Градска готика

15.

Хедър почти се бе примирила, че няма да види повече светлина, когато забеляза сияние в далечината. В първия момент си помисли, че очите ѝ въртят номера, но сиянието остана неподвижно и дори започна да нараства, когато тръгна към него. Тя изпъшка, после се закашля. Въздухът все още смърдеше на тиня и мръсотия. Повдигаше ѝ се всеки път, когато вдишваше през носа си, така че гледаше да диша през устата колкото се може по-често. Босите ѝ крака бяха измръзнали отвъд прага на болката. Беше ѝ студено, беше мокра и мръсна, и нещастна, кървеше от дузини плитки порязвания и драскотини, наполовина се беше побъркала от ужас, но всичко това сякаш отстъпи на заден план, щом сиянието се усили. Завладяна от разтърсваща смес от облекчение и лоши предчувствия, Хедър почти се разплака, когато осъзна, че всъщност е вече в състояние да различи къде се намира, макар и околностите да тънат в сумрак.

Тя продължи напред и очите ѝ се приспособяваха все по-добре към светлината. Видът на стените около нея не беше особено окуражаващ — за укрепването на наклонения тунел бяха използвани груби дървени дъски и полуизгнили парчета плавей. През процепите между дъските се процеждаше черна и червеникава слуз, досущ като пот. Глината зад дъските беше тъмночервена, но тук-там Хедър забеляза да наднича и варовик. Разпозна го благодарение на семестъра, през който изучаваха геология. Очевидно тази част на тунела се обединяваше с естествена варовикова пещера.

Чудеше се дали Ксавиър, Кери или Брет са още живи. Не беше чувала и звук от тях, откакто се загуби. Не беше долавяла и преследвачите си. Тишината беше потискаща и допълваше нещастието ѝ. Хедър се съсредоточи върху светлината пред себе си. Определено ставаше по-ярка. Разбра го със сигурност, когато погледна към ръцете си и видя светлорозовия лак там, където преди бе различавала само смътен сив намек за наличието на ноктите си.

Коридорът започна внезапно да се спуска надолу. Тя нямаше друг избор, освен да го последва. Дъсчените стени изчезнаха, заменени от естествен камък. Въздухът също се промени. Изчезна влажната, горчива миризма на мухъл и кал. С напредването на Хедър мирисът стана по-остър, а атмосферата — по-суха, отколкото тя бе очаквала. Освен това надушваше и други неща — например сол, страннен за такова място аромат и нещо, което ѝ напомни за препарат срещу молци.

Таванът очевидно се снижаваше и Хедър бе принудена да се движи приведена. След още двайсетина фута не ѝ остана друг избор, освен да застане на четири крака и да пълзи. Остри камъчета се забиваха в коленете и ръцете ѝ, а от пукнатини в каменния таван над нея капеше вода и плискаше по главата и гърба ѝ. След това подът отново се изравни и таванът на тунела леко се надигна. Светлината стана достатъчно ярка да я накара да примижи и най-сетне Хедър видя пред себе си нещо по-различно от нащърбени стени.

Тя изпълзя напред в помещение, което бе разчистено и укрепено с дебели колони от дърво и метални тръби — нови и стари. От тавана висяха няколко сталактита, а от пода стърчаха сталагмити, но като цяло пространството бе достъпно. Хедър никога не бе успявала да оценява добре разстояния, но предположи, че пещерата е поне петнайсет фута дълга и три пъти по-широко от самия тунел. Нямаше други изходи и входове, като изключим малка, неравна дупка в задната стена. Пукнатината изглеждаше голяма колкото да побере куче, но не и човешко същество. Доволна, че в помещението не се крие никой, Хедър се изправи на босите си крака, раздвижи ставите си и се озърна невярващо.

