известно време тварта под тях спря да блъска и да вие. Кери скръсти пръсти, молейки се наум чудовището да си тръгне. Вместо това Нойджъл кихна три пъти — мощни, влажни взривове, които звучаха като изстрели на пушка. Последва ги серия носови шмъркания. След това стъпките му най-сетне започнаха да се отдалечават, а тварта тихичко си гукаше поднос. Отвратителната миризма се разсея.

„Намерил е трупа — помисли си Кери. — Нойджъл е открил трупа на джуджето и се е разстроил. Не че не е бил леко хахав поначало, но сега без съмнение е двойно по-ядосан. Убих негов приятел.“

Щом гръмотевичните стъпки заглъхнаха, Брет полека пусна глезените на Кери. Тя се обърна и утешително му се усмихна. Той ѝ върна усмивката, но му липсваше увереност, а лицето му бе пребледняло. Момичето се извърна отново към другарите си — навреме да види как Хедър потупва Ксавиър по крака. Той вдигна ръка с дланта напред, давайки им знак да спрат неподвижни и да пазят тишина.

Чакането се оказа по-лошо, отколкото Кери би могла да си представи. Вярно, че в присъствието на Хедър, Брет и Ксавиър редом с нея оказваше голяма морална подкрепа, но докато клечаха в мрака и чакаха, тя с ужас се вслушваше в звуците, които къщата издаваше, улягайки около тях. Подскачаше при всяко скърцане и пукане, без значение колко леки, убедена, че тъкмо този звук е знак за завръщането на убиеца. Знаеше, че не е минало много време, но ѝ се струваше все едно са часове. Съзнанието ѝ се рееше, обгърнато от дезориентирани мисли и противоречащи си емоции. Беше уплашена. Ядосана. Притесняваше се за Брет. Беше ѝ мъчно за Тайлър и Стеф. Искаше ѝ се да пищи на глас, докато убиецът ги намери, дори и само за да сложи край на мъките ѝ. Искаше ѝ да се втурне се в отчаян порив да си запази живота, да се пропъхне покрай приятелите си и да ги изостави, ако ще. Искаше ѝ се да се скрие — да намери тъмно ъгълче някъде в тази къща на ужасите и просто да се спотайва там, докато дойде помощ. Но повече от всичко друго ѝ се искаше да заплаче.

Това и стори.

По бузите ѝ потекоха горещи сълзи и покапаха от брадичката ѝ по пода на тунела. Раменете и главата ѝ се тресяха, но тя не издаваше нито звук, ридаейки в ужасено мълчание. Брет отново стисна глезена ѝ. В крайна сметка сълзите пресъхнаха. Кери си пое дълбоко дъх и остави тялото си да се отпусне. Очите ѝ пареха от плача, усещаше лицето си горещо и подуто. Някъде в дълбините на съзнанието ѝ отново се превъртя картината на умиращия Тайлър. Тя я избута назад за пореден път, уплашена, че ако се разплаче отново, няма да успее да запази тишина. Но образът си остана там, също като безконечно ехо на онова, което е най-добре да остане забравено.

Изчакаха още няколко минути. Най-накрая Брет прошепна:

— Сега какво?

Ксавиър мълчаливо им даде знак да продължат напред. Пълзяха още по-бавно от преди, движеха се предпазливо, бояха се да издадат и най-лекия звук. Къщата под тях обаче тънеше в тишина. Не се чуваха стъпки или нечленоразделни викове, нито пък тропане на врати. Вътре в стените дращеха и търчаха плъхове и, в един момент, дланта на Кери потъна в купчинка дребни, твърди миши дарадонки. Тя предупреди Брет, за да не ги вкара той в раната си. Кой знае какви зарази имаше в мишите говна!

В крайна сметка Ксавиър спря и останалите от групата се наредиха зад него. Вслушваха се напрегнато, но къщата си оставаше тиха.

— Пред нас е задънено — прошепна Ксавиър. — Тук има друга скрита врата. Ще я отворя.

Кери чу скърцането на панти и в тунела внезапно бликна светлина. Момичето се дръпна конвулсивно, прикривайки лицето си с длан. В очите ѝ танцуваха петна.

— От другата страна на бариерата сме — докладва Ксавиър. — Пак са пуснали крушките в коридора. Вие останете тук, аз ще проверя какво става!

Присвила очи срещу светлината, Хедър го хвана за крака.

— Недей!

— Налага се, Хедър! Ако тук долу има някой, може да успея да го спипам, преди да са открили как сме се възползвали от капана им. Или поне ще успея да ги отклоня от вас, останалите.

— Това е лудост!

— Не, лудост е съборетина във викториански стил в средата на гетото, в която банда луди побърканяци хващат в капан и убиват невинни хора. А сега стой тук и пази тишина!

В тунела отново притъмня, когато Ксавиър се промъкна през тайната врата. След като се спусна на пода, в претъпканото пространство стана дори още по-светло. Заслепяващата светлина докарваше на Кери главоболие.

— Ксавиър — прошепна Хедър, — виждаш ли нещо?

Той гневно изсъска в отговор. Приятелката му замлъкна. Кери се вслушваше как Ксавиър се промъква по протежение на коридора. От стъпките му можеше да познае, че се опитва да се прокрадва, но тя все пак го чуваше. Почуди се дали няма да го чуе и някой друг. В крайна сметка обаче приятелят им се върна невредим.

