Градска готика

13.

— Хайде! — изкрещя Ксавиър. — Тичайте, мамка ви!

Дъхът на Хедър заседна в гърлото, когато той цапардоса най-близкия нападател в ченето. Тварта се срути на пода, а младежът разтърси ръка, стенейки от болка. Прескочи гърчещото се чудовище и изкрещя, подканвайки момичетата да го последват. Фрасна още една гадина с колана, опитвайки се да разчисти път, след което се юрна в мрака. Хедър се затича, отчаяна в стремежа си да не изостава. Ксавиър сякаш се беше пречупил. Хладната самоувереност, която демонстрираше до момента, бе изчезнала. Държеше се като полудял. Като маниак. Пак крещеше, този път на испански.

„Страх го е — каза си Хедър. — Но това не означава, че ще ни изостави тук долу. Няма да посмее. Обича ме. Няма да ме изостави. Няма да изостави и Кери!“

Прехапа устна. Въпреки надвисналата отвсякъде неминуема опасност, не спираше да се чуди дали Ксавиър има чувства към Кери. След смъртта на Тайлър и Стеф, докато Хедър се криеше, те двамата бяха прекарали известно време сами. И когато се бяха намерили един друг отново, Кери и Ксавиър изглеждаха някак по-близки. Дали си въобразяваше или нещо се бе случило помежду им?

Ксавиър изкрещя трети път, но Хедър не разбра какво казва. Не можеше да познае дори дали е на английски или на испански. Едва го чуваше над вбесената и възбудена шумотевица, вдигана от враговете им. Странният вой бе заменен от гърлени ръмжения и сумтене. Изненадващо, но няколко от съществата дори говореха. Нещата, които казваха, бяха по-ужасни от вида им. Обещаваха на младежите цял куп мъчения, извращения и сексуални ужасии, ако ги хванат.

Хедър нямаше намерение да допуска това да се случи. Втурна се, без да поглежда през рамо дали Кери и Брет я следват. Съдейки по звука, зад гърба ѝ се провеждаше някаква схватка. Чу писъка на Брет. След това отделните му викове прераснаха в един продължителен писък, който секна внезапно. Хедър се хвърли напред, изплъзвайки се на косъм от протегнатите ръце на един от изродите.

Дълги, неравни нокти одраха кожата ѝ и се врязаха в рамото. Тя ги отърси и продължи да тича.

— Хванете ги! — изкрещя един от обитателите на мазето.

— Не ги оставяйте да се измъкнат!

— Бързи са — обади се друг, — краката ми не са дълги като техните!

— Няма да имаш никакви шибани крака, ако ги оставиш да се измъкнат, понеже ще ти ги изхрупаме вместо техните!

Над Хедър надвисна невероятно дебело туловище, дъхът на тварта свистеше задавено. Момичето се изплъзна без усилие, но при измъкването си съзря две бели, подпухнали гърди да се люлеят сред купчини потна, тресяща се плът. Чудовището беше женско — и голо. Посегна към Хедър със студените си, лепкави ръце. Кожата ѝ имаше консистенция на восък. Девойката потрепери от отвращение.

— Ксавиър? Къде си?

В отговор нещо се разкиска в мрака.

— Тук — обади се той някъде отдалеч. — Хедър?

Щом се затича към гласа на Ксавиър, веднага ѝ се нахвърли друг мутант. Твърде късно Хедър осъзна, че така се гмурва право в гмежта от нападатели. Вече беше излязла от осветената от кухненските лампи зона, но тварта се озова достатъчно близо, за да различи някои от чертите ѝ дори в тъмното. Гадината имаше лице и муцуна като на бабун, а късото ѝ, набито тяло беше почти плешиво. Очите ѝ определено бяха човешки — и пламтяха от бяс. Хедър се стрелна наляво под замаха на преследвача си и след това отскочи отново надясно. Сърцето ѝ подскачаше в гърдите. Дишаше през устата, за да избегне смрадта, лъхаща от тварите.

Стори ѝ се че чу плясъка на колана пред себе си, последван от болезнен вик. Затича се в тази посока, твърдо решена да не се отделя от Ксавиър. Подът беше неравен и се спускаше надолу. Дори в тъмното Хедър усещаше как наклонът рязко се увеличава. Простена, когато в голите ѝ стъпала се врязаха остри, назъбени камъни, но изтика болката назад, не смееше да забави ход.

Звуците полека заглъхнаха, а после секнаха, но момичето продължи да тича. Нямаше представа дали още я преследват. Тази част от подземието — ако изобщо все още се намираше в мазето — беше тъмна като в рог и тя не искаше да рискува да спре, за да вади телефона си. Не чуваше стъпки зад гърба си, но това не означаваше, че тварите не се крият в очакване да я нападат. Без да спира, Хедър инстинктивно погледна през рамо, забравила, че вероятно няма да успее да види нищо. Точно тогава стъпи на нещо мокро, подхлъзна се и се блъсна в стената. Протегна ръка в търсене на опора и в дланите ѝ се врязаха остри камъни. Хедър конвулсивно се дръпна, залитна, падна по дупе и зина, но успя да не изпищи.