В пещерата имаше мебели. Голяма част бяха стари и в твърде ужасно състояние. До едната стена, ръб до ръб, бяха подредени четири метални легла. Върху всяко имаше проснати гниещи одеяла, мухлясали дрехи и парчета вестник, покриващи ги като гнезда. Платът изглеждаше стар като мебелите и по-голямата част представляваше просто парцали. Срещу отсрещната стена бе облегната криво ниска масичка. Тя беше покрита с пожълтели листове хартия и няколко тумбести, деформирани гърнета с вид на изработени от ученик в началното училище.

Хедър присви очи срещу яркия блясък — светлината идваше от стар керосинов фенер, окачен над масата. Пламъкът бе намален, но дори и така от него се вдигаше гъст, мазен дим. Това обясняваше мириса на сол и странни химикали, който ѝ бе направил впечатление по-рано.

Листовете по масата бяха затиснати с грънците, явно за да не отлетят при някой полъх. Макар че почти не се долавяше движение на въздуха, димът на лампата се къдреше към далечната стена, където потъваше в пукнатината.

Хедър нямаше представа колко време стаята ще остане празна или дали преследвачите още са подир нея. Бързо огледа листовете, просто колкото да види дали може да намери някаква информация, която да ѝ помогне в случая. Хартията се набръчкваше от допира ѝ. Тя се намръщи. Листовете изглеждаха странно. Вместо с мастило, изглежда бяха изписани с помощта на кал — или кръв. Краснописът бе груб и труден за разчитане. Тя ги изблъска встрани в търсене на нещо, което би могла да използва като оръжие. Наръч стари снимки падна на земята. Наведе се и ги разгледа. Бяха омачкани и избелели, но лицата на хората и къщите в далечината се различаваха доста добре. Съдейки по дрехите, които носеха моделите на снимките, Хедър предположи, че датират някъде от трийсетте години. Всички къщи бяха като тази в края на улицата, само че нови. Всъщност на поне няколко снимки май бе изобразена именно тази къща.

Хедър постави фотосите обратно на масата. След това поклати глава и затвори очи за момент. Нищо от видяното нямаше смисъл. Снимките. Стаята. Пълното с капани обиталище. Пещерите. Убийците. Във филмите винаги в крайна сметка се намираше обяснение, но това бе реалният живот и поне за момента не се очертаваше ситуацията да ѝ се изясни. Бе видяла как избиват приятелите ѝ и все още не знаеше кой го бе сторил — или защо.

На Хедър ѝ хрумна, че след като е в пещера, може би вече не се намира под къщата. Не знаеше колко далеч под земята се намира, но може би имаше някакъв минимален шанс да хване сигнал на телефона. Решила, че е достатъчно безопасно да рискува да светне екрана му отново, тя го извади от джинсите си и го отвори. Виждаше се, че сигнал няма. Все пак се опита да набере 911. Телефонът избибипка веднъж и по екрана се плъзна надписът „ВРЪЗКАТА НЕВЪЗМОЖНА“. Хедър с въздишка снима листовете хартия, фотографиите и помещението — помнеше смътно, че Ксавиър имаше желание да документира колкото се може повече, за да покажат всичко това на властите, щом успеят да избягат.

Той щеше да се гордее, че се е сетила — ако и като се съберяха отново. Прехапала устна, Хедър спря да снима с камерата и след това прибра отново телефона. Нямаше смисъл да хаби батерията, докато разполага с друг източник на светлина.

Порови още малко из листовете и намери стар нож за масло, наточен като бръснач. Не беше кой знае какво, но я накара да се почувства по-добре. До ножа имаше някакви странни рисунки — диаграми на фигури-клечици, описващи човешката анатомия и сцени на мъчения и извращения. Всички бяха нарисувани по същия грубоват начин като почерка на изписаните листове. Изглеждаха като дело на зло, малоумно дете.

