Градска готика

1.

— Случват се гадости — изсумтя откъм задната седалка Ксавиър.

Покрай тях бавно премина кола с толкова ниско приведено до земята шаси, че практически се влачеше по асфалта. Прозорците ѝ бяха затъмнени и шофьорът вътре не се виждаше, но стереото на возилото бе надънено достатъчно, че да им задрънчат зъбите.

Брет вложи разочарованието си във въздишка:

— Сега не му е времето, Ксавиър.

„Но той е прав — помисли си Кери, надничайки навън през прозореца откъм пътника. — Ксавиър е прав. За някои неща няма нито повод, нито причина. Понякога събитията просто се завихрят извън чийто и да е контрол. Понякога, без значение колко сме внимателни и колко се стараем да се придържаме към сценария или рутината, денят ни излиза от релси и няма как да го върнем върху тях преди падането на нощта — нито с думи, нито с действие. Случват се гадости. И когато се случат, всичко се прецаква. Като сега.“

Въпреки това, макар че в момента се намираха в наистина яко прецакана ситуация, това не бе прост клиничен случай на „гадости“ — или поне не напълно. Вярно, част от неприятностите им можеше да бъдат приписани на съдбата, но остатъкът си бе изцяло по вина на Тайлър.

Кери се чудеше как е възможно едновременно да обича и да мрази собствения си приятел — понеже точно така го чувстваше в момента.

Бяха дошли от предградията в Източен Питърсбърг, за да присъстват на „Чудовища на хип-хопа“. Шоуто се провеждаше из разпръснатите постройки на „Електрик Факчъри Клъб“ в центъра на Филаделфия. Макар да не се намираше в най-добрата част на града, то определено си струваше.

За националното благотворително турне хедлайнерите „Проспър Джонсън енд дъ Гангста Дисципълс“ бяха събрали на едно място някои от най-големите имена в хардкор суровия хип-хоп — Лил Уайт, Фрейзър Бой, Ти-Пейн, Лил Уейн, Тех Ен9н, Дъ Руутс, Мистър Хайд, Проджект: Дедман, Бизар, Дайлетид Пипълз и местните филаделфийски „Джеди Майнд Трикс“. Момичетата предпочитаха хип-поп наместо хип-хоп, но се бяха помъкнали с групата, понеже за всички тях концертът бе добра причина да се помотаят заедно и да се махнат за една нощ от Източен Питърсбърг. В крайна сметка отиваха във Филаделфия, а това определено биеше по точки поредната вечер, прекарана във висене около пицария „Гаргано“.

Кери и Тайлър.

Стефани и Брет.

Ксавиър и Хедър.

Бяха приятели още от основното училище — много преди всъщност да започнат да ходят заедно и да се разделят на двойки. Но сега положението се променяше. Училището свършваше. Над главите им надвисваше колежът. Зрелостта. Истинският свят. Макар че никой от групата не изразяваше на глас всичко това, до един знаеха, че е много вероятно шоуто да е последният път, когато се размотават нанякъде заедно. След няколко месеца щяха да тръгнат по свои собствени пътища, така че бяха твърдо решени да си изкарат добре — един последен път, преди да им се набърка животът.

Когато концертът свърши, и шестимата се изнесоха на паркинга заедно с насъбралата се тълпа зрители. Натъпкаха се в стария микробус, който Тайлър бе наследил от брат си Дъстин, след като той запраши за Афганистан. Дъстин винаги поддържаше колата в такова състояние, все едно свежарка слиза от фабричния конвейр. Двигателят бе настроен да мърка, когато въртеше на празен ход и да реве, когато Дъстин помпеше газта. Когато за първи път взе буса, Тайлър полагаше усилия да го поддържа в идеална форма. Но с времето му бе отпуснал края, както ставаше с всичко друго в живота му. Когато Кери го питаше, извинението на Тайлър беше, че просто няма сръчните ръце, с които се отличаваше брат му. И никога не е бил оправен с механиката. Талантите на Тайлър се простираха в друга област — да докопа пакет с трева или шест билета на третия ред за този концерт например. Той обичаше да нарича тези неща „придобивки“. Беше най-близкото нещо до квартален хитрец, дето имаха в Източен Питърсбърг, и си го знаеше.

Бяха напуснали паркинга със свалени прозорци. Смееха се и си крещяха един на друг, полуоглушали след концерта и натъпкани с адреналин заради късния час. Цареше лято и те бяха млади. Щастливи. Безсмъртни. А всичките онези лоши неща навън в големия свят?

Е, тези лоши неща се очакваше да се случват на другите хора.

Поне докато не се случиха на тях.

Започна се пет минути след като напуснаха паркинга — с това, че Тайлър реши да посети свой приятел от другата страна на реката, в Камдън. Никой с капка акъл в главата не би отишъл след залез-слънце в Камдън, Ню Джърси, но Тайлър се кълнеше, че знае накъде е тръгнал. Беше им обещал, че този приятел имал страхотна тревица.

