Градска готика

20.

Ксавиър затвори очи. Не защото искаше, а защото адреналиновият прилив, който го бе водил от мига на бягството му, сега го напусна и го остави слаб и разтреперан. Загубата на кръв, шокът и умората най-сетне го бяха догонили. Знаеше, че има нужда от почивка, ако ще и само за малко, ако смята да продължава да търси другарите си и да излезе оттук жив. Стомахът му изкурка. Беше гладен. Изглеждаше абсурдно след всичко случило се, но си беше истина.

Лек полъх погали върху лицето му. Идваше някъде от ляво. Напомни му за момент как се чувстваше като дете, когато дъхът на майка му пролазваше по кожата му, докато му пееше приспивни песни. Осъзна едва сега колко ценни са тези спомени, тези странни малки сензорни възприятия, които съставяха неговия живот. Бяха същността на това да си жив. Ако умреше тази нощ, тези спомени щяха да спрат да съществуват. Ксавиър нямаше намерение да допусне това да се случва. Остана на мястото си, приклекнал до голям камък — не искаше да продължава нататък все още, не искаше да забравя майка си, понеже поне докато си я спомняше, нямаше да умре.

Отвори очи, когато нов полъх подсуши потта на челото и бузите му. Носеше различна миризма — не смрадта на мутантите или повея на каналите. Беше нещо друго. Нещо, което не можа да идентифицира. Не беше неприятно. Напомни му за някои от другите му любими миризми — газолин и парфюма на Хедър, и потпурите на майка му, които бяха разпръснати из цялата къща и излъчваха аромат, който сякаш излизаше право от ресторантите на „Бургер Кинг“. Стомахът му изкурка отново. Боже, колко гладен беше!

Е, и противниците му бяха гладни. Така че трябваше да се размърда отново.

Чудеше се как ли са успели да оцеляват толкова време тук долу. Какво друго ядяха, освен хора? Плъхове? Хлебарки? Дали държаха пленниците си в кошари като овце? Или, по-лошо, дали караха затворниците си да се развъждат и след това изяждаха потомството им като някаква перверзна форма на нежно агнешко? Човешко пушено? Как се издържаха тези твари? Не би могло да оцеляват само благодарение на хората, които се лутаха в капана отгоре. Не всички бяха толкова тъпи, че да се втурнат в готова за събаряне къща и да предложат приятелите си като шибан бюфет!

„Вината беше на Тайлър — помисли си. А после: — Не. Не беше. Не наистина. Вината е моя. Те са мъртви заради мен. Аз ги вкарах тук. Не можах да ги защитя. Убих ги!“

Как можеше да бъде толкова невнимателен? Толкова глупав?

Осъзнавайки какво се случва, Ксавиър избута тези мисли встрани. Нямаше време за самосъжаление. Съвестта и вината можеха да го гризат после. Ако се канеше да избяга от това място, трябваше да запази хладния си разум и да остане нащрек. Трябваше да остане надъхан. Прегледа се набързо, за да се увери, че порязванията на ръцете му са се съсирили и не кървят. Остана доволен от проверката. Естествено, нуждаеше се от лекар, но нямаше да изкърви до смърт. Подутата му устна също бе спряла да кърви. Щеше да оцелее.

За колко време обаче?

Ксавиър внимателно се надигна от мястото си зад камъка и бавно пристъпи в посока на лекия полъх. Въздухът мърдаше едва-едва и лесно можеше да изгуби дирята, ако се разбързаше прекомерно. Прие, че това свежо дъхтене може да го изведе до изход. Имаше нужда от такъв. Ако го намереше, щеше да се изправи пред два избора — да избяга и да потърси помощ или да се върне в дълбините на катакомбите, да намери Хедър, Кери и Брет, и след това, с другарите си в редичка, да се надява на божията помощ да намери изхода отново и да ги изведе всички в безопасност. Ами какво щеше да прави, ако все още бяха разделени? Или ако някой от тях е бил заловен? Това щеше да усложни още повече нещата.