Остана приклекнала на това място, гушнала длани в скута си. Усещаше как кръвта се стича дланите ѝ, но не можеше да прецени колко лошо е порязана. Почуди се дали и краката ѝ не са накълцани. Боляха я, но нямаше представа дали от по-раншните рани или от чисто нови. Не знаеше и колко лошо е пострадала. Не знаеше къде са приятелят ѝ и останалите от групата. Не знаеше и къде са преследвачите им. Знаеше само, че внезапно е останала сама в мрака.

— Ксавиър? — прошепна с разтреперан глас. — Кери?

Нито един от двамата не ѝ отговори. Хедър се изправи и се вслуша, но единственият звук, който чуваше, беше собственото ѝ дишане. Ако Ксавиър или Кери бяха наблизо, то тогава не искаха — или не можеха — да ѝ отговорят. Озърна се в мрака, без дори да е сигурна къде е и от коя посока е дошла. Беше изгубила ориентация покрай падането си. Далеч в далечината забеляза светла точица и след малко прецени, че това трябва да са кухненските лампи, грейнали надолу към мазето. Но беше твърде далеч — сякаш подземието бе по-голямо и от къщата над него. Може и така да беше. Или пък тя бе изтичала в долепена до него пещера или нещо подобно. Не можеше да каже. Ръцете ѝ започнаха да горят. Решила да рискува, Хаедър порови за телефона си, възнамерявайки да разгледа раните си. Потупа джобовете си, усети успокоителната твърдост на мобилния, но след това в крайна сметка реши да не го ползва. Ами ако някой от убийците я чуеше или видеше? Мракът и тишината бяха за предпочитане.

— Кери?

Тишина.

Нацупена, Хедър се опита да измисли как да действа по-нататък. Не можеше да остане на това място, без значение колко силно бе желанието ѝ да се свие на топка и просто са се скрие. Тук, в мрака, можеше да се уповава само на ръцете си и слуха си. И двете ѝ се струваха безполезни в момента. Не можеше да рискува да използва телефона, така че какво точно ѝ оставаше? Заопипва пода, простенвайки от болка при всеки допир на раните си до грубата повърхност. В крайна сметка намери стената и се притисна към нея. Студената, лепкава повърхност идваше като божи дар върху кожата ѝ. Почина си, овладявайки дишането си и претегляйки отново възможностите си. Ксавиър и Кери трябваше да са някъде пред нея. Трябваше, понеже алтернативата бе твърде ужасяваща за обмисляне. Ами ако Ксавиър я бе изоставил тук? Ами ако Кери бе останала с Брет, когато там в мрака му се бе случило нещо — ужасяващо, ако съдим по звука?

Какво, по дяволите, щеше да прави, ако всички други бяха мъртви?

Някъде от дясната си страна Хедър чу леко шушнещо стържене.

— Ксавиър? — пробва се отново. — Ти ли си?

Този път получи отговор.

— Тука, писи-писи-писи…

Гласът не принадлежеше на Ксавиър. Всъщност звучеше така, сякаш едва-едва принадлежи на нещо хуманоидно. Говорът беше груб и накъсан, думите — завалени, а в тона се долавяше несъмнена нотка на маниакална лудост. Хедър прикри устата си с ръце и се опита да не издава нито звук. Въпреки положените усилия, между устните и пръстите ѝ се изплъзна жалостиво скимтене.

— Всичко е наред, писе — отвърна нещото в мрака. — Хайде де. Ако се покажеш сега, ще ти извинтя главата и ще те убия наистина бързо, тъй че няма да усетиш как ще те лапаме!

Гласът звучеше така, сякаш идва отвсякъде около нея. Хедър се присви ниско на пода, пренебрегвайки болката в ръцете си, и се съсредоточи върху това да диша бавно и дълбоко и да стои неподвижна. Още няколко вдишвания и умът ѝ отново се проясни — все още беше ужасена, но не и парализирана от страх.

Чу тътрещи се стъпки, сякаш ловецът влачеше единия си крак. Идваше от лявата ѝ страна. След това чу шляпването на колана. Прозвуча много шумно в мрака. Духът ѝ се повиши. Ксавиър беше тук. Тя си знаеше, че няма да я изостави!

— Ксавиър? — викът ѝ отекна в помещението.

— Не. Аз съм Скуг. Ксавиър оня с колана ли беше? Понеже ся вече е мой. Ти също. Ти ще си ми новия костюм!

Хедър с писък скочи на крака и побягна. Зад нея бликна смях и я загриза по петите. Коланът изсвистя отново през въздуха и удари в стената. Разтреперана, девойката продължи да тича. В тъмното така и не забеляза, че тунелът се разделя и се разклонява в няколко посоки.

Кери тичаше, втурнала се презглава в мрака, без да обръща внимание на деформираните силуети, които се опитваха да я сграбчат от всички страни. Хедър изчезна пред нея, погълната от тъмнината. Брет пищеше зад гърба ѝ, но когато Кери се обърна да погледне какво се случва, някакво високо и жилесто чудовище се понесе към нея, клатушкайки се насам-натам. Не беше Нойджъл — този нападател бе твърде хилав, за да е убиецът-гигант. Когато се приближи, момичето забеляза и ръждивия трион в ръката му. Обърна се и побягна, забравила напълно за Брет. Изплъзна се между двамина нападатели и се натресе право върху трети. И Кери, и тварта се търкулнаха на пода. Тя скочи отново, ритна падналия мутант в онова, което смяташе за лице и продължи нататък. Успяла беше да си задържи сопата през цялото време, но беше забравила и за нея. Замахна, когато ѝ се нахвърли нова гадина. Сопата извибрира при удара, в резултат на който гвоздеят в края ѝ потъна дълбоко в мозъка на тварта. Кери се опита да освободи оръжието си, но то явно се беше заклещило в черепа на трупа, така че пусна сопата и продължи да тича.