Хедър се канеше да разглежда рисунките още, но чу нечия кашлица в далечината — звукът отекна в тунела, който вече бе оставила зад гърба си. Забързана почти панически, тя грабна ножа за масло и внимателно откачи керосиновия фенер от куката на стената. Малко копче в основата на лампата държеше пламъка нисък. Завъртя го надясно, то се мръдна с изнервящо скърцане. Фитилът се вдигна по-високо и се запали, грейвайки вътре в лампата. Гъст, черен дим блъвна през комина отгоре.

Доволна, Хедър забърза към пукнатината в дъното на пещерата. Щеше да ѝ е трудно да влезе, но нямаше особен избор. Коленичи, изпълзя в тясното пространство и продължи нататък. Откри, че се е озовала в поредния тунел. Фенерът съскаше и плюеше заради постоянното тръскане. Стените сякаш я притискаха и след няколко крачки ѝ стана трудно да се пропъхва в цепнатината на каменните стени, но това не я спря. Въпреки тясното пространство, чувстваше се по-спокойна този път — заради фенера и ножа. Тунелът се издигаше равномерно и Хедър го последва с надеждата да я изведе чак до повърхността.

Мислеше си за квартала отгоре и колко страховит и нечовешки им се бе струвал, докато караха през него. Сега не можеше да дочака да го види отново. Поне доколкото я касаеше, в сравнение със сегашната обстановка, гетото беше същински рай.

Хедър се молеше, докато продължаваше да се изкачва.

Изтощена, Кери дълго време лежа неподвижно със затворени очи. Нямаше представа откога е на това място. Когато се отърси от вцепенението си, главата и мускулите я боляха, а челюстта ѝ бе схваната от стискането на зъби. Бавно се обърна и облиза устни, вкусвайки кал. Почуди се лениво на какво ли прилича в момента, след като се е въргаляла в мръсотия и кръв цяла нощ. Какво ли щеше да си помисли Тайлър за…

— Тайлър… — гласът ѝ се пречупи.

Не. Нямаше време за това. Струваше ѝ се, че от смъртта му насам не е правила друго, освен да отскача от една емоционална крайност в друга. Беше развалина, след това женски Рамбо, а след това отново развалина. Искаше да поспи. Просто да си лежи в калта и да заспи.

За няколко минути бе имала най-прекрасния сън — полуспомен и полуполет на въображението. Към края на миналото лято те с Тайлър и групата бяха отишли в Ню Джърси и една сутрин бяха стигнали чак до Кейп Мей. Къщите там бяха до една прекрасни и ярко оцветени, а имаше и фар, и те всички се качиха на върха му и снимаха оттам. После, след като им писна, се разходиха по крайбрежната улица на Уайлдууд, повозиха се на влакчетата и хранеха с картофки и пърженки чайките. Прекараха си страхотно. Тайлър беше в чудесно настроение. На аркадата ѝ спечели ужасна розова плюшена горила с фалшиви клепки. Кери го накара да влачи огромната играчка през следващите няколко часа. Някъде у дома пазеше снимка на тях тримата с маймуната, седнали заедно на виенското колело, ухилени като луди. Те с Тайлър бяха изгорели от слънцето до по-тъмночервено от плюшеното животно. Тази част от съня си беше точен спомен.

Въображаемата част включваше тях шестимата, връщащи се в Уайлдууд. Тайлър беше там с нея, държеше я за ръка и се усмихваше, докато Кери си говореше с останалите как ще излязат от ужасната къща и тунелите под нея. Той продължаваше да се усмихва, останалите също. Държаха се, сякаш всичко е наред, въпреки че от океана се измъкнаха и тръгнаха към тях мрачни форми, които ги преследваха по улицата и смърдяха на кал и кръв. Нойджъл ги предвождаше и от чука му капеше кръв.

Точно това бе събудило Кери от омаята ѝ.