— Мисля, че наоколо е чисто — обади се той приглушено — Не виждам следи от Нойджъл или някой друг. Намираме се в различна част на къщата, но недалеч от мястото, където влязохме в последния коридор. Слизайте, но тихо!

Хедър беше първа, последвана от Кери. Ксавиър помогна на момичетата да се измъкнат от тунела. След това и тримата се включиха в спускането на Брет. Кери се ужаси от вида му. Под светлината на ярките крушки изглеждаше досущ като ходещ мъртвец. Олюляваше се несигурно, а по устните му играеше лека усмивка.

След миг Кери осъзна, че това не е усмивка, а гримаса. Брет беше пребледнял, под очите му имаше тъмни кръгове. Съсипаната му китка беше подута и посиняла, а цялата му ръка бе покрита с кора от съсирена кръв. Кожа се виждаше само на отделни петна, където потта бе отмила съсиреците. Въпреки пълзенето през тунела, той бе единственият от групата, който се потеше. Кери се зачуди дали и това не е симптом на шока и ако е, какво могат да направят по въпроса — освен, разбира се, да побързат да му намерят лекар. Беше се справила относително добре с турникета, макар и под напрежение, но повечето ѝ познания по медицина идваха от гледането на „Д-р Хаус“.

Осъзна, че не е единствената, която се е втренчила в Брет със загриженост. Всички го зяпаха. Той сигурно също го беше забелязал, понеже поклати със съжаление глава.

— Исусе, приятели — промърмори, — още не съм умрял. Не ме зяпайте така!

Ксавиър положи длан на рамото му и го стисна.

— Не бой се, друже! Ще те измъкнем оттук!

— Знам, че ще успеете!

— Чуй сега — продължи Ксавиър, — когато казах по-рано, че всичко е по твоя вина и тъй нататък — извинявай, да знаеш! Не съм го мислил наистина. Ти си умен. Винаги гледаш на нещата логично. Много се радвам, че си с нас точно сега, понеже може и да ни потрябва твоя мозък, за да се измъкнем от това място. Така че ще се повторя: извинявай!

Брет простена от болка.

— Няма нищо, човече. Наистина. Беше уплашен и разстроен. Всички сме така. Знам, че не си го мислил наистина!

— Значи мир?

— Всичко е чудничко.

Кимайки, Ксавиър се обърна към момичетата:

— Хайде да вървим, преди Нойджъл и приятелите му да се върнат. Кери, ти мини отзад. Пази ни гърба. Ослушвай се за в случай че се опитат да се промъкнат зад нас. Брет, ти стой помежду ни, става ли?

Кери си пое дълбоко дъх и стисна по-здраво сопата си. Съсирващата се кръв на джуджето блестеше на стърчащия от дъската гвоздей. Тя огледа помещението. Като останалите, и това бе лишено от обзавеждане. Имаше една врата, опръскана с нещо, което приличаше на стара кръв, по стените и дюшемето се забелязваха миши дупки. По ъглите бе прораснал черен мухъл, разпространяващ се в гротескни спирали от пода към тавана. Голият под бе покрит с мъртви мухи и плъши изпражнения. Тя се бе надявала, че може да намерят наоколо някой катурнат стол или дори маса — нещо което ще могат да използват да си направят още оръжия; каквото и да е по-добро от колана, но нямаше нищо подобно. Тя предположи, че е възможно да успеят да изкъртят дъски от облицовката на подпухналите, петносани с вода стени, но такава дъска нямаше да послужи за особено добро оръжие.

Ксавиър отвори една врата от лявата страна на Кери. Пантите изскърцаха протестиращо и той се намръщи при този звук. Дясната му ръка бе изтеглена назад, коланът — омотан върху пръстите му, а токата се люлееше като къс бич. Забързаха надолу по коридора, придвижваха се колкото се може по-бързо, но колкото се може по-тихо, връщайки се назад по стъпките си през къщата. Когато минаха през стаята, където Ксавиър бе убил първото джудже, той се мушна вътре. На излизане на лицето му бе изписано притеснено изражение.

— Какво има? — попита Хедър.

— Трупът липсва.

— Какъв труп?

— На джуджето. Онова, което убихме, преди Брет да ни намери. Бях го скрил там, отзад в тъмното, но сега го няма.

— Може да е още живо? — предположи Брет.

Ксавиър поклати глава.

— Не. Няма начин. Уверих се, че е мъртво. Сигурно Нойджъл или някой от останалите го е намерил.

— Може това да е за добро — каза Кери.

— Че как, по дяволите, ще е за добро?

Момичето разгорещено обясни:

— Нойджъл знае, че сме убили поне двама от приятелите му. Може да реши, че с това сме квит. Може да ни сметне за по-опасни от средностатистическата им плячка и да вземе да ни пусне.

Ксавиър се взираше в нея без да мига.

— Наистина ли вярваш в това, Кери?

Възбудата ѝ угасна на момента:

— Не.

— Не мисля, че Нойджъл е достатъчно умен да прави такива сложни взаимовръзки — обади се Брет. — Съдейки по видяното, вероятно е умствено изостанал.

— Така ли смяташ? — попита Хедър със сарказъм. — Бих казала, че е повече от изостанал. Бих казала, че е луд като побесняло куче. Умствено изостаналите не се мотаят наоколо да трошат главите на хората.