Нещо изквичка от лявата ѝ страна и тънки, детински пръсти задраха по бедрото ѝ, опитвайки се да се уловят за джинсите. Кери замахна с ръка, удари плът и чу тварта да изпъшква. Пръстите се откопчиха и момичето продължи нататък. Стрелна се надясно, след това наляво, щураше се безцелно из широкото открито пространство с цел само да избегне залавянето. Множество стъпки трополяха зад гърба ѝ, съпроводени от хор от пъшкания, стенания, вой и смях. Нещо изсвистя през въздуха и я удари силно в гърба. Кери изплака, но не забави ход. Чу предмета — вероятно камък — да пада на пода. Още два се стрелнаха през мрака, достатъчно близо да усети полъха от преминаването им.

Кери отново се метна встрани, сменяйки посоката. Запрепъва се и зяпна задъхано, но ръцете ѝ не успяваха да докоснат нищо и никого, бе изгубила посоката и увереността си в тъмното. Чу болезнен вик, но не можеше да познае от която посока идва и кой го е издал. Брет? Хедър? Ксавиър? Или някоя от тварите? Продължи да тича, протегнала ръце пред себе си, като се оттласкваше от стените, когато се бе отклонила твърде силно надясно и после в обратната посока, когато се престараваше с компенсацията. Кракът ѝ цопна в езерце от нещо студено и мокро. Чу плисък и след това маратонката ѝ се напълни. Чорапите джвакаха на пръстите ѝ при всяка крачка.

Дъхът ѝ бе заседнал в гърлото и в гърдите и Кери усети как ѝ потичат сълзи. Не че имаше някакво значение в черната яма, където тя тичаше на сляпо. Просто ѝ идваше твърде много. Всичкото. Как бе възможно вечерта им да тръгне толкова наопаки? Как се бе случило всичко това? Тази сутрин си мислеше за колежа и връзката си с Тайлър. Сега Тайлър бе мъртъв, а колежът…

… колежът вероятно бе нещо, което тя нямаше да доживее да види.

Задъхана, Кери забави ход, но не спря. Образите на Тайлър и Стеф я връхлетяха отново и този път не успя да ги прогони. Можеше да се скрие от преследвачите си в тъмното, но когато ставаше дума за собствените ѝ мисли, нямаше къде да иде, нито как да им избяга. Отблъсна мислите за Тайлър и Стефани, като се постара вместо тях да си представи семейството си. Беше на четири годинки и лицето на баща ѝ, който събираше парчетата от изтърваната от нея чаша с гримаса, напомняща, че няма подходящ момент за глупаво поведение. Беше плеснал Кери по ръката, но това беше нищо в сравнение с неодобрителното му изражение. Беше чудесен човек, мил и чувствителен, и я обичаше, но никога не прощаваше глупостта и безотговорността. Кери се зачуди как би реагирал баща ѝ, ако знаеше в каква ситуация се намира дъщеря му в момента. Дали щеше да ѝ каже, че е загазила по своя вина — че е трябвало да го послуша, когато ѝ е повтарял отново и отново, че Тайлър не го бива и само ще ѝ докара неприятности? Разбира се, татко вероятно си бе представял, че тя ще вземе да забременее или ще загине в автомобилна катастрофа, или пък ще попадне в затвора. Кери беше почти сигурна, че на нейния винаги практичен, нетърпящ глупости баща не би му хрумнало дори, че връзката ѝ с гаменчето от Източен Питърсбърг ще докара дъщеря му до капана на зловеща кланица в средата на града, преследвана като заек от глутница мутирали изроди.

Размислите на Кери бяха прекъснати от факта, че връхчетата на пръстите ѝ бръснаха стена. Спря и се вслуша за звук от преследване, но в помещението в момента бе странно тихо. Възможно ли бе нападателите ѝ да са още тук и да се крият в мрака, където са ѝ заложили засада? Дали копелетата не си играеха с жертвите си? Дали не ги караха да си мислят, че имат шанс да избягат, преди в крайна сметка да им се нахвърлят и да ги убият, както се случи с Тайлър и Стеф? Кери избърза сълзите си и стисна очи. Краката я боляха и дробовете ѝ горяха. Беше изтощена — и физически, и емоционално. Внезапно спря да ѝ пука дали ще бъде открита. Имаш нужда от почивка.

Облегна се на стената. Лепкава, влажна глина се просмука през мръсните ѝ джинси. Въпреки опасното си положение, Кери се заинтригува. Прокара длани по протежението на стената в опит да я проучи. Очакваше да напипа каменни блокове. От това зидат мазетата в крайна сметка, нали? Когато слязоха долу, определено имаше каменни стени. Вместо това обаче този участък на подземната тъмница бе облицован с неравни дървени дъски. Широките процепи между тях позволяваха на мократа пръст да изтече в гъста каша. Толкова близо до стената въздухът беше натежал от дълбоката миризма на мухъл и разложение. Направо задушаваше. Кери се постара да потисне кашлицата си, понеже не искаше да издава мястото си и се премести по-надясно. Стъпи в поредната локва и с двата си крака. Тази беше по-широка и по-дълбока от предишната. Кери обви раменете си с ръце и потрепери, когато студената вода се просмука и в двете ѝ обувки. Усещането просто влоши ситуацията още повече.