Тайлър навигираше микробуса през главозамайващ лабиринт от градски улици, настоявайки, че знае накъде да кара. Подминаваха каре подир каре налепени една в друга къщи, мяркайки само тук-там по някой магазин — за матраци, „Ландромат“, пицария и платец на гаранции. Разни мъже се мотаеха по улицата пред една от дългите редици къщи и ги зяпаха, докато подминаваха. Настоятелните им погледи притесниха Кери. На всичкото отгоре Тайлър започна да се нервира, когато пътят, който следваше, влезе в ремонт и се оказа затворен. Улицата бе блокирана от оранжево-бели варели от масло, увенчани с мигащи жълти светлини.

— Какво, на майната му, е туй пък? — намръщен, Тайлър посочи към големия, омачкан знак „ПЪТЯТ Е ЗАТВОРЕН“.

— Блокиран е — каза му Брет.

— Знам, че е блокиран, лайноглавецо. Благодаря за помощта!

— Трябва ти джипиес — заяви Стефани. — Моите родители ми купиха за рождения ден миналата година. Никога не се губя.

Тайлър се намръщи още повече:

— Твоите родители ти купуват всичко, принцесо.

Стефани сви рамене:

— Е, ако имаше джипиес, нямаше да седим сега тук, нали така?

— Изненадва ме, че знаеш как да програмираш шибаната джаджа.

— Хей! — обади се Брет в защита на приятелката си. Гласът му потрепваше от нерви. — Я по-кротко, Тайлър!

— Я си затваряй плювалника, Брет!

— Няма защо да се обиждаме. Стига толкова, че иначе ще… — гласът на Брет заглъхна. Той се размърда с неудобство.

— Ще какво? — подразни го Тайлър. — Ще ме биеш на шах? Я си сядай на мястото и затваряй човката, женчо!

Доловила нарастващата му нервност, Кери се опита да успокои приятеля си:

— Тайлър, защо просто не обърнем и не се прибираме вкъщи? Не сме толкова на зор за трева!

Красивото лице на Тайлър се сбръчка за момент и тя проследи стъпка по стъпка как приятелят ѝ се опитва да дръпне юздите на гнева си. Насаме, само между тях си двамата, Тайлър беше страхотен сладур, но определено си имаше и проблеми с избухливостта. Когато му изтървеше края, обикновено ситуацията се вкисваше. Никога не бе посягал да я удря или нещо подобно. Но говореше разни неща — думи, по-болезнени от какъвто и да е юмручен удар.

Той поклати глава:

— Всичко е наред. Мога да заобиколя. Просто трябва да се върнем едно каре назад и да намеря удобен път!

В крайна сметка обаче заобикалянето ги отведе на противоположната страна на моста „Бен Франклин“. Спокойната фасада на Тайлър се пропука, когато се оказа, че карат по усуканите улички на Лоуър Карлайсъл Трууей и криволичат през един от най-лошите квартали на Филаделфия. Улиците гъмжаха от проститутки, които изглеждаха оживени. Когато минаваха край нея, някаква жена с хлътнали очи и червена като пожарникарска кола коса им показа среден пръст. На ъгъла на устата ѝ цъфтеше огромен херпес. Брет ѝ махна. Стеф го ръгна с лакът в ребрата.

Улицата беше неравна и напукана. Колата подскочи над зейнала канална шахта и се олюляваше и дрънчеше толкова зловещо, че Дъстин като нищо би гръмнал братчето си с бойна карабина. Нещо задра по пода на возилото. Брет изпъшка от задната седалка, а останалите се свиха, щом стърженето се проточи на доста прилично разстояние.

— Да го еба! — измърмори Тайлър под нос.

— Ще ти се! — отвърна Кери.

Той се усмихна, но в изражението му липсваше веселие. Продължиха нататък по улицата по-бавно и от лениво пълзящ охлюв. Видът на квартала около тях се влошаваше все повече. Подминаха групичка мърляви на вид барове, чиито клиенти се мотаеха пред входовете, окъпани в ярък неон. След това баровете отстъпиха на заложни къщи и магазини за алкохол, обградени от скапани, миниатюрни къщички.

— Исусе! — изпъшка Брет. — Само виж тези къщи! Как е възможно в тях да живеят хора?

Бяха спрели на червен светофар. Тътнещият бас от колата до тях разтърсваше прозорците им. Голяма група чернокожи младежи стоеше на ъгъла и надзърташе към тях. Когато един от тийнейджърите пристъпи към микробуса и направи неприличен жест, Тайлър настъпи газта и се юрна на червено. Зад гърба им изрева клаксон.

— Заключете вратите! — подкани ги Хедър с ококорени очи.