Неопределимата миризма се усилваше, също като полъха. Ксавиър заопипва в мрака и скоро откри нов коридор. Беше внимателно прикрит — проста дървена врата, която се плъзгаше по релси. Изработката бе същата като в къщата горе. Допълнително проучване с връхчетата на пръстите му подсказа, че вратата е покрита с кал, за да се подпомогне прикриването ѝ. Течението полъхваше от процепа в горния ѝ край.

„Какво има зад врата номер едно — почуди се той. — Пазителят им? Кошари за затворниците? Метрото може би, или някакво стълбище към повърхността?“

Имаше само един начин да разбере — действайки колкото се може по-тихо, Ксавиър бутна вратата, която се плъзна по релсите надясно. Слабият полъх значително се усили, сега на практика вятърът бълваше през отвора. Загадъчната миризма се усещаше по-ясно. Наблизо имаше вода и, съдейки по силата на уханието ѝ, много. Не хлорирана, преработена вода, а земен, много по-първичен аромат, както мирише езеро, когато се доближиш до него. Точно за това му напомняше на Ксавиър. Таткото на Брет веднъж бе завел трите момчета на риболовен уикенд до Рейстаун Лейк. Миришеше точно като сега. Младежът се зачуди какво ли има пред себе си — отклонение от Делауер, може би, или дори от канализацията — поток, който да се стича в пещерите и да кондензира, образувайки подземно езеро. Ако беше така, то какво ли обитаваше околностите на водната яма? Все пак, потокът трябва да водеше нанякъде. Не можеше просто да си седи тук в тъмното и да чака Скуг или някой от останалите да го открият. Трябваше да мисли и за момичетата.

А и за собственото си оцеляване.

Ксавиър пристъпи през прага и плъзна вратата обратно зад гърба си. В течение на няколко минути се тътреше по тунел, влачейки пръстите на едната си ръка по стената. Чу плискане на течаща вода — слабо, но ясно различимо. След това спря, втренчен напред със зинала уста. Присви очи невярващо. Пред него имаше светлина, слаба и треперлива, но съвсем истинска. Приближи се предпазливо и с всяка стъпка виждаше все по-ясно какво има наоколо.

За разлика от предишното място, тази секция бе очевидно изработена от хора. Намираше се в широк бетонен коридор, който се отваряше към още по-широк канализационен тунел. Приближи се до отвора му и се втренчи в него. Тънка рекичка вода се стичаше по заобленото дъно на широкия тунел. Ксавиър остана изненадан от силата на течението. То се движеше гъвкаво, носеше се от тъмното в долния край на тунела и, при все скоростта си, рекичката течеше тихо, почти шепнеше. Ксавиър облиза напуканите си устни и се замисли дали да не пие от потока. Беше толкова жаден!

Коленичи и потопи шепи, подушвайки предпазливо течността. Изглеждаше наред. След това обаче видя малките, почти не видими твари, които се гърчеха в нея. Напомниха му за сперма. Колкото и да беше жаден, нямаше намерение да поглъща попови лъжички. Последното, което му трябваше, беше във вътрешностите му да плува и тяхното семейство. Задавен от отвращение, изпразни шепи и ги избърса в панталоните си. За момента забрави жаждата си.

Ксавиър насочи поглед нагоре, търсейки източника на светлина и отново зяпна. Над реката се намираха няколко груби постройки, всяка лепната в горната извивка на масивния тунел, щръкнали там като гигантски стършелови гнезда, увиснали над водата и скупчени заедно с малко очевидна грижа. Бяха изработени от кал, дърво и други боклуци.

Той се взираше в постройките със смесено чувство на отвращение и почуда. Не му изглеждаха добре закрепени по местата си, но като че не се канеха да падат на момента. Между колибите висяха сякаш безкрайни нанизи коледни лампички. Някои от тях примигваха и проблясваха. Други горяха равномерно, почти заплашително. Минаваха през стените на колибите и висяха по разнообразни тръби и проводници. Имаше също и жълтеникави лампи, вероятно монтирани от оригиналните строители на канализацията, но само няколко от тях все още работеха и светлината, която даваха, в най-добрия случай беше слаба.