— Мамка му!

Гласът ѝ бе съвсем тих, едва чут дори за собствените ѝ уши, но нещо друго му обърна внимание. Един от нападателите им наддаде вой от недалеч. Кери го чу да души като куче. Падна на колене и запълзя през мократа глина, която цвъркаше между пръстите ѝ, докато момичето се изнасяше. Подът на мазето също бе изчезнал. Този не принадлежеше на сграда, а на нещо… на някъде другаде. Кери не знаеше къде се е озовала. В пещера — може би. Вода имаше навсякъде и дланите ѝ станаха хлъзгави от кал.

Усети как земята под нея полека-лека се накланя надолу — отначало под лек ъгъл, след това внезапно под по-рязък и се наложи да се бори, за да не се хързулне с главата напред. После почвата се промени и Кери наистина започна да се пързаля. Меката, хлъзгава кал все още присъстваше, но дланите ѝ не потъваха в нея колкото преди и тя отново усети текстурата на дърво под пръстите си. Спря се и опипа по протежение на дъската. Беше достатъчно твърда дори да успее да я използва като сопа, ако успее да я откърти. Поне щеше да е равностойна замяна на загубеното преди това оръжие. Дланите на Кери трепереха от нервно изтощение и адреналинов прилив, докато тя опипваше ръбовете на дъската и се опитваше да я разхлаби. Бързо проучване показа, че не става дума за самостоятелна дъска, а за няколко, заковани една за друга. Момичето продължи да рови, пръстите ѝ изчегъртваха калта от дървото, търсейки отчаяно нещо, с което да може да се защити — каквото и да е беше по-добре от нищо…

Тя спря, наклони глава и се вслуша. Душещата твар бе изчезнала или поне бе затихнала отново. Кери се опита да последва примера ѝ, работейки колкото се може по-безшумно. Разполагаше само с онова, което научаваше от допир, но в крайна сметка намери краищата на дъсчената конструкция. Беше по-голяма, отколкото си я представяше. Опита се да повдигне единия и не постигна нищо в отговор на усилията си. Вторият ръб поддаде леко, третият дори се повдигна несигурно на няколко инча, бавно и с влажно джвакане.

„Това е врата — осъзна Кери. — Но накъде води? Към друго мазе? Кой слага врати на пода на пещера?“

Въздухът, бълващ отдолу, миришеше по различен начин. Не по-свеж, но по-малко гаден. Беше приятна промяна. Поемайки си дълбоко дъх, Кери отпусна ръце в чернотата и усети прохладата долу. Пръстите ѝ не успяха да напипат нищо освен празно пространство. Каквото и да бе скрито долу, намираше се твърде дълбоко, за да го напипа. Тя се протегна още по-навътре, стараейки се да намери стъпала или стълба. Точно тогава зад гърба ѝ се разнесе нов звук. Прозвуча като метал, дращещ по камък. Няколко гърлени гласа отекнаха около нея. Тя се вслуша, но гласовете затихнаха до шепоти.

Предпазлива, но бърза, Кери се наведе по-навътре. Дървеният капак я захлупи, задирайки лопатките и гърба ѝ. Беше достатъчно тежък да я притисне.

Тя се пребори с него, все тъй стараейки се да запази тишина и успя да надигне вратата нагоре, колкото да се хързулне цялата под нея. Краката ѝ докоснаха нещо твърдо. Застанала на него, Кери приведе глава и спусна вратата на място. След това се зае да проучва новото пространство. Лявата ѝ ръка се плъзна по нещо, което на допир беше каменна стена. Беше суха и студена. Момичето вдигна крак и го провеси в мрака. Въздъхна с облекчение, когато напипа ново стъпало. Бавно тръгна надолу, чудейки се какво ще намери на дъното.

Ксавиър си беше изгубил колана. Спомни си поне това, докато се връщаше в съзнание. Порови в тъмното, опипвайки за самоделното си оръжие, а след това всичко се върна в мислите му. Коланът му бе изтръгнат от ръцете от неясен противник по време на бягството му. След това какво? Лежеше на земята, беззащитен и разкъсван от болка и се опитваше да се сети какво друго му се беше случило. Лицето го болеше, едната му ноздра бе пълна с гнусна каша от кръв и кал, която изпълваше и устата му. Изкашля се, надигна се до седнало положение и изтърси гадорията от лицето и косата си.

Какво, по дяволите, се беше случило?

Помнеше, че тичаше. Крещеше на другите да го последват, опитваше се да им разчисти път, като изблъскваше тварите. И бе успял. Бе преминал през копелетата като трион, наслаждаваше се на всяко тяхно пъшкане и писъците на изненада и болка. Които и да бяха тези хора (понеже — въпреки деформациите им — Нойджъл и приятелите му очевидно бяха хуманоиди), те не бяха свикнали плячката да им се съпротивлява. Той се справяше чудесно, преди да изгуби колана. След това му се бяха скупчили, страхът проби през смелостта му и Ксавиър избяга.