Тайлър пренебрегна искането ѝ, но всички останали вдигнаха прозорците си. След малко той нацупено стори същото.

— Къде, на майната си, е завоят?

От дъното на буса Ксавиър се обади:

— Пич, ей там има знак за Шосе 30! Това няма ли да ни върне в Литиц?

— Нямам намерение да се връщам в Литиц. Искам да ида в Камдън.

— Майната му на Камдън! — изкрещя Ксавиър. — Да си надничал навън? Накрая просто ще ни освиткат!

Тайлър се взираше право напред.

— Хора, прекалено се шашкате! Да му се не види, тъкмо излизаме от рап концерт. И сега всички се шашкате да караме през града? Сбирщина бели копеленца, това сте вие!

— В случай че не си забелязал — обади се Брет, — и ти също си бял, Тайлър!

— Не съм „бял“. Италианец съм.

Ксавиър въздъхна.

— Всички просто се успокойте! — продължи Тайлър. — Ще се оправим. Докато не се ебавате с никого, и те няма да се ебават с вас!

Той се стараеше да говори спокойно, но беше стиснал зъби. Кери знаеше от опит, че гневът отново бе започнал да се трупа в гърдите му.

Последните останки от маската му паднаха, когато светна лампичката на двигателя и изпод капака започна да бълва пара, която обви предното стъкло.

— Мамка му!

Двигателят се изкашля и умря. Радиото и фаровете умряха заедно с него. Скоростта им намаля от четирийсет мили в час до пет. Изтърколиха се на още няколко ярда и след това спряха. Зад тях ревна клаксонът на друга кола, чийто шофьор губеше търпение. Тогава Тайлър пусна аварийните, но и те не проработиха.

— Мамицата му!

Той отвори вратата, излезе и махна на другата кола до тях. След това се гмурна отново в буса и дръпна щифта на капака. Каза:

— Стойте вътре! — и решително се упъти към предницата на возилото.

И ето ги сега тук — в счупена кола насред гетото.

По вина на Тайлър.

Кери поклати глава и въздъхна.

— Случват се гадории! — изсумтя Ксавиър отново.

Хедър кимна в съгласие:

— Просто му беше притупало да ходи в Камдън тази вечер. Ако ни беше послушал, вече да сме далеч оттук.

— Дали не трябва да излезем и да му помогнем? — предложи Брет. — Така де, Тайлър хич го няма по колите. Дъстин винаги е бил човекът-мотор. Какви ще ги свърши там отпред?

Кери се намръщи:

— Тайлър каза да стоим в колата.

— Заеби — заяви Брет. — Тук е горещо и нямам никакво намерение да пускам прозорците отново.

— Страхуваш се да пуснеш прозорците — обвини го Хедър — но нямаш нищо против да щръкнеш отвън с Тайлър?

— Аха — включи се и Ксавиър. — Кво ще кажеш за туй, брато?

Ухилена подигравателно, Хедър заговори с бебешко гласче:

— Той знае, че Тайлър ще натупа големите лоши гангстери от гетото, ако смеят да ни се бъркат. Страх го е.

Ушите на Брет пламнаха. Вместо да отговори, той отвори вратата и излезе навън.

— Знаеш ли — обади се Стефани, обръщайки се към Хедър. — Това беше наистина гаден кифладжийски ход!

Усмивката на Хедър угасна.

— Просто се шегувах!

— Е, Брет е чувствителен. Знаеш го.

С въздишка Ксавиър и Хедър излязоха от колата да се извинят на Брет. Стефани остана на място, ровейки в чантата си. Извади розов мобилен телефон и го отвори. Екранчето грейна в мрака.

— На кого се обаждаш? — попита Кери.

— На нашите. Те имат Тройно А2. Могат да пратят влекач да ни вземе.

— Задръж за малко. Нека просто изчакаме да видим първо какво ѝ има на колата.

— Заеби — отвърна Стефани, — няма да седя да се помайвам, докато ни обират. Да си поглеждала навън? Все едно сме в Багдад!

Кери разтри слепоочията си. Зад очите ѝ започваше да пулсира главоболие.

— Моля те, Стеф? Почакай само няколко минути. Ако се обадиш сега, просто ще ядосаш Тайлър още повече!

— Не ми пука.

— Знам, че не ти пука, но не си тази, която ще трябва да се разправя с него, когато е ядосан. Моля те! Заради мен?

Стефани поклати глава:

— Нямам представа защо се примиряваш с тази гадост. Ако Брет се държеше така с мен, да съм го зарязала още преди време!

— Брет те оставя да го тъпчеш като килимче. Прави го още от прогимназията. Той е лепка.

— Може. Но е сладък и се отнася с мен така, както всяка жена заслужава! Уважава ме. Както казах, не знам защо се примиряваш с Тайлър. Той не уважава нищо и никого. Дори себе си!