Кери преглътна хлипа си при надигналите се отново в главата ѝ образи от смъртта на Тайлър.

— Млъквай, Хедър! — прошепна Брет. — Не си полезна!

— Съгласен съм — каза Ксавиър. — А сега да вървим!

Без нито дума повече, той отново ги поведе напред. Хедър посегна да го хване за ръката, но приятелят ѝ я бръсна встрани. Нацупена, тя го последва. Брет се тътреше зад всички с ниско увесена глава. От време на време се отклоняваше от правата линия и се блъскаше в стената. След няколко подобни изпълнения Кери тръгна до него и го остави да се обляга на нея. Те се прокрадваха през лабиринт от коридори и стаи и накрая се озоваха отново във фоайето. Пространството сега бе озарено от самотна мръсна крушка, увиснала от тавана. Кери се опита да си спомни дали бе имало крушка, когато влязоха. Нямаше представа. Всичко бе станало толкова бързо…

Тя проследи как Ксавиър се опитва да отвори входната врата, но не сполучи да я помръдне дори на милиметър. Със сумтене опита пак, насилвайки се дотам, че мускулите и сухожилията му се изпънаха като корабни въжета, а вените му изпъкнаха така, сякаш всеки момент ще избухнат изпод плътта. Кери пристъпи да му помогне, но преди да се намеси, Ксавиър се отказа от напъна. Облегна гръб на вратата, плъзна се надолу до приклекнало положение и се помъчи да си поеме дъх.

— Няма смисъл — промърмори. — Не мога да я отворя. Може би ще успея да разбия проклетото чудо с ритници, но не и без да ни чуят онези.

— Може би от другата страна има някой — предположи Хедър. — Може би там има някой, който ще ни чуе и ще извика помощ!

— Кой например? — Ксавиър вдигна краищата на ризата си и ги използва да избърше бликналата по челото си пот. — Момчетата, които ни преследваха дотук? Боже, каква страхотна полза ще имаме от тях!

— По-добре те, отколкото тези изроди в къщата — повиши глас Хедър. — Поне момчетата отвън не се опитват да ни убият!

Ксавиър внезапно се изправи и лепна длан на устата ѝ.

— Тихо — предупреди той. — Какво, да му се не види, ти става? Я се стегни, мило! Да не искаш онези да ни намерят?

Хедър се ококори. Примигна два пъти. Ксавиър я пусна и дръпна ръка от устата ѝ. Стояха безмълвни за момент, вслушани за отгласи от преследване или знак, че са били разкрити, но къщата беше тиха като гробище.

— Съжалявам — обади се Хедър.

— Няма нищо — отвърна Ксавиър. — Всички сме на ръба. Но трябва да се фокусираме. Трябва да спрем да си губим времето!

— Е — каза Кери, — тогава да тръгваме!

— Почакай — възрази Ксавиър. — Първо, нека всички си погледнем телефоните. Сега сме по-близо до външния свят. Чудя се дали пък няма да успеем да хванем сигнал.

Провериха останалите в тях мобилни телефони, но никой не откриваше оператор.

— Мамка му. Ще ми се да знам как са успели да блокират сигнала! — Ксавиър се обърна към Брет. — Мислиш ли, че можеш да си спомниш как да стигнеш до онази кухня, в която си се бил скрил?

Брет кимна, облизвайки устни. Кери забеляза, че дори езикът му бе побледнял.

— Мога да я намеря — промърмори, — ама наистина ли ще слизаме долу в мазето?

— Аха — потвърди Ксавиър. — Така ще направим. Не ми харесва повече, отколкото на вас. Но тъй като нямаме представа по какъв друг начин да излезем навън, не виждам да имаме особен избор!

Брет преметна здравата си ръка през рамото на Ксавиър и се облегна на него за опора. След това поведе групата, въртейки ги из извънредно озадачаващия лабиринт от криволичещи коридори и врати. Кери и Хедър вървяха зад момчетата. Кери непрекъснато се оглеждаше през рамо, за да се увери, че не ги преследват. Опитваше се също и да запомня завоите, които правят, но това беше невъзможна мисия. Всички стаи изглеждаха еднакви — празни и пусти. Имаше врати, които водеха към други коридори; врати, които водеха към други голи стаи и такива, водещи единствено към тухлени стени. Забеляза, че никъде в сградата няма нито един прозорец. Крушките бръмчаха над главите им. Звукът беше едновременно успокоителен и притеснителен.

— Сигурен ли си, че знаеш накъде отиваме? — попита Ксавиър.

Брет кимна, неспособен да заговори. Изглеждаше дори още по-изтощен отпреди. Поведе ги през още няколко стаи и коридори и след това през вратата, която водеше към кухнята. Самоделният наниз крушки сияеха над главите им.

— Трябва да си почина малко — промърмори Брет, — на вратата няма ключалка, така че някой от нас трябва да стои на пост.

Ксавиър облегна приятеля си на стената и го отпусна надолу към пода да стъпи на колене. След това се зае да огледа кухнята.

— Нека намерим с какво да залостим вратата. Това ще ги забави, ако се опитат да влязат вътре.

— Забрави — изпъшка Брет, олюлявайки се напред-назад, както бе приседнал на колене. — Вече проверих предишния път. Няма нищо.