Ксавиър поклати глава и отстъпи крачка назад, приклякайки в сенките. Може и да имаше начин да се пресече канализационния тунел, но можеше ли да рискува да го забележат онези, които живееха в увисналите над него колиби?

„Дали изобщо имам избор?“

Той погледна отново към тунела и към точката високо над мястото, където водата се изливаше от дупка в стената. Тръбите, които водеха към дупката, бяха твърде стръмни, за да се изкатери по тях, а и бяха покрити със слуз и гъби. Нямаше как да се измъкне. Дори ако успееше да стигне до горе без да се подхлъзне, отворът беше твърде малък, за да мине през него. Ксавиър потрепери, представяйки си как се заклещва в дупката и чака Скуг, Нойджъл или някой от другите канибали да се покаже и да загризе краката му. Беше възможно Кери или Хедър да минат през отвора, но дори в такъв случай оставаше проблемът да се стигне до него без падане.

Обърна се в другата посока и проследи как реката изчезва в мрака. Тунелът в тази посока бе тъмен. Зачуди се дали тварите са махнали целенасочено лампите или те просто са изгорели с времето. Водата все трябваше да отива някъде, вярно си е, но нямаше реално обещание това да е същинският път за бягство. Ами ако реката навлизаше по-дълбоко в червата на земята, или ако го докараше право в ръцете на друга колония твари или в нещо като канализационна цистерна?

— Мамка му.

Ксавиър огледа гнездата. Ако бяха населени, обитателите им сигурно спяха или не бяха забелязали присъствието му. Реши да потърси момичетата, да ги доведе обратно на това място и после да пробват реката. Не беше много дълбока и изглеждаше лесна за придвижване. Ако ги отведеше на място, където не искаха да ходят, винаги можеха да изджапат навън.

Над него някой се изкашля. Младежът се гмурна в мрака и проследи как от отвора на една от окачените колиби излиза твар. Мерна я само за момент — съзря мръсна кожа, а след това съществото изчезна обратно вътре. Ксавиър застина с напрегнати мускули, чудейки се дали е бил забелязан. Надали — не се вдигна тревога, нито се появи атакуваща орда мутанти. Въздъхвайки облекчено, Ксавиър се обърна и пое към дълбините на сервизния коридор, откъдето бе дошъл. Нещо изписука в тъмното. Той подскочи. Малко, космато силуетче се юрна пред него. Заля го вълна облекчение. Беше просто плъх. Младежът се ухили. Стомахът му изкурка отново.

— По-добре се махай оттук, пиле. Ако те не те изядат, ще те хапна като нищо!

Сякаш в отговор, плъхът се спря, обърна главица към човека и се изправи на задни крачета. Замахна с предната си лапичка и оголи зъби. Очетата на животинчето сияеха в тъмното.

— Хайде — подкани го Ксавиър. — Махай се!

Тропна с крак. Вместо да побегне, гадинката го нападна. Преди младежът дори да помръдне, плъхът заби зъби в обувката му. Ксавиър с вик го ритна във въздуха. Зверчето се удари в стената, хързулна се на пода и след това скочи и избяга. Младежът остана на място, задъхан. Твърде късно осъзна, че викът му отеква в коридора.

След това на ехото отвърнаха други крясъци. Зад него от гнездата изригна хор от вой и писъци.

— О, мамка му!