Тя плю, опитвайки се да прочисти калта от устата си. След това седна и простена, когато скованите ѝ мускули възразиха. Във въздуха се носеше странна миризма, суха и есенна. Лъхаше някъде пред нея. Мракът бе непроницаем — солидна завеса от чернота. Тя завъртя пръсти пред лицето си, но не ги видя. Това не бе проблем, поне доколкото Кери я беше грижа. Колкото и да се страхуваше от тъмното, повече се боеше да бъде убита от Нойджъл и прецаканите му приятелчета. Ако тя не виждаше нищо, тогава може би важеше и обратното — че никой не можеше да я види, защо пък не?

Кери запълзя. Повърхността под нея беше камък, не кал, и макар да бе студена и на допир — мокра, под ръцете ѝ нямаше реална влага като на горното ниво например. Беше трудно да се каже в коя посока се движи в тъмното, но имаше усещането, че се отклонява леко надясно, все по-далеч и по-далеч от тайната врата. Опипваше пода, стените и накрая тавана и така откри, че вече е на достатъчно просторно място и може да се изправи. Беше много приятно отново да може да върви нормално, макар и да не можеше да види накъде се е запътила. Протегна ръце пред себе си, разпънала пръсти толкова напред, колкото можеха да стигнат, и заопипва пътя си.

Беше минала само още няколко стъпки, когато нещо я сграбчи за косата и дръпна. Кери изпищя. Замахна с ръце нагоре, удряйки и дращейки нападателя. Вторият ѝ писък затихна в гърлото, когато докосна наглеца. Беше очаквала да напипа ръка, но под пръстите ѝ вместо това се озова нещо тънко, дълго и направено от дърво. То не се съпротивляваше, когато го стисна. Всъщност не мърдаше въобще. В началото момичето не можа да разбере какво държи. Дървено пипало? Някакъв нов капан? След това осъзна какво я дърпа за косата. Беше долният край на дървесен корен. Докато се пребори да се отплете от него, успя да се успокои. Не си спомняше да е виждала дървета в района, докато бягаха от уличната банда. Вярно, че бяха имали по-сериозни грижи и всъщност не обръщаше много внимание на обстановката, но предположи, че щеше да си спомни, ако е имало дървета. Но ето ти корен, който виси от невидими висини. Вдигна ръце над главата си и ги размаха. Пръстите ѝ докоснаха още корени. Там горе определено имаше дървета. Което означаваше, че или се намира още по-далеч от къщата, отколкото първоначално си бе помислила, или че дърветата до едно бяха мъртви и че подземните им коренови системи бяха само останка от тях — просто призрачни пръсти, дърпащи косата ѝ в усилието си да напомнят на хората, че ги е имало преди асфалта и къщите, и цимента. Кери потрепери при тази мисъл и се почуди дали мрежата от корени държи тавана да не се срути върху нея. Ако беше така, ето ти още едно полезно приложение на дървесината.

Тайната врата, която водеше към тази подземна зала, се намираше някъде назад, но Кери не беше сигурна вече в точната посока. Прие, че след като е толкова близо до повърхността да открие корени на дървета, то земята под краката ѝ ще започне да се издига под ъгъл, но беше трудно да се познае в тъмното.

Продължи напред. Въздухът бе неподвижен и дори без намек за полъх.

Именно заради това спря на място, когато внезапно в лицето ѝ блъвна струя горещ кисел въздух. Стресната, Кери се приведе напред. Ръцете ѝ се удариха в нещо пред нея. Нещо меко и хлъзгаво, и поддаващо. Плът! Две мощни, космати ръце я сграбчиха за китките и я дръпнаха напред. Тя се препъна, а нов полъх от дъха на тварта нападна сетивата ѝ. Смърдеше като гнили яйца и изпражнения.

Кери изпищя, но тварта в мрака се изсмя. След това ръцете се обвиха около тялото ѝ и стиснаха здраво.