— Няма да ми се налага да го трая още много. Щом ида в „Рутгърс“, положението ще се промени. Ще се отчуждим с времето.

— Защо просто не скъсаш с него още отсега?

Кери се позамисли, преди да отговори:

— Понеже ми пука за него и не искам да го наранявам. Страхувам се какво може да направи, ако го сторя.

— Да ти направи?

— Не, не на мен. На себе си.

Стефани не отговори. Просто затвори мобилния си и го натъпка обратно в чантата.

Кери промърмори:

— Не мисля, че Тайлър се харесва особено много.

— Така ли смяташ? — отвърна Стефани със сарказъм. — Какво те наведе на тази мисъл?

— Много ти е лесно, нали? Хубавата малка Стефани, която получава всичко, което поиска! На някои от нас нещата не ни се отдават с такава лекота. Ти уж си ми най-добрата приятелка. Няма да понасям такова държание! Скастри Хедър, задето се заяждаше с Брет, а после се обръщаш на сто и осемдесет градуса и започваш да се заяждаш с мен?

Кери с гневна гримаса отвори вратата на пътника и стъпи на улицата отвън. Стефани бързо я последва, сипейки извинения. Присъединиха се към останалите, скупчени пред отворения капак. Момчетата надничаха съсредоточено надолу към двигателя. От радиатора бълваше пара. Двигателят миришеше на масло и антифриз. Хедър пушеше цигара. Кери ѝ измуфти една. Стефани издаде отвратено пъшкане, когато тя я запали.

Тайлър вдигна глава и ги погледна.

— Стори ми се, че ви казах да стоите в колата, нали? Вие въобще чувате ли ме?

— Вътре е горещо — отметна глава Стефани. — Искаш ли да се обадя на нашите? Те имат Тройно А.

— Не — Тайлър съсредоточи вниманието си върху двигателя. — Можем да се справим сами.

— Направо страхотна работа свърши досега!

Тайлър сви пръсти около предната решетка на колата и стисна здраво. Кери и Брет едновременно махнаха на Стефани да млъкне. От двигателя блъвна нов облак пара.

Макар че беше след залез-слънце, на открито все още витаеше смазваща жега. Горещината сякаш бълваше на вълни от тротоарите и от омекналия асфалт. Въздухът беше като лепкава и влажна миазма. Кери подръпна блузата си. По време на концерта се бяха потили обилно, а и при тези температури тук отвън на улицата, тънкият плат залепваше за кожата ѝ. Тя си дръпна отново от цигарата, но при високата влажност все едно вдишваше супа. Надушваше миризма на готвено. На бензин. На пикня. На алкохол. На изгоряла гума. На горещ асфалт. На парфюма на Стефани. Коктейлът предизвикваше гадене.

Кери се закашля, вдиша през устата и нервно се огледа, изучавайки обстановката. Беше чувала и преди израза „дупка на чернилки“, но досега не бе разбирала напълно значението му. Повечето улични лампи не работеха, а хвърлящото светлина малцинство обгръщаше квартала в болнаво жълто хало. В съчетание с лунната светлина, то придаваше на улицата неестествен вид.

Младежите бяха обградени от безлични редици налепени една в друга къщи, нито една от които не изглеждаше гостоприемна. В сумрака квадратните постройки приличаха на монолитни, безкрайни черни стени, поразени от чумата на разрухата. Мъждивата светлина на крушките се лееше иззад мръсни завеси и през счупени стъкла. На места прозорците бяха покрити с прозрачна пластмаса или с мръсни парцали. На много сгради им липсваха керемиди, а в стените имаше дупки там, където са изпаднали тухли или дъски. Някои бяха покрити с графити — емблеми на банди и имена, които Кери не разбираше. Къщите тук нямаха дворове, освен ако не броим оръфаните тротоари, цепнати от корените на отдавна умрели дървета и напукани от жарки лета и ледени зими. По хлътналия цимент сред пропастите на цепнатините щъкаха хлебарки и мравки, които обикаляха между цигарените угарки и строшените стъкла. На улицата киснеха скъсани торби за боклук, които изсипваха гнилите си вътрешности на платното.

Тротоарите и преддверията бяха пусти, с изключение на киселата на вид банда юноши, мотащи се на ъгъла на съседната пресечка. Погледът на Кери се спря върху тях за момент, преди да се плъзне нататък. Между къщите на улицата се гушеха само три магазина — за алкохол, вестникарска будка и заложна къща. Предвид късния час, и трите бяха затворени и бронирани с тежки стоманени охранителни врати. На много от сградите имаше нарисувани графити, те изпъстряха и автомобилните руини, кацнали по протежение на тротоара. Повечето коли изглеждаха зарязани — с натрошени прозорци, с липсващи и заменени от циментови блокчета гуми, с ръждясващи и надупчени купета, с увиснали или вдлъбнати навътре брони.