Ксавиър се разбърза, без все пак да тича — не искаше стъпките му да издадат точното му местоположение — но подтичвайки към вратата. Отвори я, пристъпи навън в пещерата и след това затвори бързо, заглушавайки трескавите крясъци на ордата твари. Звукът въпреки всичко се разнесе по коридора зад вратата. Ксавиър се втурна в тъмното, протегнал ръце пред себе си и чудейки се отново как, по дяволите, ще намери момичетата и Брет при тези условия. Колко голяма беше мрежата от подземия, пещери и тунели? Колко дълбоко под земята се простираха? Дали беше възможно да търчи на такова разстояние, че да стигне до дома си в Източен Питърсбърг, без дори да излезе на повърхността?

— Мамка му, мамка му, мамка му…

Стегнати пръстени от страх се свиваха около гърдите му и за кратък момент Ксавиър си помисли, че ще получи сърдечен удар. Спря, приведе се и задиша дълбоко, докато усещането не премина. След това се изправи и бързо огледа обстановката. Въпреки че беше тъмно, той знаеше от коя посока е дошъл и накъде трябва да се движи — или поне до определена степен. Предположи, че наоколо има и други скрити коридори. Спокойно можеше да има произволен брой тайни входове към други тунели или други кошмари. Всяка крачка в нова посока увеличаваше шансовете да се натъкне на някой и да се срещне с онова, което се крие вътре. Но ако се канеше да успее с намирането на Хедър, Кери и Брет, тогава трябваше да рискува. Нямаше изход там, където беше минал вече.

А тук вътре имаше и разни твари заедно с него. Може и да бяха хора, може и да не бяха. Вече не беше сигурен. Но каквито и да бяха, те ядяха хора.

За една кратка секунда обмисли възможността дали просто да не забрави за Хедър и останалите — да се махне, докато още имаше има шанс. Мисълта го засрами.

Чу вратата да изскърцва отново някъде зад него, последвано от тихо, едва доловимо топуркане на крачета, когато преследвачите му навлязоха в пещерата. Зачуди се колко ли са на брой. По звука бе невъзможно да се познае. Никой от тях не говореше. Виковете им бяха секнали в мига, в който стъпиха в мрака.

Затаил дъх, Ксавиър се запромъква в тъмното. Замисли се за майка си. Също и за Хедър. За Кери. За Брет и Тайлър, и за всичките им приятели. Замисли се за учителите си и за момичето, което бе целунал на летния лагер, когато беше на единадесет, и за момчето, което удари в носа в четвърти клас. Помисли си за всички, които някога бе познавал — всички, повлияли с нещо живота му за добро или за лошо. Всички, които имаха значение. И отново се убеди, че поне докато ги помни, то няма да умре, защото спомените за тях ще умрат с него. Когато това твърдение вече не му вършеше работа за мотивация, мислите му се върнаха към Хедър. Съсредоточи се върху нея. Призова я в ума си, видя лицето ѝ, усмивката ѝ и разпилените по носа ѝ лунички и усети как решителността му се възвръща. Беше му нужно да я намери, да я опази. Използва наличието на цел, за да се защити от паниката и страха, които гризяха ума и сърцето му.

Ксавиър направи още четири крачки и чу как преследвачите се приближават и се разгръщат около него. Струваше му се, че са доста на брой. Чу тракане на нокти по камък, шумолене на коса, тихо сумтене и шепот като въздишки. Нещо изпъхтя до него, достатъчно близо да усети дъха му по гърба си. Спря насред крачка и остана напълно неподвижен. Знаеше, че ако остане на това място, шансът да го открият, е практически пълен. Все някоя от тварите щеше да се бутне в него в тъмното или да го надуши. Да чуе дишането му. Промъкването напред също нямаше да свърши работа. Щяха да чуят колебливите му крачки или пък да се препъне в нещо в мрака и те да го нападнат, преди да си е стъпил отново на краката.

Ксавиър се стегна и с надежда за момент да обърка преследвачите си и да ги стресне, хукна напред с толкова силен вик, че го заболяха гласните струни — понесе се с пълна скорост в тъмното. Избута страховете си в дъното на съзнанието си, изтри всякакви видения на врязване с главата напред в някаква невидима преграда или пропадане в скрита яма и се затича. Мракът около него се взриви с викове и вой на разочарование и тревога. Крачки заотекваха в пещерата със силата на гръмотевици или изстрели. Ксавиър се надяваше в целия този хаос преследвачите да не успеят да отличат издаваните от него звуци от своите.