Точно когато бе започнал да си мисли, че няма да може да понесе тишината и за секунда повече, Ксавиър спря и се вслуша. Пред него имаше някой. Не, не просто някой. Бяха поне двама. Може би повече. За секунда духът му се повиши от мисълта, че това може да са момичетата и Брет. Но след това надеждите му бяха смазани. Това, което последва, беше изумяващи серии от звуци — откъси от нещо, което звучеше като разговор, но на език, какъвто никога не бе чувал. Звучеше като дърдорене, съставено така, че почти да изглежда като думи. Не можеше да се познае на какво разстояние от него се намират говорещите. Гласовете не звучаха притеснено, тъй че младежът беше почти сигурен, че не осъзнават присъствието му.

Пикочният му мехур бе препълнен. Имаше нужда да се изпикае, но Ксавиър се страхуваше, че ако го стори, звукът или миризмата ще издадат местоположението му.

Разнесоха се тътрещи се стъпки, които го накараха да трепне. Идваха от друга посока спрямо приглушените гласове. Малко по-късно трети глас се присъедини към разговора, но за разлика от останалите, поне неговата реч бе разбираема, макар и отчасти. Звучеше така, сякаш гърлото му е пълно с бодлива тел.

— Какво правите вие двамата? Мисля, че ви казах да ловувате! Достатъчно тъпо е, че ги изпуснахме преди това в цялата бъркотия. Но колкото по-дълго време се мотаят тук долу на свобода, ще става все по-зле!

Забележката му предизвика неразбираем, но възбуден отговор. След това новодошлият заговори отново.

— Ето, точно заради това трябва да стоите вкъщи и да помагате да правят човешка кървавица или да се грижите за огньовете. Знаех си, че вие двамата не сте достатъчно пораснали да ловувате все още. Връщайте се. Нойджъл и останалите ще се справят с лова.

Още бърборене. Този път звучеше обидено.

— Не ми пука. Не можете да ловувате, ако просто си стърчите, играете си взаимно с пишкалцата си и ги карате да пускат мляко. Сега се махайте. Кажете на Съсирек, че съм ви пратил да му помагате. Той има в момента един окачен, прясно почистен и одран. Искам да извадите всички кости, да ги начупите и да изцедите съдържанието им. Също и очите, както и акащите му тръби. Ще си направим чудесна кървавица с всичките тези съставки.

Друг неразбираем отговор.

— Я не бъди тъп. Не може да издоиш човек, ако е мъртъв. Сега се махай!

Ксавиър ги чу как се разбързват. Малко по-късно и третият чифт стъпки заглъхна. Той изчака още десетина минути, преди да се убеди напълно, че отново е съвсем сам. След това, неспособен да се сдържа повече, дръпна ципа си и се изпика. Искаше да простене от облекчение, но вместо това сдържа дъх. Потрепери от усещането. Струята беше гореща и тежка и опръска краката му. Насили се да не се задави, когато пикнята заля обувките и маншета на панталона му. Страхът му изчезна и гневът се върна — дълбока и дива ярост, която се загнезди в основата на черепа му и пулсираше със свой собствен живот.

Макар че нямаше как да бъде сигурен, съдейки по подслушания разговор, за Ксавиър бе очевидно, че поне един от приятелите му е бил заловен и убит. Почуди се кой ли. След това му хрумна, че може би говорещият е имал предвид Тайлър или Стефани — или може би някой, когото дори не познаваха. Някой от квартала например? Някой наркоман или бездомник.

Нямаше значение кой е жертвата всъщност. Ксавиър въпреки всичко възнамеряваше да убие всяко едно от тези проклети същества, на което се натъкне. Без повече криене. Без повече опикаване. Без повече да се скатава. Отърси крака един по един, гримасничейки при потриването на мокрите чорапи в кожата му. След това тръгна отново напред, пристъпвайки предпазливо и полагайки усилия да пази пълна тишина.

Не беше сигурен какво разстояние е изминал или колко минути са изтекли, преди отново да чуе гласовете. Бяха приглушени и далечни. Забави ход и се прокрадна, прикривайки се колкото се може по-добре. Ръцете му трепереха и зъбите му тракаха от адреналина и гнева, препускащ през тялото му. Ксавиър устоя на нуждата да се втурне сляпо напред, крещейки от ярост и замахвайки в тъмното.