Не си спомняше нищо по-нататък, без значение колко се опитваше, така че реши да използва друга стратегия. Колебливо опипа тялото си, трепвайки когато пръстите му докосваха дузини дребни порязвания и синини. Прецени, че не е пострадал особено зле. Вслуша се с надежда да чуе Хедър или Кери, или Брет, но мракът пазеше тишина. Все едно го притискаше, сякаш се опитваше да проникне в тялото му. Ксавиър умствено го избута назад. Доволен, че ще оцелее, поне за момента, той опипа около себе си, потупвайки почвата. След това се пресегна в черната яма. Пръстите му напипаха каменна стена.

Тогава си спомни. Стената. Беше се натресъл на нея в тъмното. Не знаеше какво представлява — и не остана в съзнание достатъчно дълго, за да разбере. Осъзна само, че се е врязал с главата напред в нещо твърдо. След това се бе събудил отново. Сега прие, че е налетял на стената с достатъчно скорост да се пребие.

Два пъти тази нощ бе извадил голям късмет — веднъж със стъклената яма и сега с това… каквото и да беше то. Предположи, че е някаква пещера. Естествена или изкопана. Или отчасти и двете.

Плъзна се към стената и облегна гръб на нея. Тишината се сгъстяваше. Нямаше следа от приятелката му или останалите. Нямаше следа и от преследвачите им. Беше останал самичък тук долу. Осъзнаването на този факт го изпълни със срам и притеснение. Чувстваше се отговорен за цялата група. Не, не по негова вина бяха попаднали в тази каша, но поне доколкото го касаеше, те бяха под негова защита. А нямаше и да влязат в тази къща на първо място, ако не беше го предложил след идиотското избухване на Брет.

— Ама че съм глупак! — промърмори под нос и изплю между устните си лига слюнка и кал. — Трябваше да се изправим пред онези типчета и просто да се извиня за малоумието на приятеля си. Или да викна направо полицията!

Ксавиър потърси телефона на Брет. Беше у него, когато ги нападнаха, но сега го нямаше. Опита се да си спомни дали го беше прибрал в джоба си, когато побягна. Не беше сигурен. Така или иначе, джобът му бе празен. Разочарова се. Телефонът сигурно бе изпаднал от ръката му по време на препускането през мазето или при сблъсъка със стената. Опипа наоколо, но не го намери. Ръцете му останаха празни. Ксавиър бе залят от пристъп на объркване, страх и отчаяние. Хедър, Брет и Кери сигурно бяха мъртви, а той се бе изгубил в подземието, в пълен мрак, без оръжие, с което да се защити.

— Е, мамка му на шума!

Ксавиър се вслуша в ехото на думите си. Съдейки по него, намираше се в широко открито пространство. Стисна зъби, бавно се изправи на крака, като не бързаше и се стараеше да пази равновесие. Краката му малко се подгъваха и му се виеше свят, но нямаше нито време, нито намерение да си позволи слабост. Бе изпадал в неприятни ситуации и преди — ситуации, за които никой не знаеше. Дори и Хедър. Беше му се случвало като по-малък, преди семейството му да се премести в Източен Питърсбърг. Древна история. Беше оцелял след всичко онова и възнамеряваше да оцелее и сега. Насили се да тръгне напред, влачейки ръка по стената така, че да има опорна точка в тъмното. Каза си, че и бездруго не му трябва мобилния. Щеше да е глупаво да го използва в този лабиринт. Последното, от което се нуждаеше, беше да издаде местоположението си пред тези канибалистични изроди.

Наум се закле да купи на Брет нов телефон веднага щом се измъкнат оттук, а след това се зачуди дали изобщо ще види приятеля си отново за толкова време, че да изпълни обещанието си.

Вода прокапа на главата му. Ксавиър погледна нагоре и се почувства като идиот. Не можеше да види нищо. Проправяше си път през подземно помещение, твърдо решен да намери момичетата и Брет, ако успее, но също така и да намери път за бягство. Трябваше да е някъде тук долу. Брет беше чул убийците да си го казват. Ксавиър спря внезапно, вкочанен от сполетялата го ужасяваща мисъл. Ами ако Нойджъл и онзи тип с женската кожа просто се бяха ебавали с Брет? Ами ако бяха знаели, че той е скрит в кухнята и вместо да го убият на място, бяха решили да си поиграят с него и да го накарат да повярва, че мазето е единственият изход от онази къща?

Ако беше така, нямаше какво да направи по въпроса в момента. Ксавиър сериозно се съмняваше, че биха могли да намерят отново пътя към стълбите на мазето, дори ако се случеше да открие Хедър и останалите. Тръгна отново. Усещаше гърба си схванат и врата си — скован от напрежение. Не обръщаше внимание на болките и пронизванията, като правеше всичко възможно да се вслушва за някакви звуци, но като изключим прокапването на вода тук-там, наоколо цареше мъртвешка тишина.

Пол се събуди в преход и пленник. Подскачаше нагоре-надолу на дълъг метален прът. Стомана, ако съдим по текстурата и тежестта. Вероятно щеше да му донесе хубава сумичка в кантората за скрап. В китките и глезените му се впиваха груби въжета, които дразнеха кожата му. Той подскачаше и се клатушкаше на пръта, а похитителите му го носеха, крачейки през някакъв подземен тунел. Пол се взираше към земята, така че вдигна малко глава и се загледа в стените. Сториха му се естествени, а не направени от човек. Дали беше в пещера? Никога не беше чувал под Филаделфия да има пещери, но идеята не го изненада много. Пенсилвания беше нашарена с варовикови кухини и шахти, а също и с изоставени железни и въглищни мини.