Кери погледна към пода и осъзна, че тя самата стои в голяма локва от прясна кръв. Петното водеше към затворена врата в дъното на стаята. Изглеждаше така, сякаш някой е топнал моп в кофа с кръв и го е извлякъл по дюшемето. Стресната, тя се задави от отвращение и отстъпи встрани. Обувките ѝ оставяха червени отпечатъци.

— Това е… — Брет запреглъща, но трудно намери сили да заговори. — Те прекараха Стеф и Тайлър оттук. Нойджъл и онзи другият.

Кери притисна длан към устата си. Затвори очи и се опита да запази самообладание.

— Другият — обади се Ксавиър. — Каза, че носел женска кожа върху тялото си?

— Аха. Призлява ми от самата мисъл за това.

— Да си му чул името случайно?

— Не. Макар че Луд-като-куче чудесно му отива.

Ксавиър вдигна парче бяла мазилка и начерта малка линийка на рамото си. След това драсна още една до нея. Последва я с по-къса линия.

Хедър се наведе към него:

— Какво правиш?

— Не си ли гледала „Умирай трудно“?

— Не.

— Така следя колко живи врагове са ни останали — от онези, за които знаем. Тази черта е за Нойджъл. Тази е за неговото крос дресинг другарче.

— А за какво е половината чертичка?

— За онзи, дето Кери му ухапа езика. Не знаем дали е жив или мъртъв.

Брет седна внимателно и се загледа нагоре в крушките.

— Ще ми се да знаехме как ги включват и изключват. Пробвах ключовете за лампите преди, но никой от тях не работеше. Сигурно използват централен шалтер или нещо подобно.

Кери забеляза хладилника и тръгна към него. Дишаше през устата си. Въздухът смърдеше на мухъл и мръсотия. В лъчите от светлина танцуваше прахоляк, вихреше се като мънички снежинки. По стените пълзяха цели лози от гнусния черен мухъл. На вратата на уреда имаше кървав отпечатък от длан. Изглеждаше странно — кръвта повече приличаше на мръсотия, отколкото на течност. Кери надникна зад хладилника и видя, че електрическият кабел е прерязан на известно разстояние. Прегорелите жици висяха като вени от отсечен човешки крайник.

— Може ли някой да ми помогне? — попита тя. — Ще избутаме хладилника пред вратата.

— Забрави — отвърна Брет. — Опитах и това предишния път. Тежи като камък и вдига прекалено много шум. Освен това не бива да обезпокояваш гробищния парк.

— Моля?

— Гробищния парк — поясни той. — Хладилникът е пълен с миши кости.

Кери отстъпи трескаво заднешком, задавена от отвращение.

— Исусе Христе…

Тримата ѝ приятели се засмяха тихо. След малко и тя се присъедини към тях. Все едно камък ѝ падна от раменете. Всички негативни емоции се източиха от тялото ѝ.

— Хайде — каза Ксавиър и помогна на Брет да се изправи отново на крака. — Нека проверим мазето и да намерим изхода.

Ксавиър ги поведе към вратата на подземието, все едно приближаваха гнездо на стършели. Дъските на пода скърцаха. Когато отвори вратата, лек полъх погали лицата на всички. Смрадта беше ужасна и неопределима, но полъхът им дойде като манна небесна. Кери не знаеше дали е заради изблика на смях отпреди малко или просто през тялото ѝ бе потекла нова вълна адреналин, но внезапно настроението ѝ се подобри — определено. За първи път, откакто бяха влезли в къщата, тя посмя да се надява. Хвана се за тази емоция, почерпвайки сила от нея, докато стояха на горната площадка на стълбите към мазето и се готвеха за спускане.

Ксавиър се взря за момент надолу в мрака. Лампите в кухнята зад гърба му напълно бяха развалили адаптацията на очите му към тъмното. Мазето не беше просто мрачно като останалата част от къщата. Беше тъмно като в рог. Той се съмняваше, че дори и мобилните им телефони могат да пронижат натрупаната чернота. Подуши въздуха, опитвайки се да идентифицира отвратителната миризма, която полъхваше с лекия ветрец. Не беше на гнилоч или на разложение, нито на канал, но ги наподобяваше. Може би комбинация от трите? В крайна сметка Ксавиър махна с лявата си ръка и тръгна надолу по стълбите. Метна поглед през рамо, приканвайки към тишина.

Сякаш като подигравка към усилията им, групата приятели чуха далечни тромави стъпки — нямаше как да сбъркат походката на Нойджъл. За момент Ксавиър си помисли, че гигантът се намира под тях и изкачва стълбите нагоре, но след това осъзна, че крачките идват всъщност от коридора от другата страна на кухненската врата.

— Побързайте! — прошепна и заслиза по-пъргаво.

Чу Кери да затваря вратата зад гърба им и стълбището потъна в още по-пълен мрак. Брет или Хедър — нямаше представа кой от двамата — се препъна зад него. Ксавиър се вслуша, леко наклонил глава настрани. Не чуваше вече стъпките, но не беше сигурен дали е, защото вратата е затворена или понеже Нойджъл е спрял на място. Стисна колана с една ръка и заопипва стената с другата. Продължи надолу по тъмното стълбище, пристъпвайки колкото се може по-предпазливо, без да жертва скоростта си. Другите се препъваха зад него. Затаи дъх, сигурен, че Нойджъл ще ги чуе и ще се втурне да ги преследва. Стълбището беше старо и тясно и половината стъпала пропадаха под краката му, сякаш бяха готови да се издънят. При все това Ксавиър продължи напред без колебание. Позволи си да си поеме дъх едва когато бяха довършили спускането си.