Докато напредваше, забеляза искрица светлина пред себе си, идваща от същата посока като гласовете. Когато се приближи, различи, че това е лъч на фенерче — слабо, но все пак ефикасно в тази почти пълна тъмнина. Ксавиър се позабави в очакване очите му да се приспособят и след това пристъпи напред отново. Разговорите продължиха, събеседниците не бяха усетили присъствието му. Той се придвижи по-напред, докато най-сетне успя да види силуетите им. След това се затаи, изчаквайки зрението му да привикне към внезапната светлина. Дишаше бавно, плитко и се опита да остане напълно неподвижен.

Бяха общо трима. Не ги различаваше ясно. Бяха твърде близо един до друг, но виждаше достатъчно, за да се отврати. Единствените сходства помежду им, които се забелязваха, бяха техните изумителни уродства. Две от тварите бяха деформирани. Кожите им бяха лъснати от мазна пот, а острата им, сплъстена коса беше тънка и дълга, сякаш никога не е била подстригвана. Не носеха дрехи, но се бяха боядисали в кал и я бяха избърсали на определени места, за да им служи като отличителни белези. И двете бяха очевидно женски.

Третият силует беше на мъж. В началото Ксавиър го помисли за жена, но след като се вгледа по-внимателно различи, че всъщност това е мъж, навлякъл женска загоряла и добре запазена кожа. Запита се дали това е същият маниак, с който се бе срещнал и Брет или е някой друг с подобен фетиш. Мъжът изглеждаше по-възрастен от женските. Беше по-висок и имаше широки рамене, които изпъкваха под кожения му костюм при всяко леко движение. Ужасен, Ксавиър се зачуди как ли е направен кошмарният костюм, че да прилепва така плътно по тялото. „Плътно по кожата“ — помисли си и прехапа устна, за да не изпищи.

Огледа мъжа по-внимателно. Поне доколкото се виждаше, по тялото му нямаше тлъстини. Дрехата от женска кожа не се издуваше от изпъкнало коремче или нависнал стомах. Ксавиър не се и съмняваше, че дебелите пръсти на ръцете на мъжа могат да преровят добре пресованата пръст около него с лекота, а дължината на ноктите му предполагаше, че копаенето като къртица няма да е нищо ново за него. Но най-изненадващото беше, че коланът на Брет висеше от свития юмрук на мъжа с женската кожа. Това беше същият нападател, изскубнал го от Ксавиър по време на първоначалния бой!

Младежът насочи отново вниманието си към жените. Тази с фенерчето имаше твърди мускули по протежение на голия си гръб. Пръстите ѝ обаче бяха споени заедно с дебели възли от сива плът, заради които изглеждаше, все едно носи бейзболни ръкавици на всяка ръка. Същата излишна кожа покриваше и остатъка от тялото ѝ под калта, от лицето до краката, като отвратително подут ръбец на рана.

Другата женска изглеждаше много млада, може би не бе навлязла в юношеството, и макар че косата ѝ беше относително тънка и прилепена с кал, покриваше цялото ѝ тяло. Очите ѝ изглеждаха твърде големи за главата, горе-долу по същия начин, по който японските анимации изглеждат деформирани, но без присъщата им симетрия. Едното око беше овално, но прекалено голямо. Другото беше почти идеално обло и сякаш изпъкваше от ябълката си.

— Нищо не сме видели, Скуг — обясняваше жената с фенерчето на мъжа.

Ксавиър трябваше да се напряга, за да я разбере. Гласът ѝ бе завален и бавен, сякаш говореше с памучно топче в устата. Мъжът — Скуг — се наведе напред, също вслушан старателно в нея. Ксавиър се зачуди дали ръбците по тялото на говорещата не продължават и по езика или по небцето на устата ѝ.

— Не питах дали сте видели нещо — каза Скуг. Както се оказа, именно той се бе скарал преди малко на двамата други изроди. — Питах къде сте били!