Кери се обърна на другата страна и се загледа накъде води улицата. Като че ли беше задънена. Отвъд редицата къщи имаше голяма купчина покрит с боклуци асфалт — сякаш всички постройки в този участък са били съборени. Лунната светлина там беше по-ярка и фаровете на подминаващите коли осветяваха пейзажа. От руините стърчаха парчета цимент и изкривени метални решетки. Отвъд тях имаше една-единствена къща, много по-голяма от останалите постройки в редицата. Ако се съди по архитектурта, каза си Кери, нищо чудно да беше и над стогодишна. Нищо чудно да беше една от оригиналните постройки в този квартал, вдигната много преди съборетините. Сега се издигаше като изолирана руина — в по-лошо състояние дори от налепените бордеи. Изглеждаше сякаш е приклекнала в края на улицата и е надвиснала над гетото. От него я делеше празен участък, обрасъл с плевели и трънаци. Обкръжаваше го висока, ръждива телена ограда. Кери се втренчи в къщата. Потрепери — при все жегата. Връхлетя я притеснителното усещане, че изоставената постройка по някакъв начин ги следи.

Тайлър изруга, удари по колата с юмрук и вниманието на Кери се върна върху приятелите ѝ. Правеше впечатление, че по улицата вече не минават коли. Внезапно бяха останали сам-самички.

— Може би трябва да се обадим на родителите на Стеф! — предложи Брет. — Доста е късно, а и сме в лош квартал!

Тайлър го стрелна с поглед, отвори уста да отговори и след това се втренчи над рамото на приятеля си. Изкриви лице по твърде познат за Кери начин. Побърза да се обърне заедно с останалите, за да видят какво го е накарало да гримасничи недоволно.

Към тях бавно се приближаваше групата чернокожи, които Кери бе забелязала преди малко. Момчетата изглеждаха на същата възраст като тях. Повечето бяха издокарани или в спортни анцузи, или в бели без ръкавки. Придържани само от здраво пристегнати колани и езиците на маратонките, панталоните им висяха кажи-речи до коленете, оголвайки ластиците на боксерките им. Златни пръстени и огърлици допълваха модните им дрешки. Неколцина бяха нахлупили на главите си обърнати наобратно бейзболни шапки. Онзи най-отпред носеше на главата си черен дураг. На ушите му блестяха златни халки. На Кери ѝ заприлича на пират.

— О, мамка му! — прошепна Брет. — Какво, да му се не види, им се е прищяло?

Стефани простена:

— Е сега ще ни освиткат!

Брет кимна:

— Лоша работа. Ама наистина лоша, мама му!

— Я се успокойте! — обади се Ксавиър. — Вие какво, автоматично приемате, че щом са черни, значи ще ни окрадат?

— Я ги виж — настоя Брет. — Ясно като бял ден, че не се канят да ни продават бисквитки!

Изгубил дар слово, Ксавиър го стрелна с поглед.

Групичката се дотътри по-наблизо. Всичките вървяха с особена, ленива и крива походка. Притесненията на Кери нараснаха. Щеше ѝ се да се съгласи с Ксавиър, но премисли положението и местонахождението им. Обзе я паника. Посегна към ръката на Тайлър, но той бе скован като камък.

— Мамка му — простена Брет. — Мамка му, направете нещо, момчета!

Ксавиър го сръчка:

— Пич, я кротката! Държиш се като задник!

Когато групичката стигна на десетина фута от тях, спряха. Водачът пристъпи напред и ги огледа подозрително.

Приятелите му бавно се наредиха до него.

— Кво, да го еба, правите тука? Изгубихте ли се?

Гласът му бе басов и кисел. Стоеше напрегнат, сякаш в готовност да им се нахвърли.

Стефани и Хедър се хванаха за ръце и едновременно отстъпиха назад. Брет се пъхна зад тях. Ксавиър излезе иззад колата и се обърна с лице към групата. Тайлър бавно затвори капака и се присъедини към него. Кери остана на мястото си. Имаше чувството, че краката ѝ са се сраснали със земята. Сърцето ѝ биеше като чук зад гърдата ѝ.

Обади се друг от чернокожите младежи:

— Човекът ви попита нещо!

— Не искаме неприятности — заяви Тайлър.

Кери се намръщи болезнено от ревливия му, умолителен тон.

— Е, ако не щете неприятности — обади се водачът и се ухили, — значи сте попаднали на грешното място.

Приятелите му се разкикотиха в отговор. Той вдигна ръка и те незабавно млъкнаха.

— Влезте в квартала след здрач — продължи той — и значи непременно си търсите неприятности. Или дрога. Или сте се загубили. Та за какво иде реч?