— Елате по-наблизо — прошепна Ксавиър — толкова тихо, че не беше сигурен дали са го чули, докато не усети ръцете на приятелите си да посягат да го докоснат.

— Всички ли сме тук? — попита Кери.

— Аз съм — каза Хедър. — Брет?

— Аха, тук съм.

Ксавиър се намръщи. В гласа на Брет се долавяше нещо — несъмнено и болка, но под нея имаше друг пласт.

— Добре ли си?

— Не — въздъхна Брет. — Ръката започва дяволски да ме боли. Тъй де, още по-зле отпреди — което ще рече ужасно много.

— Просто стискай зъби още малко.

— Не го чувам да тропа горе — каза Кери. — Смятате ли, че е спрял или е отишъл другаде?

— Възможно е — призна Ксавиър. — Кой знае какво, на майната си, прави лудото копеле? Може би търси в друго помещение, не в кухнята. Нека сложим малко разстояние между нас и него, преди да се върне.

Младежът бръкна в джоба си за мобилния телефон и след това си спомни, че го беше загубил в ямата. Така че помоли Брет за неговия. Приятелят му го предаде по редицата, опипвайки в мрака. Ксавиър го отвори и използва слабата светлина да огледа наоколо. Духът му се повиши, когато забеляза прашна, покрита с паяжини маслена лампа, закачена на ръждив гвоздей на една от дървените подпорни колони на мазето. Ентусиазмът му бързо угасна с осъзнаването, че в подземието няма да намери нито огниво, нито масло. И, наистина, мазето беше празно като стаите горе, като изключим няколко гниещи конопени чували, купчина натрошена мазилка и няколко стъклени бутилки, както и мухлясващи картонени кашони. Светлината на телефона не успяваше да прониже кой знае колко дълбоко тъмнината в помещението, но той беше сигурен, че и останалата му част е също така празна. Чудеше се как ли паяците и другите насекоми оцеляват в такова пусто място. Това беше доказателство, че животът може да съществува навсякъде, дори в тъй отвратителни дупки като това мазе.

— Как, по дяволите, се очаква да намерим пътя тук долу? — в гласа на Хедър се усещаше отчаяние. — Не виждам нищо. По-зле е, отколкото горе.

Ксавиър сви рамене, напълно наясно, че тя не може да види и жеста му.

— Нека просто намерим как да се измъкнем, а? Преди да се случи нещо друго.

Кери изсумтя в съгласие. Брет запази мълчание.

— Знам, че е тъмно, но може би е по-добре да използваме един телефон. Така ще пестим батериите на другите — просто за всеки случай.

Приятелите изразиха недоволството си с мърморене, но сториха както бе предложил лидерът им.

Ксавиър хвана ръката на Хедър и я постави на колана на джинсите си.

— Дръж се за мен. Не ме пускай за нищо на света. Не искаме да се разделяме тук долу.

Тя закачи единия си пръст в гайката на колана, а след това, докато Ксавиър вдигаше светилника си, за да ги поведе, Хедър напипа ръката на Кери и я постави на своите джинси. Кери стори същото с Брет. Ранената му ръка висеше безполезна покрай хълбока му. След малко отново се раздвижиха. Ксавиър ги поведе в тъмното, пристъпвайки премерено и полека, водеше се само по светлината на телефона в ръката си. Коланът на Брет висеше от юмрука му, а токата се удряше беззвучно в крака му при всяка крачка. Усещаше как Хедър го подръпва за панталона, докато вървят бавно напред и се сети за един друг път, когато се бе държала по същия начин. Преди година те шестимата бяха отишли за една нощ до Йорк Каунти, за да присъстват на хелоуинското призрачно сборище в ЛеХорн’с Холоу13. Откакто призрачната разходка бе обявена за първи път, всички в училището говореха само за нея, така че приятелите пристигнаха на място, изгарящи от нетърпение. Стояха на опашката в очакване да си купят билети и Хедър бе окачила показалец през гайката на колана на Ксавиър и внезапно го бе дръпнала към себе си. Целуна го дълбоко и страстно. Импулсивността ѝ го изненада и възбуди. За съжаление, вечерта им бе прекъсната набързо от някакви безредици, избухнали вътре в призрачното мероприятие. Явно имаше неколцина загинали. Пристигнаха полицаите и пожарната и затвориха заведението. Шестимата подкараха обратно към Източен Питърсбърг разочаровани и отегчени. Но не и Ксавиър. По пътя към дома той бе седнал ухилен на задната седалка на колата на брата на Тайлър, прегръщаше Хедър с една ръка, притискаше я към себе си и целувката витаеше в ума му като ехо. Беше спомен, към който Ксавиър се връщаше често — и с удоволствие. Залови се за него и сега: беше му напълно достатъчен, за да го мотивира. Докато се промъкваха напред, Хедър няколко пъти се приближи до него и той усещаше дъха ѝ на врата си. Беше топъл в контраст с невидимия ветрец, който лъхаше през мрака. На Ксавиър просто му се искаше да може да открие източника на този полъх, понеже бе започнал да се обзалага със себе си, че там ще намери и пътя за бягство.