Жената завъртя фенерчето наоколо и Ксавиър се приведе, за да не го забележат, когато лъчът мина над главата му.

— Навсякъде наоколо. Не може да са минали оттук. Може Нойджъл да ги е хванал всичките.

Скуг въздъхна разочаровано. Сграбчи колана с две ръце и изплющя с него. Жените подскочиха.

— Нойджъл не може да ги е убил всичките — каза той. — Понеже когато оставих Нойджъл, още си играеше с онази, която бе убил.

Жените се засмяха.

— Правеше ли онова нещо с чекора си? — попита Белязаното лице.

Скуг кимна.

— Аха. Беше смазал главата на момчето в стената и след това чукаше дупката. Не знам как успява да се не се пореже на парчетата от черепа. Тия чудесии понякога са бая остри. Но той обожава тоя номер. Може би ще ви остави да близнете малко мозък от чепа му после.

— Ъъъ, не! — възрази Белязаното лице, ококорила очи. — Прекалено е голям за устата ми, а последния път ме хапеха и бълхи по лицето. Той си има цяло гнездо там долу.

— Това е протеин. Трябвало е да ги изпощиш от него и да ги изядеш. И бездруго сигурно няма да получиш нищо друго. Каквито сте безполезни, не сте направили нищо, с което да си заслужите пиршеството тази нощ. А не сме имали такова изобилие от много дълго време!

Белязаното лице се нацупи:

— Бъди мил с нас, Скуг! Знаеш, че се старая да уча младите да говорят!

— Е, не се справяш особено добре. А сега да се върнем на темата. Една от женските ми избяга преди малко. Трябва да я догоним. И останалите също.

Косматата, мълчалива женска внезапно врътна глава в посока на Ксавиър и подуши въздуха. Устните ѝ потрепваха, а очите ѝ сякаш се ококориха още повече. Тънка лига прокапа от отворените ѝ устни.

— Какво ѝ има? — попита Скуг. — Я светни тоя светилник нататък!

Преди да успее да мръдне, Ксавиър се оказа прикован от лъча на фенерчето. И трите изрода изкрещяха от изненада и потрес. Младежът знаеше точно как се чувстват. Преди дори да си поеме дъх, косматото момиче се задвижи. Тя се приведе ниско и му се нахвърли, разперила пръсти като орлови нокти.

Ксавиър се опита да блокира атаката с вдигната ръка, но бе стоял неподвижен твърде дълго и краката му поддаваха. Вместо да отбие нападението, той изгуби равновесие и се блъсна в стената. Запази достатъчно здрав разум да обърне бедрото си и да защити чувствителните си части, но закъсня прекомерно, за да спре атаката. Момичето се стовари върху него като ковашки чук, а назъбените ѝ нокти съдраха ръкава му и се забиха в плътта на ръката му. Ксавиър се търколи назад, крещейки от болка. Момичето се държеше за ръката му и падна заедно с него. Приземи се, яхнала гърдите му. Ръмжеше и звучеше по-скоро като звяр, отколкото като човек. Заби юмрук в стомаха му. Въздухът изскочи от дробовете на Ксавиър. Тя го последва с удар на косъм от топките му.

Ксавиър отвръщаше на ударите по-неефективно и от бебе. Опита се да седне и да я избута от себе си, но момичето замахна с една ръка, удряйки му шамар с опакото на дланта си. Силата на удара тресна главата му в утъпканата пръст отдолу. Пред очите на младежа затанцуваха звезди. Ноктите се забиха в ръката му отново. Ксавиър усети парене и след това по китката и мишницата му протече топла течност. Болката беше силна и стомахът му се преобърна.

Момичето се стрелна напред, бързо като нападаща кобра и Ксавиър дръпна глава настрани точно навреме да избегне обелването на половината си буза под зъбите ѝ.

— Исусе Христе! Махни се от мен, кучко!