С пълното си връщане в съзнание започна да се чуди как е в състояние да вижда, ако наистина е в подземна пещера. След това усети лек полъх по опакото на врата си. Въпреки ужаса и объркването му, внезапният ветрец за момент го успокои. Когато Пол отвори очи отново, вече се беше взел в ръце. За секунда му се прииска да не е, понеже с овладяването на нервите се върнаха и спомените какво бе преживял — спускането му в канализацията, падането през дупката, цопването в онзи ужасен басейн с втечнени тела и канална вода и накрая — тварите, които го бяха причаквали в мрака. Повдигна глава и се втренчи в похитителите си. Устата му пресъхна. Пое си дъх да изпищи, но преди да успее, особено жестоко тръсване отново му изкара въздуха.

Те бяха навсякъде около него. Преброи поне осем — две в двата края на пръта, на който висеше (сега вече видя, че е нещо като канализационна тръба и е желязно, а не стоманено), мускулите им изпъкваха, и носачите сумтяха от усилието да държат пръта. В допълнение към тези четиримата имаше още няколко твари, които се мотаеха пред тях, а също и зад процесията. Пол се опита да прецени какво точно представляват. Бяха несъмнено хуманоидни, но се съмняваше дали в действителност са хора. Различаваха се по размер и форма, и всяко бе прокълнато с уникални по рода си вродени малформации. Някои от мутациите бяха почти незабележими, а други — напълно ужасяващи. Един от похитителите му ходеше разголен и беше покрит с дебел пласт къдрава черна коса, от която надничаха четири зърна с размер на четвърта̀к. Друг явно имаше двоен комплект стави на краката, ръцете и пръстите си. Пол се взираше в деформираното парче плът, подскачащо на лявото рамо на тварта и накрая осъзна, че плътта отвръща на погледа му с едно малко, воднисто око — втора глава, като неразвит напълно сиамски близнак. Онова, което приличаше на неравен розов белег всъщност представляваше устата му. Трета твар — женска — изглеждаше относително нормална, но явно беше бременна или с четиризнаци, или с един огромен фетус. Той разтягаше корема ѝ напред, а голата плът блестеше като болезнен, подпухнал калейдоскоп от пурпурни и черни циреи. Масивните гърди на женската пляскаха в ребрата ѝ при всяка крачка. Бистра течност капеше от наръфаните ѝ зърна. Пол се зачуди дали е раждала преди и ако бе така, то дали именно отрочето ѝ бе наяло така зърната. Рошавата ѝ ивица срамни косми беше мръсна и сплъстена. Жената се лигавеше, докато се поклащаше — тънка ивица слюнка се стичаше от устата ѝ и висеше точно над средата на отвратителните ѝ гърди. Чертите на лицето ѝ напомняха на човек със синдром на Даун, но изражението ѝ беше жестоко и злобно.

Въпреки разликите във височина, тегло и физически характеристики, те всички споделяха и няколко еднакви черти. Пигментацията на кожата им беше в средата между сиво и алабастър. Не бяха нито представители на бялата, нито на латиноамериканската или някоя друга раса, за която Пол се сещаше — нито пък демонстрираха черти на смесен расов произход. Тези твари бяха нещо друго, но той нямаше представа какво точно.

— Е-ехо — заекна, събрал достатъчно слюнка да заговори. — К-какво става?

Едно джудже-албинос с розови, влажни очи и шест пръста на всяка ципеста ръка се стрелна напред и му изсъска. Дъхът му смърдеше по-ужасно и от канализацията. Зъбите му бяха черни и натрошени. Пол изпищя и тварта го удари в лицето. Челюстта го заболя и той захапа вътрешността на бузата си. Страхът му отстъпи пред внезапен гняв и унижение.

— Хей, малко лайно такова! Какво си мислиш, че…

Джуджето изръмжа и отново го цапардоса. След това награби шепа от косата му и здравата дръпна. Пол изпищя, когато косата му се отскубна с все корените. Джуджето се отдалечи, стиснало трофея си. Процесията дори не забави ход.

Пленникът започна да хлипа. Беше засрамен от реакцията си, но не можеше да се овладее. От носа му забълбука сопол и се стече по устната му.

— Пуснете ме — примоли се с надежда, че похитителите му могат да го разберат. — Слушайте, имам жена и деца! Моля ви, пуснете ме! Моля ви? Какво става? Кажете ми!

— Тук е нашият дом — отвърна двуглавата твар. Гласът му бе басов и сериозен.

За секунда Пол остана толкова стреснат, че загуби дар слово.

— М-моля?

— Това е нашият дом. На всички ни.

— Н-не знаех. Съжалявам. Не знаех, че влизам в чужда собственост. Мислех си, че къщата е изоставена, нали така? — Пол чу скимтящата, умолителна нотка в гласа си, но не му пукаше. — Изгубих се. Търсех правилната посока. Не знаех, че тук живеят х-х-хора.

Повървяха в мълчание, без да му отговорят; тварите дори не си даваха труда да го погледнат. Пол чу далечен многогласен вой някъде пред тях. Не му звучеше като издавани от човешки гърла звуци.

— Не знаех — опита отново. — Наистина съжалявам. Ако просто ме пуснете, мога…

— Донесе инструменти — каза Двуглавият с разговорен тон.