Все още вслушвайки се напрегнато за някакви признаци, че Нойджъл е по петите им, той вдигна телефона си по-високо, опитвайки се да различи нещо. Мракът не беше пълен, но бе плътен. Ксавиър се стараеше да съсредоточава вниманието си пред себе си и използваше дясната си ръка да опипва студената, влажна стена на мазето. Пръстите му се плъзгаха над пукнатини и цепнатини и разкъсваха паяжини. Натъкна се на ъгъл и опипва по него известно време, преди да реши да завие наляво. Имаше смисъл, понеже беше почти сигурен, че улицата се намира в тази посока. Надяваше се да се движи по външната стена на къщата и кой знае, да намери врата за навън или изход към канал. Хрумна му, че стара къща като тази може да има улей за въглища или стая, изградена в мазето — точки за достъп, които навремето са били жизненоважни. Просто се надяваше изродите, които живеят тук, да не са ги блокирали. Трябваше да има някакъв друг изход от къщата. Брет ги бе подслушал да го казват и определено имаше смисъл. Тварите, които живееха тук, надали можеха да излязат спокойно пред входната врата — не и без всички да ги видят. Така че трябваше да има скрит изход.

Само че надали щеше да им е особено лесно да го открият.

— Случват се гадости — промърмори Ксавиър, рецитирайки мантрата си без да се сети, че и другите го чуват.

— Да — отвърна Кери, — така е. А тази вечер ни се случват на нас.

Ксавиър се канеше да отговори, когато стената внезапно изчезна изпод пръстите му. Той спря. Лекият полъх се бе усилил и лъхаше от отвора. Носеше мирис на мускус, старост и мухъл, но и нещо друго, което младежът не успя да разпознае. Опипа по протежение на ръба и осъзна, че нищо чудно да е намерил точно това, което търсеше. Вдигнал високо мобилния, Ксавиър пристъпи напред и потърси опората на стената. Дървените дъски бяха изчезнали, заменени от твърда, пресована глинена повърхност.

— Какво, по дяволите… — каза той тихичко, но гласът му се разнесе по-силно, отколкото очакваше.

Порицавайки се, че бе сторил точно това, за което се бе скарал на Хедър, младежът посегна и докосна ръбовете на отвора, търсейки някакви признаци, че наличието му може да подсказва счупена част от стена или изход. Вятърът блъвна в лицето му. Хедър се притисна по-плътно към него. Гърдите ѝ се плъзнаха по гърба му, а дланите ѝ погалиха раменете му. Ако Ксавиър стоеше с лице към нея, щяха да са достатъчно близо да се целунат.

— Съжалявам — разнесе се тихият шепот на Хедър. Внезапно тя трепна и гласът ѝ стана малко по-остър: — Леко!

Кери отвърна по-високо и дори още по-остро:

— Какво леко? Брет се олюлява зад мен. Как си?

— Извинявайте — обади се Брет. Говореше завалено. Звучеше изтощен. — Изгубих равновесие.

Ксавиър поклати глава и раздразнено стисна устни. Тъкмо се канеше да им напомни, че трябва да шепнат, когато някъде далеч пред тях, дълбоко в мрака, се разнесе нов звук — протяжен, зловещ вой, който изглеждаше толкова на място в мазето на порутена викторианска къща насред града, колкото и топовен изстрел в църква. Воят не звучеше като вълчи, а по-скоро като човешко гърло, имитиращо неуспешно вълк.

Ксавиър застина с подскачащо в гърдите сърце. Усети как Хедър се вцепенява зад него и се притиска по-плътно към раменете му. Отърси я нежно, но колкото се може по-решително и се вслуша напрегнато, опитвайки се да прецени разстоянието или поне общата посока на звука. Предполагаше, че воят се разнася от поне стотина фута и източниците му се намират право пред тях.

— Какво, по дяволите, беше това? — в заваления глас на Брет се усещаше ужас.

Из подземието отекваше многогласно ехо.

Ксавиър трепна отново.

— Всички да млъкнат!

Той се вслушваше във все още разнасящата се вълна отзвуци. Те му подсказваха повече, отколкото самият вой. Право пред групата имаше някакъв тунел — дълъг, ако се съди по звука. Ксавиър се намръщи, чудейки се как може в мазе да има такова нещо. Преди да успее да сподели с останалите подозренията си, нов вой прониза мрака, два пъти по-силен отпреди.

И близо. Много по-близо.

Последва го друг. Този бе с различна тоналност и звучене.

А след това отекна още един.

И още един.

В мрака имаше поне пет различни гласа!

Ксавиър затвори очи. Целият бе настръхнал. Лъхащият отвъд стената вятър смърдеше на гнилоч.

За гърба си приятелите чуха да се отваря вратата на мазето. Мракът се разсея от ярката светлина на лампите в кухнята горе. След това твърде познатите им тежки стъпки затътнаха надолу по стъпалата. Нойджъл присъедини дрезгавия си вой към останалите.

— О, мамка му! — прошепна Хедър. — Така сме преебани!