Изскочи му някакъв силует — черно петно с човешки размер на фона на чернотата. Замахна към него и Ксавиър заби лакът в гърлото му, докато пробягваше край него. Чудовището изсумтя и падна на земята. Младежът не се спря да го види дали ще се изправи. Вместо това се затича още по-бързо. Прехапа подутата си устна, предизвиквайки свеж прилив на болка. Тя го пришпори. Кръв изпълни устата му. Пулсът му се ускори. Остро пробождане се стрелна по хълбока му, изви се нагоре и проникна под ребрата. Той се постара да пренебрегне болката и да се съсредоточи само върху бягството и дишането. Сумтенето и шумоленето също се ускориха, но звучаха така, сякаш са зад гърба му. Ксавиър призова всичките си сили и ускори ход още повече.

В този момент отново обмисли възможността да се върне назад — да се промъкне покрай чудовищата и да се насочи обратно към каналите. След това можеше да последва реката и да се надява да намери изход. Засрами се отново от тази мисъл, зяпнал поне за секунда от факта, че изобщо разглежда възможността да изостави останалите.

Чу нещо да изтропва отстрани. Отскочи надясно. Видя смътни очертания на извитата стена пред себе си, но не успя да компенсира достатъчно бързо. Лявото му рамо задра болезнено по грубата, наръфана повърхност и той усети как ризата му се къса. Същото се случи и с кожата. Заля го гореща вълна от болка и секунда по-късно по рамото му протече топла струйка. Ксавиър се отърси и се втурна отново в мрака. Нямаше как да разбере колко дълбока е драскотината или колко се е наранил, но болката го накара за малко да забрави участта си. Преследвачите му се разкрещяха и отново му я напомниха.

Дали го догонваха? Не беше напълно сигурен. Звучаха като че ли са по-близо, но мракът и устройството на пещерата придаваха странна акустика на звука. И в двата случая преследването трябваше скоро да приключи. Ксавиър не можеше да продължава да поддържа тази скорост. Изборът бе между схватка, прикриване и смърт и той вече не беше съвсем сигурен дали може да се скрие, без чудовищата да го забележат.

Така че му оставаха само два избора и един от тях беше просто неприемлив.

Ксавиър погледна през рамо и различи смътно силуети зад гърба си. Наистина го бяха доближили.

Обърна се и се втурна право към тях.

— Хайде, копелета недни!

Нямаше представа пред колцина бе изправен. Някои побягнаха, вероятно стреснати от внезапната му атака. Други устояха на място в очакване да стигне до тях. Трета група продължи да тича, за да го пресрещне и Ксавиър се засмя на глас, когато се сблъскаха. Риташе и удряше, напълно наясно, че и най-малка пауза или грешка ще доведе до смъртта му. Въпреки това усещаше определен умствен покой, предизвикан от простото желание да нарани колкото се може повече от враговете, преди да падне.

Ако паднеше.

Левият му юмрук улучи един от противниците — женска — отстрани във врата. Гърдите ѝ се люшнаха в тъмното, потривайки се в него. Жената се закашля яростно, притиснала мястото, където я беше ударил. Ксавиър почти не я забеляза. За него тя беше просто мигновен сблъсък; мишена, която, веднъж поразена, губеше важност. Останалите твари се приближаваха и се бутаха, размахвайки ръце. Той ги разблъска, стегна се и подскочи високо с надеждата, че тази маневра ще обърка изродите. Така и стана. Щом тварите се разпиляха и разкрещяха тревожно, петата на Ксавиър удари на кост и плът. Нещо изхрущя под обувката му. Усмивката му се разшири още повече. Мишената — нямаше как да познае дали е мъжко или женска — се удари в трима други от приятелчетата си мутанти. И четиримата се проснаха на земята.