— Нито едно от изброеното — предизвика го Ксавиър. — Претърпяхме малка авария. Това е всичко. Вече викнахме влекач и той идва насам… — поспря за секунда. — Трябва да дойде всеки момент.

Водачът сръчка с лакът хилавото хлапе до себе си.

— Чу ли туй лайно, Маркъс? Рече, че влекачът идвал насам!

Маркъс се ухили и кимна.

— Чух го, Лео. Кво ще речеш?

Водачът — Лео — се взираше в Ксавиър, докато отговаряше:

— Мисля, че тоя белчо се ебава с нас, туй мисля. Никва пътна помощ няма да влезе тука по тъмно. Не и на тази улица!

Ксавиър и Тейлър се спогледаха. Кери видя адамовата ябълка на приятеля си да подскача нагоре-надолу в гърлото му. Обърна се към Стефани, която бавно вадеше мобилния от чантата си.

— Майтапа настрана — каза Лео, — та кво правите сички вие тука? Търсите ли си нещо?

— Може и да търсим — съгласи се Тайлър. — Какво имаш?

Лео пристъпи по-близо.

— Въпросът е какво имаш ти. Колко пари носиш?

„О, мамка му! — помисли си Кери. — Моментът настъпи. Сега ще извадят нож или пистолет.“

— Н-ние идваме от „Чу-удовища на ххип-хопа“ — заекна Брет, скрит зад момичетата. — П-п-просто се опитваме да се п-п-приберем!

Групата избухна в зловещ смях. Кери не можеше да прецени дали го е предизвикал твърде очевидният страх в гласа на Брет или фактът, че група бели и явно дошли от предградията хлапета е ходила на хардкор рап концерт.

Лео погледна към колата, след това огледа всеки от тях поред. Кери усети как погледът му се задържа върху нея. Тя потрепери. След това погледът му се върна отново върху колата.

— Добре — каза той. — Нека свършим тая работа по лесния начин. Ще ви кажа какво ще направим. Ще ни дадете…

— Шибай се, негро!

Кери беше точно толкова изненадана, колкото и Лео и дружките му. Чу тропот на крака по асфалта и се обърна навреме да види Брет да се засилва и да се втурва към голямата изоставена къща в края на карето. Секунда по-късно Стефани и Хедър се юрнаха след него. Мобилният на Стефани се изплъзна от пръстите ѝ и издрънча на асфалта. Тя не спря да си го вземе. Тайлър се развика и хукна след тях. Ксавиър и Кери се зяпаха в течение на един удар на сърцето, а след това той я сграбчи за рамото и я повлече след себе си.

— Хайде!

— Хей! — извика Лео. — Какъв ме нарече, мамка ти смотана?

— О, Иисусе! — изхъхри Кери. — О, Боже мили…

— Абе какво ви става, хора? — викна Ксавиър след техните изнизващи се приятели. — Задници такива, ще ни утрепят заради вас!

— Затваряй си човката и бягай! — отвърна Тайлър, без да си дава труд да погледне през рамо да види дали Кери е добре.

— Йо! — подвикна Лео. — Връщайте се тука! Хей, копелета гадни! На вас говоря!

Кери изпищя, когато чу цветнокожите да се втурват след тях. Лео престана да ги призовава да се върнат. Преследвачите им напредваха в тишина, като изключим сумтене и пъшкане от време на време, и пляскането на подметките им по тротоара.

— Давай! — подкани Ксавиър и бутна Кери напред.

Той остана да се движи зад нея, поставяйки се между момичето и преследвачите им. Спря само колкото да се наведе и да вдигне телефона на Стефани.

Преследването продължи нататък по улицата — Брет водеше, следван от Стефани и Хедър, по петите им тичаше Тайлър, а Кери и Ксавиър зад нея затваряха колоната. Каишката на сандала на Хедър се скъса и обувката излетя от крака ѝ. Тя забави ход за момент и Тайлър се стрелна покрай нея, без да спира. Разплакана, Хедър изрита и другия си сандал и отново ускори, вече боса. Кери с ужас забеляза, че приятелката ѝ оставя кървави следи. Сигурно си беше порязала стъпалото на някое от разпилените по улицата парчета счупено стъкло. Кери не беше сигурна, че тя изобщо го осъзнава покрай потушаващите болката прилив на адреналин и инстинкт за самосъхранение.

Младежите претичаха покрай последните къщи-близнаци и влязоха в пустошта от нахвърлян боклук. Уличните лампи в този участък не работеха и мракът се сгъсти около тях. Кери чу нещо да шумоли зад купчина натрошена зидария и почти изпищя. Зад гърба им отгласите от преследването секнаха.

— Йо! — изрева Лео. — Я се върнете тука, мамка ви! Ако продължите нататък, значи наистина си търсите неприятностите!