— Какво? — Пол се намръщи, не беше сигурен дали е разбрал правилно изрода. Нямаше представа дори за какво става дума.

— Инструменти — създанието свали едната си ръка от пръта и щракна с пръсти. Друг мутант притича напред. Този имаше дълъг, ожулен пипалоподобен израстък там, където би трябвало да се намира лявата му ръка. Дясната беше нормална и в нея той стискаше колана с инструментите на Пол.

— Лъжеш — въздъхна Двуглавият. — Каза, че си се изгубил, но дойде с инструменти. Дошъл си да оправяш канализационните тръби.

— Не — възрази Пол. — Аз не работя в общината. Аз съм от Юниънтаун, за Бога! Тук съм просто за да…

— Няма никакво значение. И в двата случая ще трябва да те убием.

Това твърдение предизвика свеж изблик на молби и викове от страна на Пол, но похитителите му отказаха да отговорят на тях. Крачеха напред почти методично. Някои от тях носеха грубовати лампи. Някои имаха фенерчета. Повечето бяха голи или покрити с нещо като изсъхнала червена глина. Неколцина носеха разкъсани, мръсни парцали вместо дрехи. Едно — дете или поредното джудже, Пол нямаше как да определи — изглеждаше особено странно. Беше голо от кръста надолу, носеше само била бяла някога тениска с надпис „ВЪДИХ БУБИ ВЪВ ФИЛИСПОРТ, МЕЙН“. Друго беше голо, но носеше обърната наопаки бейзболна шапка с лого на „Глоуб Пекидж Сървис“. Пол се зачуди дали странните дрешки са принадлежали на други жертви и ако е така, каква ли е била съдбата на предишните им собственици.

Мислите му се насочиха към Лиса, Ивет и Себастиян. Тихичко заплака, чудейки се дали ще ги види отново и питайки се дали ще им липсва, дали изобщо някой ще открие какво се е случило с него и дали те ще продължат нататък през живота в негово отсъствие. Не се беше примирил със съдбата си — поне още не, — но положението не изглеждаше особено розово. Въжетата, омотани на китките и глезените му, бяха здрави и стегнати. Нямаше как да ги разкъса. А и някои от похитителите му изглеждаха физически впечатляващи. Може би преди двадесетина години бе бил в състояние да им нарита задниците, но средната възраст го бе отпуснала. Закле се пред Бога, в когото не беше дори сигурен дали вярва, че ако се измъкне оттук, ще се поправи. Ще си намери отново истинска работа, нещо законно, и ще се грижи за семейството си. Да, вярно е, че оправдаваше кражбите на отпадъчен метал като начин да прехранва близките си, но виж само докъде го беше докарало това!

Пол хлипаше. Широките му гърди се свиваха с всяко треперливо, трудно поемане на дъх. Температурата в тунела леко се повиши. Ветрецът остана непроменен. Смрадта на похитителите му беше неприятна, но във въздуха витаеха и други аромати. Мухъл. Землиста миризма — може би глина или пръст или някакви минерали? Също и нещо друго — напомняше на животинска мазнина, цвърчаща в тиган. Едва когато един от фенерите изцвърча и изсъска, Пол осъзна каква точно е миризмата. Изродите използваха мас за гориво. Сполетя го неприятното усещане, че знае точно от какво животно или органична материя произлиза тя. Във вече разраненото му гърло кипна киселина. Той отвори уста да изпищи отново, но замлъкна, понеже групата внезапно спря.

Бяха се озовали в просторно подземно помещение — истинска варовикова пещера, точно като онези, в които бе влизал преди време като дете. Беше ярко осветена. Огньове блещукаха от най-разнообразни петдесет и петгалонови варели, пръснати из залата. Каменистият ландшафт бе осеян със сталагмити и сталактити. Пол откри, че се опитва да си спомни кои растяха от пода и кои — от тавана и се разсмя налудничаво. Какво значение имаше, да му се не види? Геологията не му беше основна грижа в момента. Въпреки това спомени от гимназията се юрнаха в съзнанието му. По онова време беше запаметил разликата, като наричаше сталактитите сталак-цици, понеже циците висят. Оттук и изводът, че сталактитите висят от тавана.

Смехът му се превърна в задавено изхлипване.

В пещерата имаше още твари. Някои от тях се изтягаха по камънаците, почиваха и се взираха в него с огромен интерес и любопитство. Други се занимаваха с разнообразни дейности. Двуглавият и останалите му похитители го пренесоха до центъра на голямата зала. Пол забеляза монтирани там редица стоманени варели. Върху тях беше поставено нещо като самоделен плот, изработено от листове желязо, дървени греди и тръби. Над два от варелите висяха окачени странни парчета — сурови, червени и блестящи. Отне му секунда-две да осъзнае какво вижда. Трупове. Два касапски обработени човешки трупа. Всеки беше окачен с главата надолу над варел, след това одран и изкормен. Пол се сети за кипящата по време на ловния сезон работа в центъра за разфасоване на елени. Телата бяха обезглавени и не можеше да се познае какъв пол са били. Зееха разцепени от врата до слабините и разтворени широко, изпразнени от вътрешните си органи. Това някога са били хора. Сега представляваха просто изпразнени трупове.

— О, Боже! О, мили Боже…

Похитителите вдигнаха Пол по-високо във въздуха и нагласиха пръта му в жлеб на плота. Той увисна над един празен варел, тилът му се намираше само на инчове от ръба.