Приземяването на Ксавиър не бе елегантно, но той устоя на крака и заби рамото си в лицето на следващия по ред нападател, преди да завърти бедра и да използва инерцията си да ръгне лакътя на другата си ръка в същата мишена. Тварта обаче не падна, а вместо това сграбчи ръката на Ксавиър и захапа оголената плът. Младежът изкрещя и дръпна силно, изтегляйки ръката си назад и оставяйки парче плът в устата на тварта. Отново замахна, улучи канибала по носа и го счупи от силата на удара. Стомахът му изкурка. От болката му се догади.

Следващият му замах пропусна, тъй като противникът се гмурна под замаха му и пристъпи напред. Беше мъжки и очевидно едър, тъй като буквално вдигна Ксавиър от земята и го заби в стената на пещерата. Тялото на младежа остана приклещено. Той стисна зъби, съскайки, докато противникът му прекарваше ноктестите си пръсти през гърдите и ребрата му, дерейки и режейки със същата диващина като бясна котка. Ксавиър заби с все сили коляно в слабините на тварта и след това, когато чудовището залитна, го довърши с другото коляно. Ритна наглеца отново, докато падаше на пода.

Внезапно Ксавиър осъзна, че останалите твари около него са се отдръпнали и сумтят и подвикват като мажоретки, докато техният по-едър спътник се търкаля по земята. Младежът присви очи. Стрелна с поглед противника си. Не беше голям като Нойджъл, но все пак бе зловещо едър. Както го гледаше, чудовището се олюля и след това започна да се изправя.

Ксавиър застина за момент, обмисляйки ситуацията. Врагът му бе по-голям, по-възрастен и много по-силен. Беше също и влиятелен. Нямаше как да сбърка какво се случва тук. Останалите от — какво беше това, племе, глутница… все тая — бяха отстъпили и оставяха на едрия тип да се погрижи за плячката. Разчитаха на своя лидер или поне техен поборник. Ксавиър се зачуди къде ли се намира новодошлият в йерархията на подземията. Очевидно Скуг бе нещо като водач. От Нойджъл явно се бояха. Кой беше този и как останалите щяха да реагират, ако го победи?

В мрака проблесна фенер. Ксавиър присви очи и ги прикри с ръка. Противникът му се изкиска. Младежът свали длан и го стрелна със злобен поглед. Чак сега забеляза, че противникът му е гол. Звярът приличаше на маймуна, с очи, потънали в тестявото, покрито с белези от пъпки лице под дебелите вежди.

Носът му почти не се виждаше, забелязваха се само ноздри, а пожълтелите му зъби бяха оголени в гневна гримаса. Ксавиър го беше надвил — беше го наранил — и той съвсем явно бе много ядосан от това. Намеренията му бяха ясни. Възнамеряваше да убива.

Ксавиър пък имаше други идеи.

Плю кръв на земята и остави едрия тип да се приближи, като се стегна и се опита да се подготви за схватката. Гигантът нападна. Въпреки полумрака, Ксавиър видя, че главата му е приведена и ръцете са отпуснати покрай хълбоците. Тварта не бе свикнала да ѝ отговарят. Беше се разкрила, беше се направила уязвимо в усилията си да изглежда дори по-едра, отколкото е в действителност.

Ксавиър отстъпи назад и се стрелна встрани, оставяйки на противника си мястото, което бе заемал преди миг. Адреналин плисна във вените на младежа, приливайки му нова сила. Изродът се завъртя бързо, изрева и замахна с ръка в бясна дъга. Този път Ксавиър не отскочи, а отрази удара, отбивайки го встрани и избутвайки ръката на чудовището встрани от тялото му. Разголено и изгубило равновесие, съществото се втренчи в дланта си, сякаш тя съзнателно го бе предала. Ксавиър сграбчи китката на нападателя си и го издърпа напред, нарушавайки равновесието му още повече. След това заби крак в гърдите на мутанта с все сили. Усети как под удара се чупят ребра и изсумтя доволно. Масивният тип изквича и се препъна. Младежът изви ръката му до степен на противника му да останат два варианта — да следва посоката, която Ксавиър му налагаше или да си строши китката. Тварта изпищя и се премести накъдето го искаше противникът му. Ксавиър го завъртя.