Без да му обръщат внимание, приятелите се насочиха направо към изоставената къща. Тя надвисваше пред тях в мрака. Хедър се препъна и изостана, но Кери и Ксавиър ѝ помогнаха. Въпреки че преследвачите бяха спрели, шестимата бегълци не забавиха ход. Кери дишаше все по-накъсано и по-трескаво. Опита да се успокои като огледа приятелите си. Стефани мърмореше „Отче наш“. Лицето на Брет бе застинало в притеснена гримаса, стъпките му бяха пиянски и замаяни. Очите на Тейлър бяха ококорени и паникьосани, а по челото му блестяха капки пот.

Кери погледна през рамо и видя, че Лео и останалите от бандата му се навъртат около ръба на пустошта, като бавно пристъпват напред-назад. Той извика нещо, но групата бегълци вече беше твърде далеч, за да се чуе какво казва. Сигурно поредната заплаха. Кери се зачуди защо ли толкова бързо се бяха отказали да ги гонят.

Може би им стигаше да се заемат с изоставената им кола? Тя усети пристъп на съжаление. Горкият Тайлър — Дъстин щеше да откачи, когато разбере.

Ксавиър ги подкани да побързат, внимаваше да прескача най-гадните дупки и ги водеше около купчините отпадъци. На ръба на истерията, Брет си мърмореше нещо с тих глас.

— Вземи млъкни! — нареди му Ксавиър. — Заради твоя тъп задник загазихме в тази каша. Какво, по дяволите, си мислеше, тъпо копеле такова?

Вместо да му отговори, Брет изхлипа.

Ксавиър връчи на Стефани мобилния ѝ.

— Благодаря! — промърмори тя.

— Сега какво? — попита Тайлър, обръщайки се към Ксавиър.

— Там вътре — приятелят им кимна към изоставената къща. — Скриваме се вътре и викаме ченгетата!

— Но онези ще ни видят да влизаме! — прошепна Хедър.

— Не мисля — отвърна Ксавиър. — Виждаме ги там зад нас благодарение на уличните лампи. Но тук е тъмно. Забелязах го, докато тичахме насам — в тази посока всичко тъне в пълен мрак. Пълен. Ще сме в безопасност поне докато сме бързи и тихи.

Стефани огледа къщата подозрително.

— Ами ако там живее някой?

— Я се вгледай внимателно! — възрази Ксавиър. — Кой ще живее в дупка като тази!

— Наркомани — започна да изброява Кери. — Бездомници. Плъхове.

Вместо да отговори, Ксавиър подмина приятелите си и се изкатери по продънените стъпала на верандата. Те простенаха под тежестта му, но го удържаха. Перилото се заклати, когато го хвана за опора и от него се посипаха малки люспи боя и ръжда.

Останалите го последваха. Кери изучаваше грубата тухлено-хоросанова външна стена. Тя беше покрита с болнав, белезникаво зеленикав мъх. Прозорците до един бяха преградени с петносани от влагата шперплатови плоскости. Колкото и странно да беше, за разлика от редицата къщи, тази изоставена сграда бе лишена от графити.

Когато всички се озоваха на верандата, Ксавиър проучи хилавата дървена врата. Тя беше изкривена и разлепена от водата, от нея се белеха няколко пласта боя и разкриваха дъга от болнави цветове. Той намери бравата, стара топка, и я завъртя. Вратата се отвори с пронизително скърцане. По рамото и по косата му се посипаха мръсотия и люспи боя. Ксавиър отстъпи и бръсна боклуците.

— Ехо? — от гърлото на Брет излезе само дрезгав шепот. — Има ли някой?

Не получи отговор.

Младежите надникнаха през прага, но вътрешността на къщата бе скрита в дълбока, потискаща тъмнина. Кери остана с впечатление, че ако протегне ръка, мракът ще се окаже материален, ще притежава силата да всмуче пръстите ѝ като катран. Ксавиър разбута групичката и прекрачи във фоайето. Кери го последва. Стефани се поколеба за момент, преди да премине прага редом с Хедър, която куцаше и все още оставяше кървави следи след себе си. Брет се влачеше зад тях, следван от Тайлър, който с влизането си здравата тресна вратата. Звукът отекна неприятно. Останалите от групата раздразнено се заобръщаха към приятеля си. Тайлър сви оправдателно рамене.

— Трябва ни някаква светлина — прошепна Кери, извади запалката си и я щракна.

Пипалата на тъмнината сякаш се сбраха около пламъка. Тайлър отвори своята запалка и последва примера на приятелката си. Хедър, Ксавиър и Стефани отвориха мобилните си телефони, добавяйки към осветлението слабото, зелено сияние на екраните им.