— Хей! — изкрещя. — Не го правете! Моля ви, не го правете! Можем да поговорим, нали? Не ви трябвам! Вече имате двамина! Мога да ви платя. Мога да ви дам всичко, което си поискате, мамка ви, ясно? Просто не го правете!

Молбите му преминаха в нечленоразделно бръщолевене, когато Двуглавия и другите спокойно се отдалечиха. Приближи се друг мутант. Пол примигна, взирайки се в съществото от преобърнатата си с главата надолу позиция. То отвърна на погледа му, примигвайки с единственото си самотно око, разположено в центъра на лицето му и придаващо му вид на митологичния Циклоп. Главата му беше гладка и плешива, а ушите му стърчаха под странни ъгли. Напомняха на Пол на карфиол. Съществото му се усмихна с широката си паст, разкривайки остри, но изгнили зъби. В ръката си държеше дълъг, широк месарски нож. Сребърното острие блестеше на светлината на огньовете.

— Пусни ме! Хей, чуй ме, човече! Разбираш ли ме?

Циклопът кимна бавно, все още ухилен.

— Разбирам те. Някои от по-младите — не. Те така и не са научили горния език. Но ние, по-старите, го знаем все още. Неколцина от нас могат дори да четат.

— Какво… какво сте вие?

— Аз съм Съсирек.

— Т-това т-твоето и-име ли е или р-расата ти, или какво?

Циклопът наклони глава и се намръщи, взирайки се в него дълбоко съсредоточен, сякаш се опитваше да проумее какво има предвид Пол.

— Казвам се Съсирек.

— Добре. Сега вече стигнахме до някъде. Аз се казвам Пол. Пол Синурия.

— Не ми пука.

Пол облиза устни.

— Знам, няма нищо. Но, чуй… Съсирек. Чуй. Не се налага да… правиш онова, което се каниш да сториш. Мога да ти се отплатя добре, ако ме пуснеш. Кажи ми какво искаш?

— Да млъкнеш.

— Добре, мога да го направя. Но преди това, кажи ми какво наистина искаш? Ще ти го намеря, без значение какво е то.

— Ти си всичко, от което се нуждаем тук долу. Мозъкът, сърцето ти и бъбреците, а също и много, много месо. Ще използваме дори костите ти.

— Не… чуй… О, Боже…

— Ако беше жена, Скуг може би щеше да иска кожата ти, но сега е зает с онези другите жени, така че ще я използваме за нещо друго.

Пол заекна объркано.

— Тази вечер не си единственият сред нас — продължи Съсирек, шляпвайки един от другите трупове със свободната си ръка. — Нойджъл уби тези двамата. Смаза им главите, така че не можеше да използваме мозъците, но това няма значение, понеже са ни останали доста от вас. Скуг и останалите са на лов за тях в момента. Така че ще си имаме работа тази вечер!

Той вдигна ножа и пристъпи напред, хвана косата на Пол в ръката си и уви пръсти в нея.

— Не! — изпищя крадецът на скрап. — Не, мамка му! Не ме ли чу? Мога да ти дам каквото си пожелаеш!

— Ти не ме чу. Вече ти казах, че си ни донесъл със себе си всичко, от което имаме нужда. Ще те използваме целия, след като съм ти източил кръвта. Така са ни учили и така учим и малките си. Всеки един твой отпадъчен продукт ще влезе в употреба.

Пол се ококори. От гърлото му блъвна смях и този път не успя да го овладее. Смехът му отекна през пещерата.

— Отпадъци — изскимтя той. — О, Винаги се стига до отпадъците! Отпадъци… отпадъци… отпадъци…

— Време е да млъкнеш вече!

Съсирек дръпна здраво косата на Пол, разголвайки гърлото му. След това вдигна ножа и замахна с него. Пленникът стисна очи, предвкусвайки огнената болка, но не усети такава. Беше му малко топло на врата, но в пещерата бе топло по принцип. Чу да тече вода и се опита да се обърне, за да види откъде се разнася звукът, но Съсирек го държеше неподвижен. Пол забеляза, че по касапина има кръв. Прясна кръв, плиснала по грозното му, деформирано циклопско лице и по цялата му ръка. Опита се да го попита откъде е дошла кръвта. Опита се да го помоли още веднъж, да му обясни защо му е станало толкова смешно заради отпадъците, но откри, че не може. Чу слабо хъхрене и се зачуди откъде ли идва пък то. Шумоленето на вода стана по-силно, а горещината на шията му намаля. Той потрепери, внезапно му бе станало студено и ужасно му призля. Хватката на Съсирек се отпусна и погледът на Пол се зарея надолу във варела, над който бе окачен. Примигна. Варелът се пълнеше с…

… кръв?

Чия кръв? Откъде идваше?

И защо в залата изведнъж бе станало толкова студено?

След това Съсирек вдигна отново ножа си, сграбчи пак косата му в шепа и се захвана да му реже главата с яростни, широки замахвания на ножа. Подсвиркваше си, докато работеше. Осъзнал какво се случва, Пол си пожела да припадне, но умря, преди да успее. Последното, което се мярна пред погледа му, беше собственото му обезглавено тяло — Съсирек вдигна главата му, за да му го покаже. От шията му плискаше кръв като от градински маркуч.

Ако Пол можеше, щеше да изпищи.