Брет си беше позволил да го отвлече усещането за Кери пред него. Да, беше грешно. Знаеше го. Особено при условие, че неговата приятелка и нейния приятел бяха мъртви, а труповете им — някъде из тази дяволска дупка. Но мисълта за тялото ѝ и това как бедрата ѝ се полюляваха под дланта му при всяка крачка, отвличаха ума му от пулсиращата болка, която пронизваше ранената му ръка и цялото му тяло. Когато първият вой избухна от мрака, Брет току-що се беше блъснал в дупето на Кери — стана по случайност, но определено беше приятно — и се извиняваше за това.

Внезапно остро му се допишка. Напрежението в пикочния му мехур буквално заглуши болката, бликаща от чуканчетата на отрязаните му пръсти.

Въпреки че не беше казал за това на останалите, Брет имаше проблеми със зрението си. Можеше да вижда, но всичко бе в изсветляло, прашно черно и бяло, което бе лишено както от подробности, така и от цветове. Част от проблема идваше от раната му, знаеше го, както и дълбокото усещане за летаргия и изтощение, което го бе обзело, откакто бяха избягали от коридора. Почти пълният мрак в мазето беше друг допринасящ фактор. Не му харесваше идеята на Ксавиър да използват само един мобилен телефон, но мълчаливо я прие, също както и момичетата, понеже приятелят им очевидно бе поел ръководството. На Брет не му пукаше. Нека. Логиката бе полезна на дъската за шах, но в тази къща представляваше само хабене на усилия. Нищо на това място не бе логично.

Когато вратата с трясък се отвори зад гърба им и кухненските лампи грейнаха по стъпалата, очите на Брет най-сетне се бяха приспособили — поне толкова, колкото изобщо бе възможно. Застанал най-отзад в групата и най-близо до стълбите, той бе заслепен за момент, докато зрението му се мъчеше да се справи с внезапната промяна. Юношата положи неимоверни усилия да не изпищи, заслушан в стъпките ѝ и странните и ужасни гласове, идващи и отпред, и иззад него.

— Какво да правим? — изкрещя Хедър трескаво. — Ксавиър?

Той дори не даде знак, че я е чул. Мълчеше, очевидно парализиран от страх и нерешителност.

„Нашият смел водач отиде на кино — каза си Брет. — А Хедър е права. Адски сме преебани.“

Логиката диктуваше, че трябва да бягат, но накъде? Още с приближаването на многогласния вой към тях, чудовището зад гърба им се юрна на бегом. Ако се съди по звука, стълбището буквално се люлееше. Кери каза нещо, но Брет не можеше да я чуе над нарастващата какофония. Тя се обърна с лице към него, очите ѝ представляваха само две черни петна на тънещото ѝ в мрак лице. Ръката ѝ се разположи на гърдите му за момент. Стисна здраво ризата му в шепата си и изхлипа.

Брет кимна, осъзнавайки какво е редно да се направи. Страхът му изчезна, щом прегърна неизбежността. Не беше по-трудно от решаване на тригонометрична задача, в крайна сметка.

Кери не заслужаваше да бъде тук. Тя вече бе страдала достатъчно. Личеше ѝ съвсем ясно колко бе съсипана от смъртта на Тайлър, а също и от тази на Стефани. Лицето на Брет почервеня от гняв. Кери беше прекрасно, сладко момиче и той не искаше да я вижда да страда повече. До днес я бе приемал просто като сладко дребосъче, бе смятал, че е прекалено дребна да се защитава. Тя му бе доказала, че греши, разбира се, като се опълчи на онази твар, дето му отхапа пръстите. По време на битката Брет бе открил как скритата вътре в Кери сила избликва на повърхността. Такава сила заслужаваше да продължи да живее. Девойката все още имаше много да предложи на света. Не трябваше да умира в тази лайняна дупка. Следователно някой трябваше да ѝ даде — на нея и на другите — шанс за бягство. Този някой беше Брет. Съвсем логично, в крайна сметка. Той беше тежко ранен, в шок, и бе изгубил много кръв. Кой знае и колко инфекции бе прихванал вече, а шансовете да се добере до болница намаляваха с всяка отминаваща секунда.

Трябваше да бъде той.

Шах и мат.

Всичко това прелетя през съзнанието му за секунди. Брет не изказа доводите си на глас, разбира се. Кери, Ксавиър и Хедър нямаше да могат да го чуят, дори ако беше споделил тези размисли с тях. Пое си дъх и странното усещане за спокойствие се задълбочи. Прорязващата тялото му болка отмина, превърна се просто в далечно пулсиране, все едно бръмченето на муха пред лицето му — твърде малка, за да го тревожи и по-скоро досадна, отколкото нещо друго.

Стъпките на Нойджъл затътнаха по пода на мазето, всяка отекваше като пушечен изстрел. Брет се обърна с лице към нападателя им и веднага съжали за постъпката си. В течение на първата секунда, решителността му почти се пречупи. Нойджъл бе масивна сянка сред мрака. Сякаш летеше към тях. Юношата различи огромния чук, стиснат в едната му ръка. Като изключим тътена на крачките му, гигантът напредваше безгласно. Вече не крещеше и не виеше — Брет не чуваше дори дишането му. Стегна се и не отстъпи, само рискува да погледне през рамо. Няколко хуманоидни фигури изникнаха от тъмното. За разлика от Нойджъл, те не пазеха тишина. По-скоро обратното, бесният им вой се усилваше с приближаването им. В смътното сияние на мобилния на Ксавиър Брет не можеше да различи подробности с изключение на това, че новодошлите се различаваха по ръст и форма. Някои бяха с нормален ръст и тегло. Други — дребни на размер като тварта, която го беше атакувала по-рано. Няколко бяха високи като Нойджъл, но слаби и кльощави, вместо да са масивни като него. Едно изглеждаше отвратително дебело и се мъкнеше напред с олюляване. Всички те споделяха обаче една обща черта — дори в тъмното имаха вид на зли, отракани хищници, които бавно и внимателно затваряха кръга около плячката си, демонстрираха почти осезаема самоувереност, не бързаха и се дърляха едно друго за по-добра позиция.