Кери се завъртя в кръг, озарявайки със запалката си помещението, в което бяха попаднали. В бузата ѝ се отърка паяжина. Тя потрепери и я бръсна встрани. Стояха във влажно, мухлясало фоайе. Коридор потъваше в мрака. Няколко затворени врати по протежението му водеха към други части на къщата. Жълтите тапети се белеха на големи парцали от опърпаните стени, а под тях се виждаше напукана гола мазилка, напръскана с черни петна мухъл. В дюшемето на пода зееха дупки, през които си бяха прогризали път плъхове и насекоми.

Нещо се защура в сенките — сух, шумолящ звук. Хедър потисна писъка си.

— Чуваш ли нещо? — обърна се към Тайлър Ксавиър, кимайки към вратата.

Тайлър се наведе по-плътно и се вслуша.

— Нищо. Запалката обаче ми изгаря пръстите до кокал, да знаеш.

Той освободи копчето и пламъчето изчезна. При все че другите запалки горяха и мобилните телефони светеха, в помещението внезапно стана по-тъмно.

— Може да са се махнали — предположи Брет. — Може да са се отказали.

— А може — отвърна Тайлър, — да се ебават с колата на Дъстин, докато си седим тук. Да му еба майката!

Той посегна към дръжката на вратата.

— Какво правиш? — прошепна Кери.

— Надничам навън. Просто ще я отворя мъничко.

Той врътна топката. Дръжката не помръдна. Тайлър я разтърси, но тя си остана неподвижна. Твърда като камък.

Стефани се премести по-близо до Брет и надникна над рамото му, втренчил поглед в приятеля им.

— Какво има?

— Заяжда или нещо такова. Шибаното нещо не ще да се отвори!

Ксавиър изсумтя:

— Да не се е заключила като я блъсна?

— Че откъде да знам?

— Кротко, брато. Говори по-тихо. Не искаме негодниците да ни чуят!

— Заеби. Няма да стоя в тая дупка цяла нощ. Колата на шибания ми брат е това!

— Да се беше сетил за това по-рано!

Тайлър се врътна с лице към приятеля си. Заби пръст в гърдите на Ксавиър.

— Тая лайняна история не е по моя вина. Брет е човекът, дето ги нарече негра!

Ксавиър се вцепени. Стисна зъби. За момент на Кери ѝ се стори, че ще удари Тайлър, но след това се отпусна. Вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре! — прошепна. — Хубаво. Кротко. Все едно, не можем да избием тази врата, човече! Ако онези типове още са там, ще ни чуят. Най-добрият ни ход е да влезем в някоя от стаите, да намерим прозорци и да видим дали можем да надзъртаме през цепнатините между дъските. Може би ще успеем да отгатнем къде са преследвачите ни!

Тайлър кимна и прегърби рамене:

— Прав си.

Той тръгна напред и отвори първата врата от лявата си страна. Ръждивите панти изскърцаха, когато тя се врътна бавно, потъвайки в мрака. Кери пристъпи иззад Тайлър и вдигна запалката си над главата му, за да освети стаята отвъд.

— Побързай! — прошепна. — Запалката ми се загрява!

Тайлър се поколеба.

И в мига на колебанието му всичко се промени.

Случват се гадости.

Кери съзря надвиснал, обгърнат в тъмнина силует, застанал от другата страна на прага. Знаеше, че и Тайлър го е видял, понеже се вцепени целия. Не издаде нито звук. Момичето се опита да каже нещо, да предупреди останалите, но устата ѝ внезапно бе пресъхнала и езикът ѝ се бе превърнал в шкурка. Дъхът ѝ заседна в гърдите.

Човекът вътре в стаята бе невъзможно едър. Тя не можеше да различи чертите му, но главата му би трябвало практически да докосва тавана. Раменете му бяха широки, а гръдният му кош — с размерите на варел. В ръката си непознатият държеше нещо. Приличаше на гигантски чук.

Тайлър изстена.

Движението бе бързо като светкавица.

Когато Кери беше на дванайсет годинки, по-големият ѝ брат успя да се докопа до няколко пръчки М-80. Бяха дълги колкото дланта ѝ и сърцето ѝ се свиваше от притеснение, когато ги държеше. Брат ѝ и колежанските му дружки набутаха експлозива дълбоко в една диня — просто за да видят какво ще се случи. Когато запалиха фитила, тресна титанична гръмотевица, последвана от обилен дъжд от семена, розова пулпа и кора.

Същото се случи с главата на Тайлър. Само дето не бяха семки и кора, а кости, коса и мозък. Топла влага плисна Кери през лицето и се просмука в ризата и сутиена ѝ. Усети я чак в гърлото си. Усети я да се стича по главата ѝ и вътре в ушите. Нещо топло, меко и плътно цопна върху устните ѝ и се хлъзна надолу. Момичето се задави и изтърва запалката си.

Тайлър остана прав за момент — просто се олюляваше. После рухна на пода с глухо тупване.

Кери зина да изпищи, но Брет я изпревари.

Зловещият гигант се метна към тях.