— Нека ѝ помогнем с този — чу да казва Скуг. В хрипливия, задавен глас на изрода се долавяше веселие.

Момичето издаде сумтене и се опита да удари Ксавиър отново, използвайки същевременно краката си да го придържа на място. Главата ѝ се стрелна напред, зъбите щракаха. Зад нея Скуг и другата жена пристъпиха по-наблизо, с диви и гладнишки изражения. Фенерчето в ръката на жената беше метално, а не пластмасово и Ксавиър беше убеден, че ако тя успее да го удари с него, то определено ще нанесе сериозна травма на главата му.

— Този все още има сили да се бори — каза Скуг. — Ще трябва да му пуснем малко кръвчица, преди да го занесем на останалите. Да го поотслабим. Но не да го убиваме, ей! Много мразя да им влача телата към къщи. Много по-добре е, ако ходят на собствените си крака. Съсирек същото го казва. Каза, че колкото по-прясна е плячката, толкова по-хубав е вкусът!

Ксавиър отново се опита да избута момичето от себе си и да седне, но преди да успее, върху него се нахвърлиха и останалите, приковавайки ръцете и главата му. Разпънаха го, притиснаха подобните си на орлови нокти пръсти към меката плът на китките му и ги разцепиха, пускайки му кръв. Ксавиър се гърчеше и напъваше, но тримата, взети заедно, му идваха прекалено много. Беше способен само да крещи.

— Стига толкова — посъветва Скуг жените, облизвайки усти, докато гледаше как кръвта тече. — Не режете по-дълбоко, иначе ще изкърви твърде бързо. Искаме просто да го омаломощим. Не да умре. Или поне още не!

— Копелета такива! — изпъшка Ксавиър. — Мръсни, проклети…

Скуг го удари по скулата с кокалчетата си. Ксавиър се опита да захапе ръката на изрода, но мъжът с женска кожа я дръпна сръчно. Зъбите на младежа щракнаха само върху въздух. Усети топлата влага да протича по ръцете му и да прокапва от връхчетата на пръстите му.

Скуг разлюля колана и го завъртя напред-назад пред лицето на Ксавиър.

— Това ли търсеше? Приятелката ти го разпозна преди малко.

Ксавиър усети как на челото и на врата му изпъкват вени.

— Какво си ѝ направил, шибан извратеняк?

— Не се притеснявай — подигра му се Скуг, — тя се измъкна, но няма да остане задълго на свобода.

— Този е опасен — отбеляза Белязаното лице. — Ще трябва да му извадим зъбите. Сега ли да го направя или като се приберем у дома?

Ужасен, Ксавиър си спомни за старо филмче с Бъгс Бъни, което бе гледал като дете. Елмър Фъд беше тръгнал на лов за Бъгс, но шантавият зауек бе убедил глупавия ловец да стреля вместо това по Дафи Дък. Последва номер, по време на който Бъгс бе попитал:

— Сега ли искаш да го гръмнеш или ще чакаш да се прибереш у дома?

При все ужаса си, при все болката и при все усещането за собствената му стичаща се по китките топла като сироп кръв, Ксавиър се ухили на абсурдния спомен.

Скуг го удари отново.

— Ставай на крака! Не ме карай да те моля два пъти. Ако го сториш, ще ти отрежа чепчето и ще ти го завра в устата, за да изтрия тази глупава усмивчица от лицето ти — и няма да ми пука дали ще изкървиш до смърт междувременно. Готов съм да се обзаложа, че за пръв път ще папаш мъжко, така ли е?

Нещо в тона му подсказа на Ксавиър, че Скуг не преувеличава. Щеше да изпълни заканата си. Не можа да проумее странното словосъчетание „да папаш мъжко“, но остатъкът от намеренията на лудия бе напълно ясен. Стенейки, младежът бавно се изправи на крака. Всяка от жените се улови за една от ръцете му и със Скуг начело, те го подкараха в мрака.