Вероятно именно тяхната поява извади Ксавиър от транса му — или може би трескавите, умолителни викове на Кери и Хедър. Каквато и да беше причината, Брет видя желязната решителност да се връща на лицето на приятеля му. Ксавиър затвори мобилния телефон и го пъхна в джоба си. За секунда Брет не разбра защо, но после Ксавиър обясни:

— Ще пробягаме право покрай тях. Пред нас има тунел. Това трябва да е пътят навън!

— Да не си се побъркал? — изпищя Хедър.

— Това е единственият начин. Ще тичаме в тъмното. Те няма да могат да ни видят, ако не си светим!

Със здравата си ръка Брет бутна напред Кери.

— Мърдай! Бягай! Обирай си крушите оттук! Аз ще им отвлека вниманието. Тичай!

Кери трепваше при всяка дума, сякаш той ѝ удряше шамари. Втренчи се покрай него, втренчена в приближаването на Нойджъл в сиянието на кухненските лампи, очите ѝ бяха ококорени и пълни с ужас, устните ѝ — разтеглени в дива гримаса, която много приличаше на тази на изродите, които ги заплашваха.

След това Нойджъл се разсмя. Звукът бе дълбок и гърлен и отекна през мазето като артилерийска стрелба.

Решимостта на Брет се разколеба. Мислите за логика, саможертва и героизъм избягаха, макар че той отново побутна Кери напред. Забрави всичко за скритите и забележителни резерви от смелост и сила на момичето. Забрави всичко за симпатията си към нея. Не беше герой по рождение. Никога не се бе смятал за човек, който поставя другите пред себе си. Не му беше в природата. Така че всъщност, когато я бутна напред за трети път, не мислеше нито за Кери, нито за останалите. Просто се опитваше да накара приятелите си да се раздвижат, понеже инстинктът му казваше да бяга, а нямаше начин да мине през тях, без да се изтърси по задник. Брет бе неспособен да се сдържа повече, пикочният му мехур се изпразни и по предницата на панталоните му блъвна топла влага.

Брет осъзнаваше, че Нойджъл надвисва над него и спира. Масивното тяло на лудия изрод засенчваше източника на светлина. Ужасната смрад, която лъхаше от него, беше всепоглъщаща и се виеше около Брет като дим. Младежът не се обърна. Не можеше. Краката му сякаш бяха залепнали за цимента. Взираше се право напред, втренчен в лицето на Кери, която надзърташе нагоре и над рамото му с невъзможно уголемени очи и отворена за вик уста, от която не излизаше нито звук.

Щом останалите изроди затвориха кръга, воят им секна и те се нахвърлиха върху плячката си, приведени ниско и връхлитайки стремително върху всички членове на групата. Брет примигна, когато едно от съществата стори невъзможното и скочи жабешката над останалите, хвърли се във въздуха и на косъм пропусна тавана по време на скока си. Младежът въздъхна, щом Ксавиър се метна напред срещу нападателя, крещейки предизвикателства на испански. Брет дори се усмихна леко, щом Кери и Хедър хукнаха.

След това масивна ръка го сграбчи за косата и го дръпна назад, така че пред очите на Брет остана само таванът. Опита се да изпищи, но успя да издаде единствено задавено хлипане, тъй като Нойджъл издърпа главата му още по-назад. Брет имаше чувството, че го огъват на мост. След това успя да види добре лицето на гиганта. Устата на грамадана беше отворена и ухилена, а по бузите на Брет и в очите му капеше кървава лига. Дъхът на Нойджъл беше като отворен канал. Плешивата му, деформирана глава сякаш се бе обкръжена от хало от кухненската лампа, а облите му черни очи блестяха от злостно веселие. Наведе се по-напред, капейки кървава слюнка върху зейналата уста на пленника си. Действайки по инстинкт, Брет вдигна ръка, за да блокира капките. Още в движение осъзна колко глупава е постъпката му, но беше твърде късно да се спре. Ранената, окървавена китка на Брет се заби в лицето на Нойджъл, оставяйки следа от червено по мазната, белязана плът. Усети как при сблъсъка чуканите на отхапаните му пръсти се накланят наобратно. Болката се стрелна през тялото му, наелектризирайки разранените му нервни окончания. В същия миг Нойджъл го вдигна с една ръка и го залюля във въздуха, както го държеше за косата, и го въртеше като пумпал.

След това го пусна и Брет усети, че полита в мрака.

За щастие зрението му, вече отслабнало от обграждащата го тъмнина, напълно го напусна, преди да се удари в стената на мазето и, макар да усети как костите му се пукат и да чу как се разбива черепа му, той не видя червената експлозия, която предизвика сблъсъкът и не чу влажното цопване, с което мозъкът му се плисна по каменните блокове.