— Шибай се — плю. — Да не мислиш, че си кралят на шибаните пещерни канибали?

Заби коляно в бъбреците на врага си, веднага щом пред него се разкри гърбът му. Мускулите на тварта бяха твърди и юношата усети как кракът му омеква. Боецът квикна и Ксавиър го удари отново, не искаше да поема рискове. Този път противникът му изврещя и падна на колене. Младежът изви ръката му високо над главата и я усука.

Едрият тип се прегъна и рухна върху камъните. Ксавиър се приземи върху гърба на противника си с коленете напред, забивайки ги колкото се може по-дълбоко. Тварта нададе вой и се загърчи. Младежът бе принуден да се бори, за да удържи хватката си върху мускулестата ръка. Усука я отново и спря едва когато беше отделил рамото на противника си от ставата — с което боят приключи. Стенейки, чудовището потръпна отново и след това се отпусна, изгубило съзнание.

Ксавиър го стисна за врата. Останалите канибали отстъпиха, мърморейки приглушено. Под втренчените им погледи младежът изви шията на противника си и му счупи врата. След това остави трупа да падне и се изправи полека. Изкривените лица около него се втренчиха първо в мъртвеца, после в Ксавиър.

— Кой е следващият? — гласът на юношата прозвуча като пресекващо квакане. — Кой си го търси?

Можеше да познае, че са временно вцепенени — изненадани от непредвидения развой на ситуацията, в която ловецът се превръща в плячка.

— Хайде де — прикани ги, — кой иска да си го получи?

Глутницата отстъпи нервно. Едно от съществата изръмжа ниско и заплашително. Ксавиър знаеше, че колебанието им няма да продължи още дълго. Можеше да усети как се настройват едно друго за яростно нападение. Въздухът му се стори зареден. Наелектризиран. Трябваше да се възползва от объркването им, докато още можеше. Светлината на фенера като че ли се усилваше.

Ксавиър полека отстъпи назад. Беше направил четири крачки, когато една от женските се спусна и награби трупа. Дебелите ѝ пръсти се вкопчиха в кожата и продраха дълги, кървави резки по протежение на корема. Друга от тварите коленичи и стори същото, забивайки пръсти между краката на мъртвеца.

Ксавиър продължи да отстъпва, осъзнавайки какво се случва. Това, което го спасяваше в момента, не бе израз на сила или на водачески претенции. Беше просто въпрос на икономика. Тези твари не бяха умни и развити като Скуг или Нойджъл и някои от останалите, с които се бе срещнал. Бяха по-диви. Бяха зверове. Ловуваха, понеже бяха гладни и след като Ксавиър не се канеше да изяде плячката си, щяха да го сторят те.

Той се обърна и закуцука напред колкото се може по-бързо. Не искаше да тича. Боеше се, че внезапното движение може отново да привлече вниманието им, както бягащият заек привлича лисицата или кучето. Чу звука от разкъсване на плът зад гърба си, съпроводен от лакомо мляскане и облизване на устни. Имайки предвид броя на тварите и как гладнишки се бяха нахвърлили върху трапезата, нямаше да им отнеме особено много време да приключат. Трябваше да се е махнал, преди ловът да се възобнови.

Щом веднъж прецени, че се е отдалечил достатъчно, Ксавиър се затича отново, връщайки се по стъпките си и насочвайки се към мазето с намерението да намери момичетата и след това веднъж завинаги да последва реката извън тези катакомби. Започваше да се бои, че ако не напуснат тъмницата в скоро време, ще стане точно като тези твари.

Или ще се трансформира дори в нещо още по-ужасно.